РИМСКО ЧАСТНО ПРАВО

1. Предмет на дисциплината.Методи за изучаването на Римското частно право /РЧП/.Периодиза- ция на римската правна история.

   Предмета на изучаване е РЧП в процеса на неговото развите през времето от началота на 1-ви век на настоящата ера до средата на V!-ти век.Период, през който се оформя като цялостна и най-съвършена форма на  право , която почива на частната собственост.

    РЧП е част от цялостната система на робовладелското римско право и е дял, който урежда отношенията на  римските граждани помежду им или отношенията им с Римската империя.Разликата м/у РЧП и Римското публично право е: Публичното право е това, което се отнася до положението/интересите/ на римската държава , а частното- до ползата на отделните лица /т.е. робовладелците/. Значението на РЧП за по-наташното развитие на правото е:

• съвършена и развита в техническо отношение правна система
• при развитието на стоково-паричните отношения -то е в възприето да урежда усложне ните отоношения на обмена и е залегнало в една или друга форма , в по-голяма степен в гражданските закони на повечето от западноевропейските държави.

           –     оказва огромно влияние върху хода на правната история и стои в основата на буржоазните правни системи и ни дава ключа на тяхното разбиране.

     Методи –РЧП ебило предмет на многовековни проучвания .И все пак постигнатите резултати далеч не винаги са достатъчни. Причина е неправилния методологически подход, който е бил прилаган. Първите изследователи – глосаторите и пост глосаторите – не са могли да достигнат до едно исторически вярно разбиране на РЧП, защото са им липсвали необходимите исторически, иконом. и етимологически познания. Глосаторите се задоволявали с една схоластична интерпретация  и вмъквали отделни бележки в самия текст- т.нар. странични глоси. Обикновено те не отивали по-далеч от от една обикновена екзегетика на текстоветеи от една формално-догматична интерпретация на институтите на РЧП.Тъкмо незадоволителните резултати  показвата цялата безпомощност на формално-догматичния метод при изясняване на съдържанието на институтите на РЧП.За да бъдат правилно разбрани тези институти трябва да бъдат свързани с икиномическите отношения, които ги обуславяти да бъдат разгледани през призмата на класовите цели, които те обслужват. Отдавна е известно, че назначената от Юстиниян кодификационна комисия не е възпроизвела навсякъде точно класическите текстове, а много от тях са интерполирани /изменени/. Правилното разбиране отношението м/у иконом.базис и юридическия сектор на надсторйката би могло да спомогне да се намери истината.Измененията и подправките в текстовете през времето на Домината са били неизбежни.Те са направени още през времето на следкласическото право. Изобщо да се дойде до едно правилно  разбиране на РЧП м неговото многовековно развитие, необходимо е институтите за бъдат разглеждани в неразривна връзка са икономическия базис, който те са обслужвали и с онези класови цели, за постигането на които те са били създадени.

      Римската правна история би могла да се раздели на 4 периода:

1. период на древното римско право- от времето на създаването на Римската държава чрез приписваната на Сервий Тулий  реформа-V1 в.пр.н.е.- до средата на 111 в. Пр.н.е.
2. период на предкласическото право- от средата на 111 в. Пр.н.е. до 1 в. на  н.е.
3. период на класическото римско право – от 1 в. на  н.е. до края на  111 в. на същата /епоха на Принципата/
4. период на следкласическото право – от края на  111 в.  на  н.е  до средата на V1 в. на.н.е.-епохата на Домината.

• Източници  на правото в Древния Рим..Извори за изучаването му.

     1. Най важен източник за изучаването на РЧП са  Юстиниановите правни сбирко-Инстуциите,Дигести и Кодекс, а също и здадените от Юстиниан след кодификация  – новели.

     2. Сбирките, съставени преди Юстиниан: Codex Gregorianus,  Codex Hermogenianus, Codex Theodosianus. Това са сборници на императорски конституции. Първите два се съставени от частни лица, а третият по заповед на Теодосий !!, император на Източната империя.

     3. Остатъците на римската историческа литература – Институциите на Гай / кратък учебник по право от юриста Гай в края на 2-ри век след Христа/; Regulae от Улпиан и   Sententiae от Паул. Ватиканските фрагменти /Сборник по всеки н(въпрос на императ.конституции и извлечения от съчиненията на Папиниан, Паул и Улпиан-юристи от 111 век след Христа/. Collatio legum –Мойсеевото право се съпоставя с римското ; Сирийско –римската правна сбирка – изложение на римското право, съставено по нареждане на Антиохийския патриарх.

    4.    Запазените извън Юстиниановите сбирки законодателни актове, закони , конституции и др.

• Византийската правна литература.
• Издадените от варварските крале след Великото преселение законници,предназначени да се прилагат само в/у римското население във варварските държави.
• Литературата, запазените документи , надписи и паметници от древността.

• Системата на действащото право в Древния Рим

Рим е основан в 753 г. Пр.н.е., но римската държава е създадена чрез реформата, прописвана

на римския рекс Сервий Тулий през 6-ти век пр.н.е. През 509 г.пр.н. е. Е създадена римската република. Реформата на Тулий се свежда до това, че мъжкото население на Рим било разделено на 5 класа според притежаваното имущество. В 1-я клас са най-богатите, имащи имущество на сто-ст повече от 100 000 аса. Те имали 18 центурии конници и 80 центурии пехотинци. Останалите 4 краса притежавали имущество съответно: 75 000, 50 000,25 000 и 12 000и разполагали общо с 90 центурии или всички взети заедно имали по-малко гласове в народното събрание от 1-я клас. /всяка центурия разполага с 1 глас, а най-богатите имали 98 центурии/. През този период римляните се занимавали със земеделие и животновъдство.Започва обаче отделянето на занаятите от сел.ст-во, проявявват се търговията и размяната. Полит.събития се характеризират с борби м/у патриции и плебеи. Патриции – произхождат от най-стари рим.родове и притежават голяма част от земата, патриции – пришълци чужденци в Рим или по-големите градове.Борбата е била за земя.

           По това време е създадена и първата кодификация на римското право- законът на Дванадесетте таблици /451-450 пр.н. е./. Те са създадени от комисия , състояща се от 10 члена.Във вид на 12 таблици са били зафиксирани обичайни разпоредби от гражданскоправното, наказателното и процесуалното право.По същество те  санкционират робовл.строй и робовл.частна собственост.

           По времето на ранната република в Рим съществуват три нар.събрания:

                А/ нар.събрание  по комиции /- най-древно и в упадък. Пред него сасе извършвали най-древни завещания и осиновявания.

                Б/нар.събрание по центурии – там се събирал въоръжения римски народ – за избор на консули, претори, военни трибуни с консулска власт, гласуване на закони.

                 В/ нар.събрание по триби – трибите са администр.поделения на римската територия. Хронологически се явява последно и има граждански характер.Има законодалтелни функции, избира магистрати с по-долен ранг, от тези които избират центуриатното нар.събрание.

            През този период  са изградени следните магистратури:

                – върховната власт е в ръцете на двама консули – избирани за една година. Всеки от тях може да налага вето в/у дейността на другия. При военна опасност се назначава едноличен диктатор, за да се избегне това вето, който имал в ръцете си цялата върховна власт в Рим.

• младши колега на консулите е преторът – той организира съдебните процеси.
• Квесторите- са били магистрати с по-нисък ранг, на които е поверено управлението на

държавното съкровище.

• Цензурите – двама на брой са изготвяли списъците на римските граждани при преброяването им.
• Римският сенат – извънредно важен орган , в който са  участва ли представители на римския нобилитет /патриции ипредствители на най-изтъкнатите плебейски фамилии/ най-вече  бивши магистрати.Сенатът е решавал най-важните политически въпроси на рим.държава.
• Плебейски трибун – изборен представител на плебса, който упражнява правото на вето в/у действията на всички магистрати /без диктаторе и плебейското събрание-чийто решения са задължителни за всички граждани и са със силата на закони/.

• Царски период.Република.Архаично и предкласическо право.

Вторият етап от раз-ето на  рим.държава и на римското право е от средата на 3-ти век пр.нашата ера до 1-ви век от настоящата. По това време Рим е завладял Италийският полуострови голяма часто то Средиземноморският басейн и се превръща в могъща империя. В ръцете на робовл. Се натрупват огромни богатства –земи, роби, добитък, злато и сребро. Сенатското съсловие става собственик на значителна част от завладяната земя, а т.нар.”конници” – придобиват пари и движими вещи. От друга страна дребните и средни занаятчии и земевладелци не издържат на конкуренцията на едрия римски нобилитет и се разоряват. През този период освен земеделието и животновъдството се развиват и стигат до разцвет търговията и занаятите и едрите зем.ст-ва, които използват труда на робите.

     Големите завоевания на рим.империя поставят проблема за управлеинето на завладените земи,за усъвършенстване на рим.право и пригаждането му към изискванията на усложнения икон.обмен.

      Земите, придобити от ричляните са били подложени на различен политически режим. Италийските земи са били две категории: римска земя и съюзнически земи.

      “Римска земя” – включва не само земите на града Рим, а и земите на т-нар.муниципии /общини/ загубили пол.си самостоятелност /населението обаче е прието в числото на римските съюзници/ и земите на колониите. Мунициите и колониите са се ползвали с известно самоуправление, но са били подчинени на римските магистрати.

        “Съюзнически земи” – съюзн.общини са имали широка автономия-имали собствена територия, право и управление, в които Рим само в изключит.случаи се намесвал. Отношенията пом/у им са били на основаната на съюзн.договори. Клаузите на тези договори били различни. В някои случаи сюзниците запазвали формално своя суверенитет, а в други го губели. Напр.латинският съюз – особено благоприятно е било положението на латините. Близък до режима на съюзниците е бил този на колониите, основани от Рим  или от Рим и някои от съюзниците.

          Земите вън от Италийският полуостров са били подчинени на режим твърде различен от италийските земи. Докато голяма часто от итал.земи са администрирани от намиращите се в Рим магистрати, за отделечените от Рим “провинциални земи” това е невъзможно. От друга страна тези земи не са могли да запазят своята пол.самостоятелност и суверинитет както при латинския съюз. Те са били управлявани от един губернатор – римски магистрат, изпращан в съответната провинция. Първоначално е бил изпращан един консул или претор, а след това един проконсул лесп.един пропретор. Този режим е претърпял не малко промени с времето.

            Републиканското устройство на Рим трудно е успявало с управлението на тези огромни земи, съществували и конфликти м/у робовладелци и роби, м/у различните прослойки на обществото.Противоречията м/у устройството и и изискванията за адекватно упр-е са довели до съдването на ПРИНЦИПАТА.

            РЧП се е пригодило много по-лесно.Преторът е организирал съдебните процеси и е налагал санкции на наформални съглашения – продажба ,наем, дружество, залог и др.Чрез изградената от претора система на хонорарно право и чрез санкциониране на установеното при международния обмен право на народите е изградено правото на късната римска република – предкласическото римско право.

• Принципат.Класическо право.

Краят на римската република се характеризира с продължителни и ожесточени класови конфликти м/у роби и робовладелци от една страна /роб.въстания в Сицилия и въстанието на Спартак/ и м_у различните прослойки от робовладелците от друга. /гражданските войни по времето на Марий, Сула, Помпей и Цезар/. В края на републиката обаче робовладелието още не било изживяло своето време. Принципатът е бил един компромис, явил се в резултат на класовите конфликти на разични прослойки на римското робовладение, който е трябвало да укрепи неговите позиции.

      От държавно-правно гледна точка кризисът на рим.република произтича от несъответствието м/у държ.устр-во на Рим /като град-държава/ и нуждите на новообразуваната огромна империя. Многобройната прослойка на робовладелците не е доволна от републиканското устр-во, което дава власт в ръцете на сенатори и конници , а и техническто управление чрез магистратури вече е била неудачна. Най-удачна форма на управление в този момент е била монархическата.

       Имало е обаче и пречки – римският нобилитет е твърде силен, корените на римското робовладение все още дълбоки. При това положение новата форма на държ.устр-во не е могла да бъде друга освен компромис. Така се достиге до Принципата.

        В началото на Принципата  повечето от републиканските институции са били запазени формално, но чрез съсредоточаване на някои от тях в ръцете на един човек – принцепса са придобили ново съдържание и смисъл.

         Компромисният характер на Принципата проличава и в различната му изява в Рим и провинцията. В Рим принцепсът е само пръв сенатор / с голяма власт, основана на авторитета му/ то в провинциите принцепсът бива  прославян като господар на цялото културно човечество, като покровител на онеправданите.

         По време наПринципата сенатът запазва формално същите си функции. Консулите обаче загубват своето значение, те прижават длъжност без реална власт. Вече тази власт е в ръцете на принцепса. Преторите могат да организират граждански процеси, но техните решения могат да се отменят от принцепса.

      Развитието на Принципата се характеризира и със създаване на нова държавна администрация. Създават се нови подчинени на  принцепса службе – полицейски, фискални и пощенски. /по времето на Октавиан Август /. Назначените там получавали заплата от принцепса и били проверявани от лица, произхождащи от сенатското съсловие. – префекта на Рим, префекта на преторианската гвардия и др.

      Принцепатът постепенно се изявил като наследствена монархия.  Разцветът на робовл.икономика през този период е немалко улеснен от настъпилия мир в пределите на Римската държава, който пък е спомогнал стопанския обмен и до усложняване на обменните правоотношения на римското робовл.стоково стопанство. Тези правоотношения са уредени от римското право и по-специално от римската юриспруденция. В този период живеят и творят най-видните представители на римската юридическа мисъл –Лабеон, Салвий Юлиан, Папиниан, Паул.

Те доразвиват и обогатяват с блестящи разрешения това, което предкласическото право е създало.

• Доминат.Следкласическо право.Вулгаризация.

През 3-ти век на настоящата ера кризисът на римското робовладение е ясен. Броят на робите

намалява. Причини: преустановяване на успешните войни, жестоката експлоатация която води до намаляване на броя им. Процесът на пр-во с робски труд вече е неефективен. Масовото разоряване на средните и дребни земевладелци води до зависимостта им от едрите т.нар. “латифундии”. Това води до натрупване на разорени свободни хора и до развиване на колонатни отношения..Малоимотните наематели и освободените роби са закрепостявани към земята. Латифундиите все по-ясно се изразяват като едри самозадоволяващи се натурални стопанства. Това обстоятелство и борбите м/у претендентите на престола парализира търговията и стоп.обмен. Данъчното облагане е в натура. При тези обстоятелства в началото на 3-ти век  Принципатът се милитаризира, магистратурата и сенатът изгубват политическото си значение. След Септими Север рим.държава е абсолютна монархия, която се опира на военната си машина и в чийто управит. Апарат влизат все повече преставители на провинциалното робовладение. Така се стига до Домината. Която е открита робовладелска диктатура.  Тя е неограничена роб.монархия с бюрократично управление ,безогледно ограничаваща всички лични свободи на своите поданици. Началото води от управлението на Диоклетиан.

          Републиканските магистратури  изчезват.Сенатът няма реална власт. Жителите на Рим се делят вече на съсловия. Като всяко съсловие е обременено с принудителни плащания към държавата. Най-обременени са т.нар. декуриони /членове на градските сенати/Те отговарят лично и с имуществото си за дължимите данъци.

           Римският император е неограничен монарх- господар/dominus/. От там и наименованието .

           Управлението на държавата е в ръцете на тежка бюрократична машина. Начело са: началникът на императорската канцелария, императ.ковчежник, началникът на управлението на императ. Имения и министърът на правосъдието.Начело на провинциалното упр-е са 4 преториански перфекти., които оглавяват всяка от префектурите на които е разделена римската държва.  Те ръководели държавните финанси и са имали върховна съдебна власт на съответната префектура. След тях са диоцезите с назначени викарии. Диоцезите се деляли на провинции, начело на които стояли губернатори.

            По време на Домината римската държава се дели на източна и западна и е в резултат на поделяне на властта от двама императори. Икономически са били причините за това поделяне – Източната половина е преодоляла кризиса  благорадение на добре развити градски центрове и запазено съсловие от дребни стокопроизводители. Като една феодална държава Византия, източната половина е просъществувала почни 1 хилядолетие. Западната част, в която господствали едрите поземлени магнати е загинала под ударите на външни врагове и от вътрешните си противоречия.

          Римското право също бележи упадък. Следкласическото РП  стои много по-ниско от класическото римско право. В него проникват елементи на местните по-несъвършени правни системи, които довеждат до неговото вулгаризиране.Деградацията на обществения и икномически живот е довело и до деградация на правните форми. Голямата част от прилагащите правото не са могли да разбират сложните институти  и разрешения на класическото РП. За вулгаризирането му са доприс(несли не само неразбирането на нормите , но и усвояването на провинциалните обичайноправни норми и концепции.В началото РП се е противопоставяло на създаваното чрез имтераторските конституции право . По времето на император Константин /312-337/ вулгаризираното право възтаржествува и в императорските конституции.  Какво преставлява вулгаризираното право – не се развива еднакво в Западната и Източната империя, смесване м/у отделни правни институти , м/у право и физическото му упражняване и м/у право и негова доказуемост.Променените общ-икон.условия са наложили нови юридически разрешения – ликвидирането на патриархалната фамилия е довед до резширяване на договорното представителство  и до признаване на имуществената правоспособност на  подвалстните. Уеднаквява се режима за придобиване на наследство от домашните и чуждите наследници и др.

• Юстиннианова компилация.

       Създадената по времето на Юстиниан/527-564 на н.е./ кодификация имала за цел да заздрави разклатените основи на робовл. Строй и да приведе в ред римсското законодателство и римската юриспруденция.

      Още в 528 г. Юстиниан е назначил комисия от 10 юристи. М/у  които Трибониан –шеф на имп.канцелария, Теофил-професор на Цариградската юридическа школа. През 529 г. е публикуват първият Юстинианов Кодекс. В 530 г. комисия от 16 юристи започва кодифицирането му. Т.е изваждането подходящи фрагменти от творчеството на известни до момента юристи, които се групират по материя в титули, а последните в книги.Които са пригодени към тогавашното състояние . През 533 г. е публикувана подимето ДИГЕСТИ или ПАНДЕКТИ.

      По нареждане на Юстиниан – Теофил, Доротей и Трибониан изработват кратко ръководство по право  /Institutiones/ в което в сбита форма са дадени най-важните институти на РЧП.

      След публикуването на Дигестите констатирало се че издаденият Кодекс не е съобразен с направените в Дигестите изменения и затова е бил създаден  Codex repetitae praelectionis. След публикуването на Дигестите, Институциите  иКодекса  Юстиниан издал нови конституции, които били събрани в един том след смъртта му  известни като Novellae.

       След обединяването на всички издания кодификацията  обхваща 4 части:

1. Institutiones – кратко ръководство по гражданско право в 4 книги, разделени на титули,а те на параграфи
2. Digesta –съставен от 50 книги, разделени на титули,а те на фрагменти. Фрагментите се делята на параграфи.
3. Codex – 12 книги, разделени на титули в които са включени импер.конституции от Хадриан до Юстиниан
4. Novellae –168 нови конституции издадени от Юстиниан след втората редакция на Кодекса.

          За изучаване на РП най-голямо значение имат Дигестите.Най стар и най-добър препис е т.нар. Флорентина. От втората половина на V! век.По-новите преписи се наричат Вулгата. Те са били по-далеч от оригиналния текст  и отстъпват в това отношение на Флорентината. В някои пунктове обаче са по-добри, тъй като в тях са отстранени грешки, допуснати във Флоретината.

• Правен контиюнитет на Източната Римска империя.

Юстиниан забранил да бъдат тълкувани Институциите, Дигестите и Кодексът, защото се

опасявал да не бъде извратен техният смисъл. Все пак още по негово време, а и след неговата смърт  били съставени указатели, които подпомогнали изучаването на Юстиниановата кодификация.

    В Източната римска империя – Византия по времето на Исаврийската династия бил

съставен въз основа на Юстиниановата кодификация  законодателен сборник  – Еклога. Той е публикуван в 726 г. Той обхващал норми от семейното, наследственото, облигационното, процесуалното и наказателното право и бил разделен на 18 титула, които от своя страна се делели на параграфи. Този сборник е на по-ниско ниво от Кодификацията , но е задоволявал изискванията на съдебната практика във Византия. Еклога заедно с другите старобългарски закони – Закон земеделски, Закон градски и др. Била преведена  на старобългарски  и през Първото българско царство служела като източник на българското феодално право.

     След свалянето на иконоборците по време на Македонската династия бил извършен повраткъм възстановяване на Юстиниановото право в неговия първоначален вид. По време на Македонската династия в края на 1Х век били съставени т.нар. Базилики /царски закони/ – законодателен сборник в 60 книги, в които било предадено на гръцки цялото съдържание на императорските конституции и фрагменти от класическите юристи. Към Базиликите били при-

бавени и схолии- тълкувания , част от някои са били от съчиненията на професорите от Цариградската и Бейрутска школа. Понеже Базиликите били много обемни появили се различини извлечения като най-известно е  Шесткнижието на Арменопуло /към средата на Х1V век. То е било широко разпространено, като се прадполага че е използвано и в съдилищата у нас по време на турското робство.

• Рецепция на Римското право.

             След            Влекото преселение на народите  РП останало да се прилага на изток от Византия.

На запад то било изместено от обичайното право, което донесли със себе си германските племена.

Още през Х!! Век обаче тъй като италианските градове търгували със Изтока в Италия се появила нужда от по-съвършено право. Учените от Болоня изучавали римските правни източници, като се стараели да ги обяснят чрез бележки към тях. Тези бележки се наричали “глоси”, а изследователите глосатори..През Х11 век РП било прието /реципирано/ за действащо право в италиянските държави. От там то се разпространило и в другите страни. Неговото разпространение било подпомогнато от възникналата през Х1Vвек школа на “постглосаторите”. Това са тези юристи, които се опитали да приспособят римското право към меството. Те не са изследвали РП, а са работели в/у съчиненията на глосаторите.

          Най-напред РП от Италия е пренесено във Франция. То е проникнало в южната половина, която получила названието “страна на писаното право”, в северната половина се прилагало самво при липса на обичай и сая наричали “страна на обичаите”. Прилагането му във Франция е прекратено с издаването на Наполеоновия кодекс през 1804 г.

           През ХV век РП се прилага и в Германия като общо имперско право, когато няма противоположен местен обичай. Действието му в Германия е отменено с новия граждански кодекс от 1900 г.

1. Развитие на науката за Римското право

През първобитните общества няма разлика м/у нормите на правото и религията. Всяко Правонарушение е грях, а всеки грях се наказва за да не падне гнева на боговете в/у цялото общество. През този етап е минал и римският народ. В най-старата епоха отношенията м/у гражданите се уреждали с обичайните норми , които произлизали от боговете т.нар. fas. Тези норми не могат да се изменят от хората. Постепенно обаче и волята на царя, магистратите и народното събрание също започват да се считат за норми т.нар. ius Най-късно от влиянието на нормите на бог се освобождава семейното право. Заедно с наказателното, държавното и гражданското право се откъсват от религията. В класическата епоха на РП /1 до 3 век/ правото отдавна е отделено от религията.

            В първите периоди от съществуването си Рим е управляван от царе. Те са издавали много закони т.нар. царски закони “leges regiae” От тях е създаден един сборник от някой си върховен жрец Папирий. Дали са издадени царски закони? Това е въпрос на проучване. Смята се че най-старите норми в правото са възникнали като норми от правото  на боговете.

           Закони наричат римляните приетите от народното събрание по предложение на един магистрат правни норми. Народното събрание в неговото развитие нямало само законодателна инициатива. За да може да се гласува един закон, трябвало да бъде свикано от някой магистрат /лице заемащо почента неплатена държавна длъжност, свързана с упражняването на публична власт напр.консулите,преторите и пр./ , който прави предложение за приемането на законопроекта.Преди това неговото предложение е било одобрявано от сената. Гласуването в събранието било първо явно, а по-късно тайно с бюлетини. След гласуване магистратът обявявал резултата.и законопроета ставал закон. Друг вид закони са били “дадените закони”- издавани от самия магистрат след като той имал това право дадено му от събранието.

            През втората половина на императорския период – думата lex означава и указ на императора.

             Плебисцити – това са приетите по предложение на плебейския магистрат от събранието на плебеите норми.

             Между законите на републиканският период най-важен е Законът на 12-те таблици. Плебеите поради редица причини поискали да бъдат записани правните норми. Това породило съпротива от страна на патрициите. След 8 годишна борба, патрициите отстъпили.  Избрани са 10 души които записват правните норми. Този закон е кодификация на действащото в Рим в средата на V век обичайно право. Правото, което е кодифицирано се характеризира в областта на семейното право с неограничена власта на главата на семейството, в областта на имущ.право – с ограничения брой сделки  за придобиване на права, в областта на наследственото-с неограничената власт на завещателя да се разпорежда по завещание с имота си , изпълнителното пр-во – с изпълнание в/у личността на длъжника, а не в/у имота му.

        Развитието на правната наука в Рим през първите четиир века  от рим.история е свързано с

дейността на жреците.В старата епоха правото е било свързано с дейността на жреците , те първи са почувствали необходимостта от изучаването му. Още от ней-старо време те започнали да записват всички по-важно  около правото и приложението му в записка наречени коментарии. Тъй като  останалите хора били в невъзможност да знаят правото /то е обичайно,а не писано/ те сеобръщали към жреците. Затова от жреците всяка година имало по един, който давал правни съвети.

        Съставянето на 12 таблици, дала възможност на всеки да се запознае с правото, но това не обезсилило ролята на жреците.Те имали богат практически опит и знаели безпогрешно  всички действия за сключване на сделка или завеждане на иск. Таблиците запазили формализма в правото – всяка сделка или иск са придружавани от точно определена формула.

        След 12 таблици и у частни лица се появява стремеж за изучаване на правото. В края на !V век Флавий публикува календара /известен дотогава само на жреците/ заедно с формулите в един сборник. Скоро след това върховният жрец Тиберий започва да дава отговорите си публично, по този начин правото става достъпно за всички.

        Юристите, които заместват жреците започват да дават съвети на гражданите. Дейността се проявява в три форми:

1. Съставяне на формули  за сключването на сделките
2. Съставяне на формули  за завеждането на искове
3. Даване на отговори по тъмни юридически въпроси

За разлика от жреците те извличали от закона общи принципи и ги развивали.Този

систематичен начин  на представяне на правото , разработен от Сцевола дал добри резултати за създаване на основните принципи , в/у които се гради по-нататък правото.

         С устаонвяване на Империята в Рим настъпва нов период от развитието на правната наука.  Още през времето на Август юристите се разделят на две школи –сабинианци и прокулианци. Сабинианецът Гай, чиито Институти са запазени  до днес, си е създал известност поради ясния и достъпен стил. От втората половина на 3 век сл.Христа школите изчезват. Модестин е последният класически юрист.

          След него в Рим няма забележителен юрист и правната наука е в упадък. Юристите ползват предимно старите автори итърсят разрешение в старите съчинения.Най-добър израз за безсилието на юристите в този период е Законът за цитататите, издаде от Теодосий !!. Според този закон следва да се цитират само пет автора – Папиниан, Паул, Улпиан, Модестин и Гай. Мнението на тези юристи добива силата на закон за съдията.

1. Статус на лицата. Свободни и роби.Римски граждани.Чужденци.

Правоспособността  е възможността човека да бъде носител на права и задължения, не била

Отдадена на всички хора в римската държава. За да бъде едно лице правоспособно то трябвало да е свободно, а не роб. Пълната правоспособност по римското право включвала възможността да се скрючват правни сделки , да се завещава и да се получава завещание, да се встъпва в брак с римляни, да се гласува в нар.събрание  и да бъде избиран за магистрат.

            Робовладелското РП третирало робите като вещ. В началните стадии на развитието на римската държава  робството имало патриархален характер. Робите, жители на покорени от Рим тградове работели заедно с робовладелеца и били считани за членове на неговата фамилия. В последните столетия на н.ера обаче в резултата на многото войни били поробени огромни количества роби. Техният труд е в основата на цялото производство. Положението им се влошило.- Наказанията им били много жестоки По време на Домината били взети мерки за подобряване на по-ложението им Но всъщност те били по-скоро недвусмислени указания за крайно тежкото положение

Робите като вещ са нямали никаква  правоспособност. Те не притежавали имущество  и не съществувал брак за тях. Те не можели за защитават правата си . Като неправоспособни те били и недееспособни т.е. не можели за сключват правни сделки,чрез които да придобиват права и задължения за себе си. РП обаче признавало на същите възможността да сключват договори и да придобиват права, а в последствие и задължения за своите господари. Противоречията за тази теза, произхождат от това,че съгласно интересите на робовладелците робите не трябва да имат права , но от друга страна цивилното право им дава тези права. Но още преди края на Републиката  станало ясно, че робите не биха могли да обслужват интересите на робовладението ако не им бъде позволено да задължават робовладелците. За тази цел се намесил преторът и са създадени искове в полза на трети лица, от страна на робите ,насочени с/у господаря на същия.  Чрез тези искове се ограничили отговорността на робовладелеца за сключваните от роба сделки  в частта за размера им.

Напр. Когато робовл. Нареждал на роба да сключи определен договор , той отговарял неограничено спрямо рицето с което е сключил договор роба. Ако робът сключвал сделка  без нареждането на господаря си , той пак могъл да ангажира неговата отговорност при условие че му е било предоставено от робовлад. Управлението на определено имущество.-т.нар.пекулий. В този случай и двете страни имали интерес – робовладелеца че имота ще се увеличи и запази, роба че ще получи част от приходите за имота.

          Властта над робите е дала отражение и в/у наказателната отговорност. По силата на тази власт робовладелеца преценявал дали да плати глоба за извършено от роба престъпление /кражба увреждане на вещи и др./ или да предаде роба на потърпевшия.РП познава зва начина за попадане в робство  военнопленичество или раждане от майка-робиня. Цивилното право познава три начина за освобождаване от робство:

           чрез завещание-робовладелецът нареждал в своето завещание роба или робите да бъдат свобони след неговата смърт

            чрез ценза – когато се извършвало преброяването в Рим /на всеки 5 години/ господарят ги записвал като свободни граждани. Този принцип изчезнал по времето на Принципата.

             чрез виндикта – съставял се привиден процес и трето лице от името на господаря заявявало на магистрата, че роба е свободен. При Юстиниан това ставало с декларация.

              Освен упоменатите начини имало и други  като: “ между приятели “, “чрез писмо” или “в църква”. Освобождаването през развитото робовладение  не било нещо изключително. С този акт робовладелеца често и печелел – с/у определена сума от роба или  политическо влияние чрез своите роби  и за да  покаже мощ. Това накарало законодателя  да установи ограничения при освобождаването с два закона. С първия /2 г.преди н.е./ осбовождаванията чрез завещание на можели да надхвърлят определен %  и повече от 100 бр., а с втория /4 г. След н.е./на робовладелци под 20 год. не се разрешавало да освобождават  роби.Освободеният роб ставал римски гражданин. Но робовладелието е разрешило той да има ограничена правоспособност.В областта на публичното право тя не отивала по-далеч от правото да гласува в нар.събрание. За да бъде приравнен със свободния римски гражданин, потребен бил акт и на държавната власт.

              Напълно правоспособен по РП могъл да бъде само свободно роден римски гражданин. Пълната правоспособност обхващала възможността  да се сключват правни сделки, да се сключва брак с римски гражданин, а в областта на публичното право да се гласува в нар.събрание и в избираемостта за магистрат.Римско гражданство се придобивало по силата на раждане от законен брак. Римският гражданин загубвал своето гражданство, когато загубвал и своята свобода.

              Чужденците по РП не се ползвали с пълна правоспособност. Дори по древното РП те въобще не са имали такава. Чужденец по РП се считал всеки свободен човек , който не бил римски гражданин, независимо дали е бил поданик или не на римската държава.Най-благорприятно положение заемали латините. Тези които били поданици на Латинския съюз можели да гласуват в нар.събрание, но неможели да бъдат избирани за магистрати. Вцимилното право- можели да получават завещание и да сключват брак с римски гражданини. Тези латини, които живеели в колониите нямали същите права, те били  пираравненеи към освободените роби.

             Колоните били свободни, а не роби, но правоспособността е ограничена от зависимостта им от земевладелеца, на когото обработвали земята. По времето на Принципата колонът бил просто наемател на поземлен участък. Той бил свързан със земевладелеца единствено с наемния договор. Но постепенно изпаднал в икономическа и юридическа зависимост от него. Първоначално едрите земевладелци разделялиземите си на малки парцели, които отдавали за обработване от дребните арендатори, които ги обработвали със своя труд. По-късно вместо да заробват населението от покорените земи , почнали да превръщат населението в колони. Покорените били разпределяни м/у собствениците на големите имения. Част от именията се давали за обработване и от роби, които били в положение близко до колоните. Тъй като колоните били най-бедните жители, те започвали да изпадат в икономическа зависимост от земевладелците – при закъсняване на вноските вземали заеми. Тази зависимост водела до заробването им. Тази зависимост пречела и на държавата. Затова императорите започнали за вземат мерки против колоните , коити напущат земята  и да установят юрид.зависимост на колоната от земята. В 332 г. На н.е. била издадена конституция с която се приписвало принудително връщане на  колоната, самоволно напуснал земята, която е наел. 25 години по-късно е издаден закон, който забранява да се продава земя без жевеещите на нея колони. Така се оформила нова категория зависими хора, правоспособни в частноправно отношение. Могат да сключват правни сделки  ,да водят искове в съдилищата могат и да придобият собственост в/у имот.Можа да сключва брак със жена от същия социален ранг.Въпреки всички тези права, той зависи от господаря си с негово разрешение може да извършва правни сделки за имота.

          Възникване на колонатни отношения ставало:

• по рождение
• по договор
• чрез 30 годишна давност –когато едно лице живее като колон в продължение на 30 г. става такъв.

Освобождаване от колонатни отношения ставало:

• чрез освобождаване от собственика на земя /като се отказва и от земята/
• колонът е въведен в епископски сан или постъпи вманастир/с разрешеине на собственика/
• чрез 30 год.давност –когато живее необвързан от колонатна зависимост  30 години

1. Юридически  лица.

Освен на физически, правният ред признава правоспособност на известни обществени

Организации, наречени юридически лица. Правоспособността е социално качество, което не съществува извън правния ред. За целите на организираното общество е нужно да се признае качеството правоспособност на известни организми, т.е. призвнават се правни субекти и за някои об

ществени организми. Съвместният живот в обществото налага напр. Общините да бъдат носители на права и задължения т.е. да са правни субекти. Юридическите лица са правоспособни само в имуществено отношение. В областта на семейното право не са правоспособни с две изключения : 1.имат право на име и 2. Те са патрони на робите, които биха освободили. Не са правоспособни в областта на наследственото право: не могат да правят нито да получават завещание.  Не са правоспособни в областта на наказателното право:не могат да бъдат наказвани , защото не могат за извършват престъпления.

            Юридическите лица се делят на:

• Корпорации-сдружения на лица за постигане на някакви цели. Те възникват чрез съгласие

На членовете и. Има поне трима членове-учредители. От времето на Август за образуването на нови е необходимо и разрешение на сената.С това разрешение те започват да съществуват и добиват качества на юрид.лице.За някои категории корпорации не е небходимо разрешение – те бивали разрешени общо със сенатусконсулти /напр.погребалните колегии/

• Фондации – явяват се вРП чак в християнско време. . Те са имущества посветени на опре

делени лица за постигане на определена цел. Образуват се с едностранен акт на един учредител. Маже да бъде и акт послучай на смърт /завещание/ или акт м/у живи.

            Прекратяване то на юр.личност става:

1. С решение на държавата
2. С изпълнение на целта, ако в устава и е определена такава.
3. С изпълнение на условието , ако е образувана под известно условие.
4. С изтичане на срока, ако има такъв.
5. Корпорацита се прекратява с единодушно решение на членовете си  и ако всички

членове я напуснат

             6.    Фондацията се прекратява с изчезване на имуществото.

1. Римската фамилия.Подвластни.Родство./Робство/

Пълната правоспособност на римският домовладелец и ограничената правоспособност на

Неговите подвластни са резултата от историческото развитие на римското семейство. В дълбока древност римското с-во се характеризирало с патриархална организация. То било затворена стопанска единица, , която имала във фамилната собственост най-важните обекти на фам.имущество. С развитието на робовл.общество, на мястото на фам.собственост се развила и разцъфтяла робовл.частна собственост. Това станяло чрез заграбването на собствеността от носителя на фамилната власт. Главата на фамилията /pater familia/ – станал собственик на цялото имущество на фамилията и запазил властта си и в/у хората там. Римската фамилия не била построена на база кръвна връзка, а на база фамилна власт. Власттта на домовладелеца е(била извънредно шипока и ограничавала правоспособността на подвластните както в личноправно,така и в имуществено правно отношение. В какаво се изразява властта му? Той можел да наказва повластните със смърт, можел да води иск подвластните да се върнат във фамилията му, последните не можели да сключват брак без негово разрешение, те не можели да имат никакаво имущество. Всичко което те придобивали отивало за господаря. Тази власт е била ограничена от обичаите, религиозните вярвания от контрола на цензурите и се различавала от властта на робовладелеца над робите.

          Под напора на променените общ. Отношения по времето на Принципата и Домината, били направени редица нововъведения относно режима на подвластните – напр. Смекчена е фактическата власт на главата на с-вото в/у подвластните – сведена е до дисциплинарна власт за налагане на изправителни телесни наказания.

          Родството в римската фамилия било изградено като цивилно , а не като кръвно родство. З ардоственици /агнати/ се смятали тези, които са подчинени на една и съща фамилна власт.Макар, че не се приемало кръвното родство все пак то имало значение при сключване на брак. Значението на кръвната връзка с течение на времето нараствала,особено в наследственото право. В Юстониановото право кръвното родство /когнатството/ изместило напълно цивилното /агнатското/.

          Робство /манципиум/ един свободен гражданин не може да бъде даден в робство в Рим. Но и над свободните може да се добие власт, аналогична на властта на господаря над роба. Това става ако един гражданин бъде продаден и прехвърлен чрез манципация от своя патер фамилия на друг гражданини. Лицето, което е прехврълено запазва гражданството си и политическите си права. Но се намира във властта на господаря си и не може да носи задължение и това което придобива , принадлежи на господаря. Неговите деца не са в манципиум.Освобождаване става както при освобождаване от робство Манципиумът изчезва по време на Империята.

1. Настойничество и попечителство.

Властта на главата на семейството над неговите низходящи – членовете на фамилията се нарича

patria potestas Главата на семейството имал право на подвластния на живот и смърт.  Това право е ог

раничено през Империята. Подвластният син е можел да сключва правни сделки и да се задължава , обаче всичко което придобивал минавала в имуществото на своя patria familias. patria potestas се поражда в/у едно лице с неговото раждане от законен брак. Освен чрез раждане, това ставало в християнската епоха и в/у незаконно родено дете чрез узаконяването му.  Узаконяването му ставало:

        1. Чрез последващ брак м/у лицата , от чиито конкубинат /съжителство без намерение за постоянна общност в живота/е родено

• Чрез рескрипт на императора – когато единият розител е починал
• В късния период на Империята едно дете се узаконява и когато бащата го напреви

декурион /длъжност  като общински съветник, но неплатена/

• Чрез осиновяване – по два начина
• arrogasio – осиновяване на едно лице  по решение на нар.събрание след доклад от върховния жрец. В републиканския период се осиновявал само пълнолетен мъж /sui iuris/, а през Империята чрез рескрипт на императора станало възможно осиновяване и на малолетни и жени.
• adoptio – използва се постановлението на Дванадесетте таблици – ако един баща продаде

сина си  3 пъти , губи родителската си власт над него. Често това ставало чрез фиктивна продажба.

 Прекратяване на patria potestas ставало :

1. Чрез смърт на главата на фамилията
2. Чрез еманципация. Главата на сем-то освобождава по свое желание подвластния.

Когато един малолетен преди 14 г. стане sui iuris или една жена на каквато и възраст да е стане

sui iuris тези лица изпадат в настойничество. Настойничеството предсавлявало власт над едно лице  учредена в интерес на наследниците на това лице, а не в негова полза.По-късно настойничеството се обърнало в длъжност на настойника  и е било изключително в интерес на лицето, което е под настойничество. То бива:

Настойничество над малолетни – учредява се по три начина:

• тестаментарно – починалият patria familias е могъл да назначи преди смъртта си  в

завещанието си настойник на децата си.

• по закон – ако няма настойнос със завещание, то такъв става най-близкият цивилен

роднина, а при Юстиниан – кръвен роднина

• дативно настойничество – ако малолетният нямал роднини, то магистратът му назначава

настойник.

           Само навършил 25 г. дееспособен мъж може да е настойник, майката и бабата през Империята. Настойникът е имал управление на имотите на малолетния.Само ако е навършил 7 години е можел да сключва сделки , които подобряват положението му.По отношение на осналите е недееспособен. Тук се оказвало съдействие от настойника както следва:

• ако е навършил 7 – настойникът дава своето съдействие
• ако не е навършил 7 – настойникът действа изцяло от имено на малолетния.Като след

свършване на настойничеството давал сметка какво е извършил от името на малолетния. Ако е бил ощетен, малолетния можел да завежда искове с/у настойника за причинени загуби от виновни действия.

         Настойничеството се прекратявало със смъртта на един от двамата. Или с навършване на 14 години на момочето под настойничество или със смяна на настойника от властите поради небрежност.

Настойничество над жени  – всяка жена която е лице sui iuris по старото РП се намира

под  настойничество. Настойникът на една жена може да бъде назначен от нейния глава на сем-во-баща или съпруг при брак с manus., в завещанието може да бъде предоставено на жената сама да избере настойник. При липса на настойник по завещание се определял такъв по закон от най-близък цивилен роднина или от властта.

              Отначало настойникът е управлявал цялото и имущество и е било необходимо неговото съгласие за всички сделки ,с които се поемат задължения и се дават права. Но това е изчезнало отдавна. С упадъка на този вид настойничество, властта на настойника се ограничава.  В началото на класическата епоха настойникът няма управлеинето на имотите, съгласието му е необходимо само за по-важните сделки, но няма право да откаже на жената своето съгласие да ги сключи ,ако тя желае.

              С отменяне на законното настойничество  на агнатите от Клавдий това ограничение за жената изчезва. След това настойничеството над жените се премахва отначало за тези с три и повече деца, а след това и всички.

           Попечителство /cura/ – малолетните до 25 г., лудите и разточителните се намират по попечителство. Лудият е недееспособен – поради това се нуждае от попечител за да управлява имотите му, който  се назначава със завещание, по закон или от магистрата. Разточителният е бил ограничено недееспособен – не можел да сключва сделки с които да намалява имуществото си., освен със съгласието на попечител назначен със завещание, по закон или от магистрата.

           Малолетният е навършването на 14 г. ставал напълно дееспособен, но поради неопитност трябвало да има назначен попечител, който да му съдейства. Чак при Юстиниан това било абсолютно задължително. Той се назначава от властта. От времето когато управлява имотите той се приравнява по отговорност и задължения към настойника. Попечителството се прекратява  с навършване на 25 г., със смъртта или смяната на попечителя.. В друг случай по решение на императора малолетния да се приравни към пълнолетен –това важи за момочета навършили 20 г., а за момичета – 18.

1. Пекулий- в областта на имуществото  властта на главата на фамилията над подвластните и тук както и при робите, работите започнали с това, че на подвластния предоставяли известно имущество, за да го управлява и стопанисва.Това е т.нар. PECULIUM. Итук собственик на пекулия е домовладелецът. Той отговарял за сключените от подвластния правни сделки по същият начин както при господаря на роба. pater familia отговарял неограничено за сделките на подвластния, за които бил дал своето съгласие и ограничено до размера на пекулия – за тези които са без негово съгласие. Исковете с/у. pater familia от трети лица ,които били договаряни с подвластния били както при робите.

         Но тук имуществената правоспособност и дееспособност не останало само в своите наченки както при робите. Подвластният пренадлежал към същата робовладелска класа, както и pater familia.

Единствената причина да няма свое имущество и да се разпорежда с него, била властта на pater familia.Затова след смъртта на pater familia, подвалстният синна свой ред ставал pater familia.

          В случаите когато подвластният бил отделен още докато е жив неговият pater familia от фамилната власт по продължителен и траен начин /напр.военна служба 15-25 години/, изчезвала фактическта причина, която пречела на неговата правоспособнист. На подвластния му се давала възможност да има имущество известно като лагерен пекулий. Той бил подчинан на специален режим. pater familia нямал право да отнема пози пекулий на своя подвластен. Последният можел да се разпорежда с пекулия чрез сдлеки м/у живи или чрез завещание.Ако обаче подвластнията бил умрял без завещание неговият пекулий преминава къв pater familia пак като пекулий, а не като наследство.

           Втора стъпка за отделяне на имуществото на подвластния от това на неговия pater familia била направена в следкласическото РП. Онова ,което подвластният придобивал на каквато и да било държавна или черковна служба също било вид пекулий, подобен на лагерният. Подвластният можел да се разпорежда с него чрез сделки м/у живи.Юстиниан резрешил и да може да го завещава.

           Прието било и че ако подвластният получава наследство от своята майка, то няма да принадлежи на неговия pater familia, а ще бъде негова лична собственост.На баща се признавало правото на управление и плодоползване в/у тези имоти.

1. Брак и развод.Зестра. Бракът се дефинира от Модестин като съединение на мъжа с жената в

Общност за цял живот. Формита на брак в РП са:

     1.     Брак чрез конфареация – т.е. религиозен брак. Чрез конфареацията жената излиза от цивилното семейство на баща си и попада под съпружеската власт /manus/ . Тя се приобщава и към религиозния култ на семейството на мъжа си. Сключването на такъв брак ставало с тържествено жертвоприношение от десет свидетели в присъствие на върховния жрец и жреца на Юпитер. Разтрогването му също ставало по тържествен начин, а също и при смъртта на един от съпрузите или чрез сделка.

     2.      Брак чрез коемпция – т.е. покупка на жената от мъжа. И тук жената  е под manus на мъжа, но запазва религиозните ценности на семейството на баща си.Сключването ставало пред пет свидетели и един либрипенс. Разтрогването му става със смъртта на един от съпрузите или чрез сделка, или по волята на мъжа.

• Брак чрез  usus – след едногодишно съпружеско съжителство без конфареация или

коемпция, се считало че мъжа има manus над жената. . Разтрогването му става със  смъртта на един от съпрузите, или чрез сделка, или по волята на мъжа.

              Бракът с manus, в последствие е можел да бъде прекратен и по волята на жената, стига да няма сключена сделка за това.

     4.           След въвеждането на третата форма се приема и бракът без  manus – при него жената оставала в цивилното семейство на баща си , мъжът нямал manus в/у нея. Родените от този брак деца се приемали за законни и остават под властта на бащата. Сключването му ставало със съгласие м/у мъжа и жената за встъпване в брак и намерение за общ постоянен живот. Прекратяване на един такъв брак ставало чрез смъртта на един от съпрузите, чрез сделка или по волята на един. Тук вече се въведжа и понятието прекратяване по взаивно съгласие.

                    За да може да се сключи брак по РП трябвало съпрузите да са  римски граждани и да имат това право. Бракът се сключва м/у различни полове като мъжът да енавършил 14, а жената 12 години. В течение на времето били налагани разни забрани за сключване на брак като напр.: м/у

низходящи и възходящи роднини, м/у зет и тъща и зет и балдъза, м/у свободно родени и освободени роби и др.

                    Имуществените отношения м/у съпрузите били различни в зависимост от вида на брака:

         При брак с manus – жената влиза в семейството на мъжа и акое имала някакво имущество то става имущество на мъжа. Мъжът отговаря за задълженията и преди брака до размера на това имущество.Какъвто и имот тя да придобие, няма права над него.

         При брак без manus – жената не попада под властта на мъжа, следователно имотите и остават за нея и тя може да придобива други т.е. в имотно отношение те са разделени. Забранени са имуществени дарения докато трае бракът ,с изключение на смъртта на съпруга-дарител.

         Важна роля за имуществените отношения има зестрата, ако такава е уговорена.Зестра се нарича, това което мъжът получава , за да бъде облекчен при разноските около сем-вото. Той е длъжен да го издържа от своето имущество. Зестрата може да се учреди по няколко начина:

         1. Чрез специален вербален договор – dictio dotis – той се сключва с тържествени думи отправени от учредителя към съпруга. Чрез dictio dotisзестра могат да учредят съпругата, нейният възходящ или длъжниците им. Този начин е изчезнал при Юстиниан.

• Чрез обикновена стипулация с която учредителят поема задължение към мъжа
• Чрез прехвърляне на права – манципация, цесия, традиция и др.
• Чрез неформално съглашение – пакт за зестра.

 Учредяването във всички тези случаи може да бъде от страна на жената, от нейния възходящ или от трето лице. Ако бракът не се сключи отпада и учредената зестра.

          Имуществата, които влизат в зестрата , влизат в имуществата на мъжа. В началото на Империята обаче е било забранено на мъжа да отчуждава недвижимите зестрени имоти без съгласието на жената.

         Във втори век пр.Хр. жената добила право да иска при прекратяване на брака и връщане на зестрата. Не цялата, на тази част която е справедливо да се върне. Ако бракът е прекратен поради смъртта на жената този иск може да се води от възходящият /ако той е учрудител/, в противен случай тя остава у мъжа.

          При вина на жената – при прекратяване мъжът запазва част от зестрата.

          За да се защитят интересите на жената при конституиране на зестрата се уговаряло в случай на развод мъжът  да върне цялата зестра. В източната част на Империята е съществувал обичай – мъжат да дава дарение на жената преди сключване на брака. Този институт е влязъл по-късно и в РП. В случай на такова дарение това което мъжът давал, се е давало и като зестра от жената т.е. то оставало отново при мъжа, но при прекратяване жената имала право да го иска.

1. Брачни реформи на Октавиан Август- Особено въздействие в/у предпоставките за

сключване на брак, ограниченията за неспазването им и опит за регламентирането на брака съдържа законодателството на Октавиан Август.Брачното законодателство целяло заздравяване устоите на брака на господстващата робовладелска класа. Разточителният живот с пиршества и оргии , който водели богатите превърнали брака в сделка за да се печели полит.власт, богатство и да се печелят връзки със силни политически лица. Това увеличило броя на разводите. Брачните реформи са били проведени с три закона. Те не са спряла упадъка на робовл.брак, но представляват интересен документ характеризиращ този упадък. Реформите са срещнали противодействие от сенаторите и неговите  политически противници.

          Реформите са проведени в няколко направления:

          1. За да се запази чистота н абрака  са поставени ограничения-свободно родените римски граждани не можели да встъпват в брак с проститутки, сводници, артистки, прелюбодейки, с осъдени.Сенаторите и техните низходящи не са имали право да встъпят в брак с освободени и с деца на артисти. Тези бракове, които били сключени в нарушение на горното не се считали за нищожни, но нарушителите понасяли санкции.

          2.   Задължения за встъпване в брак – за мъжете от 25 до 60 г. , а за жените от 20 до 50 г., а ако вдовеят са били длъжни да се оженят повторно.  Неженените не са имали право да получават наследство по завещание, оженените но бездетни  само ½ от завещанието. Затова на многодетните и на освободените с повече от 4 деца имали привилегии – улеснен достъп до  магистратура и освобождаване от настойничество.

          3. Установени били наказателни санкции – заточение и конфискация на имущество  – за жените прелюбодейки и за мъжете, които търпят такова поведение на съпругите си  или получават възнаграждение за същото.

          Разтрогването на брака било обусловено не от спазването на определени юридически норми, а от обичаи. Един закон от времето на Август се опитал да въведе задължителната форма относно волеизявлението за развод. Последното трябвало да се извърши пред седем души пълнолетни римски граждани По всички изглежда, че тази форма установена за да подпомогне ефикасно провеждане на накацателно преследване  на прелюбодейството не могла да се наложи.

1. Правният акт.Унищожаемост и нищожност.

Правни сделки /правен акт/ са тези юридически действия, които са насочени към уреждането на

правоотношения на лицата. За действителността на една правна сделка е необходимо:

1. Правоспособност на лицата, участващи в нея
2. Дееспособност
3. Волеизявление
4. Съответствие м/у външното проявление на волята и вътрешното и

съдържание.Несъответствието може да бъде преднамерено и непреднамерено.

            А/ Преднамерено е когато е:

• при шега – сделката е нищожна
• когато несъответствието е желано и е неизвестно на страните по сделката
• при симулация –несъответствието е желано и известно- тази сделка е нищожна

Б/ Непреднамерено несъответствие

•   грешка – в сделката, в лицето, в обекта,в материята на вещта/
•  насилие –психическо  /волеизявлението е под влияние на сплашване/ и физическо /сделката е нищожна/
• измама-когато чрез измамливи действия у едно лице бъдат създадени погрешни

представи за действителността и то сключи сделка. Сделката е унищожаема по преторския едикт, ако измамата е от противната страна. Ако е от трето лице е действителна.

1.Нищожност – сделката не съществува и не може да прояви правни последици. Всяко едно

заинтересувано лице може да иска констатирането на нищожността. Нищожната сделка не може да бъде потвърдена .Ако  страните поискат ,то те трябва да я сключат отново.

2.Унищожаемост – такава сделка произвежда правни последици. На някои лица

обективното право дава възможност да поискат от магистрата унищожението на сделката. Когато той обяви това унищожение –счета се че сделката не е сключена. Тези сделки се потвърждават от лицата , които имат право да искат унищожението им.Унищожаемостта в РП произхожда от преторския едикт.За сделки от цивилното прав, преторът е дал възможност на увредените да поискат унищожението на сделките.

1. Основни понятия на римския граждански процес – акция, литис-контестация, присъдено нещо.

    Първата фаза  от историч. развитие на римския процес /като най-важният документ от

древността са Дванадесетте таблици/ е фаза близка до  самопомощта. Напр. Кредиторът за да върне своя заем, взема за залог вещ от длъжника без да се възползва от намесата на магистрата или пък пред магистрата произнася тържествена формула и прибира длъжника в затвора си т.е кредиторът сам си доставя првосъдие. Но постепенно и в тази област прониква идеята за държавна регулировка.Наппр. тръжествените фрази се съпровождат в ритуал който доказва правомерния характер на извъриваното от кредитора действие или това е в присъствието на магистрат.

        При укрепване на римският процес ,за самопомощта останало много ограничено поле за действие – в частта на неизбежната отбрана – като необходимо противодействие с/у едно противоправно нападение в/у личността или ичота на едно лице.

        Развитието на държавната самопомощ било обусловено от иконом.промени, протекли в резултат на неравномерно разпределение на обработв.земя, развитие на робството и до укрепване на държ.власт.В края на краищата държавата взела в свои ръце разрешението на частните спорове.

       Началото на истор.развитие било в намесата на държавата в древния арбитраж, чрез който разрешаването на спора било предоставяно на едно непричастно трето лице. Процесът протичал в строго определен ритуал с произнасяне на строго определени тържествени фрази и в присъствие на магистрат. Правната защита на нарушените права е допускана при определени случаи –0 когато това било изгодно на господстващата класа. След това процесът бил препращан за разрешение от частното лице – арбитър.Римският процес бил оформен като съчетание на на частноправни и публично правни елементи, които били противопоставяни и довели до разграничаване на самото производство на две части.Първата -–се развивала пред магистрата – in iure, а втората – пред арбитъра – заклет съдия –in iudicio. В първата магистрата организира процеса за защита на нарушеното право, а във волия етап съдията разрешавал съществуващия спор и издавал съдебно решение.

       Процесуалното средство чрез което едно лице търсело правна защита за своето нарушено право  е била акцията /actio/. С помощта на акцията заинтересованията предявявал пред държ.власт твърдението, ченегтовото право е нарушено и търсел от държвата защита в това свое право. Акцията обхващала два елемента: искането за правна защита от държавата и материалното право насочено към частното лице –ответник.

       Щом като акцията е свързана с материалното право, което тя защитава естествено е ,че ще се явят множество отделни акции, обособени като самостоятелни юридически фигури с оглед на съдържанието на материалното право, което защищават. Така се явили акциите – иск на купувача с който последният е търсел предаването на продадената вещ, акция с която разполагал кредиторът по едно парично вземане, произходящо от обикновен заем, акция с която разполагал кредиторът комуто се дължи определено количество заместими вещи, акцията с която разполагал собственикът на една вещ срещу трето лице, което му е отнело тази вещ.

       С литис контестацията се означавал актът , чрез който в присъствието на свидетели е ставало предаването на редактираната от магистрата писмена формула /във формуларния процес/ в/у восъчни табелки. Последиците от л.к. били в пряка връзка с неиният договорен характер, защото по силата на сключен договор правото на ищеца се погасявало. Предоставянето на спора пред съдията означавало, че страните ще се съгласят да се подчинят на решението муи няма да се предявява правото повторно в съда.Във легисакционния и формуларния процеси решението на заклетия съдия било акт на частно лице, с което се дава разрешеине на правния спор-, без да съдията да има сила и власт да наложи своето решение. То се налага от магистрата, по този начин се  отнема възможността на ищеца да търси повторна защита.Л.К. има правотворчески ефект,защото освен пари се присъждат и вещи/но в паричен израз/така се стимулира и оценяването.При Л.К. сключения от страните арбитраж се фиксират всички личностни и материални елементи на процесуалното правоотношение и рамките, в които се движи процеса. Този ефект се нарича регулативен.,защото до края на процеса всички присъстващи – страните и съдията не може да се сменят /освен при смърт/ и предявената претанция също.

• Легисакционен процес.Манус инискция. Първият процес, за който са известни данни е

легискационният процес. При този процес исковете се наричали legis actiones-т.е. те се предявявали с думите на самите закони.легисак.процес е бил строго формалистичен. Страните трябвало да изразят своите претенции и твърдения в точно определена тържествена форма, да изпълнят грижливо установен ритуал състоящ се в произнасяне на строго определени фрази и жестове. Съдебните магистрати , които са организирали легисакционния процес не били едни и същи през всичкото време през което той се прилагал. Първите магистрати на които била възложена гражд.юрисдикция са били двамата консули. Но през 367 г.пр.н.е. тази роля била дадена на претора, а консулите съдействали на гражданите  за постигане на резултата при осиновяване, освобождаване на роби и др.

     1.  Първата фаза на легис.процес е производството in iure . То започва с призоваване на ответника пред съдебния магистрат. Тази възможност била дадена на ищеца. Ако ответника не се яви, можело да бъде накаран и насила.Пред магистрата страните излагали в тържаствена форма и под строго определен ред . След размяна на волеизявления се пристъпвало към заклен съдия. Той се избира от страните. Ако няма съгласие се тегли жребий. Той се избирал от определени личности – сенатори и конници.

      2. След тържествените слова и избирането на съдия, ролята на магистрата е завършена.Заклетият съдия разрешавал гражданския иск.

   3. На третия ден след избирането на съдията страните се явяват пред него и излагат претенциите и възраженията си и представят доказателства. Ако една от страните не се яви – губи процеса.

    4. Тъй като страните представяли изявленията си в свободна форма, те се подпомагали от адвокати. След изслушване съдията взимал решение – приема или отхвърля претенцията.

    Но той е можел и заяви че въпросът не му е ясен и да откаже да го разреши. Сентенцията изразявала мнението на съдията по въпроса коя от страните е права в предявения спор. Принудителното изпълнение на признатото на ищеца право ставало при облигационните искове чрез нова legis actio per manus iniectionem. Суровите му предписания гарантирали пълна ефикастност при изпълнението на римския процес.

     В старото РП са познати 5 вида legis actiones:

      1. legis actio sacramento –процесът започвал с клетва, че всяка от страните е права. За целта в съда се водела и самата вещ или част от нея.Като гаранция за истинността на клетвата се представяли или добитък или пари.

      2. legis actio per iudicis postulationem – ищецът заявявал пред магистрата, че ответника му дължи пари или въобще престация, като посочва основание за това. При отказ на ответника се обръщал към магистрата за назначаване на съдия.

      3. legis actio per condictionem – – ищецът заявявал, че ответника му дължи пари или въобще престация без да  посочва основание за това. При отказ на ответника , го призовавал на 30 я дена, за да получи съдия.

       4. legis actio per manus iniectionem – кредиторът произнасял тържествена словестна формула пред магистрата и слагал ръка в/у длъжника, ако той не се издължал го товеждал в своя частен затвор и имал право да го продаде в робство или убие. Това е една от най-старите акции.

      manus iniectio се е допускала когато имало присъдено нещо или признание за определена сума.

Производството се извършвало така: ищецът отвеждал пред магистрата осъдения или направил признание длъжник, , след като са изминали 30 дни от решението или признанието. След като е отведен пред магистрата кредитора хващал част от тялото на длъжника и произнасял тържествена формула. Длъжникът или веднага трябвало да плати  или търсел vindex / след клетви ако няма намесено трето лице че е прав и отблъсвал ръката на кредитора но пък заплащал в двоен размер парите./. Кредиторът отвеждал длъжника в своя затвор за 60 дни.В 12 таблици били фиксирани условията при коит трябвало  да бъде третиран длъжника. Ако след 60 ден не се върнат парите, или бил убиван или продаден като роб. Имотът му минава в собственост на кредитора.

• legis actio per pignoris capionem – това е една извън съдебна процедура. Тя се свежда до

вземане на една вещ от длъжника, която кредитора задържа до изплащане на дълга.

• Формуларен процес.Елементи на формулата. Фази на процеса.

    Поради усложнените гражданско-правни отношения е бил необходим по-гъвкав процес, който да защитава интересите на господстващата класа. На тези изисквания отговаря формуларният процес /ФП/. Той води началото от тези производства, които преторът води м/у перигрини и м/у перигрини и граждани. Тъй като перигрините не владеели латински език, претенцията се предявявала от претора и се формулирала чрез писмена програма. Ясното формулиране на спора, започвало да се налага и процесите м/у римските граждани. След цялостната реформа на гражданския процес чрез закона на Ебуций легисакционният процес се отменя.

       Във ФП съдебният магистрат, на първо място преторът започва да играе много важна роля.Овластен с правото да формулира спора м/у страните като посочи не само рамките , в които този спор трябва да се движи, но и алтернативата му за разрешение, преторът се явява междинна инстанция м/у законодателя и съдията.  Опознавайки по този начин несъвършенствата на правните институции, той ги прилагал и при конкретни случаи в полза на господстващата класа.

       Делението на съдебното производство при ФП е както при легисакционния. Гражданскоправната юрисдикция е била отдадена на градския и перегрински претор. За по-маловажни процеси на общинските магистрати,а в провинциите е дадена на губернаторите, които я упражнявали чрез свои делегати – легати и квестори. Върховен носител на гражданско правна юрисдикция е бил императорът.

      Юрисдикцията на съдебния магистрат във ФП се изразявала в:

1. в даването на формула и заклет съдия
2. отправяне на заповед към съдията да разреши спора на страните .Изпълнението назаповед

та е гарантирано от преторската принуда.

       Фази на ФП:

      1. При ФП призовавнето на ответника пред магистрата е работа на ищеца, а не на държавната власт.За разлика от легисакционният про-с, тук вместо формули се явило свободно разискване м/у страните и магистрата, в което се изнасяли всички особености и последователни усложнения на създалите се м/у тях правоотношения.

      Магистратът след като ги изслуша,  издава формула в която включва  въпроса дали исканата акция съществува, но и дали са налице известни факти, които да влияят в/у изхода на процеса.

      2. Формуларната процедура се явява в помощ на ицеща напр. за да се уточни дали ответника е носител на задължнието и когато нямал достатъчно доказателства за своя иск.

      3. Процесуалният институт, който давал възможност на ищеца да установи предявеният иск – се нарича решителна клатва. Тя се използва икогато ищецът разполагал с други доказателства. Това е тържествена декларация от ответника, с която призовавайки божеството за свидетеел и арбитър ,заявявал че не дължи исковата претенция. Това го освобождавало от акцията. Ако излъже,той понасял тежки религиозни санкции.

       4. Признанието на ответника, че дължи сумата, се равнява на влязло в законна сила решение и може да се започне принудително изпълнение.

        5. При ФП – ответникът можел да откаже или да се скрие, за да не присъства на процеса първоначално или в последствие. От своя страна ищецът имал право на принудителни мерки като: чрез заповед от магистрата влиза във владение на имуществото на ищеца и при последващ отказ да се яви може да го продаде на публична продан.

             Формулата и съставните и части:

1. Интенция – в нея е даден основният въпрос, касаещ процеса.Това е първата фаза.
2. Демонстрация – изразява правното основание на предявената от ищеца акция.
3. Кондемнация –  втората важна фаза. В нея се предписвало на заклетия съдия да осъди

ответника, ако бъдат установени посочените в интенцията предпоставки и да го оправдае в противен случай.  

• Следващата фаза овластява съдията при известна категория искове да извърши прехвърляне

на собственост напр.при подялба на имот или за поставянена граници.

      Пресскрипция е такава клауза, която се поставяла в началото на формулата с цел да се ограничи или въобще да се отстрани ефектът от литис контестацията в полза на една от двете страни..

• Формуларен процес.Принудително изпълнение.

1. Производството пред заклетия съди започвало с разпечатвана на издадената от магистрата

Формула /на две восъчни табели/ .Съдията изслушвал обеясненията на страните в свободен разговор, след това се изслучвали свидетелите и представяне на доказателствата.

• Предмет  на процеса са юридическите факти, а доказателствени ср-ва са свид.показания,

писмени док-ва,заключения на вещи лица.

     А/ Свидетелски показания – свидетелят се заклева и разказва това което е чил и видял лично.

     Б/ Писмени доказателства –развиват се под гръцко влияние. Това са били договори или

квитанции за задължения.

     В/ Изявления на страните –цел – установяване на всички доказателства и факти.

      Г/Преценка на доказателствата– тези доказателства иват формална доказателствена сила и

заклетия съдия бил обвързан да приеме това, което с док-вата е установено.

• Доказателствена тежест – Заклетия съдия /без юридическа подготовка/ е имал свободата да

преценя кой от фактите носи доказателствена сила.

• Съдебно решение. Законна сила на решеинето. – съдебното решение се произнасяло устно

Без определена формула и в присъствие на страните след изслушване на пледоариите им. Решението е – или да се осъди ответника или да го оправдае.Той съобразява решението си с очертаната във формулата алтернатива без да се отклонява.. Законната сила на решението е неговата безусловност и невъзможност за обжалване.

     Ако ответникът не изпълни съдебното решение се тръгва по пътя на един изпълнителен процес. Това се осъществявало с акция идукати , дадена на кредитора в чиято полаз е решението. Оспорването на акция идукати било изключение. , тъй като процеса бил с много тежки ограничения и пр-то на заклети съдия се прекратявало с издаване на заповед за изпълнение. Тази заповед е насочена с/у длъжника и с/у имуществото му.

      1. Принудително изпълнение в/у личността – когато няма имушество за да се хогаси дълга,отвежда се в частния затвор на кредитора и се оковава във вериги. Там стои докато си плати дълга.

      2. Принудително изпълнение в/у имуществото – със заповед съдията въвежда във владение в/у длъжниковите имоти на всички кредитори. За да се контролира и съхрани от разхищение имуществото. Кредиторите от своя страна правят обявление  за заповедта, за да могат към тях да се присъединят други кредитори или семеъството на дръжника да плати. Във въвод те могат да бъда сами или с длъжника. Самата продан на имуществото ставало на публичен търг. То било възлагано на този, от купувачите който даде най-висока цена /напр.30% от всяко задължение/. За остатъка длъжника отговарял. Ако след публ.продан придобие ново имущество, то кредиторите насочват вземането към него. Ако публ.продан не погасявала изцяло задълженията , тя погасявала неговите имуществени права. Последните преминавали към купувача, когато само част от продажбата погася задълженията, останалото е чиста печалба на купувача.

• Особени преторски производства.

  Римското право познавало случаи ,при които правна защита на римските граждани била давана

вън от редовния формуларен процес по пътя на особени , специални производства, почиващи на империума на съдебния магистрат.Съд.магистрата давал известни заповеди на страните  напр.да сключат една стипулация или да зачитат известно фактическо положение напр.владението в/у една вещ.

      А.ПРЕТОРСКИ СТИПУЛАЦИИ –тя се сключва по заповед на мигистрата , за да създаде в полза на едно лице едно право, което законът не му е давал.По своята правна същност тя била вербален договор, сключването на който ставало по заповед на магистрата в определените в Едикта форма и случаи.Случаите ,при които би могла да се сключи една преторска стипулация са две категории:

        1. Случаи, при които пр.стипулация имала за цел да осигури развитието на едно съдебно производство.

         2. Случаи, при които прет.стипулация трябвало да гарантираедно право, което още не е било предявено в съд.В тези случаи пр.стипулация замествала една цивилна акция.

         В известни случаи преторът налагал на ответника само сключването на преторската стипулация или изисквал тя да бъде гарантирана от поръчители.Отказът да се сключи водел до неизгодни за отказващия последици. Обикновено тези последици са били по-тежки , отколкото правните последици на самата стипулация.Ето защо лицето , на което преторът е налагал сключване обикновено се подчинявало.

        Б. ВЪВОД ВЪВ ВЛАДЕНИЕ – Преторът въвеждал едно лице във владение на имуществото на друго. При това въводът се извършвал в/у една отделна вещ или в/у цялото имущество на засегнатия. При втория случай започвал и с принудителни мерки с/у осъдения.

        В. ИНТЕРДИКТИ – интердиктът бил заповед, която един магистрат издавал по искането на едно частно лице. С тази заповед той приписвал на друго лице известни положителни или отрицателни действия. Пр-то относно издаването на един интердикт започвало както съдебното производство. След като се убедял в истинността на изнесените от молителя твърдения, магистрата  издавал интердикт в условна форма. Ако лицето с/, което е издаден откаже да се подчини, започвало производство за проверка нарушен ли е интердикта.  В своя завършен вид  процесът, който имал цел  проверка на визираните в интердикта предпоставки, обхващал няколко свързани едно с друго производства.Ответникът трябвало да обещае на ищеца, че ще му заплати определена сума пари,ако предпоставките по интелдикта са налице. Ицещът трябвало да обещае, че ще заплати сума ако е обратното. Заклетият съдия трябвало да се занимае с един процес, който имал за цел да обезщети ищеца по интердикта за претърпени от него щети и загуби в случай, че ответникът отказва да ги плати.

       РП познава няколко интердикти:

       1. Прохибиторните – съдържат запрет, отправен към тези, с/у които е издаден интердиктът.Най важни са били владелческите – тези при които се запрещава нарушаването на законното владение на владелеца на недвижимия имот или на движимата вещ.

      2. Реституторни – заповядвалаи връщането на определена вещ и възстановяване на предишното състояние.

• Ексхибиторни – заповядвали да бъде представена пресъдебната враст една вищ или лице.

        Друго деление на интедиктите било според това, към кого са насочени. В единия случаи само към ответника,а в другия към ищеца и към ответника, когато всяка страна претендира за законно владение на вещта.

        Г.РЕСТИТУЦИЯ – акт на магистрата, чрез който последният унищожавал правните последици на един юридически факт, който той считал несправедливи.Този резултат магистратът постигал, третирайки вредоносния юридически факт като несъществуващ. Или връщал положението преди, неговото настъпване. Реституция се допускала само при определени предпоставки и в изключителни случаи. Тя се използвала, когато увреждащият молителя факт поподал  при следните  случаи: непълнолетие, извинително отсъствие , случаите на насилие измама и грешка и др.

• Служебен когнитивен процес. /СГП/

1. Историческо развитие

Служебн.ког.процес е дело на императорското право .Той е въведен в началото на Принципата ка-

то извънредна процедура ,наред с формуларния процес.Най-характерната му част, която го различава от форм. и лег.процеси, е че при него е премахнато разделянето на гражд. Процес на две части – пр-во пред съдебния магистрат  и  пр-во пред заклетия съдия. Цялото пр-во е пред съд.магистрат – орган на държ. власт. Първоначално сл.к.пр-с се явяв като ср-во за защита на незащитени нето от цивилното,нито от преторското право казуси.След установяване на Принципата, заинтерусуваните страни са могли да потърсят съдействието на императора за решаване на един спор , който се разрешевал по реда на формул.процедура. Т.е. императорът/или негови служители/ е бил първа и въззивна инстанция. Този процес се прилага и в провинциите.

     По времето на Домината сл.ког.пр-с завладява целия терен на гражд.процедура в територията на цялата Римска империя. По това време бюрокр.методи налагат своя отпечатък в/у сл.к.пр-с. Последният се свързва със строго установени норми и срокове.СКП се осъществява с писмени молби към съда и гр.пр-с не е вече безплатен. Воденето е свързано със заплащане на съд.разноски. Връзката на съда със страните се осъществява с помощта на спец.сл.лица – екзекутори.  За да се ограничат произволите, има регламентирани функции на съд.органи, като при нарушаване има много строги санкции.

     2. Съдоустройство – по време на Домината се установила сложна йерархическа стр-раа на съд.власт, съобразена с администр.у-во на Римската империя. В адм.отношение делението е следното:

                                        Империа /император/

                                        Префектури /префекти/

                                        Диоцези /викарии/

                                        Провинции/губернатор/

• Призоваване на съд. Отсъствено пр-во. Призоваването е с участието на съд.магистрат.

 – При Юстиниан – от екзекутора без намесата на ищеца.След получаване на исковата молба

от ищеца, съд.магистрат я проучва дали е процесуално допустимаи нарежда препис да бъде връчен ан ответника., като определя деня и часа на явяването му. Ответникът излагал своите възражения против иска. При подаване на молбата ищеца с клетва или поръчителство се задължава да извърши литисконтестация и при безуспешен за него изход да заплати направените от ответника разноски.

Ответникът се явява на определената дата и час.

             – Ако не се яви ответникът – делото се разглежда и решава без него /НЕ ВИНАГИ В НЕГОВА ВРЕДА/. Ако не се яви ищеца – делото се прекратява, без той да губи иска си. Само заплаща разноските. След 3 кратно  неявяване на ищеца, по искане на ответника.Делото се разглежда и иска се отхвърля.

          5.Ход на процеса.Литисконтестация и ексцепция.Доказателства. –

            А/след като страните се явят, съдията проверява поставеният казус от компетенциите на съда ли е, дали страните са пров и дееспособни, дали спорът е подсъден нему и т.н. След това се започва литисконтестация.Тя е извършена тогава, когато съдията започне делото с изслушване на обясненията на страните.

            Б/ системата на соказателствата при СКП е различна. Съдията приема даден факт за установен или не, в зависимост от това дали има доказателства. Ищецът установява фактите, доказващи неговата акция, а ответника –неговите възражения.

                1. Свидетелски показания –  според Юстиниановото право заплащането на дълг, може да се докаже с писмени доказателства или с 5 достоверни свидетели под клетва. /при Константин и двете, при Домината – свидетелества под клетва, най-вече знатни/.

                2. Писмени доказателства – по време на Домината играели значителна рола. Те се делели на – частни актове, нотариални актове и актове, съставени и регистрирани в книгите на един компетентен чиновник.

                3. Вещи лица – графолозите сравнявали почерци на отделни документи.

                 4. Признание – правно /когато ответникът признава самото предявено в процеса право/ и фактическо /признаване на факти, пораждащи това право/.

                 5. Клетва – прилага се при всички искове и има за предмет не само спорното право, но и отделни факти.

                 6. Презумции –   понякога преки доказателства за съществуването на един ,подлежащ на доказване факт липсват. Съдията заключава от друг, установен факт т.е. той си служи с презумция.Ако той действа по силата на своето убеждение тогава  е налице една фактическа презумция, а ако е по силата на едно правно предписание – юридическа. Голямо значение при СКП са имали юридическите  презумции. Правната норма предписвала на съдията от даден установен факт да се извади заключение за съществуването на друг, подлежащ на установяване. Напр. От факта че кредитора е връчил на дръжника дълговия запис, се изважда презумцията че дългът е изплатен , ако са изтекли 30 дни от връчването на записа.

         Съдебно решение.Обжалване. – през епохата наСКП решението е само в писмена форма. И прочетено в присъствието на двете страни.Във формуларния процес решението на закл.съдия е необжалваемо. При СКП още при произнасяне на решението недоволната страна може да апелира устно пред първоинстационния съдия. Съдията препраща делото в йерархически стоящият по-високо съд с един рапорт.При Юстиниан едно решение не може да се апелира повече от 2 пъти.Пред апелативната инстаниция протича същият процес с нови доказателства и показания за проверка на първото дело и за нова преценка на спора.

          Принудително изпълнение –

           А/Против личността – стремежът на законодятеля е била да се премахне затварянето в частни затвори, но въпреки тежките санкции с/у магистратите това не се спазва. Това е един от недъзите на Римската империя.

           Б/Против имуществото – при приъсждане на вещ – тя се отнема /може и със сила/.Ако са пари

Изпълнението е с/у вещи на длъжника, в/у които се учредява в полза на кредитора залог.Два месеца по-късно те се продават и ако остане сума след удовлетворяване на кредитора, тя се дава на длъжника. Изпълнение в/у цялото имущество е ограничено – само в случаите когато е избягал или е в несъстоятелност.

• Понятие за вещни права.Видове вещи.

      Вещното право е изключително правно господство на лице в/у вещ. Носителят на едно вещно право може по силата на правото си:

1. Да въздейства в/у вещта
2. Да изисква от всички останали хора да не пречат на въздействието му

      Вещните права са: от една страна собствеността  /пълно изключително господство в/у вещ/ и от друга : сервитути, суперфиция,емфитевзис, заложно и ипотечно право.

      Обекти на правото могат да бъдат от една страна действията и от друга вещите.

       Вещи  – онези достижими за човешката власт неща, които са телесни и имат самостоятелно съществуване.Вещите се делят на:

1. Вещи, принадлежащи на боговете, тук влизата:

А/ вещи, посветени на боговете и култа им. За посвещаване на недвижим имот или сграда

бил  необходим закон.

               Б/ вещи, посветени на култа към мъртвите. Такива били гробовете.С погребението  мястото, заемано от трупа  преставало да бъде собственост на собственика и се смятало, че принадлежи на мъртвеца.

               В/ вещи, поставени под покровителството на боговете.Такива са били градските стени и порти.

• Всички останали вещи, които се делят на:

А/ общите на всички вещи – въздухът, водата, морето и морския бряг

Б/ вещи, в/у които могат да бъдат придобивани права. Тук влизат вещите,частно

притежание и тези които са ничии, но които могат да бъдат придобити от частни лица – риба, дивеч

          Друго делене на вещите:

1. Движими – движат се сами или под натиска на известна сила, без да се повреждат
2. Недвижими – зема с прекрепени сгради , дървета и др.

Друго делене на вещите:

1. Заместими – вещ от определен род вещи /напр. Една бутилка вино мерло 1995/
2. Незаместими – една определена вещ.

Друго делене на вещите:

1. Потребими – консумират се с употреблението
2. Непотребими – не се  консумират  с употреблението

Друго делене на вещите:

1. Делими – делят се без да загубват чувствителна част от ст-стта си.
2. Неделими – при деление губят ст-стта си напълно или в значителен размер.

Друго делене на вещите:

1. Главни –едно самостоятелно цяло.
2. Второстепеннни – нямат самостоятелно съществуване и принадлежат към една главна вещ

Друго делене на вещите:

1. Манципирани – при прехвърляне е необходима манципация/формална сделка пред 5 души/

такива  са италийските земи , полските сервитуту в/у тях ,робите и впрегатния и товарен добитък.

           ПЛОДОВЕТЕ  – според РП те са специална категория вещи, които в редица случаи били подложени на специален правен режим. Плодовете се наричали органически произвадения на една вещ, които се получавали редовно при експлоатацията на същата, без промяна в стопанското и предназначение – напр. Плодовете от градина, от стадо , дори и ловът. На естествените плодове били приравнени и гражданските плодове, които не се произвеждали и отделяли от вещта.Това са приходът , придобит от вещта въз основа на правна сделка – напр.наемът от една вещ, лихвите от един капитал.

• Владение – същност, елементи. Придобиване и изгубване на владението.

Владението е фактическо господство  на лице в/у вещ.Относно понятието владение съществуват две схващания – на Савини и Иеринг. Савини –фактическо господство на едно лице в/у вещ, придружено с намерението вещта да се държи като собствена. Иеринг -–също факт.господство над вещта, но придружено с намерението просто да се поддържа това господство.

       От владението се отличава простото държане на една вещ. Държането не поражда правни последици, които владението поражда. Има разлика и м/у владението и собствеността. Собствеността е право, а владението е прост юридически факт.

        Лица и вещи, способни за владение:

      Всички правоспособни лица са способни да владеят, обаче напълно недееспособните не могат сами да придобиват владението, освен ако други лица придобят владението за тях.

      Годни за владение са вещите в/у които частни лица могат да имат права.

       Придобиване на владението става при наличността на двата елемента – намерението да се владее и фактическите действия, чрез които се осъществява това намерение.

      Владението може да бъде придобито и чрез представител, в такъв случай необходимо е представителят да има намерение да придобие владението на вещта за представлявания. Владението се загубва чрез отпадане на един от двата елемента.

       Владението представлява фактическо господство,но не е право.Фактът от владението произвежда правни последици.: съгл. Преторският едикт, владетелят е защитен с/у нарушение или отнемане на владението му. Тази защита се дава чрез владелческите интердикти. Интердикта е вид заповед, която преторът издава до страните при нарушаване на владението и с която се разрешава спора за владението. Интердиктите са:

1. Интердикти за запазване на владението:

А/ за недвижими имоти – владението се предоставя на лицето, което е владетел в момента

на  издаването му.Ако обаче лицето го е придобило по насилствен начин, тайно или по своя молба със задължение за връщане – тогава се отнема и се връща на противника му.

               Б/ за движими вещи – владението се предоставя на лицето, което е било владетел на вещта през по-голяма част от последната година., пак под условие че  не е придобита от противната страна насилствено или тайно.

•  Интердикти за връщане на отнетото владение:

                А/ за недвижими имоти –връща се владението и се заплаща обезщетение на лицето , което е било лишено. Пак условие е да няма насилствено или тайно придобиване.Ако владетелят е изгонен с въоръжена сила ,владението му се възстановява без да се гледа кака го е придобил.

                 Б/ Връщане на владението на това лице, което е отстъпило една вещ на друго лице по негова молба  и до поискване. Ответникът е длъжен да заплати всички вреди и загуби , ако има такива.

• Видове владение. Правно значение. Защита на владението.

   По системата на РП не всяко владение е било защитено. От владелческа защита се ползвали

следните  видове:

      а/ собственикът, когато владее своята собствена вещ

      б/ владеещият за себе си несобственик, който владее една вещ без да се задължи да я върне

  в/ този който държи една вещ докато собственика не си я поиска 

  г/  залогоприемателя – получил вещ за залог, докато си върне дълга

  д/ депозитарят – на когото е дадена  спорна вещ  за  съхранение, докато трае процесът.

  е/ наемателят – при договор за дългострочен  наем

Не се ползват от владелческа защита следните видове:

   а/ обикновеният наемател

   б/ влогоприемателят

   в/ заемателят за послужване

   г/ мандатарят

   е/ плодоползвателят

  Владението било защитено в интереса на господстващата краса чрез бързо и ефикасно пр-то – интердикта. Владелческият интердикт е заповед , с която преторът нареждал да се прекрати нарушаването на владението респ. Да се възстанови отнетото владение.Влад.интердикти са :

1.      1. Интерд. насочени към запазване на съществуващото владение –

            А/ Интердикт за защитаване владението на недвижими имоти. Формулата  била следната :”..запрещавал да се извърши насилие..”За да се даде тази защита владението не трябвало да е опорчено от противната страна. Т е . да не е придобито насилствено, тайно или прекарно. Подобно владение не се ползвало с вл.защита, но само по отношение на лицето, спрямо което съществувал един от посочените пороци.

             Б/ / Интердикт за защитаване владението на движими вещи – условията са същите както при горния, но ако дв.вещ е владяна от няколко собственика интердикта се дава на този, който е бил владелец през по-голяма част от годината, а при Юстиниан – който е в момента.

2.Интердикти за възвръщане на  владение –

        А/ Интр. за връщане на владение, отнето насила от владелеца, когото интерд.защитава. Насилственото изгонване на едно лице от даден имотдавало основание на изгонения да иска и да получи от претора този интердикт.С него претора предписва отнетото да бъде възстановено. Когато владението е отнето с оръжие, влад.защита се дава и на опороченото владение. В тази епоха често явление е било владението на робовладелеца да бъде отнето от робите му. Преторът давал защита на владелеца даже и когато е порочно, за да се запази обществения мир.

                 Б/ Интерд.който се дава на онзи, който е предоставил една вещ другиму до поискване.Преимуществото на този интерд е била, че не съдържал никаква уговорка относно порочното владение. Следователно защитатава и последното.

• Право на собственост.Същност.Съдържание.Видове собственост.

Понятие за собственост – пълно изключително правно господство  в/у телесна вещ.

Позитивната и страна – собственикът разполага по най-широк и неограничен начин с вещта, негативната – той може да поиска от всички хора да не въздействат в/у вещта.Собственикът употребява вещта, използва плодовете и и се разпорежда с нея. По време на предкласическото и класическото РП, правото на собственост е абсолютна /т.е. то се разпростира в/у вещта , но и в/у матер.придобивки от нея – плодовете или всичко прикрепено към нея – пристройки към сграда/Това дава правото на собственика да я търси от всеки, в ръцете на който се е намирала. Съгл.обективното право независимо от абсолютната собственост е имало и  редица ограничения за собственост – напр. височината на сградите, размера на имота и т.н. – ограничения налагани от обществото или от частни лица. По верме на Домината /в интерес на императора и господстващата класа/ държавата си присвоява правото да отчуждава имоти в публичен интерес.Напр.за обществени сгради, даване на изоставени земи за обработване при принудително възлагане и др.Продажбата и дарението през този период са сделки, прехвърлящи директно правото на собственост, както при древното РП.

           Видове собственост :

           А/Цивилна /квиритска/ – в полза на един римски гражданин или латин, за придобиване на италийски недвижими имоти по реда на манципацията или традицията. А за движимите вещи – да са в гражданско обръщение.

           Б/ Преторска /бонитарна/ – преторът се явява в защита на икон.силните представители на стоп.оборот и допуска неформалното прехвърляне на собственост. Този вид се явила при прехвърлянето чрез манципация. По цивилното право ако не е миниципирана, тази вещ не става собственост. Тя става такава след изтичане на съответния давностен срок – 1 год . за движими и 2 год. за недвижими.До изтичането на този срок той не е собственик и продавача може да я изиска по съдебен ред или ако купувача е изгубил владението на вещта  той не може да предяви иск с/у владелеца и да му бъде върната, тъй като не е неин собственик. Преторът давал право и при двата случая на купувача. След изтичане на давностния срок тази собственост ставала цивилна. Най важните случаи на преторска собственост били:

            – в наследственото право – преторът не могъл да направи цивилен собственик лицето, на което давал наследство. Той давал само бонитарна собственост.

           – при принудително изпълнение в/у имущество на длъжник – лицето, к. Купувало в цялост имуществото на несъстоятелния длъжник, придобива в/у купеното имущество бонитарна собственост.

            В/ Перегринска собственост – имат собственост, подчинена на техните правни норми. На ня

Кои в интерес на тъгр.обмен е признато правото да сключват правни сделки. Но произлизащите от тях права са били санкционирани от перегринския претор съссъответните искове. Те се зазоволявали с влад.защита на вещите, придобити по силата на търговията и така собствеността е защитена от кражба. Този вид изчезва през  3 век.

            Г/ Провинциална собственост – земята в завладените от Рим провинции се считала за собственост на римската държава.Частните лица не са имали никакво право.Правото на държавата в/у провин.имоти се изразявала в правото да събира определен данък.

• Съсобственост. Ограничения на правото на собственост.

Понятие за съсобственост – собствеността може да бъде обща на две или повече лица. В

такъв случай имаме съсобственост. Един от съсобствениците не може да се разпорежда с вещта без съгласието на другите. Ако един направи разноски за запазването и има право да иска от останалалите техния дял от разходите. Всеки съсобственик може да разполага със своето правно положение : да продаде дела си, да го подари и пр., без да се нуждае от съгласието на останалите. Всеки може да поиска по всяко време прекратяване на съсобствеността и делба на имота.

           По време на предкласическото и класическото РП правото на собственоста е ясно отграничена от владението. Владението -–фактическа власт, то собствеността – правна  власт.По това време правото на собственост е пълнавласт – т.е. господство м/у собственика и принадлежащата му вещ.Собственикът може да прави какавото си иска със своята вещ – да я ползва фактически, както намери за добре и да се разпорежда юридически напълно свободно с нея. Т.е. правото на ползване, прибиране на плодовете и на разпореждане.

           Но макаар че правото е абсолютно  все пак то е имало известни ограничения Напр:

• собственикът търпи действия от свои съседи – граници на изораната земя, дървото на

съседа

• ограничения , установени в публичен интерес – височина на сгради ,разрушаване на

сгради със спекулативна цел, собственицити на сгради били длъжни да ги ремонтират и т.н.

• ограничения чрез институти –

А/ Обезпечение за нестанала щета – когато една постройка застрашава да рухне в/у

Съседен имот , собственикът на последния има право на иск или сключване на стипулация в по-късен етап. Стипулацията – собственикът на първия имот обещава че ще заплати всички щети ако рухне. Ако откаже склюйчване на стипулация, собственикът на втория имот може да бъде въведен във владение на имота, в който е постройката. Ако въпреки това пак откаже – преторът дава бонитарна собственост в/у имота.

                   Б/ Предизвестие при нова работа – когато в един имот е започната работа /напр.строителство на постройка/ и собственикът на съседния имот не е съгласен. Той отправя формална покана работата да се спре. Ако лицето към което е поканата не се съгласи, те се явяват пред претора.Отправилият покана се заклева и претора потвърждава предизвестието. Противната стратна може да я обезсили, като престави гаранция за евентуални вреди и загуби, които би претърпял отправилият поканата.Тогава последният не може да ползва предизвестието, води с/у извършителя на новата работа иск.

• Правни /оригинерни/ способности за придобиване на правото на собственост.

            Правните /оригинерни/ способи нямат за предпоставка съществуване на някакава собственост у някого. Оригинерните способи са:

1. Завладяването – придобиване на собственост на една никуму непринадлежаща вещ чрез

Придобиване на владението и. Така се придобиват само безстопанствени вещи.Такива са: изоставените, дивите птици и животни, неприятелски вещи /вещи на лица от народи с които Рим не е в мирен договор/

• Съединението – когато една вещ се съедини с друга, така че да стане част от нея и да

загуби  самостоятелността си, тя става собственост на собственика на главната вещ. Случаи на съединяване на недвижими имоти :

                   а/ наносът ,който една река наслоява

                   б/ късове земя, довлечени от реката

                   в/ острови,които се появяват в реката

                    г/ постройки – без значение чия е собствостта на материала, принадлежат на собств.на земята

                    д/ посеви и насъждения – семената и дърветата са на собственика на земята, където са поникнали

         Съединяване на движими вещи:

                    а/ втъкаване

                    б/ ръкопис –собственикът на хартията е собств.на ръкописа

                    в/ живопис – собственика на боите

• Смесването – съединяване така че не може да има физическо разделение.Сместа е собст

веност на предишните собственици.

• Придобиването на съкровища – на този който ги намери, ако са в чужда земя поделят

се  м/у двамата. Съкровище – скрито толкова отдавна, че собственикът им не може да се установи.

• Плодове – всички увеличаващи имуществото на едно лице постъпления, които се

повтарят периодически. Те са естествени /жътвата, прираста на горите, плодовете на овошките, прираста на стадата/и граждански /лихви, наеми и пр./Когато не са отделени от вещта, те се нейни части. С отделянето те стават отделни вещи. Собственост придобиват – собственика, добросъвестния владелец, плодоползвателя, наемателя и емфитевтът. Добр.владелец – знае че не е собственик, емфитевтът – наел за дълъг период имот, за да го обработва. Собств., добр.влад. и емфитевтът  стават собственици в момента на отделяне на плодовете, без да е нужно  да са ги прибирали. Плодоползв. И наемателят – не щом плодовете се отделят, а чрез събирането им.

• Преработване – една вещ може да се праработи ,така че от нея да се получи нова

вещ.Поради  спорове м/у юристите Юстиниан е постановил – ако новата вещ може да се възвърне в старото положение собственик е този който притежава първата, в противен случай – собственик е преработвача.

• Давност – при продължително владеене през определено от Закона време. По Закона на

12 таблици условията са:

               а/ непрекъснато владеене

               б/ юридическо основание –  – т.е. да е придобита по манципация или традиция

               в/добросъвестност – владетелят си мисли, че собств му е прехвърлена.Добросъв.се изисква в началото на давностния срок т.е. при придобиване на владението.

               г/ годна за придобиване – негодни са крадените вещи и насилствено отнетите.

               д/предвиденото в закона време – за движими – 1 г., за недвижими –2 г.

• Вторични /деривативни/ способи за придобиване на правото на собственост.

Вторичните /деривативни/ способи  имат за предпоставка съществуването на собственост у

едно лице, наречено праводател. Те биват :

1. Манципация – формална сделка , чрез която се прехвърля собствеността. За да е

Действителна се спазва следната процедура: този който я придобива, слага ръка в/у нея в присъствието на стария собственик, 5 свидетеля и човек, който носи медни везни. При това новия собств. Произнася тържествени думи и удря с медно късче по везните и предава метда на стария собств. С това сделката е действителна.  Това е вид покупко-продажба – парчето мед е вместо пари /тогава не са познати/С въвеждането на монетите тази сделка стара абстрактна. Манципацията е могла да се извърши не само по повод на продажба, но и дарение, зестра и т.н.Понякога с манц. се пораждат  и второстепенни облигационни отношения.Тези случаи са два:

             А/ ако се прехвърля от едно лице на друго  вещ, като своя /а тя е чужда/, то прехвърлителя заплаща двойната и цена

             Б/ ако едно лице манц на друго недв.имот с определени размери, а той се окаже по-малък, то дължи двойна цена за недостигащата част.

• Цесия – прехвърляне на собств.чрез привиден процес за собств. Двамата в сделката се

явяват пред магистрата. Приобретателят /който придобива/ заявява че е собств. На вещта, а отчуждителят /който предава/ признава ,че това е така.

• Традиция – чрез предаване на владение.Действителна е с факта на самото предаване. Тя

може да се извърши и чрез представител. Тя обикновено изисква фактическо предаване на вещта /може и с действия които описват самия акт/Съществуват и случаи когато собственикът прехвърля собствеността, а запазва владението /собств.на сграда я прехвърля, но остава в нея като наемател/Тогава имаме само съглашение. Друг случай екогато приобретателят държи от по-рано вещта /купува къща, в която е наемател/. Традицията при Юстиниан е заменила манципацията и цесията.

• Адюдикация – при съсобственост съдията има власт да раздели общата вещ и да даде

собств.на отделните собств. или да я даде на един, а той да плати на останалите. Придобиването на собств.тук става по силата на съдебно решение.

• Вещни права върху чужда вещ. 

   Вещните права в/у чужда вещ, учредени в полза на собственика на определен недв.имот или в

полза на  опр.лице се наричат сервитути. Сервитутът е вещно право, следователно той дава непосредствено правно господство в/у чуждата вещ, така че титулярът на сервитутът може да въздейства пряко в/у вещта. Следователно собственикът на вещта не е длъжен за нищо друго, освен да търпи това въздействие в/у вещта, от него не се изскват действия, а само въздържане от действия.              

       Видове:

1. Поземлени – учред. В полза на собств. На определен недв.имот. Тогава следва, че

поземления сервитут  предполага един имот обременен със сервитут /служещ имот/ и друт имот, в полза на чийто собственик е учреден сервитутът /господстващ имот/. Ттуляр на сервитутът е винаги собственикът на господстващия имот.За да бъде действително учредяването са необходими следните условия:

• двата имота да са съседни
• сервитутът да представлява полза за госп.имот, а не на собственика му /не може да има

серв.за разходки в съседен имот/.

           –      да се основава на постоянното свойство на служещия имот /напр.там има локва, не може да се учреди за ползване на вода, защото това не е постоянно/

      Поземлените сервитути се делят на полски  и градски. Те са неделими ,значи ако служещият имот бъде разделен, то сервитутът тежи в/у всяка част от имота. Ако господстващия бъде разделен – съществува в/у всяка част от него.Те са най-различни. Полските са : за проход, за черпене или прекарване на вода иза водопой в чужда земя, градските са: прокарване на канал, допиране до чужда стена.

• Лични – учредени в полза на опред.лице. Не могат да се прехвърлят на друго лице или да

се наследяват.Погасяват се най-късно съссмъртта на титуляра.Теса:

         а/ плодоползване – право  на ползване на вещта и събиране на плодовете и без да се изменя същността и. Собственикът има право да не предава вещта на плодоползвателя, докато последния не даде обезпечение, че ще ползва вещта като добър домакин и ще я върне след плодоползването. То е неочуждаемо, но упражняването му може да се предостави другиму.  То се учредява в/у непоребими вещи, защото те се употр.без да се унищожават. В/у потребими по-късно е учредено квази-плодоползване /в/у жито, вино и др/ То не създава сервитут. Лицено в чиято полза е учредено , получава собствеността на потреб.вещи, като се задължава да върне същото количество икачество на вещите.

           б/ употребление – без да накърни същността на вещта. Събира и плодове от вещта, но само за лични нужди.Дава обезпечение като плодоползването и за разлика от него упражняването не се пре-

хвърля на друг.

            В/обитаване – право да се живее в чужда къща.Не само сам, но и със семейството си. Може да се отстъпва но само възмездно.

            Г/ робска работа – правото да се ползва едно лице от работата на чужд роб.Отстъпва се само възмездно.

    Сервитутите се пораждат чрез :завет, манипация, цесия, пактове и стипулации, квази-традиция, съдебно дело за делба, по давност. Сервитутите се погасяват : с погиването на вещта, когато собственикът на обременената вещ стане и титуляр на сервитута /има плодоползване на имот и го наследява по наследство/, чрез отказ от страна на титуляра, по давност, при смърт на титуляра или погиване на вещта.

• Право на строеж /суперфиция/.

Суперфиция  е вещно право, по силата на което едно лице може да използва повърхността на

недвижим имот и да строи в/у нея.Тя е възникнала от дългосрочните договори за наем,с които градовете отдавали на безимотни общ.места за застрояване. По-късно такива договори се склячват и м/у частни лица. Суперфицарят  продобива право /суперфиция,която му дава власт да използва най-широко повърхността на наетия имот и специално да строи в/у нея и да използва сградата.Постройката от самото съграждане става собственост на собственика на земята. Суперфицарят може да прехвърля своето право другиму и да го залага. След смъртта му, правото минава на наследниците. Той е длъжен да плаща на собственика наем, неплащането му през две години погасява суперфицията.

• Същност, източници и класификация на облигационните отношения

В РП понятието за облигация  и за облигац.отношение не било неизменно.В най-древния Рим

При натуралното стопанство обл.от-я още не са ползвани при размяната. Нуждата от обвързване на длъжника  се явила при заема  /nexum/ и при деликтите.

     Облигацията,изразяваща се  във физическото обвързване на длъжника- Богатият кредитор искал да има гаранци за дадения от него заем, че ще му бъде върнат, а при деликта –потърпевшия се отказвал от отмъщение срещу откуп.  И в единия и в другия случай длъжникът е обвързан с вериги или волски жили, за да е напълно подчинан на кредитора. Оттук и наименованието облигация /обвързвам/.

      Облигацията – правна връзка – в по следващ период се явява едно друго обвързаване ,даващо началото на  обмена. Резвитието на размяната , колкото и скрамона да е тя , довела до идеята за кредита. Н е било възможно размяната да се осъществи веднага.Едната страна трябвало да предаде своята вещ , без да получи веднага това, което другата страна трябвало да предаде. Първоначално тези връзки били на доверие, но скоро се признават по правния ред.Създалата се по този начин връзка е юридическа.

       Облигацията  е санкционирано от правото отношение по силата , на което  едната страна – длъжникът трябва да извърши по отношение на другата – кредиторът определена престация./сир.определено действие или бездействие/.С термина облигация се обозначава преди всичко самото правоотношение ,което свързва кредитора с длъжника.

      Източници на обл.отн-е са контрактите и деликтите.

        1. Контракти – съглашение, което поражда обиг.връзка , признато от цивилното право и скрепено с иск/акция/.Те биват :

• Формални – съгласието се изразява в определена форма
• Реални – освен съгласието на страните се изисква и предаване на вещта, предмет на договора, за да се приеме сключването му
• Консенсуални – простото съгласие на страните , под каквато и да било форма е напълно достатъчно за създаване на договорно обвързване

        2.Деликти –неправомерни деяния, нарушаващи интересите на частните лица/кражба, повреда на чужда вещ/

• Престация, понятие, класификация

Облигационното отношение имало за предмет известно действие или бездействие на длъжника.Терминът престация в превод означава “поръчителствам”  исе използва като определение за предмета на задължението. За да е действително едно задължение :

1. Престацията да бъде възможна
2. Престацията да бъде определена или определяема. – не може да се построи къще без да се укаже каква и къде
3. Престацията да е оценима в пари
4. Престацията да бъде позволена от правния ред

• Промяна на страните на облигационното отношение

Облигац.отношение съществувало винаги м/у две страни – кредитор и длъжник. Чрез него се

обвързвала свободата  на длъжника в определена насока. Длъжникът трябвало да извършва или не определено действие – напр.да заплати сума ,да предаде вещ и т.н.Кредиторът е тази страна на обл.от-е, която могла да иска изпълнение на задължението.

     Възможно е и от двете страни да са едни или повече лица. Има и случаи ,когато договарящият

трябва да сключи договора не за себе си, а за трето лице,когато е овластен по закон или по договор за това.Напр.настойника сключва договор от името на малолетния, пълномощникът – за упълномощителя.Сключването на договора става по два начина:

          1. Косвено представителство – настойникът сключва договора от свое име и след това прехвърля породените от договора права и задължения в/у малолетния

          2. Пряко представителство- настойникът сключва направо договора на името на малолетния и правата се пораждат направо в имуществото на последния.

       РП познава само косвеното представителство.

       В древното РП не било възможно да се сменят страните по договора. Н о с течение на времето се появила тази необходимост. Затова се прилагат няколко способа, които променят страните, но водят до същия резултат:

1. новационна делегация – кредиторът, който иска да прехвърли вземането , поканва

длъжника да обещае, че нова което дължи на него ще бъде издължено на новия кредитор След обещанието задължението към стаиря кредитор се погасява, а на негово място се появява новото.

• прокурация за своя собствена работа – кредиторът упълномощава нов кредитор да

събере вземането му по съдебен ред. При този способ не се изисква съгласието на длъжника.Правейки новия кредитор процесуален представител, стария го освобождава от задължението да му даде сметка.Носител на вземането обаче тук си оставал стария кредитор.Затова до процеса, той може да се откаже  и да даде права на друг предствител.

            3.     цесия – истинско прехвърляне на вземането, което преминав от имуществото на стария кредитор в имуществото на новия заедно с всички добавъчни елементи /залози, поръчителства и др./За целта длъжникът трябвало да уведоми. Ако до получаване на съобщението, той си плати задължението –плаща на стария кредитор, а след това – на новия.

• Солидарност

Когато две или повече лица извълшат заедно престъпно деяние , вследствие на което са длъжни

да обезщетят  потърпевшия за вредите и загубите, които са нанесли  или да му заплатят известна сума, те отговарят солидарно за това задължение т.е. всеки един дължи цялото обезщетение. Щом единият изпълни задължението, освобождават се и всички останали.Тя възниква по закон. Когато е по волята на страните говорим за кореалност. Тя бива:

     1.Активна – едно лице е задължено за едно и също изпълнение едновременно на няколко кредитора.Ако изпълни спрямо един от тях , освобождава се спрямо всички.

     2.Пасивна – – няколко длъжника дължат на един и същ кредитор едно и също изпълнение.Ако един от длъжниците изпълни, освобождават се и останалите.

        Разлика между солидарност и кореалност:

1. Кореалността е по волята на страните, солидарността – по закон
2. Литисконтестация/завеждане на иск с/у един от длъжниците/при кореалността

освобождава всички останали длъжници/без да се гледа на това дали кредитора ще събере от него цялото си вземане/. При солидарността – не.Там солидарното задължение се освобождава при плащането, а не със завеждането на иска.

• Гаранции за изпълнение:лични и вещни обезпечения.Задатък.Наказателни стипулации

   Поръчителство –средство за обезпечаване на задължение.. Сключва се договор, като поръчителят се задължава за заплати на кредитора същото,което би заплатил длъжникът. В по-късен етап при поръчителството се създава задължение, което преминава и в/у наследника на поръчителя и дава право на платилия поръчител да предяви регресен иск в полза на платилия с/у останалите поръчители и длъжника. В края на  Републиката се прилага и поръчителство  под формата на мандат /поръчителят дава мандат на кредитора да брои на длъжника сума/ или под формата на конститут / неформ.пакт, по силата на който едно лице се задължава да изпълни задълж.в нов срок/

     Реалните обезпечения са имали за цел обезпечаване на вземането  чрез учредяване на вещно право в/у вещ или имот на длъжника в полза на кредитора:

1. Фидуция – длъжникът прехвърля собственост на своя вещ чрез манципация или цесия, а след погасяване на дълга си възвръща собствеността.
2. Залог –кредиторът получава владеене в/у вещ на длъжника
3. Ипотека – придобива владеене в/у вещта /недвижим имот/ след падежа на вземането

 Задатък –малка сума пари или някакъв друг предмет, който служи като доказателство за това, че

договорът е сключен. При Юстиниан има и друга функция – служи като стредство за отмятане. Всяка от страните може да се откаже от договора, но тогаваа загубва задатъка, респ.трябва да го върне в двоен размер.

     Наказателни стипулации – стип., която санкционира съглашения, нямащи юридическа санкция.

   1.Чиста нак.стипулация – създава задължение да се изпълни определене престация в случай, че длъжникът не изпълни нещо, което е обещал, но за изпълнението му не е юридически обвързан.Напр.договор за замяна –кредиторът пита:Ако не прихвърлиш собствеността, ще платиш ли 50 златни монети?Длъжникът обещавал.Така съглашението добивало юрид.санкция.

   2.Кумулативна нак.стипулация – сключване на две отделни стип.С Първата  – задължава се да  извърши определена престация, с втората – да даде или направи нещо, ако не изпълни първата.

• Изпълнение на облигационното отношение

    Изпълнението на облигационното отно-е римските юристи определяли като – извършване на

действието или бездействието , за което длъжникът се е задължил.Задължен да изпълни бил длъжникът. Когато целта е да се изпълни това ,което се дължи на кредитора на него му е безразлично дали престацията ще се изпълни от длъжника или от трето лице. Ето защо изпълнението може да бъде изпълнено и от трето лице, даже без знанието и съгласието на длъжника.

      Трябвало да се престира това което било предмет на задължението. Само тогава престацията погасявала дълга. Небоходимо ли е вещта да е собственост на този, който извършва престацията?  Или казано по друг начин онзи , който плаща с чужда вещ освобождава ли се от задължението? Отговорът е да, при условие че получилият плащането стане собственик на вещта.За да се погаси задължението необходимо било да се престира това, което преставлява неговия предмет. Ссъ съгласието на кредитора било възможно и т.нар. даване вместо изпълнение. Това е престиране на нещо друго, вместо дължимото,което крадиторът признава.

      Място се определяло от волята на страните . Това е важен момент на изпълнението, тъй като римсаката държава е била разпростряна в рамките на огромна територията,където цените на вещите били различини. Когато вещта, предмет на сделка се намирала на  определено място-то това е место

изпълнението на сделката.

      Време на изпълнението се определяло от страните по договора. Ако нямало срок, то задължението ставало изискуемо веднага. И все пак последното имало значение от мястото и вида на сделката.

 Неизпълнение на облигационното отношение

Облигационното отношение се създавало да бъде изпълнено,,когато това не ставало се поставял

въпросът  за отговорността на длъжника. При определянето им се разграничават две хипотези:

     а/когато на падежа изпълнението било невъзможно /това  е неизпълнение/

     б/ когато на падежа изпълнението е възможно, макара длъжникът да не е изпълнил / забава/

    За правните последици  на неизпълнението е важно дали длъжникът има вина или не.

    При виновно неизпълнение длъжникът дължи на кредитора обезщетение. Вината бива:

      А/ умисъл – съзнателна противоправна дейност

      Б/ небрежност – противопрано поведение, дължащо се на неспазване на нужната грижовност

• груба небрежност – липса на най-обикновена грижа
• лека небрежност – поведението на длъжника се съпоставя с поведението на един добър

домакин или се съпоставя с поведението на длъжника когато си спазва работите добре. Ако не е така тогава той е виновен.

      За отговоростта на длъжника в класическото право важи следното правило:ако  от сделката  има полза само кредиторът /договор за влог с който едно лице приема на съхранение една вещ, каго се задължава да я върне без възнагряждение/ длъжникът отговаря само за умисъл и груба небрежност.

       Ако от сделката извличат полза и двете страни  или само длъжникът /продажба, заем за прослужване-при получаване от длъжника на вещ, която само връща без възнаграждение/  то тогава отговаря за умисъл, груба и лека небрежност.

• Невиновна невъзможност за изпълнение.Непреодолима сила,случайно събитие.

    Това, което не може да се вмени във вина на длъжника при неизпълнение на обл.от-е се нарича

случайно събитие. От значение при задълженията е и забавата при изпълнението от страна на длъжника  или при приемането му от страна на кредитора. За да изпадне в забава длъжника, необходимо е кредиторът да му отправи покана за изпълнение на задължението. Виновната забава по изпълнението на едно задължение се нарича – мора дебиторис. Последствията от виновната забава са, че след нея длъжникът отговаря за случайните събития.След забавата той трябва да обезпечи и кредитора за времето и загубите, нанесени му от забавата.

        Когато забавата не е виновна /дължи се на случайно събитие/ тогава не се пораждат неблагоприятни последици. Тя отпада акот длъжникът предложи да изпълни задължението си.

        Забавата на кредитора да приеме  изпълнението  се нарича – мора кредиторис. След такава забава, той отговаря само за умисъл и груба небрежност.

• Погасяване на облигационното отношение независимо от изпълнението.

   Обикновено обл.от-е се погасявало чрез изпълнение. То може да се рогаси и чрез други способи,напр:

      1. Компенсацията – погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото.напр. кредитор дължи 100  на своя длъжник     , а длъжника дължи на кредитора 50., погася се изцяло задължението на длъжника , а задължението на кредитора се погасява до 50 и за остатъка от 50 остава да дължи. За да  се допусне една компенсация е нужно: наличността на две задължения и тезе задължения да бъдат установени по размер и с настъпил падеж.

      2. Новация – погасяването на едно обл.от-е чрез заменянето му с едно вербално задължение, което има същия предмет като старото обигационно, но и съдържало нов елемент.Фактическият състав на иновацията обхващал няколко елемента:

            а/ наличие на старо задължение

            б/сключване на нов вербален договор – той трябва да е формулиран така, че да докаже връзката м/у старото и новото задължение.

            в/ новия договор подновява старото задължение и съдържа нов елемент, който го отличава от старата облигация.

             Г/намерение на страните да новират задълженията си

   Последиците от осъществяване на новацията били: погасявало се старото задължение/ведно с гаранциите и ипотеките, които го обезпечават/ и на мястото на старото се пораждало ново.

• Опрощаване – формален акт за плащане на задължението
• плащане чрез бронз и везни –длъжникът в присъствие на свидетели заявява, че е платил и

удря с парче бронз везни,а после го предава на кредитора.

• длъжникът запитвал своя кредитор:това което ти обещах получи ли го?Кредиторът

отговарял: Получих. И с това задължението се погася.

• съглашение да не се търси дълга .Това ставало по пътя на възражението.

         Невъзможност на изпълнението – задълж. се погасявало и тогава когато престацията е невъзможна без вина на длъжника т.е. има погиване на вещтаАко това ставало в момента на сключване на договора – то не възниквало,а след сключване –задълж.се погасявало.

           А/при сливане – когато кредиторът и длъжникът се сливат в едно лице

           Б/при просто съгласие за разваляне на договора /продажба, мандат, дружество и др./

           В/при  настъпване на срок или условие /договор за наем/

• Договорът в римското облиг.право.Понятие.Историческо значение.

В РП договорът е най-важният източник на обл.отношения. По своята същност той е съглашение,

скрепено с иск, пораждащо облиг.връзка. Договорът в тесен смисъл е съглашение м/у две или повече лица , насочено към пораждане на задължения. В РП важи принципът, че простото съглашение не е достатъчно за пораждане на задължения. Необходимо е волята на страните да е облечена във известна форма.

     Развитието на  договорите в РПе пряко свързано и обусловено от основните промени в икономиката на рим.общество. Дог.отн-я са юрид. Израз на определени икон.от-я и затова промените в същността, формата и последиците от тях са свързани и с промените в икономиката.

В древния Рим при натуралното стоп-во и слабия икон.обмен  договорът отразява примитивната

стоп.структура на общ-то.Тогава съществевята т.нар.формални договори –напр.в присъствие на свидетели и везномерец кредиторът удряйки везната с късче бронз, го предава на длъжника. Този вид договори са имали предимства, тъй като са давали достатъчно време за обмесляне на сделката.

    С развитието на рим.държава и на робовладелческото стоково ст-во и оживен стокообмен се появява необходимостта от бързина при сключване на договорите и да могат да се сключват м/у лица от различни градове и провинции.Тези изменения се отразяват в съдържанието на консесуалните и реални договори. Правата и задълженията от тях се изпълняват съобразно изискванията на доброволността.При нарушения на добров. Се прилагат съответните искове.

    В следкласическото РП  икономич.упадък на робовладението дава отражение и в/у правния регламент на договорите. Става сливане м/у отделните видове и се появяват съглашенията, които пораждат правни последици. Особеното е, че вече договорите са в писмена форма. Това облекчава процеса на прехвърляне на вещта – без традиално прехвърляне.

• Класификация на договорите

Старото РП познава само формалните договори. Те са:

1. nexim,
2. вербален контракт
3. литерален контракт

    По-късно в РП се включват и четири договора от друга категория –реални договори.Те са:

1. заем,
2.  комодат
3.  депозит 
4. залог.

Тези договори са действителни, без спазване на определена форма,но вече простото

съглашение не е достатъчно и изисква се един фактически елемент  – предаването на една вещ, като след този акт договорът е действителен.Така при договора за заем длъжникът не е длъжен да върне сумата ,преди да я получи.

    Като изключение в РП че съгласието не е достатъчно за пораждане на задължение има още четири концесуални договора  :

1. покупко-продажба
2.  наем
3.  мандат
4.  дружество.

    Договорите се делят  още и на:

1. Договори  при които съдията взема предвид само изрично изразеното в договора /трите формални договора и заемът/
2. Договори  при които съдията взема предвид не само изрично изразеното в договора, но

истинското намерение на страните с оглед на добросъвестността.

     Друго деление на договорите:

1. Едностранни –  задълженията възникват само за едната страна  /трите формални договора

и заемът/

• Двустранни несъвършени – пораждат задължения за една от страните, но могат да

възникнат задължения и за другата страна. Такива са:договор за залог, комодатът,депозитът е мандатът.

• Двустранни съвършени – възникват задължения и за двете страни – покупко-продажба, наем и дружество.

• Основни и допълнителни елементи на договора

  Съгласието м/у  контрактуващите е онзи елемент, който отличава договорите от др.източници на

облигационните отношения – квазиконтрактите, деликтите и квазиделиктите. Съгласието се дефинира като съгласуване волята на страните в/у предмета на облигационното правоотношение. Съгласието има два елемента:

        1. Предложение –устно или писмено,отправено към един правен субект или  към повече  лица.Докато не бъде прието то не създавало правна връзка.

        2. Приемане на предложението – при формалните договори това ставало под опред.форма, а при реалните  – с извършване на една престация.При концесуалните – приемането е било съвсем свободно и въпросът дали има приемане било въпрос на тълкуване.

      Когато договорът се сключвал м/у лица намиращи се на различно място, съгласието се изразявало в писмена форма .Това е т.нар.договор м/у отсъстващи.

      Случайни елементи на договора са:

          1.Срок – едно бъдещо сигурно събитие, в зависимост от което се поставяло изпълнението на задължението.Той е:

              а/определен – в зависимост от една определена дата

              б/неопределен – времето за бедещото събитие е неизвестно

Друго деление на срока било: срок в полза на кредитора, в полза на длъжника и в полза на двете страни. И на:прекратителни /от бъд.събитие зависи погасяване на вземането/ и отлагателни срокове/отгала изпълнението на задължението/.

         2. Условие – бъдещо несигурно събитие, от което зависи пораждането или прекратяването на правните последици на договора.Уловията се делят на:

              а/ произволни – сбъдването зависи от волята на длъжника напр.проджба на вещ, при условие че продавача отиде в Гърция

               б/ случайни – сбъдването зависи от случайността – продажба на имот, при условие че собственика умре.

               В/отлагателни – от сбъдването на събитието зависи пораждането на права и задължения.

                Г/прекратителни – от сбъдването на събитието зависи погасяването на права и задължения.

• Ритуални,вербални и литерални договори.

    Ритулни договори – nexum това е най-старият формален договор зазем. В най-старо време,

когато монетите не съществували ,кредиторът отмервал на везни медта, която дава в заем и произнасял тържествени думи.По-късно с въвеждаен на монетите , тегленето н мед е ставало привидно.Това е била формата за сключване на сделаката и след нея се поражзало задължение за длъжника да върне полученото.

        Вербален договор – най-важен е стипулацията. Тя е формален договор,който се сключва чрез задаване на въпрос от страна на кредитора и даване на отговор от страна на длъжника.Въпросът и отговорът се задават в тържествени изрази и с глагола “обещавам”.Ако не се спази формата те се считата за нищожни.През време на империята стипулацията се сключвала с всякакви думи даже и латински. Стипулацията е абстрактна сделка причината и лежи вън от съдържанието.

       Видове особени стипулации:

       1. Кореална – активна /единият кредитор пита:Обещаваш ли да ми дадеш50 златни монети?,а след това другия кредитор задавал същият въпрос и на двамата длъжника отговаря наведнъж :обещавам/ и пасивна /кредиторът питал последователно двамата длъжници и те отговаряли общо обещавам/

       2. Акцесорни –

             А/адстипулация – длъжникът се задължава към трето лице да му плати същото, което дължи другиму по друга стипулация

             Б/ адпромисия – кредиторът на едно вземане получава възможност да иска изпълнение на задължението и от трето лице, с което сключва тази адпромисия.тя се употребявала за поръчителство.

3.Наказателни – санкциониране на съглашения, които нямат юрид.санкция

4.Новаторна –замяна на едно старо задължение с едно ново

        Литерален контракт – формален контракт, който се сключва чрез вписване в касовата книга на кредитора със съгласието на длъжника. Книгата служела за вписване на приходите и разходите на римляните.Когато кредиторът желае да учреди едно литерално задължение, той постъпвал така:

         1. Когато длъжникът дължи вече на кредитора и иска да го превърне в митерално , той кредиторът вписва в страниците за приходи като  постъпила дължимата по-рано сума.В същото време в страницата на разходите вписва същата сума като броена на длъжника.Така контракта е сключен.

          2. Когато се касае за прехвърляне на задължение на един длъжник в/у друг, тогава страницата за приходите се отразява като получена първата сума.В страницата на разходи се отразява като броена втората сума.

• Заем.Заем за послужване

   Това са реални договори, за чието сключване освен съгласието на страните е необходимо и

предаването на една вещ.

       Договор за заем – сключва се с предаването на парична сума или известно количество вещи на едно лице. Обект на договора са само заместимите вещи. Длъжникът получава собствеността на известно количество заместими вещи, като се задължава да върне същото количество и качество вещи. Заемът е едностранен договор, т.е.поражда задължения само за едната страна.Длъжникът не дължи повече от това, което е получил т.е. лихви не се дължат, освен ако не са уговорени със стипулация. Когато заемът е в пари се дължала лихва.

      Договор за заем за послужване – Реален договор, при който длъжникът получава държането на една веща, за да си послужи с нея. /напр. Един сарафин получава кесия със златни монети, за да украси с нея своята будка/ Комодатът е двустранен възмезден съвършен договор.От него възниквата задължения за комодаря /лицето ,което получава вещта/. Могат да възникнат допълнително и задължения в тежест на комоданта /лицето, даващо вещта/ -при условие че комодарят е направил разноски за съхраняване на вещта или е претърпял загуби. Комодарят е длъжен да полага грижи като добър домакин относно вещта. Комодантът не получава никакаво възнаграждение за заема, а има право да поиска връщане на заетата вещ.

                             Обикновен заем                                            Заем за послужване

Предмет        родово опредени потребими вещи            индивид.определени,непотребими вещи

                          /пари, жито, вино/                                        /животни, роби, оръдия/

Прехвърля     собственост                                                детенция /държането /

Връщат се      вещи от същия вид,качество и                 същата вещ

                        количество

Договорът е    безвъзмезден или възмезден                     винаги безвъзмезден

• Влог.Залог

Това са реални договори, за чието сключване освен съгласието на страните е необходимо и

предаването на една вещ.

     Договорът за влог е реален договор, при който длъжникът получава държането на една вещ, като се задължава да я съхранява и да я върне на кредитора.  Кредиторът се нарича депонент /влогодател/, а длъжникът депозитар /влогоприемател/.Депозитарят не бива да си служи с вещта.Ако вещта погине при бедствие и той не може да я върне , дължи двойния размер на стойността и.Особени видове влог –

        1.Необходим влог – влогът по време на някакаво тежко бедствие –пожар, заметересение, наводнение.Поради извънредни събития влогодателя предава своята вещ на първото срещнато лице.

2.Секвестърът – предмет на влога е една спорна вещ, която се поверява на трето лице до

разрешаване на спора. Вещта по уговорка се предава на спечелилия спора.

3. Нередовният влог – едно лице влага у другиго не индивидуални , а заменими вещи напр.пари.

Получилият парите или заменимите вещи връща не същите пари, а същата сумаи вещи от същия вид и количество.

      Договорът за залог- договор,при който кредиторът по едно задължение може да получи в залог една вещ за обезпечаване на свое вземане.В такъв случай той придобива вещно право  -заложно правов/у вещта.Кредиторът се задължава да върне вещта ,когато се удовлетвори вземането, като няма право да я използва.Ако залогоприемателят има разноски за запазване на вещта или протърпени вреди, има право на иск с/у залогодателя.

• Покупко-продажба

    Договорът за продажба се сключа с постигането на съгласие м/у страните за предаване на една

вещ с/у заплащането на определена цена. Предмет на продажбата е всяка телесна и нетелесна вещ, в гражданско обръщение.Цената трябва да бъде  определена, действителна и в пари. Определена – изрично посочената от страните  така и тази за която са дадени необходимите данни в договора. Действителна – сериозна цена, а не уговорена привидно. Продажбата е двустранно-съвършен договор.Продавачът е длъжен:

1. Да пази вещта до предаването и
2. Да предаде на купувача полезното владение на вещта. Ако е бил собственик – предава и собствеността.
3. Да гарантира на купувача, че никой няма да му я отнеме по съдебен ред.
4. Да гарантира за скритите недостатъци на вещта. При откриване на недостатъци купувача може да заведе два иска:

              А/ иск за намаление на цената

              Б/  иск за разваляне на продажбата.

Купувачът е длъжен да предаде цената и да приеме вещта.

• Наем – Договорът за наем е концесуален договор.Договорът за наем се среща в три вида:

1. Наем на вещи – сключва се с постигането на съгласие в/у наетата вещ и

възнаграждението за нея. Той е двустранен съвършен.Наемателят се задължава да предостави ползването на наетата вещ на наемателя в състояние годно за ползването и. Наемателят е длъжен да плаща наема след изтичането на периода , определен в договора. Той няма никакво вещно право в/у вещта. Ако наемодателя изгони наемателя от наетия имот, наемателя ще има само иск за обезщетение. Ако наемодателя продаде имота, новия собственик поради липса на сключен  договор може да изгони наемателя, без да дължи обезщетение за това.Наемателя има право на иск с/у наемодателя с когото е сключен договора. Погиването на вещта поради случайно събитие прекратява договора

• Наем на труд – концесуален, съвършен двустранен. Наемателя наема труда на едно лице

за определено време. Наемателят дължи възнаграждение за труда, даже и когато не е ползвал труда по своя вина или  ако работникът е възпрепятстван от непреодолима сила. Наемодателят дължи работа според уговореното.Тогава не са били обект на договор труда на:юристите, лекарите, преподаватели по някои науки /упражняващи свободни професии/.

• Наем за извършване на определена работа – двустранен, съвършен, концесуален. Едно

ице се задължава да достави известен трудов резултата с/у определено възнаграждение. Наемодателят дължи известен резултат /прекопаване на лозе/. Той е длъжен да достави резултата,като отговаря за всяка своя и на помощниците си вина. Наемателят дължи възнаграждение.  Пак не важи за свободните професии.

• Поземлени аренди

        Наем на вектигален имот – Римската държава и градовете отдавали земите си в дългосрочен наем не само за застрояване , но и за обработване. Отстъпването на земята ставало за дълъг период или за неопределено време при условие, че наемателя плаща редовно уговорения наем.Целта на този институт била през Принципата да се окуражата колониите да се прикрепят към земята ,която обработват и по този начина да се осигури ефикасна експлоатация на последните.Особеностите на този вид договор е,че в полза на наемателя била създадена една вещна акция и по този начин правото на наемателя било обособено като вещно.В следкласическото право този вид наем се приравнява към емфитевза.

        Емфитевза – развива се в късния период на Римската история. Този договор се прилагал в източните части на Рим.империя и имал за обект необработени императ.земи.По-късно такъв договор се сключва и м/у частни лица.

       Емфитевт – лицето, което е взело един имот, за да го обработва срещу дългосрочен наем в натура. Той получава вещно право, което отчуждава, залага и е наследимо. Собственикът на имота има право да получава наем. Ако не  го получи 3 години, то правото на емфитевта се погася. Когато емфитевтът продаде правото си е длъжен да уведоми собственика, който има право на предпочитание, т.е.да го купи сам на продажна цена. Ако не желае да направи това той има право на 2% от цената,уговорена м/у емфитевта и трето лице купувач.

• Дружество.Мандат

Договорът  за дружество е концесуален договор, с който  две  или повече лица се съгласяват да

установят имуществена общност, за да извлекат печалба от нея. Дружеството може да обхваща всички имоти  или само някои от тях. Това е двустранен съвършен договор. Всеки съдружник е длъжен : да направи своята вноска, да се грижи за общите работи.Участието в печалбата се определя от договора, ако няма клауза делят се по равно.Не може да се уговаря едно лице да участва само в загубите. То се прекратява със смъртта на един от съдружниците и с настъпване на срока , за който е образувано.

     Ако е без срок, то може да се прекрати по желание на един от съдружниците. Ако искането е добросъвестно. В противен случай дължи обезщетение  за загубите, които нанася на съдружниците с оттеглянето си.

      Мандат /договор за поръчка/ – концесуален договор , с който едно лице поема задължение да извърши безвъзмездно нещо по поръчка на друго лице. По този договор задължение има само за мандатаря – той трябва да извърши работата, за която се е заел.Може да възникнат задължения и за другата страна – манданта. Това е възможно, ако мандатаря извърши разходи  или претърпи вреди, той има право да предяви иск.

       С течение на времето в Рим е допуснат и платения мандат.Той прилича на договор за наем, но заплащането е хонорар и се изисква по особен ред. Платеният мандат се употребява при ангажирането на услуги от лица, упражняващи свободна професия.

       Договорът се прекратява със смъртта на една от страните.Наследниците на мандатаря са длъжни да довършат договора. Договорът се прекратява и със съгласието на страните.

       Друг вид мандат е този за поръчителстване. Лицето, което поръчителства дава мандат на кредитора  да заеме на длъжника известна сума. То обезщетява мандатаря за разноските, които е по-

несъл при изпълнението на поръчката.

• Ненаименувани договори.

Прости съглашения , насочени към създаването на двустранни задължения, но не са ги

пораждали.Страната, всъпила в такова съглашение /може и да го е изпълнила/ не може да предяви иск от другата страна да го изпълни.Единствено може да предяви иск да и се върне това, което е дала без причина. При Юстиниан тези договори са вече реали т.е.ако едната страна изпълни и другата е длъжна.Изпълнилата страна има право на иск – за изпълняване на задължението и иск –ако не желае от отсрещната страна да изпълни дължимото и да поиска да и се върне изпълненото.

     Юстиниан е признал за реални контракти всички съглашения поподащши в схемата:

                         Давам, за да дадеш

                         Давам, за да направиш

                         Правя , за да направиш

                         Правя, за да дадеш

   Видове  ненаименувани  договори:

1. Замяна-една вещ се заменя с друга,договорът става задължителен едва след предаване на вещта
2. Дарение с тежести – една страна прехвърля на друга собствеността на една вещ с/у задължението другата страна да извърши престация в негова полза
3. Договор чрез който едно лице предава на друго една вещ с/узадължението  да му я продаде.
4. Спогодба – две лица слагат край на един спор чрез взаимни отстъпки т.е погасявает се известни задължения ,но могат да се породт и нови.

• Пактове – неформалнисъглашения, които пораждат правни последици.Делят се на три

категории:

1. Пактове, сключени към контракт – напр. Уговорка при пок-продажба, че купувачът

ще  върне вещта, ако не му хареса, ако купувачът не плати, продажбата се разваля.Те не са били съставни части на договора, а от  тях лицата са добивали възможност да искат изпълнението им с договорения иск. Ако са сключвани допълнително, тогава при тях се пораждало само право на възражение с/у насрещния иск.

• Пактове, на които преторът е признал качеството да пораждат задължения

А/ Съглашение с коетоедно лице става арбитър по спор м/у други лица, ако не желае да

произнесе решението си се наказва от претора с глоба.

Б/Когатовещи са внесени от пътник или посетител  в кораб, гостилница или хан,

съдържателят е отговарял за повреждането им даже когато това поради случайно събитие, но не икогато се дължи на непреодолима сила.

              В/Когато един банкер поеме  с неформално съглашение да изплати на едно лице дълга на друго лице.То той е длъжен да изпълни това задължение.

              Г/ Когато едно лице се задължава да заплати съществуващ свой или чужд дълг на определена дата.От това съграшение кредиторът е добивал с/у него нов иск. Лицето, загубило по иска плаща на другата страна още половината от размера на иска.

• Пактове, снабдени с правни последици от императорските конституции –

А/ Пакт за зестра

Б/ Пакт за дарение. Константин е предписал дарението да бъде протоколирано в

съда.Юстиниан го е отменил за дарение на стойност по-малка от 500 златни монети.

• Водене на чужда работа без поръчка

Освен от договорие , задължения възникват и по силата на закона от някои фактически

състави, където няма съгласувания на воли.Това са квази-контрактите. Те биват:

            1. Водене на чужда работа – когато едно лице започне извършване на чужда работа, без да е получило поръчка за това , от този факт възниква задължение за него да довърши започнатото с грижа на добър домакин./напр. Плащане на дълг на отсъстващ приятел или  поправяне на покрива му вдигнат от вятър/ Ако то направи разноски по тази работа, може да иска обезщетение за тях /може работата да не е довършена поради случайни събития/.

            2. Имуществена общност – от имущ.общност на няколко лица възниква правото всяко от тях да иска делба или обезщетяване на разноски по поддръжка на общата вещ с искове. Тези искове зависят от вида и произхода на общата веща – при наследяване, при сливане границите м/у два имота и в останалите случаи. Съдията при тези искове прехвърля собственост – адюдикация.

             3.Настойничество – настойникът е длъжен да управлява имуществото на маоллетния с

грижа на добър стопанин и дава сметка за управлението след свършване на настойничеството.Ако е направил разноски, може да иска обезщетение за тях.

• Плащане на недължимо.Други отношения, уредени с кондикция.

    Когато едно имуществено благо е преминало от едно имущество в друго без правно оправдание, говорим за неоснователно обогатяване.  /нпр.лице заплатило погрешка несъществуващо задължение/.Като ср-во за премахване на неоснователното обогатяване в РП се използва кондикцията.Тя е абстрактен иск, чрез който се обхаващат и санкционират различните случаи на неоснователно обогатяване.

       Искове, за връщане на недължимо платено и други искове за неоснователно забогатяване – това са:

А/ Кондикция индебити –когатоедно лицеплати по погрешка несъществуващ дълг,

може да иска връщане на платеното.Условието е платеното да не е дължимо.

Б/ Кондикция куза дата –когато едно лице е дало нещо или е поело задължение с оглед

някакава причина, но тя не се осъществи, то може да иска връщането на даденото или освобождаване на поетото задължение чрез този иск. За да  бъде упражнена тази престация са необходими две неща: първо –да е извършена престация и второ – целта, с която тя е извършена да не се е осъществила /напр.едно лице предава на друго своя роб, за да го замени с роба на второто лице/.

                     В/Кондикция об турпем и кондикция об инистам – когато едно задължение е поето поради неморална или незаконна причина, чрез този иск длъжникът може да се освободи от задължението си или  ако го е изпълнил да получи обратно това, което е дадено поради неморална или незаконна причина /ако ви дам пари, за да гласувате за мен/.Този иск се завежда само ако  ищецът не е участвал в неморалното или престъпно деяние. За втората – ако ви дам сума, за да убиете някого, не мога да искам даденото обратно.Но мога да го искам, ако дам сума да не убиете някого.т.е. с материални жерви се старае да предотврати извършването на престъпление.

                      Г/Кондикция син кауза – когато има безпричинно обогатяване на едно лице за сметка на друго и не влиза в първите три случая, с/у обогатилия се може да се заведе иск, по който отговаря до размера на обогатяването си.

• Настойничеството като квезиконтракт.Отговорност на настойника

Освен от договорите , задължения възникват и по силата на закона от някои фактически

състави, където няма съгласувания на воли.Това са квази-контрактите.

           Настойничество – настойникът е длъжен да управлява имуществото на малолетния с

грижа на добър стопанин така както се грижи за собствените си имоти. Настойникът можел да очуждава неговите имоти, да сключва от негово име правни сделки и да води вместо него правни процеси. Той придобивал в резултата на сделките права и задължения, като прехвърлял в последствие резултата от правната сделка в имуществото на непълнолетния.

           Настойникът е длъжен да даде сметка за управлението след свършване на настойничеството.Ако е направил разноски, може да иска обезщетение за тях. Тъй като той върши работа за чужда сметка, поради това е длъжен за се отчете за извършеното. Ако е бил ощететен малолетния има право на искове с/у настойника за причинени вреди и загуби от виновни действия. Настойничеството се прекратява със смъртта на една от двете страни , с навършване на години от малолетния или при смяна на настойника от властите поради небрежност.

• Деликти:инюрия,противоправно увреждане на чужда  вещ

Деликтите са неправомерни деяния, нарушаващи интересите на частните лица/кражба, повреда на чужда вещ/.Те са преследвани от частните лица по реда на гражд.процес и са свързани с частноправна санкция. Познаваме следните деликти:

       1.Посегателство с/у личността

2.Кражба

3.Противоправно увреждане на чужда вещ

4.Умишлено евреждане на кредиторите.

В резултата на тези деликти се пораждат следните искове:

        1.Наказателни –налагат наказание на виновния.Те се  погасяват със смъртта на виновния, а част от тях, /целящи отмъщение/ и със смъртта на потърпевшия.

        2.Реиперсекуторни –дават обезщетение на потърпевшия за имуществени загуби, които е понесъл .Те са наследими активно /от страната на виновния/ и пасивно /и от двете страни/.

        3. Смесени – и двете по-горе

  Инюрия /посегателство с/у личността/ – този деликт се състои от незачитане на чуждата личност.Товаможе да е с думи или действия.Законът на 12 таблициуреждал отделните слечаи:

    1. Ако едно лице е осакатено от друго,то има право да осакати по същия начин и виновния

2.Ако се касае само за счупване на кост, дължи се обезщетение от 300аса

3.При по-лека обида чрез удари-обезщетение 25 аса

Преторът е уредил тази материя ,като заместил исковете по таблиците с един общ иск, по който

потърпевшия може да получи обезщетение,чийто размер съдията определя по справедливост.

Противоправно увреждане на чужда вещ –за пръв път този деликт се разглежда в закон”лекс

аквилиа”:

    1.При убийство на роб или животно –виновния плаща най-високата ст-ст , която са имали през последната година

    2.Унищожаване или повреда на чужда вещ-най-високата ст-ст през последните 30 дни

За де се породи предвидената отговорност, било необходимо за има неправомерно увреждане на чужда вещ ,причинена чрез телесно въздействие в/у самата веш с вина или лека небрежност.По-късно под влияние на чуждите практики било прието, че не е необходимо телесно въздействие.

• Кражба,деликти по преторския едикт

Кражба –противозаконно присвояване на чужда вещ, на владението и или на ползването от нея с

намерение да се извлече облага от това. От нея възникват следните искове:

    1.Ако крадецът бъде заловен на местопрестъплението–осъжда се да заплати 4–ен размер на ст-тта

    2.Вещта е намерена у крадеца, след тържествено претърсване-същата присъда

    3.Ако крадеца откаже претърстване –съшата

    4.Вещта е намерена при неформално претърсване-троен размер

    5.Ако лицето, у когото е вещта не е крадеца, плаща 3 размер и предявява иск с/у крадеца в 3-ен

     6.Във всички останали случаи – 2-ен размер на стойността.

   Освен тях от кражбата възниква и едни реиперсекуторен иск-иска се от крадеца връщане на вещта.

   Умишлено увреждане на кредиторите –преторски деликт,създаден да се отстрани опасността длъжникът да разпилява своето имущество и да осуети удовлетворението на своя кредитор.ВЮстиниановото право е съдаден един иск, с/у този деликт –акция “паулиана”Чрез тази акция се искало унищожаването на правните актове,чрез които длъжникът създавал или увеличавал своята несъстоятелност.За  да се упражни този иск:

       1. Извършване на акт за обединяване от страна на длъжника-чрез отчужд.на имот или поемане на задължение т.е. той се стреми към увелич.на несъстоятелността си

2.Длъжникът осъзнава, че ощетява кредитора

• Квазиделикти

Произтичащи от преторското право задължения, наподобяващи дилктните.За възникването им не

винаги се е изисквало да бъде проявена вина.Като квазиделикти у Юстиниан се разглеждат:

1. Когато съдията по небрежност ощети една от страните, дължи обезщетение
2. Когато от една сграда бъде изхвърлено нещо на улищата, лицето което живее в сградата,

макар и да не е изхвърлило то, отговаря за 2-ен размер на вредите , нанесени от изхврълянето или изливането. Ако е наранено свободно лице-плаща обезщетение по справедливост, ако е убито своб.лице – 50 000 сестерции.Сумата се изисква от първия, който пожелае това.

    3.Когато на една сграда се поставени вещи, така че заплашват да падната на улицата, всяко лице може да заведе иск за 10 000 сестерции с/у този, който живее в нея.

    4.Когато в един кораб, гостилница или хан са откраднати ли повредени вещи на клиентите  от служещите – дават се искове с/у капитана или съдържателя в 2-ен размер на вредата.

• Наследства,наследяване.Принципи на римското наследствено право

Наследство – съвкупност на онези имущ.права и задължения, които след смъртта на

наследодателя преминавали в/у наследника.То представлява съвкупност от имущ.права и задължения, не включва лични –право на патронат, на настойничество. Не всички имущ.били включени в наследството.Пожизнените права /плодоползване/, истрого личните  /деликти/ и тези породени от поръчителство също не се наследявали.Не преминавали в/у наследника и права и задълж.по договори, сключени с оглед личността на наследодателя /мандат и дружество/.

  Наследството се откривало в момента на смъртта на наследодателя и се предлага на наследника.След като бъде придобито от наследника, той ставал общ правоприемник на наследодателя.

  Принципите на основата на които ставало разпределянето на наследството в римското наследствено право са:

1. Принципът на кръвното родство /когнатство/-разпределя се имуществото на наследодателя м/у членовете на фамилията му.Тези, които са били под властта му.
2. Принципът на агнатското родство – при липса на когнати имуществото се разпределя м/у най-близките родственици /братя на наследодателя, чичовци или братовчеди/

• Наследяване по закон

Ако едно лице умре без завещание, по  Закона за 12 таблици се призовават за наследство:

  1. При домашни наследници – лицата, които са в цивилното семейство на наследодателя – синове, неомъжени в брак с”манус” дъщери,жената при брак с”манус”/заема мястото на дъщерята/внуците /ако бащата е умрял преди това/ Не влизат еманципираните синове и жената при брак без “манус”

     Наследството се дели м/у наследниците  по глави. Ако се намират в различини степени на близост /син и внуци/ -подялбата е по колена – т.е.внуците получават дела, който е трябвало да получи баща им –или сина ½  ,а внуците общо ½

• Ако няма домашни наследници –призовава се най-близкия агнат
• Ако няма и агнати – пада се на лицата от един и същи род с наследодателя.

    По преторския едикт се призовават следните лица за наследяване:низходящи на наследодателя, лицата определени по Закона на 12 таблици, ако няма насленици по двата изброени – когнатити до 7 степен и ако няма когнати – преживелия съпруг.

    По Юстиниановото право – отменя таблиците  и съдава нови категории:

     1.Низходящи /както при домашните/

     2. Ако няма низходящи, наследяват възходящи /баща, майка, дядо/Разпределя се по глави или колена, ако има и деца

     3.Ако няма наследници от втората категория –братя и сестри /при общ баща или майка/

     4.Ако няма такива –кръвните роднини

• Наследяване по завещание

Завещанието е едностранен отменим акт  по случай смърт, представляваща формално изявление

на последната воля на наследодателя за назначаване на наследник. За да е действително, завещателят трябва да е способен да завещава и да е дееспособен.Неспособни са:

   1.Лицата, които не са римски граждани /освен латините/

   2.Подвластните лица – нямат имоти

    3.Недееспособни

    Завещанието трябва да съдържа непременно назначаване на наследник. За да се получи завещание трябва, лицето което го получава:

   1.да има надлежна способност –римски гражданини или латин

   2.лице,за което завещателят да знае че съществува

Завещанието е минало през два стадия:

   1. Когато едно лице се разболявало смъртно /в старото право  не може да направи завещание.Такова се правело в първите 2 дни от годината пред нар.събрание/, манципирал зялото си имущество на лицето, което желае да го наследи и го натоварвал да предаде нещо от него на лицата по завет.

   2. Същинското завещание –завещателят е манципирал имуществото си пред 5 свидетели с мед и медни везни.Наследникът тържествено заявявал че получава имота. Завещателят тържествено заявявал, че го прави наследник.Първоначално това било устно, а после с връчване на писмен документ.Свидетелите са подпечатвали с печатите си документа.По-късно се появява преторското завещание –преторът признавал действителността на писменото завещание, ако е подписан от 7 свидетели.При Юстиниан са известни и завещание направено в съда и вписано в протоколите и завещание поверено на императора за съхранение.

    Прекратяване на завещание ставало:

1. Съставяне на ново,по преторското право и ако завещателят унишожи писмения акт.
2. На завещателя /след изготвяне на завещание/ се роди син
3. В момента на наследяване, наследникът се оказва неспособен да наследява.

4.     Ако не е оформено според изискванията на законите

• Легати и фидеикомиси

 Наследодателят,назначавайки наследник е установявал универсално правоприемство.При смърт

това правоприемство е установено и сингуларно, това ставало с особено завещателно разпореждане /т.е.разпорежда се с не сцялото наследство, а с отделни права-това е завет/.В РП има два вида разпореждания: легати и фидеикомиси. В Юстниановото право те са изравнени.

Легати – учредяват се с формарни изрази в завещанието и са в тежест на наследника.Биват:

1. Учредява се с думите “давам и завещавам”.Предмет –само вещ в цивилна собственост или цивилно вещно право в/у чужда вещ.Прехвърля се собственост.
2. Учредява се с думите “да бъде осъден” има облигационно действие:наследодателя има право да иска от наследника извършване на нещо-плащане на сума, прехвърляне на собственост и др.
3. Учредява се с думите “да позволи”наследникът да позволи на наследодателя да вземе нещо за себе си.
4. Учредява се с думите “да вземе нещо предварително”при няколко наследника, може да се разпореди само един от тях да получи насл.имоти и само останалото да се разпредели м/у всички

Легатите се учредяват в завещание, а по-късно в отделни писма да наследника /при условие че в завещанието се споменава за писмото/.

Фидеикомиси- в превод “поверен на добросъвестността”-неформално учредени завети,направени

в завещание или извън него без спазване на строги форми./устна декларация,, писмо/Те могат да се правят и в полза на лица,неспособни да получават чрез легати или завещание наследство в тежест на всяко лице /наследник/, което получава наследство. За да бъдат правно задължителни,обаче те трябва да са направени от лице, способно да завещава.В по-късен етап се въвежда универсалният фидеикомис – наследодателя възлага на наследника да предаде цялото  или част от наследството на дадено лице – универсален фидеикомисар.В Юстин.право е регламентирано, че унив.фидеикомисар на наследството се третирал като истински наследник, а за редовния наследник се запалзвала1/4 от наследството.

• Приемане и отказ от наследство

Наследството се е придобивало чрез самото откриване  /за домашните наследници/ или чрез

особена сделка /при външни наследници/.При втория случай,наследникът трябвало да изяви волята си за това.Това волеизявление  ставал по три начина:

    1.Тържествено изявление пред свидетели

    2.Мълчаливо изявяване чрез действия, от които личи волята.

     3.Изрично,но неформално изявяване на волята за приемане

     С  приемането на наследството ,наследникът става продължител на личността на наследодателя и встъпва в правното му положение, като става носител на правата и задълженията му.

     Домашните наследници /тези които са от фамилията и са били под властта на наследодателя/ придобиват наследството по право.Преторът им давал право да се откажат  още преди да се пристъпи към приемането му. Това се правело, когато наследодателя имал големи задължения.

   Правото  да се въздържат от наследство ставало:

     1. Когато наследникът не се намесвал в работите на наследството – не ставал наследник.Кредиторите на наследодателя са имали право да го питат, дали желае да приеме или не.Срокът за отговор е 100 дни.Ако не отговори в срок, губи правото за наследство и кредиторите го продават.

     2. Наследникът е можел да приеме на следството по опис /заявява го в 30 дневен срок/.Описът се извършва в 60 дневен срок.Наследникът отговаря за дълговете на наследодателя само до размера на наследството.

    3.Ако наследникът е несъстоятелен –кредиторите могат да бъдат удовлетворени с наследеното имущество, което се държи отделно от собственото му имущество.

    4.Когато няколко души са сънаследници – м/у тях има имуществена общност-всеки може да иска делба.

• Дарение.Дарение по повод на смърт

Дарението според РП е юридически акт, по силата на който, едно лице се обеднявало с някаква

част от своето имущество в полза на друго лице, на което искало да окаже щедрост.Извършеното от дарителя  дарение трябвало да бъде прието изрично и мълчаливо от надарения. Изисквало се и обедняването на дарителя и обогатяването на дарения да имат своето оправдание в дарственото намерение на дарителя.Дарението в Рп не било правна сделка, имаща собствена обособена форма и специфични последици..Дарението като акт на щедрост можело да се извърши ,както чрез акт на прехвърляне на собствеността,така и чрез договор за поемане на задължения или чрез опрощаване на дълг.

  Дарение по повод смърт за разлика от обикновеното, то е подчинено на условието надарения да преживее своя дарител и има ефект след смъртта на дарителя. При Юстиниан се изисквало при даренията по случай смърт /за да се действителни/ да присъстват 5 свидетели.