Лекции по римско частно право

ВЪПРОСНИК ПО РИМСКО ЧАСТНО ПРАВО
СУ, ЮФ, Право – I курс, II семестър



1) Предмет на дисциплината. Методи за изучаването на римското частно право. Извори – критерии за класификация. Периодизация на римската правна история.
2) Източници на правото. Системи на действащото право.
3) Основни периоди в развитието на римската юриспруденция.
4) Царски период. Република. Архаично и предкласическо право.
5) Принципат. Класическо римско право.
6) Доминат. Следкласическо право. Вулгаризация.
7) Юстинианова компилация.
8) Правен континюитет на Източната римска империя.
9) Рецепция на римското право в съвременните частноправни системи.
10) Развитие на науката за римското право.
11) Статус на лицата. Свободни и роби. Римски граждани и чужденци.
12) Юридически лица.
13) Римската фамилия.
14) Пекулий и прекарий.
15) Настойничество и попечителство.
16) Брак и развод. Годеж. Зестра.
17) Брачни реформи на Октавиан Август. Промени в семейното право, повлияни от християнството.
18) Основни понятия на римския граждански процес – акция, литисконтестация.
19) Легисакционен процес. Фази на процеса. Легисакции. Принудително изпълнение.
20) Формуларен процес. Елементи на формулата. Фази на процеса.
21) Формуларен процес. Принудително изпълнение.
22) Особени преторски производства.
23) Служебен когнитивен процес.
24) Понятие за вещно право. Класификация на вещите по римското право.
25) Владение. Същност и елементи. Придобиване и изгубване на владението.
26) Видове владение. Правно значение. Защита на владението.
27) Право на собственост. Същност. Съдържание.
28) Видове собственост по римското право.
29) Защита на правото на собственост. Акции. Други правни средства.
30) Съсобственост. Публичноправни ограничения на правото на собственост.
31) Първични (оригинерни) способи за придобиване на право на собственост.
32) Вторични (деривативни) способи за придобиване на право на собственост.
33) Вещни права върху чужда вещ. (сервитути)
34) Право на строеж (суперфиция). Поземлени аренди.
35) Правният акт. Волеизявление. Унищожаемост и нищожност.
36) Същност, източници и класификация на облигациите по римското право.
37) Престация. Понятие и класифиционни критерии.
38) Промяна на страните на облигационното отношение.
39) Солидарност.
40) Гаранции за изпълнение на облигационното отношение. Лични и вещни обезпечения. Задатък. Наказателни стипулации.
41) Погасяване на облигационното отношение чрез изпълнение.
42) Забава на длъжника. Забава на кредитора. Правни последици.
43) Невиновна невъзможност за изпълнение. Непреодолима сила. Случайно събитие.
44) Погасяване на облигационното отношение независимо от изпълнението.
45) Договорът в римското частно право. Понятие. Историческо развитие.
46) Класификация на договорите в римското частно право.
47) Основни и допълнителни елементи на договора.
48) Формални договори – либерални, вербални и литерални.
49) Обикновен заем. Заем за послужване.
50) Влог. Залог.
51) Покупко-продажба. Действие на договора. Основни права и задължения на страните.
52) Покупко-продажба. Отговорност на продавача за евикция и скрити недостатъци. Допълнителни съглашения към договора.
53) Наем на вещ.
54) Наем на работа, наем на трудов резултат.
55) Дружество.
56) Мандат.
57) Ненаименувани договори.
58) Пактове.
59) Водене на чужда работа без поръчка.
60) Недължимо платено. Други отношения, уредени чрез кондикции.
61) Понятието за деликт по римското право. Пенални и смесени акции. Ноксална отговорност.
62) Персонална инюрия. Противоправно уреждане на чужда вещ.
63) Кражба. Деликти по преторския едикт.
64) Квазиделикти.
65) Наследство, наследяване. Принципи на римското наследствено право.
66) Интестатен ред на наследяване.
67) Наследяване по завещание.
68) Легати и фидеикомиси.
69) Приемане и отказ от наследство.
70) Дарение. Дарение по повод смърт.


……
Препоръчителна литература:
1) Римско Частно Право – Михаил Андреев
2) Римското Частно Право – Румен Чолов
3) Casebook по Римско Вещно Право – Херберт Хаусманингер
4)Casebook по Римско Облигационно Право – Херберт Хаусманингер

Въпрос 01:
Предмет на дисциплината. Методи за изучаването на римското частно право. Извори – критерии за класификация. Периодизация на римската правна история.



1) Предмет на дисциплината
Предметът на изучаване на дисциплината е римското частно право в процеса на неговото вековно развитие и по-точно в периода от началото на I в. до средата на VI в. Именно тогава то достига своя разцвет, оформяйки се като една цялостна, добре изградена и завършена правна система. Римското частно право е част от цялостната система на робовладелското римско право. Или по-точно онзи дял от него, който урежда отношенията на римските граждани помежду им. Частното право е разграничено от публичното от Улпиан в своите Институции:

Publicum ius est quod ad statum rei Romanae spectat, privatum – quod ad singulorum utilitatem.
Публичното право е това, което се отнася до положението на римската държава, а частното – това, което се отнася до ползата на отделните лица.

Римското частно право представлява една развита и съвършена в техническо отношение правна система, която е оказала огромно влияние върху по-нататъшното развитие на правото, докато римското публично право не е достигнало това съвършенство и ролята му съвесем не може да се сравнява с тази на частното право. Именно заради това се изучава частното право, а не публичното.

Класиците на марксизма са дали висока оценка на римското частно право и са посочили неговото значение за развитието на правото като цяло. Когато стоково-паричните отношения са се развили в Западна Европа, римското частно право е било възприето (реципирано), защото примитивните феодални кутюми не са могли да уредят задоволително. След това римското частно право е залегнало в гражданските закони на повечето от западноевропейските държави.

За днешното българско право римското такова не оказва пряко значение и не е източник на правни норми. Но то оказва огромно влияние, което е оказало върху хода на правната история, така и поради обстоятелството, че то стои в основите на буржоазните правни системи и ни дава ключа за тяхното разбиране.

Преди всичко римското право е изключително полезно и значимо за школовката на младия юрист. В него за пръв път са разработени логически и завършени правни понятия и правни институти. До тях римската юриспруденция е достигнала чрез разработване на отделни случаи и юридически казуси. Затова логическите конструкции на римското право, понятия и институцти имат ясно изразена практическа насоченост.

Римското право също така представлява един завършен юридически процес, при който може да проследи в цялостното влияние, което икономическият базис оказва върху промените в правната надстройка. От едно примитивно право, което урежда отношенията на гражданите в една малка държава-град, римското право се превръща в една разгърната правна система, която регламентира стокообмена на едно достигнало своя разцвет робовладение.

2) Методи за изучаването на римското частно право
– филологически;
res – нещо/вещ
actor – означава както актьор, така и ищец
– исторически;
– социологически;
– политологически;
– философски;
– екзегетически (филологически, логически и правни средства едновременно).

Римското частно право е било предмет на многовековни проучвания, но ако все пак постигнатите резултати не са винаги задоволителни, то причината затова следва да се търси в неправилния методологически подход, който е бил прилаган.

Сред съвременните романисти е прието, че първите изследователи на римското частно право (глосаторите и постглосаторите) не са могли да достигнат до едно исторически вярно негово разбиране, тъй като са им липсвали необходимите познания. Те са се задоволявали с една схоластична интерпретация на Corpus iuris civilis, вмъквайки отделни бележки в самия текст – т.нар. маргинални (странични) и интерлинеални (вътре в текста) глоси. Буржоазните романисти, постигнали значителен напредък в сравнение с глосаторите, не са преодолели методологическите слабости при изучаването на римското частно право. Така те не отиват по-далеч от една обикновена екзегетика на текстовете, от една формално-догматична интерпретация на институтите на римското частно право.

Но според Лейфер резултатите от този път на анализ не са задоволителни. Те показват цялата безпомощност на формално-догматичния метод при изясняване на съдържанието на римското частно право. За да бъдат правилно разбрани, институтите му трябва да бъдат свързани с икономическите отношения, които ги обуславят, трябва да бъдат разгледани през призмата на класовите цели, които те обслужват. Само по този начин може да се преодолеят не само неясните моменти и противоречията, които има в разпорежданията на Дванадесетте таблици, но и онези съмнения и трудности, които пораждат интерполациите на Трибониан и помощниците в Юстиниановата кодификация.

Правилното разбиране на отношението между икономическия базис и юридическия сектор на надстройката и тук би помогнало да се намери истината. Не е било възможно при коренните промени на римската икономика през времето на Домината да останат непокътнати текстовете на класическите римски юристи, които са служили като ръководство за практиката. Измененията и поправките в класическите текстове са били неизбежни и са направени още в през времето на следкласическото право. Възстановяването на първоначалните текстове, което е необходима предпоставка за възстановяване на класическото римско право и не може да се извърши, ако не се държи сметка за онези икономически отношения, които законодателството и юриспруденцията са обслужвали.

3) Извори
>> Юридически извори
Източниците на РП са стигнали до нас благодарение на запазените извори – има доста такива.
– Юстниниановата компилация е запазена изцяло, открит е във Флоренция – ръкопис, пресъздаващ компилацията (30те на VI в.).
– Веронски ръкопис – Институции;
– Фрагменти от т.нар. Правила – тематично и философско обобщение;
Дейност на римските юристи по подпомагане на римските граждани при водене на процеси и разрешаване на спорове >> по въпроси с противоречния се създавали съчинения – Въпроси и Респонза. Излага се определена правна ситуация и се дава нейното разрешение. Много често се цитират други юристи и предшественици, така проследяваме развитието на юриспруденцията.
– Corpus iuris е законодателен акт, запазени са различни материали на камък, бронзови плочки са запазени закони; в 287 г. пр.хр. с „лекс хортензиа“ се поставя равнопоставеност между закона и решенията на народното събрание.
– Има закони за уреждане на публично и частно правни въпроси. (Законите от времето на Цезар за създаване на нов тип гражданско съдопроизводство).
– Законът на 12-те таблици; вечният едикт от 2ри век – чрез цитиране.
Всички тези извори са достъпни и в книжен вид (в Б-я са малко).

>> Исторически съчинения
Съчиненията на Цезар (за галската война и т.н.) – сведения за устройството на Рим и прилагането на римското право.
Съчиненията на римските автори – Плавт, Теренций, Олиний Младши, Сенека, съдържат сведения за живото римско право. Цицерон, Улпиан, Марк Аврелий (!)


4) Периодизация на римската правна история
Римското право има 4 периода:
– архаично право – до III в. пр. Н.е.
– предкласическо – до I в.
– класическо – до средата на III в.
– следкласическо римско право – до 565 г. (смъртта на Юстиниан)


Етруските – в продължение на столетие и половина са имали голяма роля в развитието на Рим.
753 г.пр.н.е. – създава се града Рим;
Оттогава до 509 г. е Царският период – „рекс” – върховен главнокомадващ, изборен. В 509 г. латините направили преврат, убили последния етруски рекс и провъзгласили Републиката – властта е поделена между Сената и Народното събрание. След това римляните създават магистратури – органите на изпълнителната власт. Сред магистратите най-важни са преторите – един за спорове между римски граждани и един – за такива между чужденци и римляни и чужденци.
Някъде към IV-V в. пр н.е. Рим обръща поглед към Сицилия, там е имало няколко колонии на елини, финикийци и картагенци – започват в продължение на 100 години сериозни конфликти между Рим и Картаген. В крайна сметка с по-голяма смелост и по-добра политика римляните побеждават картагенците. Унищожават Картаген – „посипват го със сол”.
Пуническите войни представляват границата между ранна и късна римска Република. В късната Рим влиза в Средиземноморския регион.
До I в. от н.е. се изгражда Римската империя от съвременен Иран до Великобритания вкл.
Според някои автори средата на III в.пр.n.e. e началото на нов период в историята в римското право – Архаичен период, въплъщение на правните обичаи.

Архаичното право е консервативно право, свързано с традициите на римската община, съдържа религиозни и обичайни елементи. От III век пр.н.е. започва развитието на Предкласическото римско право – включват се нови отношения. Заимстват се правни конструкции от други правни системи (вавилонско, финикийско, гръцката философия) – добива по-универсален вид.
Класическият период на РП не може да се определи с точна дата на начало (от Октавиан Август/ средата на I в. от н.е.). Август регулира властта като еднолична.
Цялата власт се съсреодоточила в сената – битка между земевладелците и новите търговско-промишлени кръгове. Огромната територия не е могла да бъде управлявана по стария начин. До III век – Принципат – с упадането намагистратурите започва изграждането на класическото право. То не е нова ПС, а нов етап от развитието на римското частно и публично право. В него се обобщават натрупаните факти и се създават класификации и обобщения.
От IV век държавата се реформира и навлиза в същинска монархия, която постепенно преминава от робовладелска във феодална – следкласическо РП. Гражданският оборот е по-забавен, създават се нови възгледи за собствеността на държавата и частните лица и се опростяват правните сделки. Правото става по-близко до масите (вулгаризацията означава достъпност) – започва да се систематизира недостъпното, създават се сборници, първите кодификация (първоначално са с частен х-р), а после и официалните: Теодосиевият кодекс и Юстиниановата кодификация.

Въпрос 02:
Източници на правото. Системи на действащото право



1) Основни източници на Римското право

>> Юридически обичаи
Правните обичаи са най-древният източник на римското частно право, още юристите от времето на класическото римско право са знаели това. Самите Дванадесет таблици представляват до голяма степен кодификация на обичайно право. От момента, в който обичайните норми са намерили място в Дванадесетте таблици, те се превръщат в писано право.

Римските юристи са нясно, че за да може да се говори за юридически обичай, е необходимо преди това да съществува обичай – правило за поведение, явило се като резултат на дългогодишно приложение. Но само по себе си това не е достатъчно, за да се схваща като правно обвързващо, имайки задължителност на закон. Тази мисъл е изразена в прочутия фрагмент на Юлиан за обичайното право:
„Древният обичай се зачита заслужено като закон и това е правото, за което се казва, че е установено от нравите. Тъй като самите закони ни свързват не поради друга някаква причина, а защото са били приети по решение на народа, основателно и това, което народът е одобрил без записване, обвързва всички.“
Opinio necessitatis е съзнанието, че един обичай е правно задължителен и се е появило в резултат на това, че обичаят фактически се прилагал като правно задължителен и от правораздавателните органи в Рим. Обичай, който не бил в хармония с класовите интереси на римската робовладетелска класа, не могъл да стане правен обичай.

>> Закони
Законът в Рим е акт на народното събрание, с който се установяват правни норми. Гай в своите Институции говори, че закон е това, което народът нарежда и установява – Lex est quod populus iubet atque constituit. Закони в Рим издавали както народните събрания по центурии, така и тези по триби. Издаването на закона ставало по предложение на съответния магистрат, който имал право да свиква народното събрание (консул, претор и т.н.). То се произнасяло по внесеното предложение, като го приемало така както е внесено (без да го редактира) или го отхвърляло. Приетият закон се одобрявал от Сената.

Редица мерки осигурявали получаването на благоприятен за господстващата класа вот: 98 от всички 193 центурии били в ръцете на богатите; от всички триби 16 (а по-късно 31) били селски, 4 градски, а в селските триби повечето били едри поземлени собственици. Всяка триба и центурия се брояла за един глас, така че след получаване на необходимото мнозинство, до прибягване до гласуване на останалите единици не се е стигало.

Гласуването се е считало за редовно независимо колко гласоподаватели участват. Жреците, които присъствали и дори участвали в ръководството на народните събрания можели да прекъсват гласуването, ако решат, че има неблагоприятни религиозни знаменования.

Римските юристи са оставили различни кодификаци на законите, изхождащи от различни класификационни критерии: „Действието на закона е да заповядва, да запрещава, да позволява, да наказва“ (Legis virtus haec est imperare, vetare, permittere, punire).
– Leges perfectae (съвършени закони) – които запрещават извършването на някакъв юридически акт под страх за недействителност;
– leges minus quam perfectae са тези закони, които без да обявяват за недействителен юридическия акт, който им противоречи, свързвали неговото извършване с определена санкция;
– leges imperfectae – нарушението на правната норма не е свързано с някаква санкция от самия закон, който я установява; lex imperfecta – установява само запрещението и не съдържа санкция и обикновено я е измислял преторът.

На издаваните от народните събрания закони били приравнени издаваните от събранията на плебеите плебисцити. Законите и плебисцитите били източник на римското право през време на Републиката и до нас са достигнали редица закони от това време, макар и фрагментарно (lex Papiria, lex Acilia repetundarum и др.). По време на Принципата законодателната дейност на народните събрания постепенно отпаднала. Но много време преди това голяма значение в Рим придобил един специфичен за римското право източник на правни норми – едиктът на съдебните магистрати.

>> Едикти на магистратите
През времето на Републиката те са били изключително важен източник на римското право, особено едиктът на градския претор. При всъпването си в длъжност, римските магистрати имали обичай да издават специални актове, наречени едикти, с които се представяли пред гражданите като изтъквали своите заслуги и обявявали своите проекти. Едиктите на съдебните магистрати и на градския претор ставали източник на право.

Едиктите са съдържали от какви правила ще се ръководят магистратите при изпълнението на своята служба и при какви предпоставки ще дават правна защита на гражданите. Така се създали edicta perpetua – постоянните едикти, прилагани през цялото време докато съдебните магистрати са в изпълнение на своите функции. Тъй като римските магистрати били избирани за една година, толкова е било и времето, през което са се прилагали edicta perpetua и то само в района, в който магистратът упражнявал своята юрисдикция. Наричани са постоянни само условно, за да се отличават от edicta repentina, които се издавали внезапно за оправдаване на някои непредвидени случаи. Edicta perpetua били написвани на дървени табели, излагани на достъпно място за публиката, а edictum perpetuum на градския претор бил изложен на форума, написан на бели дъски, откъде идва наименованието му Album.

Макар че при встъпването си в длъжност всеки претор издавал свой едикт, съдържанието на новоиздадения едикт не се отличавало от съдържанието на предшестващия. Една значителна част от разпорежданията на едикта (тази, която се оказвала подходяща от гледище на практическите изисквания) преминавала от един едикт в друг и образувала т.нар. pars tralaticia или edictum tralaticium (едиктът на предшестващия магистрат). Наред със запазеното, новият едикт съдържал и някои нови разпореждания, наречени pars nova. Тъй като неизменната част се запавала, а също и едиктите на провинциалните магистрати били повлиявани от този на градския претор в Рим, разпорежданията на съдебните магистрати постепенно се оформили като една цялостна система на т.нар. хонорарно или преторско право, което съществувало успоредно с цивилното право.

По времето на Принципата хонорарното право се оформило като цялостна правна система, която не подлежала на по-нататъшно развитие. Робовладелството съсреодотачава всички власти в свои ръце и е трябвало да ликвидира нормотворческата дейност на магистратите. При това положение неподлежащият на по-нататъшно развитие преторки едикт да бъде кодифициран. Кодификацията била извършена от видния римски юрист Салвий Юлиан по време на управлението на император Хадриан (134-138) и по негова поръчка. Тя не е достигнала до нас, но много включени в Дигестите фрагменти са извлечени от съчиненията на римските юристи, които коментират едикта. Това позволило на немския романист Леонел да реконструира едикта на Юлиан в неговите основни линии.

>> Сенатусконсулти. Императорски конституции
– Сенатусконсулти
По време на Републиката сенатът не е имал законодателна власт. Неговата власт в областта на законодателстването се е изчерпвала с това, че той подканвал съдебните магистрати и претора да уреждат с помощта на своя едикт известни положения, които налагали вземането на законодателни мерки.

Когато в Рим републиканските учреждения отстъпили място на тези на Принципата, функциите на сената се променили:
– станал законодател (постепенно и вероятно в началото на II в.);
– по времето на император Хадриан сенатът започнал да издава сенатусконсулти, имащи силата на закон;
– за издаването им не се обръща към съответния магистрат.

„Сенатусконсулт е това, което сенатът нарежда и установява, и то има силата на закон, макар и това да е било спорно“ – Гай, Институции

Законодателната власт на сената не е могла да се наложи отведнъж. Императорът имал нужда от безволен посредник изразител на волята му и това станал именно сенатът. В исторически аспект са ни познати редица сенатусконсулти: Sc. Tertulianum, Neronianum, Macedonianum, oratio Severi и др., които уреждат различни въпроси от семейното, наследственото или облигационното право. По-старите законодателни актове на сената носят името сенатуконсулти, последвано от името намагистрата или императора, докато по-новите се назовават като предложения на съответния император. Това показва промененото отношение на владетеля към законодателната власт по времето на Северите (началото на III в.). Вече не е тайна, че императорът е този, който законодателства.

– Императорски конституции
Ето защо мястото на сенатусконсултите постепенно се взима от императорските конституции. Те са актове, издавани от императорите – това, което императорът установява с декрет или с едикт, или с писмо. Те са четири вида (Гай изброява три, без последния):
– едикти (за разлика от тези на магистратите, те имат действие в цялата страна и за времето, през което императора управлява);
– декрети (решения по конкретни дела);
– епистоли (рескрипти) – отговори по конкретни запитвания върху отделни юридически казуси;
– мандати (нареждания, които императорът отправял към своите чиновници, с административноправен х-р – заради това вероятно Гай не ги включва в своте изброяване).


2) Системи на римското право
– Цивилно право (ius civile)
Най-старата правна система, която регулира отношенията на гражданите в Рим. В Древен Рим то се нарича квиритско право, на името на древните жители на Рим – квиритите. То е създадено от обичая, от Дванадесетте таблици, от законите, а по-късно от сенатусконсултите и императорските конституции. То уреждало само отношенията на римските граждани помежду им. Древното цивилно право не могло да се оформи като завършена и разгърната правна система, повечето от неговите разпореждания са крайно казуистични.

– Хонорарно (преторско) право (от honor – чест)
Римското частно право било пригаждано към изискванията на робовладелската икономика не само чрез усвояване на практиката и обичаите на търговския обмен по пътя на ius gentium, но и чрез самостоятелна градивна работа на римските магистрати и най-вече на римския претор, насочена към изменяне на институтите на квиритското право. Тази дейност на претора се извършвала успоредно с изгражднето на ius gentium, най-важните реформи на претора, съставляващи същностна на преторското или хонорарно право, са извършени още II . и в началото на I в. преди Христа. Преторът изменял цивилното право и го нагаждал към променения икономически базис на Рим. Преторскотоправо действа успоредно с цивилното право.

– Право на народите – ius gentium
При развитието на робовладелската политика в Рим, при засилването на неговото икономическо и политическо могъщество след Пуническите войни, отношенията и връзките между римляните и чужденците се оживили значително. Наложително става налагането на правни норми, които да уредят тези отношения. Именно за тази цел е създадено главно през III и II в. пр. н.е. правото на народите – то уреждало отношенията между римляни и перегрини и перегрините помежду им.

  • Императорско

Въпрос 03:
Основни периоди в развитието на римската юриспруденция



Римското частно право, създадено от обичая, едиктите, закона, сенатусконсултите и императорските конституции, представлява съвкупност от абстрактно формулирани правни норми. Даже казуистичните норми на най-древното римско право не могли да бъдат формулирани без използването на известни абстракции, колкото и несъвършени и често пъти наивни да са били те.

Абстрактно формулираните норми не обхващат житейските отношения във всичките им конкретни проявления и многообразие. Тук именно се проявява правотворческата роля на римската юриспруденция, която трябвало да прилага нормите на римското право към конкретните случаи на живота. Във връзка с тази роля трябва да се изтъкне, че римската юриспруденция разкрива една характерна особеност: докато днешната юриспруденция се изгражда чрез решенията и съдебните актове на различните съдилища, същата в Рим е творческото дело на римските юристи, консултациите на юристите по повод отделни юридически казуси. За да се разбере същността на римската юриспруденция, трябва да се вземе предвид, че разрешаването на граждански спорове в Рим се извършвало от заклети съдии – частни лица, които обикновено не са имали юридическа подготовка. Римският граждански процес бил един организиран от държавата арбитраж. Заради това както страните, така и самите заклети съдии прибягвали до услугите на юристи, като търсели техните съвети и помощ. Едва през времето на Домината гражданските процеси били предоставени на съдии-чиновници, но по това време римската юриспруденция била вече в пълен упадък.

В най-дълбока древност тълкувателите на правните норми в Рим били жреците. Към тях са се обръщали желаещите да сключат някакъв правен акт или да водят процес, за да получат помощ и упътване. Съдействието на жреците в тези случаи било абсолютно необходимо понеже тяхното изкуство да тълкуват и прилагат правните норми било тайно и недостъпно за обикновените граждани. Но според преданието 200 години след създаването на Републиката, монополът на жреците в областта на правоприлагането бил ликвидиран. В края на IV в. преди Хр. някой си Гней Флавий (секретар на върховния понтифейс Апий Клавдий) публикувал сборник от искови формули, които станали достъпни до частните лица.

От началото на III в. пр.н.е. насетне юриспруденцията преминала в ръцете на светските юристи. Както жреците, те също принадлежали към най-висшата прослойка, най-често от тази на сенаторите и т.нар. конници. Когато редактирали в писмена форма правните актове на гражданите (cavere), и при насочването на гражданите при воденето на гражданските процеси (agere) и давали съвети за конкретните граждански казуси (respondere), те изхождали от разбиранията на своята класа.

Дейността на юристите по даване на съвети по конкретни юридичекси казуси и спорове (respondere) е най-важната. Такива съвети са търсели и заклетите съдии, съдебните магистрати, претори, курулни едили, губернатори, а юристите са давали своите знания безплатно. Печелили са почести, политическо влияние и възможност да бъдат избирани в числото на римските магистрати. Най-древните юристи тълкували буквално и строго формалистично подлежащите на приложение правни норми. И понеже не могли да отидат по-далеч от буквалния текст на правната норма, те не могли да намерят друг път освен този – новите отношения и обслужващите тия отношения правни актове, да ги вместват в старите шаблони, в закостенелите формули на древното формалистично право.

Тези примитивни методи на най-древните римски юристи не могли да обслужват задоволително нуждите на римското общество по времето, когато Рим достигнал разцвета на своята стопанска и политическа история – времето на предкласическото и класическото римско право. Голямото разширяване на държавната територия, натрупването на големи богатства и разрастването на търговския стокообмен предизвикали значително усложняване на имуществените отношения в Римската империя. От друга страна, при непрекъснатото засилване на робовладелската експлоатация класовите противоречия между робовладелци и роби се изострили, явили се различия между различните групировки на робовладелците – най-вече между нобилитета (поземлената аристокрация) и конниците (представителите на търговския лихварски капитал). При тази усложнена обстановка се наложило да се проявява по-голяма гъвкавост при разрешаване на споровете. Буквалното тълкуване на правните норми вече не било задоволително в много случаи. Налагало се да се прибегне към по-съвършени, по-изтънчени методи на тълкуване. Видният представител на класическата римска юриспруденция Целз формулирал новите разбирания на римските юристи в тази област по следния начин:
„Да знаеш законите, това не означава да владееш техните думи, но тяхната сила и власт“.

За да овладеят „силата на властта на законите“, римските юристи от епохата на предкласическото и класическото право прибягвали както до граматическо, така и до логическо тълкуване на правните норми.

могат да се споменат и двете форми на логическо тълкуване :

argumentum a fortiori – при дадената от закона възможност да се направи нещо повече може да се заключи, че е възможно да се извърши и нещо по малко.
argumentum a contrario – хипотеза обратна на предвидвната в закона. Ако закона забранява извършването на определени действия при определени условия, то при липсата на тези условия действията могат да се извършват.

прилагане на закона по аналогия : юристът разрешавал случая, като прилагал една норма, отнасяща се за друг случай, който обаче по признаците си се покривал с първия.

Въпрос 04:
Царски период. Република. Архаично и предкласическо право


1) Римската република
>> Според преданията, достигнали до наши дни, Рим е основан в 753 г. пр.н.е., но римската държава е създадена чрез приписваната на римския рекс Сервий Тулий реформа, която била извършена през VI в. пр.н.е. В края на същия век (509 г.пр.н.е.) е била създадена Римската република. Реформата на Сервий Тулий се свежда до това, че цялото мъжко население на Рим било разделено на 5 класа според притежаваното от всекиму имущество. В пърия клас били включени най-богатите (с богатство над 100 000 аса) – те имали 18 центурии конници и 80 центурии пехотници. Останалите четири класа, които имали съответно 75 000, 50 000, 25 000 и 12 000 аса богатство, разполагали общо с 90 центурии. Следователно мнозинството в народното събрание имали най-богатите.

Основно в политическите събития през този период е борбата между патриции (членовете на най-старите римски родове) и плебеи (чужденци, привлечени от възможностите, които им предоставял Рим). Тази борба била преди всичко борба за земя, по-късно преминала в такава за политически права на плебса, завършила с победа за същия.

>> Законът на Дванадесетте таблици
По това време била създадена първата кодификация на римското право – законът на Дванадесетте таблици (451-450 г.пр.Хр.). Те били създадени от една комисия, състояща се от десетима членове (decem viri legibus scribundis). До нас са достигнали само цитати от тях в съчиненията на римски писатели, които вероятно с времето са претърпели и промени. Подреждането им в дванадесет раздела според числото на дванадесетте таблици, което правят съвременните романисти, е до голяма степен хипотетично. В Дванадестте таблици били фиксирани преди всичко обичайноправни разпоредби с гражданскоправно, наказателно и процесуалноправно естество.

>> По време на ранната република в Рим съществуват три вида народни събрания:
– народно събрание по комиции (comitia curiata) – най-древното, в упадък; пред него са се извършвали най-древните завещания и осиновявания;
– народно събрание по центурии (comitia centuriata) – в него се е събирал въоръженият римски народ, избирали се консули, претори, военни трибуни с консулска власт, гласуване на закони;
– народно събрание по триби (comitia tributa) – трибите са били административни поделения на римската територия, събиране с граждански характер.

>> Други органи на управление
По време на ранната република са били изградени най-важните магистратури, които са били заемани от представители на горните прослойки на римското общество. Върховната власт е била в ръцете на двама
– консули, избирани за една година. Всеки от двамата е имал правото да налага вето над другия. Младши колега на консулите е бил
– преторът, който е организирал съдебните процеси.
– Квесторите са били магистрати от по-нисък ранг, управляващи държавното съкровище.
– Цензорите (двама) са изготвяли списъците с римските граждани при преброяване.
– Сенатът – в него са участвали представителите на римския нобилитет (патриции и представители на най-изтъкнатите плебейски фамилии), най-вече бивши магистраи. Сенатът е решавал най-важните политически въпроси на римската държава.
Плебейският трибун е изборен представител на плебса, който е можел да упражнява вето по отношение на действията на магистратите с изключение на доктатора.
– Плебейското събрание (concilium plebis) – неговите решения (плебисцитите) са били задължителни за всички римски граждани и са имали силата на закон.

>> За римското право от този период (архаическо) може да се заключи, че е било твърде елементарно, отличаващо се със своя формализъм и символика, запазило е някои следи от предшестващия римската държава родовообщинен строй.

2) Римската късна република и предкласическото римско право
Вторият етап от развитието на римското право (предкласическо) обхваща времето от III в. пр.н.е. до I в. от новата ера. Периодите от развитието на римската държава не съвпадат с тези на правото, тъй като то се изменя по-трудно от организацията на държавата. Така републиканският период на римската държава е обхващал времето от 509 г.пр.н.е. до смъртта на Август – 10 г.пр.н.е.

По времето на предкласическия период на римското право Рим, който е успял да стане господар на Италийския полустров, завладява постепенно голяма част от Средиземноморския басейн и се превръща в световна империя. Големите завоевания на римската държава поставят проблема за управлението на завладените земи, за усъвършенстване на римското право и за пригаждането му към изискванията на усложнения икономическо обмен и на променения обществен бит. Включените земи са били подложени на различен политически режим. Този на италийските земи се отличавал от режима на земите, намиращи се извън Италийския полуостров. Италийските земи са били две категории – римска земя (ager romanus) и съюзнически земи. В категорията римска земя била включена не само земята на града Рим, а също и земите на т.нар. муниципии (на общините, загубили политическата си самостоятелност, но чието население е прието в числото на римските съюзници). Както муниципиите, така и колониите са се ползвали с известно самоуправление, но по принцип са подчинени направо на римските магистрати. По отношение на земите на съюзниците е имало друг режим – те са имали широка автономия, имало свое право, своя територия и управление, а Рим се е намесвал по изключение. Отношенията на Рим със съюзниците се определяли със съюзнически договори (foedera), по силата на които съюзниците са били длъжни да дават военна помощ на Рим:
foedera aequa – договори, при които формално се запазва суверенитета;
foedera iniqua – договори, при които се губи суверенитета.

Земите извън Италийския полуостров са билиподчинени на различен режим. Получили са името провинции, управлявани от един губернатор – римски магистрат, изпращан в съответната провинция. Първоначално е изпращан един консул или претор, а след това един проконсул/пропретор. Провинциите трябвало да плащат ежегоден данък – stipendium, tributum. Този режим с времето е претърпял малки промени, но не е преодолян напълно.

Въпреки развитието и увеличаването на римските магистратури, републиканското държавно устройство на Рим трудно се пригажда към голямото разширение на териториите. В крайна сметка противоречието между републиканското устройство и изикванията, които е поставяло огромното разширение на римската територия, е довело до сътресения в римския политически живот до създаването на Принципата.

>> Що се касае до римското частно право, процесът преминава по-леко и успешно. Несъвършенствата на системата на архаичното право са преодоляни с помощта на правотворческата дейност на претора, който е организирал съдебните процеси, както и чрез възприемането на международния обмен. Създава се гъвкава съдебна процедура, формуларната процедура. Чрез изработването на преторското право и чрез санкционирането на установеното при международния обмен право на народите, е било изградено правото на късната Римска република – предкласическото римско право.

Кратък очерк на Архаичния период (753-367 г.пр.н.е.)


754-753 г.пр.Хр. – основава се град-държава, наречена Рим;
VII в.пр.Хр. – експанзия на етруските в Лациум;
VI в.пр.Хр. – територията на градската община е разделена на 4 градски и 16 селски триби; полага се началото на териториална административна организация; овладяване на Средна Италия и Кампания от етруските;
538 г.пр.Хр. – етруските побеждават гърците в битката при Алалия;
510 г.пр.Хр. – спред Варон е изгонен последният цар Тарквиний Горди и е основана републиката; край на етруското господство в Рим;
509 г.пр.Хр. – първи мирен договор между Рим и Картаген;
506 г.пр.Хр. – центуриатна реформа на Севрий Тулий; реорганизация на армията и публичната власт чрез 5 класи граждани, разделени според имуществен ценз; изготвяне на първата патрициано-плебейска конституция; съдебната власт е в ръцете на жреците на Юпитер;
494 г.пр.Хр. – начало на социалните борби в полиса;
493 г.пр.Хр. – чрез „свещените закони“ се създават институциите плебейски трибун, трибутни плебейски събрания, едилската магистратура и десетчленните съдийски колегии;
451-450 г.пр.Хр. – десетчленна законодателна колегия създава Закона на XII-те таблици;
449 г.пр.Хр. – закони на консулите Валерий и Хораций за провокацията (правото на осъдения на смърт да моли за помилване римския народ);
445 г.пр.Хр. – плебисцит на Канулей разрешава законен брак между патриции и плебеи при наличие на специална брачна правоспособност;
443 г.пр.Хр. – създава се цензурата като патрицианска магистратура.

Въпрос 05:
Принципат. Класическо римско право


>> Създаване на Принципата
Краят на Римската република се характеризира с:
– конфликти между робовладелците и робите;
– конфликти между различните прослойки от робовладелците;
– несъответствие между държавното устройство на Рим и нуждите на оргомните територии на държавата.
Въпреки това робовладелството все още не е изживяло своето време и тези конфликти не водят до неговия край. Принципатът се явява като компромис, появил се в резултат на класовите конфликти, а целта е да се укрепят позициите на римското робовладение.

При условията на римското робовладение с оглед на класовите интереси на различните прослойки, най-удачната форма на управление, способна да държи сметка за стремежите на робовладелците в Рим и провинциите, е била монархията. От друга страна обаче, римският нобилитет е бил все още силен, политическите традиции на Римската република също и не е било лесно те да се променят отведнъж. Така компромисът създава новата форма – Принципата.

>> Характерното за Принципата е:
– в началото му повечето от републиканските институции се запазват формално, но със съреодоточаването на някои от тях в ръцете на един човек (принцепса) добиват нов смисъл;
– в Рим принцепсът е пръв сенатор (princeps senatus);
– в провинциите обаче той е провъзгласяван за пръв господар на цялото културно човечество;
– сенатът (в началото на Принципата и народното събрание) запазва своето съществуване и поне формално своите функции;
– консулите загубват своето значение на върховни носители на държавната власт, остават носители на почетна длъжност;
– преторите запазват функциите си на магистрати, организиращи гражданския прцес, но се допуска обжалване на техните действия пред принцепса.

>> Развитие на Принципата:
Характезизира се с постепенно отпадане на републиканските институции и с развитието на нова държавна администрация.
– създават се нови, подчинени директно на принцепса служби (полицейските, пощенските и фискалните служби), които не били безплатни както републиканските;
– най-отговорните от тях се поверявани на лица от сенаторското съсловие или от съсловието на конниците;
– развивали се монархическите институции;
– принципатът се обособил като наследствена монархия;
– настъпва мир между съсловията;
– развива се стопанския обмен;
– взаимоотношенията се уреждали от римското право, или по-точно от римската юриспруденция, която достига до истински разцвет.

В периода на римското класическо право творят най-видните представители на римската юридическа мисъл: Лабеон, Салвий Юлиан, Целз, Папиниан, Паул, Улпиан. Тези юристи доразвиват и обогатяват с блестящи разрешения това, което предкласическото право е създало.

Въпрос 06:
Доминат. Следкласическо право. Вулгаризация




1) Доминат – от края на III в. до 564 г.
За начало на Домината се приема управлението на Диоклетиан (293-305)
>> До Домината се стига след като започва:
– масово разоряване на свободните средни и дребни земевладелци;
– борби между претендентите за престола;
– анархия в римската държава;
– римската държава се превръща в абсолютна монархия (след Септими Север), която се опира на своята военна мощ и в чийто апарат проникват все повече представители на провинциалното робовладение.

>> По своя характер Доминатът е:
– открита робовладелска диктатура;
– неограничена робовладелска монархия с бюрократично управление.

>> Характерни особености и развитие на Домината:
– републиканските магистратури изчезват;
– сенатът запазва донякъде облика си, но не и реалната си власт;
– жителите на римската държава се делят на съсловия, които все повече се ограничават едно от друго;
– римският император се превръща в неограничен монарх-господар (dominus); облича се в златотъкани пурпурни одежди, носи диадема, особата му в езическо време е била обожествявана още приживе;
– начело на управлението стоят още: началникът на императорската канцелария (magister officiorum), императорският ковчежник (comes sacrarum largitionum), началникът на управлението на императорските имения (comes rerum privatarum), министърът на правосъдието (questor sacri palatii);
– начело на провинциалното управление са били поставени четирима преториански префекти (prafecti praetorio), които са оглавявали четирите префектури, на които е разделена Римската империя;
– по-малките административни поделения са били диоцезите, начело на които са поставяни викарии;
– диоцезите са се деляли на провинции, начело на които са стояли губернатори;
– Римската империя се разделя на две части: 1) Източна Римска империя и 2) Западна Римска империя, а императорската власт се е поделила между двама императори. Основните причини за това са икономически: източната част на империята е успяла да преодолее кризиса на робовладението и да просперира в следствие на успешните си стопански връзки и обмени и да се превърне в една успешна феодална държава, то западната част е загинала под ударите на външни врагове, тъй като не успява да преодолее кризиса и вътрешните си неуредици.

2) Следкласическото римско право
Както римската държавност, така и римското право бележи упадък в този период. Следкласическото римско право, такова каквото го намираме в съчиненията на следкласическите римски юристи и в императорските конституции от това време, стои много по-ниско от класическото. В него пронкват елементи на местните и далеч по-несъвършени правни системи, които довеждат до неговото вулгаризиране.

Затова Юстиниан (527-564) – последният представител на загиващата римска държава, в своята забележителна кодификация, известна под името Corpus iuris civilis, прави опит да възстанови блясъка на римското право чрез узаконяване разрешенията на класическата римска юриспруденция. Чрез Юстиниановата кодификация богатствата на римското класическо право са станали културно наследство на правните системи на голяма част от културното човечество.

3) Вулгаризация
>> Развитието и разцветът на римската икономика и на римския обществен и културен живот по времето на Късната Република и Принципата създали с помощта на преторското право и правото на народите предкласическото и класическото римско право, които се отличават с високо техническо съвършенство. Упадъкът на икономиката и обществения живот по времето на Домината са се свързали с процес на упадък и вулгаризиране на следкласическото римско право.

>> Деградацията на обществения и икономическия живот се е свързала с деградация на правните форми, в които се излива и регламентът на този живот. Диктатурата на Домината не оставяла никакво място за свободно юридическо творчество даже на представителите на собствената си класа. Юриспруденцията значително западнала. Голяма част от прилагащите правото не са могли да разбират сложните институти и разрешения на класическото римско право във всичките му тънкости.

>> Юриспруденцията започнала да дава разрешения, представляващи опростяване и даже израждане на разрешенията на класическото римско право. Стигнало се дори до смешение на стройно изградените правни институти като собственост и владение и др. Усвоявали се провинциални обичайноправни норми и концепции. В началото на следкласическия период вулгаризираното право, прилагано от римската юриспруденция, се е противопоставяло на създаваното чрез императорските конституции право, което не е било засегнато от вулгаризацията. Но в последствие нейни елементи започнали да проникват и там. По времето на Константин (312-337) вулгаризираното право възтържествувало и там.

>> Вулгаризацията на римското право е оставила следи върху развитието на някои известни частноправни институтии и институции. Например упадъкът на древната patria potestas поради ликвидирането на древната патриархална фамилия, е довел до разширяване на договорното представителство и до признаване имуществена правоспособност на подвластните.

>> В Източната римска империя деградацията в обществото не е била така цялостна и наред с вулганизирането на римското право се е проявила и тенденцията към запазване на класическото наследство, най-ярко сред представителите на Бейрутската юридическа школа. Завършена е в Юстиниановата кодификация.

Idea

Въпрос 07:
Юстинианова компилация



1) Ход на кодификацията
>> Предишни опити: Първите опити да се кодифицира римското право са били плод на частна инициатива:
– Григорий и Хермогениан, в края на III в. – първите сборници с императорски конституции: Codex Gregorianus и Codex Hermogenianus;
– Император Теодосий, 438 г. – Codex Teodosianus, съд. конституции, издадени след император Константин.

>> Цели на Юстиниановата кодификация: Чрез своята кодификация Юстиниан (527-564) е искал да заздрави разклатените основи на римското робовладение, като приведе в едно стройно цяло многовековната работа на римското законодателство и юриспруденция. Целял е да премахне противоречията в законодателството, да се заличат отживелите институти и да се съхрани творчеството на клисическата римска юриспруденция.

>> Изработване на кодификацията:
– 528 г. Юстиниан назначава комисия от 10 души – видни юристи (Трибониан, Теофил); използват кодексите на Григорий, Хермогениан и Теодосий, както и излезлите след това конституции. Работата завършва след година и през 529 г. е публикуван първият Юстинианов Кодекс.
– 529 г. започва работа по кодифицирането на класическото римско право; 6-ма юристи под председателството на Трибониан, който сам избрал сътрудниците си; комисията избрала фрагменти, формулирала ги в титули, групирани по материя; през 533 г. работата завършва и излиза под името Дигести или Пандекти.
– 533 г. излиза също така и едно кратко ръководство по право (Institutiones), изработено от Теофил и Доротей под ръководството на Трибониан с всички институти на римското частно право.
след изработването на Дигестите се констатира, че издаденият първоначално Кодекс не е съгласуван с промените в Дигестите, което наложило преработката му; създава се Codex repetitae praelectionis, който единствен е достигнал до нас.
след публикуването на Дигестите, Институциите и Кодекса, Юстиниан издал редица нови конституции – novellae leges, които по негово време не били събрани на едно място.
след смъртта на Юстиниан се издават сборници от тези конституции, наречени Novellae.

След смъртта на Юстиниан към кодификацията му са включени тези новели, а тя взела името Corpus iuris civilis, състояща се от четири части:
– Institutiones (Институции) – кратко ръководство по гражданското право в 4 книги, разделени на титули, които се делят на параграфи;
– Digesta или Pandectae (Дигести или Пандекти) – 50 книги, които се делят на титули, съставени са от фрагменти от съчиненията на класическите юристи, разделени на параграфи;
– Codex (Кодекс) – 12 книги, разделени на титули, в които са включени императорските конституции от Хадран до Юстиниан;
– Novellae (leges) – 168 нови конституции, издадени от Юстиниан след втората редакция на Кодекса.

2) Дигестите и техните интерполации
>> Дигестите имат голямо значение за изучаването на римското право. До нас са достигнали в няколкодобре запазени преписа:
– Флорентината – най-старият и най-добре запазен препис (втората половина на VI в.);
– Вулгата – препис на Флорентината, по-далеч от оригинала.

>> Интерполациите: това са промените, които са нанесени в текста на Дигестите от преработката на компиаторите на Юстиниан поради допуснати от преписвачите грешки. Проблемът за интерполирането на класическите текстове не е характерен само за Дигестите, но тук има особено голямо значение – Дигестите са най-важният източник на римското класическо право. Промени в класическото римско право са нанасяни и в следкласическия период, но не всички от тях са отразени в литературата. Ето защо проблематиката за интерполациите е твърде деликатна, за тяхното откриване се използват различни критерии:
– прякото сравнение на текстовете (използват се неподправени текстове);
– използването на данните на филологията, историята, логиката;
– откриването на противоречия в самите текстове.

Интерполациите не винаги водят до промяна в смисъла и юридическото разрешение на казуса – в някои случаи те са били съкращаване, опростяване или неразбиране на класическия текст.

3) Законодателни сборници на Юстиниан
>> Юстиниан забранил да се тълкуват Институциите, Дигестите и Кодексът, за да не бъде изменен техният смисъл. Въпреки това са създадени указатели – indices, paraphrasa, paratithla – които подпомагали изучаването на Юстиниановата кодификация. Известна е Парафразата на Теофил върху Институциите.

>> В Източната Римска империя е създадена Еклогата (726) въз основа на Юстиниановата кодификация.

>> След свалянето на иконоборците по време на Македонската династия се прави опит за връщане към Юстиниановото право, създават се т.нар. Базилики – царски закони, 60 книги, в които е предадено на гръцки съдържанието на Corpus iuris civilis, прибавени са схолии – тълкувания. Тъй като били много големи по обем, се появили различни сборници за тяхното тълкуване и наръчници, най-известният от които е Шестокнижието на Арменопуло (XIV в.).

Въпрос 8: Правен контиунитет на Източната Римска империя

Когато днес говорим за римско право разбираме ремското право от законниците на Юстиниан, известни в историята с името Corpus iuris civilis. Цялата законодателна дейност след Юстиниан не е вече римско право, а национално византийско право.
Голямото законодателно дело на Юстниниан е дало обилен материал за научна дейност още през VІв. Тази дейност протича, от една страна в преводи на сборници на гръцки, а от друга във възпроизвеждане на тяхнота съдържание, извлечения, обяснителни изложения и дори монографии. Правната наука след смъртта на Юстиниан не може с години да изчерпи материала на Corpus iuris civilis. С нея се занимават най- напред някои от професорите, които са взели участие в съставянето на сборниците, а след това и редица други юристи на времето.
По всичко изглежда, че по- усилена научна дейност на византийските юристи е имало отново едва през ІХв. В края на ІХ и началота на Х век императорите Василий и Лъв Философ се заемат с преработката на Юстиниановата компилация, за да улеснят неиното прилагане на практика. За целтта остарялата материя е била изцяло изхвърлена, а онова което е могло да послужи на практика е било съкратено.
Освен този сборник по подобие на старите институции е бил изработен още един сборник. Тези два сборника наречени василики са остнали в сила до падането на Византия по османска власт през 1453г. Те са били и материалът, върху който визнантийските юристи са работили през това време.

Въпрос 09:
Рецепция на римското право в съвременните частноправни системи


>> Правнотехническото съвършенство на римското право и неговата универсалност са позволявали на всяка историческа епоха да влага в абстрактните на пръв поглед норми еволюиращите разбирания и манталитета на своето време. Съдържанието на правното регулиране бавно се изменяло, но все в рамките на разработените още през класическия период схеми.

>> Началните опити за систематизиране на остатъците от класическото правно наследство и съчетаването му с „варварското“ обичайно право на народите-пришълци да тират още от първите десетилетия на Домината. Почти веднага след установяването на абсолютната монархия от Диоклециан (283-285) в Никомедия и Антиохия са били компилирани две частни сбирки – Грегориановият кодекс (292) и Хермогениановият кодекс (293), които са съдържали предимно авторитарното право – избрани и подредени конституции от Хадриан до Диоклециан.

>> Процесът на приспособяване на римското право към коренната икономическа общественополитическа и етническа промяна започва в Западна и Централна Европа още преди окончателното рухване на Рим. В началото на IV в. се появяват още частни сбирки, най-известната от които е т.нар. Съпоставка между Мойсеевия и Римския закони – въплъщение на възгледа, че не съществува принципно противоречие между Божествения закон и римското право.

>> През втората половина на V в. били направени успешни опити за съчетаване на готските обичайноправни норми с вече утвърденото и осветено от католическата църква латинско право. В резултат били създадени най-ранните официални писмени средновековни правни паметници – Еврициановият кодекс (476 г., в Западна Галия и Испания, официално заменил едиктите на римските провинциални префекти) и Едиктът на Теодорих (от крал Теодорих ок. 500 г. – за Остготското кралство). Те включват Теодосиеви новели, фрагменти от Институциите на Гай и Сентенциите на Павел. Влиянието на франкското, бургундското и баварското обичайно право било отчетливо изразено в Бургундския римски закон (Lex Romana Burgundiorum) – около 502 г. по поръчка на бургундския крал Гундобад. Официален акт бил и Вестготският римски закон, известен и като Бревиар на Аларих по името на крал Аларих II, който е най-обширната компилация от това време и оказва влияние на средновековното право в Западна и Централна Европа.

Средновековие:

>> Чрез тези и последвалите ги нормативни актове с използване на римскоправната техника, но в доста различен, феодален дух, били уредени собствеността, най-простите обменни отношения, семейството и наследяването. Единното правно на частна собственост било заменено с приоритет на владението като фактическо производство. Допълнително объркване внасяла и т.нар. разделна собственост – правомощията на правото на собственост били поделяни и вертикално между сеньора и неговите васали. Семейните и наследствените отношения преминали постепенно под юрисдикцията на църквата.

>> По времето на франкското господство древноримската правна практика била използвана главно за обосноваване на независимостта на сеньорите и за утвърждаване на предимството на местните обичаи над централизираното законодателство.

>> В Източната империя приспособяването на римското право към условият ана променената обществена действителност се извършвало доста по-плавно. Юстиниановото законодателство (528-534) станало основа на действащата правна система през цялото съществуване на т.нар. Византия. През първата половина на VIII в. императорите Лъв V и Константин III направили големи правни реформи, била създадена Еклогата (726). Като нейни допълнения са съставени Земеделският закон, Морският и Военният закон.

>> Кризата на Империята от края на IX в. и началото на X в. наложила ново ревизиране и осъвременяване на действащото право, осъществено по времето на „македонските“ императори Василий I и Лъв Философ чрез създаването на цяла серия законодателни актове: Прохирона, Епанагогата, Номоканона. Малко по-късно е била завършена втората голяма компилация след Юстиниановия сборник – т.нар. Василики (Императорски книги). Всички тези актове, основани на римското право в юстиниановото наследство, били прилагани до падането на Константинопол под властта на османците през 1453 г., а по-късно е била прилагана от църковните общини и съдилища доколкото е била запазена от султана (пример: „Шестодневието“ на Арменопуло). Значението на възприемането и доразвиването на римското право във Византия било огромно. То създало условия за реципирането му в България след Покръстването, а оттук по-късно и в други славянски страни. Преведените на старобългарски език римо-византийски правни паметници и изградените върху тяхната основа оригинален български Закон за съдене на людете, станали основа на действащото право на Балканите, в Русия, Украйна, Влахия и Молдова за цялото Средновековие.

Възраждане:

>> Западноевропейското възраждане (XIII-XVI в.) насочило вниманието на правоведите към неувяхващите ценности на класическото римско право. Още от основаването на първия европейски университет в Болоня през XII в. Ирнерий започнал да преподава там и светско право. Той разработвал лекциите си на основата на Дигестите и Юстиниановата компилация. Неговите ученици разпространили интереса към античното правно наследство из цяла Западна Европа, а продължителите на делото им през XIV и XV в. постепенно подготвили цялостната рецепция на римското право такова, каквото било отразено в изворите за изучаването му. Възприемането на идеите и разрешенията на древноримската юриспруденция в повечето европейски страни станало възможно поради общоевропейския характер и обхват на Ренесанса.

Ново време:

>> Великите революции на Новоти време поставили на дневен ред непосредственото практическо прилагане на няколковековните теоретически занимания с римското право. Като изключим значителното, но избирателно въздействие на възроденото римско право в Холандия и Англия от XVII в. насетне, първият и станал класически модел на съвременна пряка рецепция на съвършените антични образци, е
– Френският граждански кодекс. Комисията, разработила кодекса, е била назначена от Наполеон Бонапарт и включвала най-изтъкнатите френски юристи, начело с професора по римско право в Сорбоната – Потие. Този Кодекс още пт 1804 г., с несъществени допълнения и подобрения продължава да обсулжва обществените нужди и до днес. От своя страна той станал и прототип за изработването на гражданско и търговско законодателство на всички страни от т.нар. романско или латинско правно семейство – Испания, Италия, Португалия, Белгия. Така Френският граждански кодекс придобил глобално значение и бил поставен в основите на съвременното латиноамериканско право (с изключение на Бразилия) и на много държави от Африка, Близкия, Средния и Далчения Изток.
– Германският граждански законник има не по-малко значение за модерното гражданско право. Той е в сила от 1 януари 1900 г., разработен на базата на класическото римско право, резултат на почти 50-годишни дискусии межди германските романисти и цивилисти. Взети са предвид както съдебната практика по Наполеоновия кодекс и следващите кодификации, така и мненията на доктрината и обществените групи. Той е реципиран в европейските страни от германското правно семейство – Австрия, Холандия, Дания и Скандинавските страни.

>> Френският граждански кодекс и Германският граждански законник – кратка съпоставка:
ФГК следва структурната систематика на римското право, каквато е в Институциите на Гай – затова се нарича Институционна. За сметка на това ГГЗ изнася в една обща част най-важните дефиниции и отразява ясно връзката между основните юридически принципи и институти. В него за първи път е отделено съществено място на регламентирането на юридическите лица. Ако трябва да сравним ФГК и ГГЗ, бихме могли да кажем, че макар и двата да имат своите дълбоки корени в римското право, от обществено-икономическа гледна точка, първият е правен акт на победилия капитализъм, а вторият – на развитата капиталистическа икономика и съответстващите й социални отношения.

Въпрос 10:
Развитие на науката за римското право


1) Правната наука до Ранния Ренесанс
>> От най-дълбока римска древност законодателството, правоприлагането и юриспруденцията вървят ръка за ръка, но в действителност не би могло да бъде по друг начин. За един продължителен период (VIII-V в. пр.Хр.) единствени тълкуватели на правото са били жреците. Правното знание е било обгърнато в мистерия и недостъпно за обикновения човек.

>> Обнародването на исковите формули и юридическите правила от Гней Флавий в края на V в.пр.Хр. лишило понтифициите от монопола им и създало предпоставки за възникването на светска юриспруденция. След създаването на претурата като магистратура със законите на Лицини и Секстий от 367 г.пр.Хр. и с въвеждането на формуларната процедура в средата на II в.пр.Хр., ролята на юридическата теория рязко се повишила и древноримските юристи започнали да пишат съчинения в два тематични кръга: 1) книги върху старото цивилно право и 2) книги върху преторския Едикт като своеобразно осмисляне на съдебната практика.

>> Около средата на I в. в Рим работили почти едновременно двама изтъкнати юристи – Капитон (основател на Сабинианската школа в класическата юриспруденция) и Лабеон (основоположник на Прокулианската школа). Два века правната мисъл в древния Рим се развивала в очертанията на тези две направления. Произведенията на юристите от класическия период са били четири типа:
1) Институциите – кратки изложения на частното право;
2) Регулите – обобщени правила (Регулите на Улпиан);
3) Сентенциите – мнения с критики и препоръки към съдебната практика (тези на Юлий Павел);
4) Въпросите и Отговорите – на правни запитвания (на Папиниан).

>> Теоритични постижения с практическа стойност са били:
– Постоянният Едикт от Салвий Юлиан (II в.) – обобщение на преторската работа;
– Грегориановият и Хермогениановият кодекси (в края на III в.);
– Теодосиевият кодекс (438);
– Юстиниановата компилация (529-534).

>> През следващите векове правната наука е обслужвала основно законодателството и практиката, особено в Източната империя – създаването на иконоборческото законодателство, Еклогата, голямата правна реформа на Македонските императори.

2) Начало на същинското римско право като наука
>> За истински научно разработване на римското право можем да говорим едва по времето на ранния Ренесанс в Западна Европа. В началото на XII в. в Болоня започва да преподава Ирнерий, който става професор по Римско право и декан на юридическия факултет на първия университет в света. Той четял и тълкувал Дигестите от Юстиниановия сборник, правейки глоси (оттук идва и „школата на глосаторите“). Последните представители на това направление са добавили към изучаването на римското право и актовете на германските и ломбардийските крале, градските статути на свободните градове и някои канонически сборници. Работата на глосаторите завършила през втората половина на XII в. с огромния труд на французина Акурсий, в който систематизирал всичко най-ценно от неговите предшественици.

>> В началото на XIV в. върху фундамента, положен от Болонската школа, пак в Италия, се появило друго направление – това на постглосаторите (коментаторите) – обръщали внимание на евентуалното практическо прилагане на римското право, но не в античния му вид, а по-скоро в болонската му интерпретация. Приносът на бартолистите (от името на бележития представител Бартолус) се състоял в убедителното демонстриране на възможностите чрез подходящото тълкуване римското право да бъде прилагано от кралските и градските съдилища, както и от църквата. На постглосаторите дължим и разпределянето на Дигестите на книги, титули, фрагменти и параграфи и тяхното индексиране. Въпреки че през миналия век са обвинявани в изкривяване на изворите, Бартолус например е отделил Общото римско право от Каноническото. Именно това е положило основите на съвременната европейска правна наука.

>> Хуманистичното течение през XVI-XVII в. обърнало погледа на юристите към оригиналните текстове на правните извори и особено на Юстиниановата компилация. То преляло в мощната школа на
– „елегантната юриспруденция„, чиито основател е французинът Яков Куяций. Усилията на нейните представители били насочени към точното филологическо възстановяване на първоизворите. Ученикът на Куяций направил първото печатно издание на Юстиниановия сборник, на него дължим и названието Corpus iuris civilis. Идейните основи на този нов поглед към класическите ценности получават завършено изражение в школата на
– „естественото право„, чиито основоположник е Хуго Гроций, а продължител – не по-малко известният Готфрид Лабниц. Те интерпретират римското право като глобална структура, извлечена от обществената същност на човека. Идеите за свободата на волята и обвързващия й характер, за неприкосновеността на частната собственост и т.н. пряко изразяват въжделенията на набиращата сили буржоазия. Третото направление,
– „практическото„, се заражда успоредно първо в Германия, а после и във Франция. То подготвя съвременната употреба на пандектите. Така непосредствено след Великата френска революция под председателството на професор Потие с нареждане на Наполеон, се изготвя Френския граждански кодекс. След 1816 г. в Германия се полагат основите на първото в пълна степен съвременно направление в изучаването на римското право
историко-критичната школа. Опирайки се върху достиженията на историческата наука, археологияъа, филологията, палеографията и епиграфиката, те привличат в изследванията си материали от предюстиниановото наследство. През втората половина на миналия век се доразвиват постиженията на предшествениците и се издававт критични издания на Корпус юрис, Институциите на Гай и др.
– „пандектистите“ и тяхното направление възникват след началото на теоритичната работа по изготвянето на Германския граждански законник. Рудолф фон Йеринг и колегите му говорят не само са „модерна употреба на пандектите“, а направо за „съвременно римско право“. Те акцентуват върху правната логика и техника.

>> Средата и втората половина на XIX в. в Европа са наситени със социални борби и сътресения, насочващи вниманието на юристите към много важната корелация между правото и социалните борби. В правната романистика се обособява „социологическият подход“ с най-значителни изяви във Франция и Италия на Пол Жирар, Кюк, Ферини и др. Публикуват се редица значими и задълбочени изследвания на Закона за дванадесетте таблиции т.н.

През втората половина на XIX в. Маркс и Енгелс създават основите на историческия материализъм, като вместват в системата политика. На тази база в Русия (по-късно СССР) през 20те се заражда „марксическото“ направление. Наред с някои подходи, обогатяващи инструментариума на науката за римското право, марксическият подход преувеличава ролята на класово-експолататорското начало в Древния Рим и съсреодоточава внимание върху него. Нещо повече, поради отрицателното си отношение към частната собственост, марксистите въобще отричат ролята на римското право като източник на норми и принципи.

>> Състоянието на науката за римското право през последните десетилетия се определя от множествеността в използването на методите и подходите, разработени от модерните направления: историко-критическо, пандектно, социологическо, марксическо. От друга страна, главно в европейската наука, все повече се третират въпросите свързани с римското провинциално право, като предпочитанията на отделните учени са свръзани обикновено с националната им принадлежност.

Idea
Idea

Въпрос 11:
Статус на лицата. Свободни и роби. Римски граждани и чужденци



1) Свободни и роби
Правоспособността (възможността, призната от правния ред на човека да бъде носител на права и задължения) не била отдадена на всички хора в Римската империя.

>> Робовладелският характер на римската държава ограничавал правоспособността, отричайки изцяло качеството на правни субекти на робите. Ограниченията наложени от робовладелския строй в държавата не били единствените – имало още такива и в зависимост от фамилния статус (напълно правоспособни били само неподвластните – домовладелците). Подвластните поначало били неправоспособни в имущественоправно отношение, което в последствие било смекчено.

>> Движението на правоспособността не било само в посока смекчаване на ограниченията. Налагали се непрекъснато ограничения в брачната правоспособност. Новите форми на експолатация на труда, които били установени по времето на Домината (т.нар. колони), наложили нови ограничения.

>> Правоспособността е била обусловена от надлежен:
– status libertatis;
– status civitatis;
– status familiae
.
Така за да е правоспособно едно лице то трябва да е свободно, а не роб. За да е напълно правоспособно трябва да бъде римски гражданин, но това не е достатъчно – трябва да е и неподвластен – sui iuris. Загубата на някой от трите статуса води и до намаляване на правоспособността.

2) Роби
Римското право третирало робите като вещи. Гай пише за вещите следното:
„Телесни (вещи) са тези, които могат да се докоснат, като например земята, роба…“ – „Corporales (res) haec sunt quac tangi possunt, velut fundus, homo…“

>> Освобожденци
Бивши роби; запазва връзката със своя господар – патронатна зависимост.
Патронатът включва 3 неща:
– вкл реципрочното задължение на издръжка (длъжен е да остави средства на своя бивш роб), робът вече е длъжен е да поддържа господаря си;
– робът се задължава да работи за господаря си безвъзмездно;
– почит – робът е длъжен да проявява почит към господаря си.


>> По време на предкласическото и класическото римско право, когато робският труд съставял основата на цялото робовладелско производство, не е могло да има друго отношение към робите. Наказанията, които били налагани на робите, често без сериозна причина, били извънредно жестоки. Смъртното наказание над робите се изпълнявало обикновено чрез разпъването им на кръст. По времето на Принципата, а после и през Домината са били взети известни мерки за подобряването на положението на робите.

3) Правоспособност и дееспособност на робите
Тъй като робът бил вещ, съответно не можел да бъде субект, а само обект на правото, той нямал никаква правоспособност. Правото на собственика над роба е защитено чрез иска vindicatio in servitutem.
– брак между роби не съществувал;
– съществувало полово съжителство;
– нямали възможност да търсят защитата на съд;
– нямали право да сключват сделки, чрез които да придобиват права и задължения;
– имали само възможността да сключват договори и придобиват права за своите господари;
– сключваните от тях сделки, обаче не могли да задължават господарите им;
– преторът чрез създадените от него искове ограничил отговорността на робовладелеца за сключваните от робите му сделки до размер на това, за което той е дал съгласие, до размер на предоставеното в управление на роба имущество, до обогатяването, което робовладелецът е реализирал.

4) Падане в робство и освобождаване на робите
>> Падане в робство:
– чрез военнопленничество – по силата на самото пленяване, военнопленникът ставал роб; римският гражданин, който успявал да избяга от военнопленничество възвръщал правата си;
– раждане от майка-робиня – детето й е роб, без значение кой е баща му; ако обаче по време на бременноста майката е била свободна, то детето й е свободно също;
– неизправният длъжник, който не изплащал дълга след 60-дневния срок подир извършването на manus iniectio, бил продаван в робство отвъд Тибър;
– заловен крадец на местопрестъплението ставал роб на потърпевшия;
– свободна жена, която е имала плътски връзки с чужд роб въпреки забраната на неговия господар, е ставала робиня на последния;
– сговарянето на двама свободни единият да бъде продаден за да се раздели печалбата водело до загуба на свободата на продадения.

>> Освобождаване от робство:
– чрез завещание – робовладелецът нареждал в своето завещание даден роб да бъде освободен – пряко или чрез налагане на някой от наследниците да го направи (ако е от наследник, ставало по някой от начините между живи);
– чрез ценза – когато веднъж на 5 години се извършвало преброяване, господарят записвал роба в числото на свободните римски граждани – този начин изчезнал по времето на Принципата с премахването на ценза;
– чрез виндикта – господарят, който искал да освободи своя роб осигурявал съдействието на трето лице, което да заяви пред магистрата, че робът е свободен; господарят признавал или мълчал, а магистратът обявявал роба за свободен; по-късно при Юстиниан това вече ставало само с декларация от страна на господаря пред съда;
– „между приятели“ или „чрез писмо“ при дадено угощение, този начин не е уреден от цивилното право, за разлика от горните; по този начин робовладелецът винаги можел да върне роба;
– в църква – явил се по-късно, по времето на Константин.

5) Свободни. Римски граждани и чужденци
Робовладелското римско право признавало пълна правоспособност само на свободно родените римски граждани, и то на неподвластните свободно родени. Що се касае до освободените, те били подложени на редица органичения.

>> Пълната правоспособност на римското частно право обхващала възможността:
– да се сключват правни сделки (commercium);
– дa се встъпва в брак с римски граждани (conubium);
– да се завещава и да се получава по завещание (testamenti factio);
– да се гласува в народното събрание (ius suffragii);
– да се избират за магистрати (ius honorum).

>> Римско гражданство се придобива:
– по силата на раждане от законен брак;
– когато двамата родители са римски граждани;
– ако единият родител е римски гражданин, а другият не:
–>> се взима предвид дали бракът на родителите е iustum matrimonium (т.е. при наличието на conibium): ако детето е родено от законен от гледна точка на римското право брак, то се гледа положението на бащата, ако не – на майката; ако не е родено от законен брак, то е чужденец.
– при освобождаване от робство;
– чрез осиновяване от римски гражданин по пътя на adrogatio и adoptio;
– чрез специални актове на държавната власт.

>> Чужденци: чужденец (peregrinus) е всеки свободен човек, който не бил римски гражданин, незвисимо дали е бил поданик на Римската империя или не.
– не се ползват с пълна правоспособност;
– правоспособни са по своето национално право;
– по силата на древното право би могъл да придобие гостоприемство в Рим и да се защитава от патрона;
– по-късно придобил възможността за получаване на пълна правоспособност по силата на Правото на народите.

>> Латини: в най-благоприятно положение от всички чужденци; жителите на Латинския съюз;
– можели да гласуват в народното събрание;
– не можели да бъдат избирани за магистрати;
– можели да сключват имущественоправни сделки;
– можели да сключват брак с римски граждани;
– можели да завещават и да получават по завещание.
След разпадането на Латинския съюз повечето латини загубили досегашното си положение.
–>> Втората категория латини били т.нар. latini coloniarii – жителите на основаните от Рим колонии след началото на II в. пр.н.е. в Италия.

>> Peregrini dediticii – жителите на тези неприятелски на Рим страни, които се предали на милостта на победителя, както и онези освободени роби, които приживе са били осъждани на тежки и позорни наказания;
– те нямали правоспособност по никакво свое национално право, защото от гледна точка на Рим, такова не съществувало.

6) Колони
Свободни, но с ограничена правоспособност, поради зависимостта им от земевладелеца. По времето на Принципата колонът бил наемател на поземлен участък, единствените му връзки с наемодателя били тези, по силата на договора за наем. Постепенно зависимостта се увеличила:
– от втората половина на II в. населението в поробените земи не ставало роби, а колони;
– през 332 г. излиза конституция, която задължавала колонът да се върне в наетата от него земя след бягството му;
– през 356 г. излиза закон, който забранявал да се продава земята, без живеещите на нея колони.

>> Колоните не можели да отчуждават земята си бзе съгласието на господаря; последният пък можел да разменя колона за друг, да го прехвърля от едно имение в друго.

>> Колонатни отношения възниквали:
– по рождение;
– по договор;
– чрез 30-годишна давност;
– по разпореждане на закона.

>> Освобождаване:
– чрез освобождаване от собственика (земята остава на собственика);
– ако колонът стане епископ, постъпи в манастир със съгласието на собственика;
– чрез 30-годишна давност – ако колонът живее необвързан от колонатни отношения 30 години, отменено от Юстиниан.

Въпрос 12:
Юридически лица



„Юридическото лице се реализира като правен субект. Ако нещо се дължи на корпорацията, не се дължи на отделните физически лица, нито което дължи юридическото лице, дължат физическите лица.“


1) Същност
Юридическите лица са абстрактни субекти на правото, имащи всички необходими характеристики и атрибути, за да участват самостоятелно в гражданския обмен, но като носители на права и задължения, различни от тези на физическите лица.

Съвременното понятие на юридическо лице се е формирало едва в края на XVIII в. и е придобило завършена конструкция в трудовете на германската пандектна романистика от миналото столетие. В този случай обаче, модерната наука е довела едва до логически финал на теоритичния модел, създаден още от великите древноримски юристи.

>> Споровете между юридическите лица и физическите лица са се уреждали след разглеждане от редовните граждански съдилища. Споровете между тях и фиска се уреждали от съответните магистрати, най-често цензорите и квесторите.

>> Дееспособността на юридическите лица – те нямат такава; волеизявление може да има само от физическо лице.

>> До края на римската република юридическите лица се учредявали свободно, стига дейността им да бъде одобрена. В края на републиката някои частноправни асоциации и корпорации станали огнища на политически заговори и се въвели ограничения и контрол. Специален закон на Октавиан ги оставил под надзора на сената.

За да бъде основано едно юридическо лице в къснокласическото и следкласическото римско право, бил необходим първо учредителен акт (посочващ цели, имущество, декларация за съгласие на участниците) с организационна структура. През IV в. императорите въвеждат задължителна регистрация на новосъздадените юридически лица.

2) Белези на юридическото лице
– правоспособност – правно призната възможност да бъде носител на права и задължения;
– самостоятелно обособено имущество – с него участва в гражданския обмен;
– юридическите лица от една страна могат да бъдат с или без членски състав и от друга – частноправни и по публичното право.

3) Асоциации и корпорации
>> Асоциации
Асоциацията със статут на юридическо лице е субект на правото, различен от правните личности на съставящите я субекти – членове. Тя има свое имущество, различно от тяхното, свои собствени права и задължения. Между съставящите я физически (или други юридически) лица имуществените връзки са „външни“, а именно – не е налице дълбоко взаимно проникване между имуществата на съставящите я членове.

В къснокласическия и следкласическия период (III-V в.) в древния Рим са съществували различни типове асоциации: занаятчийски колегии по производствени браншове, сдружения на религиозна основа, колегии на бедните, дружествата на публиканите (които в много отношения са били прототип на съвременните акционерни дружества с публичноправно участие и лиценз за определен тип активност; дейността им е била главно събирането на данъците и таксите) и др.

Сдруженията и колегиите правно-технически са конструирани по подобен начин – чрез дялови вноски, даващи определени права съобразно с конкретната цел на сдружаването. Отговорността на отделния член е била правопропорционална на дяловата му вноска.

>> Корпорации
Те също имали членски състав, но икономическите и личните връзки между съставящите ги правни субекти били много по-тесни. Докато при асоциациите в разгледаните хипотези основата на общата дейност е дяловия капитал, то участниците в една корпорация й предоставяли цялото си имущество, т.е. имало е преливане на права и задължения. Класическата юриспруденция е останала с разбирането, че всички физически лица, които взети заедно съставяли корпорацията, носели нейните права и задължения. Това схващане произтича от конструкцията на най-древния консорциум – неподелената фамилна наследствена общност, при която сънаследниците са продължавали да живеят заедно и да експлоатират общо наследството. За разлика от него, участниците в корпорацията са можели да се менят и не са били постоянна величина. Отделният гражданин е можел да я напусне, ако спазва определени условия и изисквания, свързани главно с отчитането на постъпленията и разходите. Това не засягало правата и задълженията й като самостоятелен правен субект.

4) Юридически лица без членски състав – фондации
Това е юридическо лице само с правоспособност и имущество. Типична за този вид е фондацията (обособено и посветено на определена, често хуманитарна цел имущество, с приходите от дейността на което се е осъществявала самата цел). Фондацията е могла да се учреди по гражданскоправен ред чрез дарения или завещание, но е било допустимо след основаването й тя да осъществява и дейности, които биха позволили поддържането и разширяването на основния й капитал. Управлява се от избрани или назначени физически лица; управителните, разпоредителните и контролните органи са могли да се конституират по различен начин – общо събрание и изпълнително бюро, управителен съвет, президент и контролен съвет и т.н. Цел: да се осигури активно участие на имуществото в гражданския обмен съобразно с основната задача на фондацията, както и да се предотвратят евентуални злоупотреби.

В древния Рим близки до съвременните фондации са били имуществата, посветени на благотворителни цели и управлявани от храмовите жреци или членове на градския сенат. Съществували са и такива, основани от частни лица и със самостоятелно управление. Освен подпомагането на болници, приюти и отделни нуждаещи се, някои фондации били посвещавани на развитието на литературата и художественото творчество.

5) Лежащо наследство
Такова наследствено имущество, което никой не се е явил да получи или призованите са се отказали. Върху него е можело да се придобие право на собственост по давност в съкратен срок, макар да е включвало и недвижими имоти. До изтичането на едногодишния срок то е трябвало да бъде пазено и управлявано. Съответният магистрат е назначавал временен управител на имуществото, в този случай е налице само един белег на юридическото лице – патримониум, без титуляр и затова се е назначавало физическо лице да се грижи за него.

Във връзка с наследяването е поставян и въпросът дали в древен Рим „юридическите лица“ са имали някаква наследствена правоспособност. В класическата епоха това не е било възможно, защото абстрактният субект бил смятан за „несигурно лице“. В следкласическото право то е било допуснато първо в полза на държавата, по-късно – други доближаващи се до юридическото лице публичноправни структури.

6) Публичноправни юридически лица
Такива са били например градските общини, колониите, легионите, жреческите колегии… Всички те са имали свое имущество, участвали са в стопанския обмен и са били ръководени от изборни управителни тела (с изключение на легионите). По белези обаче не са се различавали от частноправните юридически лица.

7) Държавата като юридическо лице
Въпреки наложилото се в края на миналия век схващане, за древноримските юристи държавата не е била юридическо лице, доколкото имуществото й е било смятано за такова на целия римски народ. Народното имущество обаче по време на Републиката и Принципата е било управлявано от принцепса и сената, а по времето на империята е станало частна собственост на императора.

Въпрос 13:
Римската фамилия



1) Домовладелец (pater familias) и подвластни
>> Пълната правоспособност на римския домовладелец и ограничената правоспособност на неговите подвластни са резултат от историческото развитие на римското семейство. В дълбоката древност римското семейство се характеризирало със своята патриархална организация. То представлявало една затворена стопанска единица, която имала във фамилна собственост най-важните обекти на фамилното имущество. Икономическото развитие и класовото разслоение сред римското общество разрушавали постепенно фамилната собственост и патриархалната организация на римското семейство. На мястото на фамилната собственост се развила робовладелската частна собственост. Ликвидирането на фамилната собственост се извършило чрез заграбването й от носителя на фамилната власт и затова то не означавало напълно ликвидиране на римската патриархална фамилия. Главата на фамилията (pater familias) станал собственик на цялото имущество.

>> В широк смисъл familia би включвала и робите, а в по-тесен смисъл – синовете и дъщерите на pater familias, неговата съпруга, снахите, внуците и внучките, както и осиновените. Съответно дъщерите, встъпили в брак не се включват в римската фамилия на баща си.

>> Римската фамилия е построена на базата на фамилната власт:
patria potestas – властта по отношение на синовете и внуците;
manus – властта по отношение на жените и снахите.
– властта на домовладелеца била изключително широка и ограничавала правоспособността на подвластните в личноправно и имуществено отношение, дори имал право да ги наказва със смърт. Той можел да води иск за собственост, за да бъдат подвластните върнати в неговата фамилия; имал е и някои специални интердикти. Можел е да продава своите подвластни, те не можели да сключват брак без негово съгласие.
– подвластните не можели да имат имущество, каквото те придобивали ставало собственост на pater familias.
– властта на домовладелеца все пак е била ограничена до някаква степен от обичаите, религиозните вярвания, от контрола на цензорите и не се е израждала в чист произвол. На практика разликата между властта му над робите и тази над подвластните е била голяма.

2) Смекчаване на личноправната и имущественоправната неправоспособност на подвластните
В течение на времето властта на pater familias върху личността на подвластните била намалена, още по времето на Принципата. Тази власт била сведена едва до налагане на изправителни телесни наказания. От гледна точка на имуществото, промените тук започнали с разрешаването за стопанисване на известно имущество (т.нар. peculium). Собстеник на пекулия бил домовладелецът. Друга промяна била в следкласическото римско право, когато е отделен т.нар. peculium quasi castrense . Най-накрая било прието, че всичко което подвластният получи по наследство от майка си, не би принадлежало на неговия pater familias. Тези имоти се наричали адвентични имоти.

3) Агнатство и когнатство
>> Родството в древното римско право било изградено като цивилно, а не кръвно. Съответно родственици (агнати) били подчинените на една фамилна власт; в това число членовете на фамилията, братята, синове на pater familias, дори да не е жив, с изключение на еманципиринаите такива. Съответно омъжената сестра, също престава да бъде част от фамилията, а се присъединява към тази на мъжа си.

>> Кръвното родство се нарича когнатство – въпреки, че не било признавано от римското право, все пак е имало някакво значение в древността. Тогава даже е било пречка за сключване на брак, което в последствие се е променило. Еманципираните братя или сестри пък не можели да сключват брак cum manu с тези, останали под фамилната власт на баща си. Значението на кръвната връзка нараствало в сферата на наследственото право. В Юстиниановото право когнатството изместило напълно агнатското право.

Laughing

Въпрос 14:
Пекулий и прекарий




1) Пекулий (peculium)
Собственик на пекулия бил домовладелецът. Той отговарял за сключените от подвластния сделки. Pater familias отговарял за сделките на подвластния, за които е дал съгласие, ограничено – до размерите на пекулия или до размера на обогатяването (за сделките, за които не е дал съгласие). Исковете, които били предоставяни от трети лица срещу pater familias, били actio quod iussu, actio de peculio et de in rem verso, actio tributoria.

Пекулият е такъв имот на робовладелеца, който той предоставял на някого от своите роби да го стопанисва и управлява. Обикновено уговорката е била робът да предава определена част от прихода от него на господаря, а останалото да прибира за себе си. Робовладелецът оставал собственик на пекулия и винаги можел да го отнеме от роба. И двамата имали интерес от пекулия – робът да прибира част от изработеното за себе си, а робовладелецът – да увеличава пекулия и имуществото си.

>> Свободно управление на пекулия – libera administratio peculii – робът може да се разпорежда с пекулия, да отчуждава имотите му, да поема задължения, без да е нужно да иска съгласието на господаря, той пък отговарял до размера на пекулия; искът, който трето лице можело да предявява срещу робовладелецът е actio de peculio et de in rem verso. И тук можело да се използва иска actio tributоria, по силата на който ако пекулият е недостатъчен да се плати на всички кредитори, господарят трябвало да го раздели съразмерно между тях.


2) Прекарий
(добавка от atanassoff, който не садист и не иска да гледа как студентите страдат, защото не могат да учат за римския прекарий )

Прекариумът представлява предоставяне на един имот, за да бъде ползван от т.нар. прекарист до поискване. Още в най-отдалечените времена на римската история на богатите и знатни римляни, които имали под свое покровителство бедни зависими хора, клиенти, давали на тези свои клиенти известни имущества в прекариум. Извършвайки този акт, патронът не поемал риск, защото всеки момент е могъл да отнеме онова, което е дал. Докато прекаристът бил лице, което се ползва с доверие, за патрона е било по-удобно да му предостави, защитата на своето владение. В момента, когато доверието престане, патронът отнема вещта, която е дал. Що се отнася до правната защита, РП е осигурявало такава не само на владеещият за себе си, но в някои случаи и на т.нар. деревативен владелец.

Въпрос 15:
Настойничество и попечителство



При преждевременната смърт на съпруга или домовладелеца, поставяне под запрещение или лишаване от граждански права с присъда за много тежко престъпление, се поставя въпросът за учредяване на настойничество и попечителство над съпругата и непълнолетните деца. Настойник е можело да се назначи със завещание от pater familias, ако не е бил посочен такъв, настойник е ставал най-близкият законен наследник от мъжки пол, ако нямало и такъв – от магистрата, някой римски гражданин с добро име.

Настойникът е сключвал сделки в полза на поднастойния от свое име и за своя сметка, но като придобиел правата и поемел задълженията в своя патримониум, бил длъжен по силата на настойническото отношение да прехвърли материалните резултати от своето имущество в това на поствения под настойничество. Настойникът можел да отчуждава само такива имоти, които влизали в кръга на обикновеното управление на имуществото на пупила.

Когато непълнолетният навършил 7 години, той можел да сключва и самостоятелно правни сделки, но със съдействието на настойника си. То било давано под формата на auctoriatis interpositio.

При попечителството волята на попечителя съответно се е прибавяла към волята на подопечния, за да я валидира, т.е. попечителят е одобрявал или отказвал сключените от неговия подопечен сделки. Неговото съгласие не е било необходимо, ако подопечният се е обогатявал от сделката, а само когато е увеличавал дълговете си. В този случай евентуалният краен резултат се е проявявал направо в имуществото на поставения под попечителство.

Ето защо:
– настойник е назначаван на малолетните, понеже не съзнават свойството и значението на постъпките си, както и на жените поради „глупостта на пола“.
– попечител е назначаван на непълнолетните, разточителните и безумните (но само когато имали т.нар. „светли интервали“, в които се държат като нормални хора). Всичките категории са можели да сключват свободно сделки, с които да се обогатяват, докато когато става дума за придобиване на задължения, то това трябвало да става само с разрешението от техния попечител.

Въпрос 16:
Брак и развод. Годеж. Зестра



1) Брак
Римският брак е едно признато от правото при наличността на определени предпоставки, но уредено от обичайното фактическо отношение, свеждащо се до едно трайно съжителство между мъж и жена със съзнанието, че то е общение за цял живот.

Бракът е съюз между мъж и жена, консорциум за цял живот (обединение за постигане на някаква стопанска цел) и общение в името на божественото и човешкото право. Всяко фактическо отношение има 2 елемента: 1) материален (corpus) – вкл съвместното съжителство, общото домакинство и имущество – те обединяват волята и усилията си; 2) анимус – намерение; духовния елемент, тук анимус се изразява в това, че те се представят като съпрузи пред обществото.
Манусът е съпружеската власт (личен и имуществен х-р), законният брак е този с манус. Допуснат е и брак без манус, тогава съпругата остава подвластна на своя pater familias – а не в патримониума на нейния съпруг. Манус не означава брак, а следствие на брака – може да възникне, може и не. Възниква по 3 начина:
> манус преди извършен брачен ритуал – това става при откупуването на жената. Бъдещият брак се уговаря – зестра, предбрачно дарение, със съгласие на съпрузите и на pater familias. Зачитането на волята на индивида се е поставяла над всичко.
> манус възниква едновременно с религиозния ритуал (конфареацията) – за патрицианските семейства първоначално е задължително;
> узус (usus) – (ползване) – тук манус се придобива след 1 година от религиозния ритуал. Жената може да осуети тези намерения – ако тя 3 нощи не нощува в съпружеския дом, то тогава започва нов едногодишен срок (да не попадат зестрални имоти под властта на съпруга). При следкласическия римски брак това е отпаднало.

>> Предпоставки за сключване на брак:
> трябва да има съгласие от двете страни – трябва да са правоспособни и дееспособни лица. Брачната възраст – 12 момичета, 14 момчета. Трябва да се изрази лично волята.
> в Рим брак се сключва между лица от различен пол;
> не трябва да има друг брак;
> не трябва да има пряка родствена връзка;
> не трябва да има опасна болест.

2) Развод
Разводът се уреждал от обичайноправните норми, бил рядкост в древен Рим и става с изрази като „Върви си“ и т.н. Прекратяването на мануса ставало чрез remancipatio – обратно манципиране на жената на нейния pater familias, едностранно – от страна на мъжа. Конфареационният брак и придобит манус се прекратява чрез diffarreatio – религиозен ритуал.

В предкласическото и класическото право разводите се увеличили, вече можели да се извършват и по взаимно съгласие, или пожелание на една от страните. Вече в следкласическото право, под влияние на християнството, разводът доста се усложнил, въвели се определени бракоразводни основания. Ако някой искал да се разведе без законно основание, получавал някакво имуществено наказание, но санкциите за жената били по-тежки от тези за мъжа*.

Arrow
Arrow
Arrow

Въпрос 17:
Брачни реформи на Октавиан Август. Промени в семейното право, повлияни от християнството


Накратко, реформите на император Октавиан Август се осъществяват в три насоки:
форма на развод – прави се волеизявление пред свидетели и се вписва в Разводно писмо;
право римските граждани да се женят за освобожденци с изключение на представителите на сенатското съсловие;
въвежда се ограничения в наследяването, ако лицата не живеят в брак или пък нямат деца от брака – жените от 20-55 (50, Михаил Андреев) г., мъжете 25-60 г. са длъжни да живеят в брак и да имат деца от него (или да осиновят ако не могат). Ако не го спазят, не получават имущество при наследяване или само ограничена част.

>> Цели на брачните реформи:
– да се заздрави брака, тъй като разводите станали ежедневие;
– да се запази чистотата на римския брак;
– да се увеличи населението.

>> Закони – брачните реформи били проведени с 3 закона:
– lex Iulia de maritandis ordinibus;
– lex Iulia de adulteriis coercendis;
– lex Papia Pappea.

>> Насоките на реформите:
ограничения за встъпване в брак – свободно родените римски граждани не са имали право да встъпват в брак с проститутки, сводници, артисти, певици, прелюбодейки и осъдени за някакво престъпление; сенаторите още не са могли да се женят за освобожденки и с деца на артисти;
задължения за встъпване в брак – мъжете от 25 до 60 г. и жените от 20 до 50 г. са били задължени да встъпят в брак, а ако овдовеят, да го направят отново; който не е женен, не е имал право да получава наследство по завещание, или легат (тяхната част оставала в полза на другите наследници по завещание); бездетните можели да получат само половината от наследството си; многодетните имали привилегии (свободни родени с над 3 деца и освобожденци с над 4) – улеснен достъп до магистратурата, освобождаване от настойничество за жените;
наказателни санкции – за жените прелюбодейки и мъжете, които търпят прелюбодеянието на съпругите си или получават възнаграждение за това – заточение и конфискация на имуществото; престъпления: жена прелюбодейка: adulterium, мъж сводник – lenocinium.

Въпрос 18:
Основни понятия на римския граждански процес – акция, литисконтестация


1) Държавен арбитраж
Това е първата фаза от историческото развитие на римския граждански процес, която е установена в най-древния източник на правото – Законът на 12-те таблици.
Арбитражът е действал примерно когато кредиторът с нарушени права, е можел да вземе в залог една вещ на длъжника, без да прибягва до интервенцията на магистрата. В основата на тези древни процедури стои факта, че кредиторът може сам да си достави правосъдие. В течение на времето все повече се налагала тенденцията държавата да регулира гражданския процес и полето на самопомощта станало твърде ограничено.

Началото на историческото развитие на процеса в римското право е чрез намесата на държавата в древния арбитраж. Така разрешаването на спора се изпълнявало от трето безпристрастно лице. Държавата подчинила началото му на строг ритуал, извършван пред представител на държавната власт (съдебния магистрат).

2) Акция (actio)
„Акцията не е нищо друго, освен правото да се търси чрез съд това, което ни се дължи.“
– искането за правна защита, насочено към държавата;
– материалното право, насочено към частното лице-ответник.

Акцията всъщност представлява иск, процесуалното средство, с което едно лице търсело правна защита за нарушеното си право. В римското право са съществували множество акции

Litis Contestatio

Във формуларната процедура литис контестацията първоначално означавала призоваване на свидетели за установяване на завързалия се спор м/у страните – актът при който в присъствието на свидетели магистратът предавал редактираната от него формула. / или предаването на формулата от ищеца на ответника – т.е. тяхното съгласие спорът им да бъде разрешен от заклетия съдия според издадената от магистрата формула /.С литис контестацията се поставяло началото на един организиран със съдействието на държавата арбитраж.

Последици :

1.По силата на сключения договор/литиконтетсация/ съществуващото дотогава право на ищеца се погасявало .

2.Тя имала правотворчески ефект – дотогаващното право на ищеца се превръщало в едно вземане с/у длъжника / на определена сума /. Класическто право не познавало процесуалната върможност ответникът да бъде осъден да предаде вещта. Тези вещи трябвало да бъдет оценени и на длъжника се присъждала тяхната парична стойност.

3.Регулативен ефект на литисконтестацията . Сключеният м/у страните със съдействието на държавата арбитраж фиксирал всички елементи на процесуалноправоотношение и давал рамките в които трябвало да се движи прицесът. Фиксираните чрез литисконтестацията персонални и материални елементи на процеса не могли да бъдет променени до края на процеса.

translatio iudicii : съдията трабвало да остане същия до края на процеса и по начало не можело да бъде заменен. Изключения се допускали само при смърт или ако бил законно възпрепядстван. Транслацията се извършвала само от магистрата и то след проверка на причините, които я налагат.

Idea

Въпрос 19:
Легисакционен процес. Фази на процеса. Легисакции. Принудително изпълнение




1) Същност
Това е първият граждански процес, за който имаме сведения, уреден е подробно в закона на Дванадесетте таблици (451-449 г.пр.н.е.). При този процес исковете се наричали legis actiones. В своите искове страните трябвало да употребяват думите на самия закон. Процесът е бил строго формалистичен – страните трябвало да изразят претенциите си в строго определена форма (под формата на ритуал).

Съдебните магистрати, организиращи легисакционния процес, първоначално били двамата консули, през 367 г.пр.н.е. бил поверен на претора или курулските едили. Консулите запазили своята безспорна юрисдикция – оказвали съдействие на гражданите за постигането на един желан от всички страни правен резултат. През 242 г.пр.н.е. разрешаването на спорове между перегрини и римляни било възложено на перегринския претор.

2) Фази на процеса
– производството in iure – призоваване на ответника пред съдебния магистрат; ако ответникът не се яви доброволно, ищецът можел пред свидетели да го отведе насила; явявайки се пред магистрата, страните излагали подробно претенциите и възраженията си; след това страните се явяват отново, за да се назначи заклет съдия (избиран от страните, ако не – теглел се жребий).

– страните се явяват пред заклетия съдия и излагат становищата си в свободна форма; ако някоя от страните не се явила без основателни причини, то тя губела процеса; след изслушване и събиране на доказателства, съдията издавал решение (сентенция), с което уважавал/отхвърлял претенцията на ответника или заявявал, че въпросът не му е ясен (non liquet); при вещните искове изпълнението на решението било осигурено от поръчители.

Заклетият съдия не е бил чиновник, а обикновен римски гражданин. Той се избирал от определен списък, който в зависимост от времето си включвал голям или малък брой сенатори и конници.

3) Легисакции (legis actiones)
В своите институции Гай посочва 5 вида легисакции – първите три от тях са на когнитивния граждански процес, а останлите две – на изпълнителния (били използвани предимно за принудителното изпълнение).

>> Legis actio sacramento
– започва с клетва, с която всяка страна потвърждавала, че е права;
– донася се вещта, заради която се води спора, или част от нея;
– двете страни правели определени жестове и казвали определени думи: който виндикирал, хващал роба и произнасял: „Твърдя, че този роб е мой по правото на квиритите (римските граждани)“, поставял пръчка върху гърба му (символ на завладяването). Същото правела и другата страна. След като съдията прекратявал привидната борба, виндиктиращият запитвал противника защо контравинктира, онзи отговарял, че е действал правомерно. Първият се призовавал към сакраментум, чрез поръчители било гарантирано от всяка една от страните заплащането на сакраментума в случай на изгубване на процеса.

>> Legis actio per iudicis postulationem
– ищецът заявява, че ответникът му дължи определена сума, посочва правно основание, запитва се и ответника дали признава дълга; при отказ, се отправя молба да се назначи съдия.

>> Legis actio per condictionem
– ищецът изисква от ответника определена сума без да посочва правно основание; когато ответникът не призае дълга, се поканва на 30-я ден да получи съдия (condicere каня); санкционират се личните искове въобще.

>> Legis actio per manus iniectionem
– кредиторът произнасял пред магистрата тържествена формула и поставял ръка върху длъжника и ако той не се издължи го отвеждал в своя частен затвор (където стои 60 дни, през които кредиторът бил длъжен да го изведе 3 пъти на форума, така че ако близките му поискат да могат да го откупят, плащайки дълга му), за да го продаде в случай че иска да си върне дълга или да го убие след това; длъжникът може да си осигури съдействието на vindex, за да се издължи (или да го направи сам незабавно).; принудителното изпълнение тук се извършвало, само ако не се е намесил vindex.


>> Legis actio per pignoris capionem
– извънсъдебна процедура; взема се една вещ на длъжника, която кредиторът задържал, докато не се изплати дълга;
– не се изисква присъствието на магистрат

Въпрос 20:
Формуларен процес. Елементи на формулата. Фази на процеса



1) Въвеждане на формуларния процес
Неговото начало е от онези производства, които преторът е организирал, за да разреши възникналите между перегрини и римляни спорове. Вместо страните да формулират устно с тържествени словесни формули своя спор, формулирал го е преторът чрез една писмена програма. Тя е била отправена към съдията и посочвала въпросите, върху които той е трябвало да се произнесе.

Реформирането на целия римски граждански процес станало със закона на Ебуций и двата Юлиеви съдебни закона. Формуларният процес бил уреден като редовно съдопроизводство по законодателен ред от lex Aebutia в края на II в. преди н.е. Два закона от времето на Август отменили окончателно легисакционния процес.

2) Претор, съдебни магистрати и юрисдикция
>> Преторът играел много важна роля в процеса: той не само прилагал установените от закона и обичая правни норми, но и ги пригаждал към усложнените изисквания на обществения живот, попълвайки празнините в закона, коригирал законовите разпоредби, когато това било необходимо. Той е имал властта да посочва рамките, в които спорът трябва да се движи от заклетия съдия, алтернативата на решението му.

>> Делението на съдебното производство на in iure такова и aqud iudicem се запазило и при формуларния процес. Гражданскоправната юрисдикция продължила да се осъществ ява от градския и перегринския претор и на курулските едили. За процеси с по-маловажно значение била запазена компетенцията на общинските магистрати. В провинциите – на губернаторите, които я упражнявали чрез свои делегати – легати или квестори.

>> Преторът упражнявал своята гражданскоправна юрисдикция в цяла Италия, а след извършената от Марк Аврелий реформа – само в Рим. Единствено императорът упражнявал юрисдикция върху цялата държавна територия. Муниципалните магистрати могли да упражняват юрисдикция само в пределите на съответната община, а губернаторите – в своята провинция.

3) Подсъдност
Личната подсъдност се определяла от местожителството или месторождението на ответника. Компетентен за разрешаването на спора магистрат бил този, в района на когото живеел ответникът или респективно – където бил роден. Ищецът следвал съдилището на ответника – actor sequitur forum rei. Това правило се прилагало и по отношение на вещните искове. Личната подсъдност не била от публичен ред – страните можели да я дерогират изрично или мълчаливо.

4) Елементи на формулата
>> intentio – искане, не може без него, осъдителни искове, интенцията е определена (до определена вещ) и неопределена;
>> demonstratio – изразява правното основание на предявената от ищеца акция;
>> condemnatio – ако бъдат установени посочените в интенцията на формулата предпоставки заклетият съдия предписвал осъждане или оправдаване на ищеца. Кондемнацията винаги е парична, при определени искове може чрез изпълнение на престацията;
>> adjudicatio – част от формулата, която овластява съдията да извърши прехвърляне на собственост;
>> praescriptio – поставя се в началото на формулата с цел да ограничи или да се отстрани ефектът на Litis contestatio в полза на ищеца/ответник. За да се избегне погасителния ефект на Litis contestatio по отношение на определени периодични плащания, които имал да получава ищецът, във формулата се включва една прескрипция, която ограничава ефекта на Litis contestatio до плащанията, чийто падеж е настъпил.
>> exceptio – клаузата, която предписвала на съдията да оправдае ответника, ако се установят известни факти, погасяващи или парализиращи цдействието на предявената акция. Делят се на две групи: 1) перемпторни: осуетявали завинаги правното действие на акцията; 2) дилаторни – само временно парализирали правния ефект.


5) Фази на процеса
>> И при формуларния процес призоваването на ответника пред магистрата било работа на ищеца, а не на държавната власт. Установената система в легисакционния процес останала в сила, но с някои съществени изменения:
– относно уведомяването на ответника относно акцията срещу него: чрез извънсъдебната editio actionis – извършвала се като ищецът посочвал на ответника онази от формулите или акциите, която смятал да иска от магистрата;
– принудителните мерки за докарване на ответника и виндекса станали безпредметни, защото се сключвал вадимониум (стипулация, гарантирана чрез поръчители или клетва, с която ответникът обещавал на ищеца да се яви в определен ден пред съда).

>> На мястото на словесните форми се появило свободно разискване на въпроса между страните и магистрата. Страните имали възможност да изнесат всички особености и всички последователни усложнения на създалите се между тях правоотношения.

>> След като ги изслуша, магистратът издавал формула, в която включвал както въпроса дали исканата от ищеца акция съществува, така и въпроса дали не са налице известни факти, които по негово разбиране трябвало да парализират приложението й в конкретния случай (т.нар. ексцепции).

>> interrogatio in iure – възможността ищецът да запита ответника дали е носител на процесното задължение или на някаква негова част.

>> iusiurandum necessarium – (решителна клетва) тържествена декларация; прави се от ответника, заявява, че не дължи исковата претенция (неоснователна); има сериозно наказателни санкции.

>> confessio in iure – (признание) волеизявление на ответника, с което признава основателността на предявената срещу него акция. При формуларната процедура ответникът могъл да откаже да вземe каквото и да било участие в процеса, който ищецът искал да организира срещу него (може да не дава съдействие, да откаже да се яви повторно – така ответникът се наричал indefensus). Ищецът можел да прибегне до принудителни мерки, които ответникът прекратява като започне да съдейства.

Въпрос 21:Формуларен процес. Принудително изпълнение(фаза 3)

Формуларен процес. Принудително изпълнение(фаза 3)

1. Фаза 1 – Производство in iure – пред магистрата ( вж. въпрос 20)

2. Фаза 2 – Производство пред заклетия съдия ( apud iudicem )

3. Фаза 3 – Принудително изпълнение
Ако след издаденото решение на заклетия съдия ответника отказвал да се издължи, тогава се прибягвало до принудително изпълнение. То се осъществявало чрез actio iudicati , която се давала на кредитора, в чиято полза било издадено осъдителното решение. Това представлявала една заповед за изпълнение, която била 2 вида:
а/ Върху личността на ответника :
прилагала се реално, само когато той нямал никакво имущество. Ответникът се отвеждал в личния затвор на кредитора, където бил оковаван,докато не изплати/ изработи дълга. Не се допускало убиване или продаване на длъжника.
б/ Върху имуществото на длъжника:
Кредиторите се въвеждали в имота на длъжника. Те имали за задача да изпълняват ефикасен надзор ( да ги пазят от увреждане или разхищение) над тях и да направят обявления за разгласяване на допуснатата missio (това не ми е ясно, може ли някой да обясни този израз? ) с цел 1. да подканят останалите кредитори да се присъединят и 2. да уведомят близките на длъжника, които, ако искат, можели да изплатят дълга му. След изтичането на определен срок ( 15/30 дни ) , ако дългът не бил изплатен, длъжникът се обявявал за безчестен и между кредиторите се избирал един (magister bonorum) , който да ръководи публичния търг. Плащането и наддаването от купувачите в търга било в проценти от дължимата от осъдения сума. Ако публичната продан не погасявала изцяло задълженията на длъжника към кредиторите, тя погасявала неговите имуществени права> Те преминавали върху купувача и тогава, когато само една част от имуществото на длъжника била достатъчна, за да погаси всичките му задължения. В тази връзка била установена една група привилегировани купувачи, която включвала роднините и кредиторите на осъдения. Купувачът придобивал всички имуществени права на длъжника освен чисто личните и се задължавал да изплати задълженията му към кредиторите до уговорения процент, както и всички привилегиовани вземания ( към фиска, на съпругата на длъжника, на пупила и др)
в/ Оспорване на actio iudicati
Прилагало се много рядко. Ответникът трябвало да представи поръчители, които да гарантират на кредитора, че при неблагоприятен изход на новия изпълнителен процес, ответникът ще заплати присъдената сума двойно.

Въпрос 22:
Особени преторски производства


>> Преторски стипулации
Сключвали се по заповед на магистрата, за да се създаде в полза на едно лице някакво право, което законът не давал. Тя била вербален договор, сключването на който ставало по заповед на магистрата в определената от Едикта форма и в предвидените в него случаи.

>> Въвод във владение (missio in possessionem)
Чрез него преторът въвеждал едно лице във владение на имуществото на друго лице. Въводът можел да се извърши върху една отделна вещ, или върху цялото имущество (missio in bona) на засегнатия от преторската мярка.

>> Интердикти
Заповеди, които един облечен с imperium римски магистрат издавал по искането на частно лице. С тях той предписвал на друго лице (ответник) известни положителни действия, например заповед да възстанови неправомерно отнето владение, или известни отрицателни действия като заповед да не нарушава законното владение на ищеца. Ако ответникът откажел да се подчини на интердикта, се започвало производство за проверка дали е нарушен интердиктът.

>> Restitutio in integrum
Акт на магистрата, чрез който той унищожавал правните последици на един юридически акт, който той считал за несправедливи. Това той правел, третирайки вредоносния юридически факт като несъществуващ. Така той връща събитията в изходна позиция при условията, че той никога не е съществувал.

Въпрос 23:
Служебен когнитивен процес


1) Служебният когнитивен процес в класическото и следкласическото римско право
Той е дело на императорското право. Въведен е в началото на Принципата като извънредна процедура наред с формуларния процес.

При него е премахнато разделянето на процеса на две фази (които досега са производство пред съдебния магистрат и пред заклетия съдия), а цялото производство се развивало само пред съдебния магистрат. Ликвидирани са заклетият съдия и арбитърът – частноправните елементи в процеса.

Служебният когнитивен процес се променя значително от началото на неговото създаване до времето на Юстиниановата кодификация. В началото той се явява, за да защити случаи, незащитени от формулата. По време на класическото римско право, той се разпространява значително в провинциите. В последствие, в следкласическото римско право, служебният когнитивен процес се налага над формуларния.

Процесът се осъществява с помощта на писмени молби, в определени срокове, има специални служебни лица – екзекутори, вече не е безплатен.

2) Съдоустройство
Йерархия (в низходящ ред):
>> Императорът – върховен съдия – пред него се обжалвали решенията на подчинените му; можел да разглежда и първоинстанционни дела, по искане на някоя от страните;
>> Praefecti praetorio (стоящите начело на префектурите) и викариите на диоцезите;
>> Съдиите, които били натоварени да разглеждат като първа инстанция спорове, които са със значително материално значение;
>> Губернатори на провинции и praefectus urbi;
>> Duumviri iuredicundo и defensores civitatis – разглеждащи маловажни дела.

>> Отделно функционирали и военни, фискални и черковни съдилища.

3) Призоваване пред съд
– през първите три века на съществуване на този процес, призоваването ставало с участието на магистрата, но то се изявявало по различен начин: 1) при denuntiatio ex auctoritate съдебният магистрат овластявал ищеца да извърши призоваването; 2) когато страните не живеели в един район, магистратът призовавал чрез свои органи ответника; 3) edicto – по отношение на отсъстващите ответници, служебно се издавал едикт, който се оповестявал публично.
– в Юстиниановото право призоваването се извършвало по нареждане на съдебния магистрат от натоварен с тази задача държавен чиновник – екзекутор (без намесата на ищеца). След като получи исковата молба, магистратът проверява дали е процесуално допустима. Ако е такава, връчвал преписа й на ответбика с упомената дата, на която трябва да се яви. След като получи молбата, ответникът излагал своите възражения в libelli contradictiorii. При подаване на исковата молба ищецът се задължава чрез клетва или даване на поръчителство в определен срок да извърши litis contestatio и при неуспешен край на процеса, да заплати направените от ответника разноски.
Ответникът се задължавал да се яви в указаната дата в съда. Ако не го направел след трикратно призоваване, делото било разглеждано и решавано без него. Задължението за явяване било установено само по отношение на ответника. Ако ищецът не се явявал, делото се прекратявало, но той не губел иска си, а само заплащал разноските на ответника. През Юстинианово време, правилата на контумацията важели и за ищеца.

4) Ход на процеса
– след явяване на страните, съдията проверява дали са налице процесуалните предпоставки за започване на процеса;
– следва литисконтестация* – съдията започва разглеждането на делото като изслушва обясненията на страните. Новата литисконтестация се състояла от изложение на иска и изложение на защитата;
– разглеждане на доказателствата – независимо от своето убеждение, трябвало да приеме даден факт за установен или неустановен, в зависимост от това дали е налице дадено доказателство; ищецът трябвало да установи фактите, които пораждат неговата акция, а ответникът – тези, на чиято основа пледира своите възражения.

5) Доказателства
>> свидетелски показания
класическото право отдавало еднаква доказателствена тежест на устни и писмени показания; през Домината показания на свидетели се приемали само ако са под клетва; имало значение общественото положение на свидетеля; според Юстиниановото право се приемали само писмени доказателства или петима достоверни свидетели под клетва.

>> писмени доказателства
през Домината играели важна роля; делели се на: частни актове, нотариални актове, актове, съставени и регистрирани в книгите на един компетентен чиновник;
последните имали пълна доказателствена стойност;
ако документът е изготвен от едно служебно лице – табелион, има пълна сила, ако автентичността му се потвърди от лицето;
частните актове имат стойността, ако бъдат потвърдени от присъстващите при съставянето им лица.

>> вещи лица
този институт придобил значение по времето на Домината; графолозите например играели важна роля, тъй като често се налагало да се установи дали дадени почерци съвпадали.

>> признание
(confessio) съдебното признание било фактическо (признанието на известни факти, които обуславяли пораждането и съществуването на правото на ищеца) или правно (когато ответникът признавал само основателността на предявения иск);

>> клетва
клетвата разширила своето приложение, в Юстиниановото право се прилагала при всички искове, имала за предмет не само спорното право, но и отделни факти; обуславяла съдебното решение по един абсолютен начин.

>> презумпции
за служене на съдията с презумпции говорим, когато няма преки доказателства за съществуващ факт, а се използва друг, установен факт по силата на своето убеждение – фактическа презумпция;
юридическите презумпции са имали голямо значение, те са били предписани от самото право пред съдията, извлечени от правната норма;
в известни случаи се е допускало да бъдат представяни доказателства, които установяват обратното на изложеното в презумпцията.

6) Съдебно решение и обжалване
Извеждало се в писмена форма, прочитало се в присъствието на двете страни (освен при отсъствено производство); липсата на писмена форма водела до нищожност на решението.
Съдията е можел да присъжда самата спорна вещ, вместо нейната парична стойност. Парично обезщетение той присъждал само в случаите, когато присъждане в натура било невъзможно.

За разлика от формуларния процес, тук недоволната страна можела да обжалва, и то още при произнасянето на присъдата е можела да апелира устно, или писмено в кратък срок. Делото се препращало в йерархически по-висок съдия с един рапорт. В Юстниниановото право апелът се ограничил до 2 пъти.

7) Принудително изпълнение
>> Изпълнение върху личността на длъжника
Въпреки, че империята направила опити за премахване на задържането на длъжниците в личните затвори на кредиторите и го забранила, на практика това не се случило. Това било упоменато наред със стогите наказания за нарушаването му в няколко императорски конституции.

>> Изпълнение върху имуществото на длъжника
Вещта, която е била присъдена на дадена страна се отменала от ответната страна, дори със сила, ако се наложело.

Изпълнение върху цялото имущество се налагало рядко – само в случаите, когато длъжникът доброволно се отказвал, бил несъстоятелен или бил избягал.

Когато с решението се присъждала сума пари, изпълнението се насочвало към отделни вещи на длъжника. Върху тях се установявал залог, след 2 месеца по нареждане на съдебния изпълнител, заложените вещи се продавали и с получената сума се погасявали дълговете. Ако оставала разлика, тя се връщала на длъжника.


* Понятието, известно по време на формуларния процес се запазва, но е значително по-различно от известната ни от онова време литисконтестация.

Въпрос 24: Понятие за вещно право. Класификация на вещите

Exclamation

1. Видове вещи според Институтите на Гай
а/ Телесни вещи ( res corporales) онези, до които моем да се докоснем ( земята, робът, облеклото, златото и т.н.) . Това вкл. и собствеността, тъй като тя се идентифицира със самата вещ.
б/Нетелесни вещи ( res incorporales) онези, до които не можем да се докоснем – облигациите, наследяването, плодоползването и др.
Делението на вещите според Институтите на Гай е едновременно деление на вещите и деление на имуществените права, имащи за предмет определена вещ.

2. Видове вещи според гражданскоро обръщение
А/ В гражданско обръщение ( res in commercio ) – res privatae
I. – res mancipi
Най-важните елементи от патримониума на древните римски селяни ( италийските земи, поземлените сервитути, съществуващи в полза на тези земи, робите, ездитните и впрегатни животни). Те били подчинени на усложнен режим на отчуждаване – mancipatio
– res nec mancipi
Домашните животни, които не са ездитни или впрегатни ( овце, кози, прасета и др). Непознатите на древните римляни товарни животни ( слонове, камили). Могли да се отчуждават само чрез предаване.
II. – движими ( res mobiles)
Вещите, които можели да бъдат местени, без това да наруши стойността им, както и вещите, които сами можели да се движат. Давност владение – 1г.
– недвижими ( res immobiles)
Поземлените имоти и всичко, което е посадено, засято или построено върху тях. Не е било възможно един да е собственик на земята, а друг – на постойките върху нея или плодовете й. Римското право обаче познавало правото на застройка, по силата на което едно лице можело да ДЪРЖИ своя сграда върху чужда земя. Давност на владение – 2г. Отчуждават се само с манципация в Италия.
III. – делими
Могт да се разделят, без това да повлияе отрицателно на стойността им ( поземлени имоти, вещи, които могат да се броят, мерят или теглят)
– неделими
IV. – Потребими
Вещи, които при първото си употребление се унищожават или отчуждават ( пари, храни, гориво).
– непотребими
Вещи, които макар и да се износват с времето, не се унищожават или отчуждават при първото си потребление ( дрехи, земеделски сечива и др).
V. – Единично определени
Когато се отнася до точно определени и конкретни вещи ( например до коня Арап, който е на 5г и е бял)
– Родово определени
Относно кои да е вещи, отговарящи на конкретно зададени характеристики ( например кой да е бял кон, който е на 5г )
VI. Плодове
– Естествени – органически произведения на 1 веч, които се получват редовно от експлоатацията на същата, без да се изменя нейното стопанско предназначение.
– Граждански – приходът, придобит от една вещ въз основа на една правна сделка.

Б/ Вещи вън от гражданско обръщение
I. Посветени на боговете вещи
– res sacrae – храмове, богослужебни принадлежности
– res religiosae – вещи, посветени на култа към мъртвите ( гробовете например)
– res sanctae – вещи под особената закрила на боговете ( градските стени)
II. Вещи на човешкото право
– вещи в общо позлване на всички хора – морският брях, течащата вода
– вещи, принадлежащи на римската република – театрите, пристанищата, обществените гимназии
– имущество на народа – парите, имотите на държавата, които се отдавали под наем ( тези имущества не били иззети от гражданско обръщение)

Idea

Въпрос 25:
Владение. Същност и елементи. Придобиване и изгубване на владението



1) Владение – същност и елементи (possessio)
>> Същност:
Фактическото господство над вещите. Фактическото обладаване на вещите се изразявало в надлежно отношение към предмета на владението.

>> Елементи:
– намерението да се владее (animus possidendi) – субективен елемент;
– действията, чрез които се осъществява animus (corpus possessionis) – обективен елемент.

Владението и право на собственост са били две съвсем отделни неща. В повечето случаи владелецът и собственикът бил едно и също лице, но не отсъствали случаи, в които едно лице е собственик на вещта, а съвсем друго я владеело.

2) Придобиване и изгубване на владението
>> Придобиване би могло да бъде налице, само при наличието на двата елемента на possessio – animus & corpus. Завладяването на вещта трябвало да бъде окончателно и да обезпечава фактическото господство върху нея. Не е било необходимо anumus и corpus да бъдат дадени едновременно – когато обаче вече и двата били налице, то е било налице и владението. Прехвърляне на недвижими вещи ставало със съгласието на предстоящия собственик на вещта и новият й такъв.
Придобиване на право на собственост можело да стане или от първо лице или чрез робите, или подвласните. В този случай обаче, трябва да е налице анимус не само при роба/подвластия, но и при неговия господар – „Владението придобиваме чрез animus и corpus – винаги с наш анимус и наш или чужд корпус„.

>> Изгубване на владението се обуславяло от
– изгубване на анимусът;
– изгубване на корпусът на владението (изгубването на фактическото владение ставало не веднага, ами след определен период от време, в който при наличието на анимус, владелецът не е владеел фактически вещта).

3) Кратък исторически очерк на владението в Древен Рим*
– владението възниква в областта на недвижимите имоти, на земята;
– когато обработваемите земи били собственост на родовете, отделните фамилии получавали части от тези земи в свое временно владение;
– след като била създадена римската държава, тя продължила да дава във владение на частни лица земи;
– в класическото право вече владението било подробно разработен инситут, но разработено в две отделни области: цивилно владение (придобиване на вещ след определено време на владение) и интердиктно владение (фактическото състояние). По-късно въникнало и естественото владение (което не се ползвало с юридическа защита);
– в следкласическото право с този термин започнало да се нарича и правото на собственост.

4) Значение на владението*
>> В много случаи владението служело за основание за правна защита на владелеца;
>> Владението служело като основание за придобиване на право на собственост:
– завладелият една безстопанствена вещ по силата на самото завладяване ставал неин собственик (окупация);
– владелецът на една чужда вещ след изтичането на определен срок и при спазването на определени условия, ставал неин собственик;
– добросъвестният владелец ставал собственик на плодовете, произведени от вещта;
– владението давало на владелеца позицията на ответник в процес за собственост – той не трябвало да доказва основанията, на които владее вещта, а ищецът трябвало да докаже, че е неин собственик, ако не успеел, тя ставала собственост на владелеца-ответник.

Въпрос 26:
Видове владение. Правно значение. Защита на владението



1) Видове владение и тяхната правна защита
В Юстиниановото право има двойно деление на владението:
>> цивилно владение;
>> естествено владение.

Относно защитата на владението, то се дели на защитено и незащитено владение:

>> От владелческа защита се ползвали следните владелци:
– собственикът, когато владее своята вещ;
– владеещият за себе си несобственик на вещта – този, който е завладял вещ без задължение да я върне;
– прекаристът;
– залогоприемателят, получил вещта като обезщетение;
– депозитарят по договор за секвестър;
– наемателят за дългосрочен наем;
– емфитветът;
– суперфицарят.

>> Не се позлвали с владелческа защита:
– обикновеният наемател;
– влогоприемателят;
– заемателят за послужване;
– мандатарят;
– плодоползвателят.

2) Защита на владението
>> Теорията на Savigny:
Защитено било само това владение, при което владелецът имал намерение да държи вещта като своя.
>> Теория на Ihering:
Владелецът не владее вещта с намерението да я държи като своя собствена, а с намерението да я държи въобще.

>> Защитата на владението се осъществявала чрез владелческия интердикт – заповед, с която преторът нареждал да се прекрати нарушаването на владението и да се възстанови нарушеното владение.

>> Видове владелчески интердикти:
– интердикти, насочени към запазване на съществуващото владение;
– интердикти за възвръщане на отнето владение.

Въпрос 27:
Право на собственост. Същност. Съдържание




„Против волята на субекта не се придобива собственост. Собственикът има пълна вещна власт върху обекта. Собствеността не може да бъде на неопределен носител.“


1) Същност и съдържание
Правото на собственост било разбирано като юридическата власт върху обекта. Правото на собственост и владението често съвпадали, но това не било задължително. Пълната юридическа власт била разбирана от древноримските юристи като отношение между собственика и вещта, а не между него и останалите правни субекти по отношение на дадената вещ. Така то установявало право да се ползва вещта, да се прибират нейните плодове и правото на разпореждане с нея. Както всички вещни права, така и правото на собственост е абсолютно. То за дължава всички останали субекти да се въздържат от действия, които биха го накърнили по някакъв начин.

По време на предкласическото и класическото римско право, правото на собственост е ясно разграничено от владението. Докато владението се е схващало като пълна фактическа власт върху вещите, правото на собственост се е схващало като правна власт върху вещите, която обикновено е довеждала и до фактическа власт, но това не било задължително. Правото на собственост продължило да се схваща като отношение на господство между собственика и прилежащата му вещ.

Изхождайки от разбирането, че правото на собственост е абсолютно право, което се изразява в отношение на непосредствено господство между собственика и принадлежащата му вещ, римските юристи приемали, че правото на собственост се разпростира и върху всички материални приращения на вещта. Най-сетне, изхождайки от същата идея за абсолютния характер на правото на собственост, те приели че собствеността има способността да се възстановява в своята пълнота, когато отпаднат ограниченията, установени върху нея (личните и поземлените сервитути).

Правото на собственост давало възможност на собственика да търси своята вещ от всекиго, независимо в чии ръце се намира тя.

Въпрос 28:
Видове собственост по римското право



1) Колективна собственост
Съществувала е по времето на най-древния Рим – била е в ръцете на патрицианските родове. Разлагането на този институт обаче започнало твърде рано – още преди фактическото създаване на римската държава. Това станало, когато част от недвижимото имущество на римляните преминало във фамилна собственост на отделни римски фамилии.


2) Фамилна собственост
Преходна форма от колективна родова собственост към индивидуалната частна собственост. Наред с фамилната собственост продължила да съществува известно време и познатата от древността колективна родова собственост.


3) Частна собственост
Тя е узаконена още от Дванадесетте таблици, но фамилната собственост не била премахната с този акт. Тя навлиза като основна, след като вече колективната и фамилната собственост били вече изживяли своето време.


Видове право на собственост

1) Квиритска собственост
В полза на: един римски гражданин или латин с признат commercium.
Придобива се: по начин, който е признат от ius civile (манципация, in iure cessio, по-късно и традицията).
По отношение: само по отношение на италийските недвижими имоти.

2) Бонитарна (преторска) собственост
По своята същност тя е временна собственост. След изтичане на давностния срок в полза на бонитарния собственик, той ставал цивилен такъв.
В полза на: …
Придобива се: при прехвърлянето на т.нар. res mancipi; ако не е манципирана, купувачът би могъл да стане неин собственик едва след изтичането на определен срок (като владее вещта в продължение на 1 година – движима вещ и 2 години – недвижима). До изтичането на този срок той не бил собственик (продавачът можел да изиска обратно вещта и ако купувачът изгубил владението на вещта, не можел да предявява искове срещу продавача). Преторът давал защита на купувача по тези две точки, създавайки бонитарната собственост: 1) когато продавачът предявявал иск за собственост против купувача, преторът давал на втория възражение за продадена и предадена вещ; 2) по отношение на трети лица, които купили вещта след първия купувач и установили право на собственост по реда на цивилното право, давайки ексцесия срещу тях (тя действала само ако купувачът владеел вещта). Преторът дал още един иск – за търсене на вещта, ако е и друг, въпреки че реално давността не била изтекла.
По отношение: движима и недвижима вещ.


3) Перегринска собственост
В полза на: перегрините.
Придобива се: преторът приемал по силата на някоя фикция, че перегринът имал качеството на римски гражданин по отношение на някои правни сделки, с оглед на търговския интерес на империята. Перегрините имали владелческа защита на вещите, придобили по силата на своя commercium. Имали защита и от кражба чрез actio furti давана отново с фикцията, че е римски гражданин.
По отношение: движими и недвижими вещи.

4) Провинциална собственост
В полза на: провинциалната собственост била собственост на държавата и не давала цивилно право върху нея на частни лица.
Придобива се: частните лица следователно не могли да имат право на собственост върху нея, но на практика я ползвали. Това се означавало с 1) ползване (usus), 2) събиране на плодовете (fructus) и 3) владение (possessio). Държавата събирала данък: stipendium в сенатските провинции (отивал в държавната хазна) и tributum в императорските провинции (отивал в касата на императора).
По отношение: движими и недвижими вещи.

Въпрос 29:
Защита на правото на собственост. Акции. Други правни средства



1) Ревандикационен иск
>> Вещен иск, предявяван от лишения от владението на вещта цивилен собственик срещу владеещия в момента несобственик, с който се е търсело възвръщане на отнетото владение.
– Ищецът е трябвало да докаже, че е собственик според правилата за първично или деривативно придобиване. Ответникът от своя страна гарантирал чрез поръчители, които да гарантират, че ще предаде вещта доброволно.
– По отношение на всякакви вещи, без провинциални земи.
– В архаичното и предкласическото право не се е присъждала вещта на спечелилата страна, а нейната парична равностойност.

2) Публициев иск
>> Иск, чиято формула предписвала на заклетия съдия да реши спора за собствеността на спорната вещ така, както би го решил, ако в полза на ищеца беше изтекла придобивна давност, дори такава давност да не съществувала. Тя защитавала всички владелци, намиращи се в узукапионно владение, които след изтичане на давностния срок ще станат собственици на вещта.
– По отношение на бонитарната собственост.

3) Негаторен иск
>> Този иск пазел правото на собственост чрез претенции за наличие на ограничени вещни права върху чужда вещ или при фактически действия на трето лице, насочени към осъществяване на такива права.
– Ищецът можел да забрани на ответника да преминава през имота му или словесно отправял такава претенция.

4) Специализиран иск
>> Служел е за определяне на границите между два съседни имота, при който заклетият съдия по силата на преторската формула получавал правото чрез съдебното решение да прехвърли право на собственост върху части от спорната земя.

5) Интердикт quod vi aut clam
>> Той служел за работи, които са били извършени в един чужд имот с насилие или тайно, преторът давал на пострадалия този интердикт. Дава се тогава, когато едно лице разрушавало чужда къща (напр. сваля керемиди от покрива). Нарушителят бил задължен да възстанови първоначалното състояние и да обезпечи потърпевшия.

Въпрос 30:
Съсобственост. Публичноправни ограничения на правото на собственост.



1) Съсобственост
Ercto non cito означава „при непоискана делба“, а именно имуществена общност между сънаследници. Тя дала възможност на всеки собственик да се разпорежда с общата вещ (да я отчуждава, залага), като обаче всеки от съсобствениците имал право да протестира срещу тези действия. Отделните съсобственици не са имали определен дял от собствеността, но всички те са имали право на собственост върху вещта. (Според Михаил Андреев, това е остатък от фамилната собственост от древността).

Този вид собственост изчезнала напълно в класическото римско право. На нейно място се установила нов вид съсобственост, а именно при която всеки собственик имал определен дял от имуществото. Тук е поделена не вещта, а правото на собственост върху нея. Съответно всеки от собствениците можел да се разпорежда както намери за добре със своята идеална част.

Съсобственикът можел да извършва такива материални действия върху вещта, с които не се противопоставя на останалите съсобственици. Тези действия вече надминават правото върху вещта, което се простира в рамките на идеалната част.

С Юстиниановото право вече можели да се извършват материални действия върху вещта, ако повечето от съсобствениците са съгласни, а не както по-рано (когато всеки един от тях можел да забрани извършването им.

Край на съсобствеността се поставял с извършването на делба – доброволна или по съдебен ред.


2) Публичноправни ограничения на правото на собственост
Те били ограничения предимно в публичен интерес или такива, които задължавали собственика да се съобразява със съседните имоти.
Правото на собственост е имало известни ограничения и чрез институтите на damnum infectum и operis novi nunciatio.
– когато дадена постройка застрашавала да се разруши и да прични щети в съседния имот, можело да се предяви иск actio damni infecti. По-късно преторът създава cautio damni infecti (обезпечение за нестанала щета), с тази стипулация собственикът на заплашения да рухне имот давал гаранция на застрашения си съсед.
– предизвестието за нова работа също ограничавало: ако в даден имот се започвала нова работа, съседът можел да отправи формална покана тя да бъде спряна, ако тя застрашава по някакъв начин неговата собственост. Противната страна имала право да представи гаранция за евентуални щети и да продължи да извършва работата.

Idea

Въпрос 31:
Първични (оригинерни) способи за придобиване на право на собственост




Начините за придобиване на право на собственост се делят на две основни групи, според това дали собственикът придобива чрез свое действие върху вещта, или на основата на правоотношения с друг правен субект, който е бил собственик преди реализацията на отчуждителната сделка.

1) Същност на първичните или оригинерни способи
Тези, при които правото на собственост на приобретателя не се извежда от правото на собственост на друго лице (окупация на безстопанствена вещ).

2) Видове първични способи

>> Окупация
Установяване на владение върху една безстопанствена вещ в момента на завладяването й, която не е имала собственик или е изоставена от него.

>> Узукапия (придобиване по давност)
Притежаваната в момента от друго лице вещ, върху която правният субект установява владение с цел да я присвои. В случая е определен кратък срок, в който собственикът е можел да се опита да защити своето право чрез иск. Ако не го направел, губел правото на собственост върху вещта.

>> Откриване на съкровище
За съкровище се е считала всякаква вещ или ценност, скрита толкова отдавна, че собственикът й по никакъв начин не може да бъде открит. Отначало не е уреден въпросът как се процедира с вещ, открита в чужд имот, но Юстиниановото право го решава с делба между собственика на имота и субекта, който е намерил съкровището.

>> Чрез преработване и сливане
Възниква в следствие на прилагането на определен труд върху вещта (в този случай вещта се придобива, като се дължи стойността й) и чрез прибавяне на вещи (собственикът на главната вещ остава собственик и на прибавената срещу обезщетение, а ако вещите са равностойни се учредява съсобственост).

Въпрос 32:
Вторични (деривативни) способи за придобиване на право на собственост



1) Същност на вторичните начини
Тези, при които правото на приобретателя се основава върху правото на собственост на отчуждителя. Тук действал основният принцип, че никой не може да прехвърли на друг повече права, отколкото сам има.
В класическия период са съществували три такива начина: прехвърляне чрез бронз и везни, съдебно отстъпване с участието на публичната власт и просто предаване на владението.

2) Видове вторични способи за придобиване на право на собственост

>> Манципация
– Ритуал пред петима свидетели и везномерец;
– Везномерецът премервал бронза или медта, която била продажната стойност при манципацията;
– Той се предавал на продавача;
– След въвеждането на монетите, това претегляне станало излишно, а продавачът получавал стойността (цената) на вещта.
– При манципацията прехвърляла правото на собственост от отчуждителя върху приобретателя, но първият трябвало да бъде собственик на вещта.
– Когато някой отчуждавал вещ, над която нямал право на собственост и истинският собственик предявявал иск за нея, това ставало чрез т.нар. съдебно отстраняване (еквиция).


>> In iure cessio
– По отношение както на res mancipi, така и на res nec mancipi;
– С участието на съдебен магистрат;
– Страните по сделката се явяват пред съдията и чрез разиграване на сцена, в която приобретателят упоменавал, че вече е собственик на вещта, а отчуждителят се съгласявал.


>> Традиция (просто предаване)
– Правото на собственост се прехвърля чрез прехвърляне на защитеното с интердикт владение;
– Предаването трябвало да стане на законно основание, като намерението на страните да отчуждаване и придобиване получавало израз в някаква правна сделка (покупко-продажба, обикновен заем, замяна и др.).

__

Въпрос 33:
Вещни права върху чужда вещ. (сервитути)



1) Лични сервитути
Правата върху чужда вещ били вещни права и техният притежател можел да разполага с един вещен иск, който можел да предяви срещу всеки, който нарушавал неговото право.

В последствие вещните права били ограничени по обем – те давали само възможността да се използва чужда вещ в определена насока. Според Юстиниановото право, личните сервитути били такива права върху чужда вещ, които били свързани с определено лице, а поземлените сервитути били такива, свързани с определен имот.

>> Видове лични сервитути
– Плодоползване
Право да се употребяват вещта на друг и да се използват нейните плодове, без да се засяга субстанцията й.
– Това право не е можело да се наследява;
– Плодоползвателят можел да отстъпва правото на ползване такова, каквото е неговото;
– Той нямал никакви задължения към собственика, но преторът предвидил в своя едикт, че собственикът можел да откаже да предостави вещта на плодоползвателя, ако вторият не се задължи да я ползва като добър домакин;
– Плодоползването не било владение над вещта, но било защитено с интердикти, изготвени по образец на тези за владение.
– При квазиплодоползването, когато между вещите, върху които е учредено плодоползване, имало и потребими вещи, плодоползвателят придобивал право на собственост върху тях, за да може да упражни своето право върху тях. След изтичането на плодоползването, той се задължавал да върне вещи в същия вид, количество и качество.

– Употребление
По неговата сила едно лице можело да ползва една чужда вещ, без да засяга субстанцията й, като не давало право върху плодовете на тази вещ. То не е можело да се отстъпва на трети лица.

– Обитаване
Не е обособен личен сервитут в римското право. Можело да се отстъпва на трето лице срещу заплащане (по Юстиниановото право).

– Работа на роб
Не е обособен личен сервитут в римското право. Можело да се отстъпва на трето лице срещу заплащане (по Юстиниановото право).

2) Поземлени сервитути
Вещно право, тежащо върху един недвижим имот, чрез което се обслужвал друг недвижим имот (например право на преминаване, на водоползване, на изглед и т.н.). Имотът, в полза на който се създава сервитутът, се нарича господстващ имот, а този, в тежест на който е той, се нарича служещ имот.

>> Видове
– полски – в полза на полски, незастроен имот;
– градски – в полза на градски застроен имот.

>> Учредяване и погасяване на поземлените сервитути
Учредяване:
– чрез манципация;
– чрез in iure cessio;
– чрез пакт и стипулация;
Погасяване:
– при изчезване на някое от условията за тяхното учредяване;
– отказ от страна на титуляра на сервитута (чрез in iure cessio или неформално по преторското право);
– чрез неупражнение (2 години по класическото право и 10/20 години по Юстиниановото право).

>> Защита
Чрез един вещен иск – ищецът трябвало да докаже, че сервитутът за който претендира, е негов и че той е собственик на господстващия имот.

>> Квазивладение на поземлените сервитути

Фактически действия по отношение на служещия имот е можело да упражнява и лице, което не е имало сервитутно право.

Въпрос 34:
Право на строеж (суперфиция). Поземлени аренди



1) Суперфиция
Отдаването в дългосрочен наследствен наем на държавни земи за застрояване. Застроявайки имота, наемателят не ставал собственик на направената от него постройка, а оставал само наемател.

>> Интердикт de superficie (в полза на суперфициаря) и иск in factum (който давал възможността суперфициарят да търси вещта от в когото се намира).
– учредява се с простото съгласие на страните;
– прекратява се ако суперфициарят не си плаща наема в продължение на 2 години.

2) Емфитевза
Договор за наследствен наем, който се прилагал в източните части на Римската империя. Обектът му бил необработените императорски земи. Емфитевтът се задължавал да обработва тези земи, а по-късно такъв договор се сключвал и от частни лица.

3) Наем на вектигален имот
Отдаване на земята под наем за обработване – за дълъг срок или неопределено време. Наемателят плаща редовно уговорения наем.
В полза на наемателя имало една вещна акция и това право било обособено като вещно такова.
В следкласическото право този вид договор бил приравнен на емфитевзата.

Въпрос 35: Правен акт и волеизявление. Унищожаемост и нищожн

Волеизявление


Волеизявлението е основен елемент на правната сделка. За да има правен резултат трябва:
– волята да бъде изразена от дееспособно лице;
– лицето да е желаело резултата ефективно;
– волята да се изрази външно, чрез волеизявлението;
– волеизявлението трябвало да бъде направено и чрез конклудентни действия – постъпки, чрез които се прави недвусмислен извод за съдържанието на волята на правния субект.

Декларация – когато едностранното волеизявление следвало да се извърши пред орган на публичната власт.

Унищожаемост и нищожност:

Когато волята на една от страните била засегната от грешка, изтръгната с измама или насилие, се поставял въпросът за обезсилване на договора, поради опорочаване. То може да доведе до нищожност (договорът не поражда последици) или унищожаемост (договорът може да бъде отменен)

НИЩОЖНОСТ:
Нищожност на договора има при наличието на грешка. Грешката почива на една невярна представа за действителността. Грешката била от значение, когато изключва постигането на съгласие между договарящите. Т. е. когато засяга естеството на договора, предмета или договарящите страни.

а) Грешка относно естеството на договора: Когато една от страните искала да сключи определен договор, а другата искала да сключи друг. Напр. едната мислела, че сключва договор за заем, а другата 0 за влог

б) Грешка относно предмета на договора: когато едната страна смятала, че договаря за определен предмет, а другата – за друг. Напр. купувачът смятал, че купува Стих, а продавачът – Тиций.

в) Грешка относно субстанцията на предмета на договора: когато купувачът смятал, че купува златна ваза, а продавачът – че продава медна. Има значение, когато е предизвикана с измама от отсрешната страна.

г) Грешка относно личносттта: изключвала съгласието и правела договора недействителен. Ако Гней мисли, че се договаря с Цезар, а всъщност се договаря с Антоний

УНИЩОЖАЕМОСТ: Унищожаемост на договора има, когато е налице измама или насилие.

а) Измамата опорочава постигнатото съгласие между страните. Лабеон дефинира измамата като хитрост, излъгване, уловка, употребени от единия договорител, по отношение на другия, за да го накарат да даде своето съгласие за сключване на договора. Измамата започва да се взема предвид в края на Републиката.

Първоначално борба срещу измамата се водела със стипулацията de dolo, с която всеки договаряш обещавал да заплати на другия вреди и загуби в случай, че извърши измама.

В последното столетие преди настоящата ера преторът създал Actio doli – субсидиарен иск, който се давал от магистрата в срок от 1 година от деня, в който е разкриа измамата и само ако ощетеният нямал друго правно средство да премахне последиците й. Това е арбитрарен иск, който осъжда ответника да заплати причинените от неговата измама щети, в случай, че не изпълни поканата на съдията да върне това, което е получил по силата на опорочения договор.

С помощта на exceptio doli потърпевшият могъл да парализира винаги иска на противната страна.

б) Насилието било признато като основание, опорочаващо съгласието на страните в последното столети епреди новата ера.

Физическото насилие се свеждало към оковаването на някого във вериги или затварянето му в затвор, за да бъде накаран да сключи договор или да извърши някакъв юридически акт.

Психическото насилие представлявало заплаха срещу живота, честта или свободата на едно лице или неговите близки. За заплаха се приема тази, която могла да впечатли един твърд човек.

Преторският едикт дава на пострадалия от насилие или заплаха няколко правни средства:

restitutio in integrum – възстановяване на нещата в предишното им положение. В такъв случай вредоносните последици на опорочения договор се считали за ненастъпили.

actio quod metus causa – заплащане на четворната стойност на претърпяната щета. Могъл да се води срещу всеки, който е получил нещо по силата на опорочения договор. Искът е арбитрарен.

exceptio metus – ексцепция, която можела да отблъсне иска, предявен по силата на опорочения договор

Idea

Въпрос 36:
Същност, източници и класификация на облигациите по римското право




1) Същност на облигационното отношение
Институциите на Юстиниан: „Облигацията е правна връзка, чрез която сме обвързани по необходимост да извършим нещо според правото на нашата държава.“

Паулус: „Същността на облигацията не се състои в това да направи наша някоя вещ или наш някой сервитут, но в това да обвърже другиго към нас да даде, да направи или да престира нещо.“

Римската облигация е санкционирано от правото отношение, по силата на което едната страна – длъжникът – трябва да извърши по отношение на другата страна – кредитора – определена престация*.

Облигационно отношение съществувало винаги между две страни – длъжник и кредитор. Обвързаността на длъжника била в определена насока, за определено време (ако няма такова, длъжникът можел да се откаже от облигацията). Кредоторът можел да иска изпълнение на задължението.

Предмет на облигациите е известно действие или бездействие на длъжника.

2) Източници
– Контракти
Съглашение, което поражда облигационна връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.

– Деликти
Неправомерни деяния, които нарушавали интересите на частните лица. Преследването им било предоставено на потърпевшите и се извършвало по реда на гражданската процедура.

3) Клафисикация
В Юстиниановата кодификация облигациите били договорни, деликтни, подобни на договорните (нямало съгласие на двете страни, но и няма деликт) и подобни на деликтните (няколко случая на отговорност, предвидени в преторския едикт: отговорността на този, от чийто прозорец било изхвърлено нещо; тази на лицето, на сградата на което била поставена някаква вещ, която застрашавала да падне и да причини вреди; тази на съдията, по вина на когото едната от страните изгубила процеса) – ex contractu, ex delicto, quasi ex contractu, quasi ex delicto.

__
* престация – действие или бездействие

36. Същност, източници и класификация на облигациите по римското право
37. Престация. Понатие и класификационни критерии

1. Историческо развитие на облигационните отношения
В римското право /РП/ понятието за облигация постоянно се изменяло. Първо в неликвидната родова организация облигационните отношения все още не обслужвали размяната. Тогава облигацията се изразявала във физическо обвързване на длъжника. Наред с тази облигация по – късно се появила и „obligatio – iuris vinculum“ – правна връзка .
Развитието на размяната довело довело до идеята за кредита. Първоначално създаваните по този начин връзки били само връзки на доверие между кредитор /от гл „credo“ – давам нещо на доверие/ и дебитор /от „dehibeo“ – притежавам чужда вещ/, но много скоро те били признати и от правния ред. Тази връзка се установила най- вече чрез спонзията- акт на религиозно обвързване.
По нататъшното развитие на облигационните отношения е свързано с появата на договорите – санкцията на облигационните отношения се насочила към имуществото на длъжника вместо къв неговата личност.
2. Същтност и елементи на облигационните отношения.
 Облигация е правна връзка. Санкционирано от· правото отношение, по силата на което едната страна – длъжник трябва да извърши по отношение на другата – кредитор определена престация.
Облигационото отношение съществува винаги между две страни – кредитор и длъжник.
Свободата на длъжника е обвързана в определена насока и за определено време. Тази обвързаност престава да съществува с изпълнение на задължението.
Кредитор е тази страна на отношението, която може да иска изпълнение на задължението.
· „dare“ – прехвърляне на собственост или на друго вещно право
 „facere“ -· други действия вън от прехвърлянето; установяване на собственост и други вещни права
 „praestare“ – „поръчителствам“. Всички други действия с цел да се· погаси облигационно отношение.
3. Изисквания към престацията, за да е налице действително задължение
~ Да е възможна: „Impossibilium nulla obligatio est“ – недействително е задължението за невъзможни неща. Но тя е невъзможна само, когато причините за неизпълнението и са обективни, при субективни причини тя се счита за възможна.
~ Да е определена или поне определяема;
~ Предмет на задължението трябва да е оценим в пари интерес на кредитора;
~ Да бъде позволена от правния ред;
§ В РП всеки тип облигационно отношение имало свой иск /actio/
 Облигационото право е насочено към определено лице или лица.· Кредиторът, носител на облигационото право, могъл да предявява иск само срещу задължения или срещу задължените и от тях да търси изпълнение на задължението.
4. Естествени задължения – задължения, изпълнението на които не може да се търси чрез иск. Принадлежът най – вече на робите и подвластните. Не може да има юридеческа обвързаност, но съществува фактическа такава.
# „naturalis obligatio“ – естествени задължения.
5. Източници на облигационите отношения
5.1 Контракти – съглашение, което поражда облигациона връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.
В текст на Гай се казва, че облигационите отношения се създават „re, verbis, litteris, consensu“ – „чрез вещ, с думи, писмено, чрез съгласие“
В класическото Юстинианово право римските контракти са:
~ формални – съгласието се изявява в точно определена форма;
~ реални – освен съгласие се изиска и предаване на вещта;
~ консесуални – простото съгласие, изразено в каквато и да е форма е достатъчно;
5.2 Деликти – неправомерни деяния, които нарушават интересите на частни лица
5.3 Други източници
# „quasi ex contractu“ /квази контракти/ – няма съгласие на двете страни, но няма и деликт
# „quasi ex delicto“ /квази деликти/ – няколко случая на отговорност, приведени в преторския едикт

Въпрос 37:
Престация. Понятие и класифиционни критерии




Облигационното отношение имало за предмет дадено действие или бездействие на длъжника.
Означава се с термините:
– dare – прехвърлянето на собственост или на друго вещно право;
– facere – други дейности извън прехвърлянето;
– praestare – в най-общ смисъл означава всяко действие или бездействие; в по-тесен – поръчителстване.

Изисквания към престацията, за да бъде тя действителна:
>> Престацията преди всичко трябва да бъде възможна (Целз: „Недействително е задължението за невъзможни неща“).
>> Тя трябвало да бъде още и определена или поне определяема – недействително било задължението да се построи къща, без да е указано къде и каква.
>> Изисквало се предметът на задължението да представлява оценим в пари интерес за кредитора.
>> Престацията трябвало да бъде позволена от правния ред.

Въпрос 38:
Промяна на страните на облигационното отношение



>> В Древното римско право облигационното отношение не е можело да се прехвърля. Изключение бил случаят с наследяването на задълженията.

1) Способи за прехвърляне на облигацията

>> новационна делегация
Кредиторът, който искал да прехвърли своето вземане, поканвал длъжника си да обещае дължимото на новия кредитор. Ако длъжникът не бил съгласен, тя не можела да се извърши.

>> прокурация за своя собствена работа
Кредиторът не възлагал на своя длъжник да се задължава към нов кредитор, а упълномощавал последния да събере вземането му по съдебен път. Ако случайно умре кредиторът, упълномощеният не можел да вземе дължимото.

>> полезен иск
Създаден по време на класическото право.
Съществувал успоредно с редовния иск на стария кредитор (продавача на наследството). При продажбите на наследства, при които страните често не знаели всички вземания, не е било нужно купувачът на наследството да бъде упълномощен, за да може да води иска срещу длъжниците на наследодателя.

>> цесия
Истинско прехвърляне на вземането – прехвърлянето се съобщавало на длъжника и той можел да плати валидно на стария кредитор, а след него – да плати на новия кредитор.

Exclamation
Idea

Въпрос 39:
Солидарност



1) Същност
Солидарността (кореалността) била положение, при което няколко длъжници или кредитори държали, респективно имали правото да получат една единствена престация, и то изцяло и само един път.

На кредитора се давала възможност да подбере най-състоятелния от длъжниците и да насочи изпълнението срещу него. Един от солидарните кредитори от своя страна можел да играе ролята на представител на останалите, тъй като римското право не допускало представителството. След Юстиниановата кодификация погасителният ефект на литисконтестацията бил отменен и завеждането на иск срещу един от длъжниците/кредиторите не оказвало въздействие върху останалите.

2) Видове
>> активна
Налице е тогава, когато един длъжник дължал на няколко кредитора една и съща престация, така че щом я изпълни по отношение на един от тях, се погасявали вземанията и на останалите.

>> пасивна
Налице е тогава, когато няколко длъжника дължали на един кредитор една престация, така че тя била дължима само един път. Изпълнението й погасявало дълговете на всички длъжници, независимо дали е изпълнена само от един от длъжниците.

Според класическото римско право, нито активната, нито пасивната солидарност давали иск в полза на длъжниците/кредиторите. Подобни искове са можели да се завеждат не по силата на самата солидарност, а по силата на предшестващи солидарни отношения (съдружие, договор за поръчителство и т.н.).
При следкласическото право в определени случаи се допускало платилият задължението солидарен длъжник да иска от кредитора да му отстъпи акциите, за да ги предяви срещу останалите съдлъжници.
При Юстиниановото право можело да се иска отстъпване на акциите и се създала възможност да се иска отстъпване на акциите и да се създава самостоятелен регресен иск в полза на платилия.

3) Източници
>> стипулация
При пасивната солидарност кредиторът запитвал последователно всички длъжници дали обещава договорената престация, след което длъжниците отговаряли последователно или едновременно, че обещават.
При активната солидарност всеки един от кредиторите запитва длъжника дали обещава, като той дава един общ отговор.

>> легат
Чрез легат можела да се уреди и активна и пасивна солидарност.

Въпрос 40:
Гаранции за изпълнение на облигационното отношение. Лични и вещни обезпечения. Задатък. Наказателни стипулации.


1. Лични и вещни обезпечения.

1.1. Обезпечение на вземанията. Поръчителство
Средство за обезпечение на задълженията. За да бъде гарантирано изпълнението на задължението, наред с главния длъжник и поръчителят се задължавал да го изпълни.
Sponsio et fiderpromissio. Поръчителството се сключвало с помощта на един вербален договор. Поръчителят се задължавал чрез стипулация да заплати същото, което се бил задължил да заплати и главният длъжник. По силата на спонзията и фидепромисията кредиторът могъл да се обърне направо към поръчителя и да иска плащане.
Fideiussio – вербално поръчителство – поръчителят се задължавал за същото, закоето бил задължил главният длъник. Fideiussio обаче създава задължение и за наследниците на поръчителя и което можело да гарантира не само произхождащите от един вербален контракт задължения, но и задължения с друг източик.
Неформално поръчителство – сключвано под формата на мандат или конститут.
– Mandatum pecuniae credendae – Поръчителят давал мандат на кредитора да брои на главния длъжник определена сума – тази, за която иска да поръчителства. Кредиторът разполага с иска actio mandati contratria за заплащане на това, което е броил.
– Constitutum debiti alieni – Неформален пакт, чрез който едно лице се задължава да изпълни едно съществуващо задължение на един нов срок. Чрез него може да се поеме задължение и от един нов длъжник. Чрез конститутът поръчителят обещавал да изпълни едно чуждо задължение – задължението на главния длъжник. Поръчителства се едно възникнало вече задължение, докато при мандата и вербалното поръчителство – едно бъдещо или възникващо такова.
В следкласическото спонзията и фидепромисията изчезват, остава фидеюсията, мандата и конститута.

1.2. Фидуция, залог, ипотека
За да обезпечи вземането на кредитора, длъжникът му създавал вещно право върху един свой имот.
1) Fiducia cum creditore contracta – Длъжникът прехвърлял на кредитора една своя вещ, а той се задължавал да я върне след погасяването на дълга. Кредиторът бил защитен с ревандикационен иск, а длъжникът – actio fiduciae, лишен е от владението, собствеността и ползването на вещта, изчерпвал целия си кредит и т.н. Недостатъците се оправят с
2) Залог (pignus) – по силата на това задължение кредиторът получавал владението на вещта; длъжникът не бил напълно защитен, но и кредиторът не бил добре гарантиран.
3) Ипотека – на недвижими имоти; комбиниране елементите на фидуцията и залога, но усъвършенствания. Кредиторът придобивал владението на вещта но само след падежа на обезпечената креанса. Ипотеката дава вещен иск на ипотекарния кредитор, но е ипотекарен, не ревандикационен. Първоначално се появила при обезпечаване вземанията на наемодателите на полски имоти.

Съдържание на заложното/ ипотечното право: 1) ius possidendi – право на владение. Едно от най-важните права на кредитора е, че може да владее дадената за обезпечение на вземането му вещ. При залога той придобивал това право веднага, а при ипотеката – след падежа. Правото на владение е вещно право. То може да се противопостави на всяко трето лице, което владее вещта 2) ius distrahendi – право да бъде продадена заложената/ ипотекираната вещ. Нямал право да я продава, само да задържа вещта и по този начин да упражни една принуда за изпълнение на обезпеченото вземане. Може да се продаде само по силата на специално съглашение – разширение на законното заложно право; lex commissoria – кредиторът при неплащане на задължението в уговорения срок ставал собственик на заложената вещ. Учредяването на ипотеката ставало без разместване на владението, могат да се учредят няколко ипотеки върху същата вещ. Първият кредитор имал възможността да парализира исковете на останалите чрез възражение за преднина в реда. Също така само първия кредитор имал право да извърши една валидна продажба на ипотекираната вещ. Правото на останалите ипотекарни кредитори се свеждало към една възможност да получат с предпочитание това, което остава от цената на продадената ипотекирана вещ след удовлетворяването на първия ипотекарен кредитор.
– Погасяване на заложно/ ипотечно право.
1) Погасява се вследствие погасяването на гарантираната креанса (акцесорно погасяване). Залогът и ипотеката са акцесорни права и се погасявали когато се погаси главното задължение за обезпечаване на което били дадени. Ипотеката из залогът създавали едно неделимо право на обезпечение. Ипотеката не се погасява при отстъпване на исковете – преминават и в третото лице. Не се погасява при Successio locum creditoris – встъпване в реда на удовлетворения ипотекарен кредитор. Купувачът на един недвижим имот плаща на първия ипотекарен кредитор, встъпва на негово място и може да отблъсне исковете на останалите кредитори.
2) Самостоятелно (самостойно погасяване на залога). Ипотечното право се погасявало самостоятелно независимо от погасяването на обезпеченото вземане чрез извършената от кредитора продажба на ипотекирания имот, както и чрез отказ на кредитора от ипотечното право. Погасява се по силата и на погасителна давност. Ако ипотекираната вещ е в длъжника – ипотеката се погасява само след като самото гарантирано вземане бъде погасено по давност. Ако не е в длъжника – ипотеката се погасява самостоятелно по силата на praescriptio longi temporis/ longissimi temporis.

2. Задатък
– малка сума пари или предмет, доказателство за това, че договорът е сключен. При Юстиниан задатъкът служел и за отмятане, ако се откажат от договора, едната страна губи задатъкът, респ. трябвало да върне полученият в двоен размер.

3. Наказателна стипулация
– съществуват съглашения, които нямат юридическа санкция; санкционирането им става с тази стипулация. Видовете са чиста (създава задължение да се изпълни определена престация в случай, че длъжникът не изпълни нещо, което е обещал, но за изпълнеието на което не бил юридически обвързан) и кумулативна (предполага сключването на 2 отделни стипулации – с първата се задължавал да извърши определена престация, с втората се задължавал да даде нещо в случай, че не я изпълни първата. Наказателна стипулация – стипулацията може да бъде създадена, за едно вече съществуващо вече задължение да бъде заместено с едно ново, сключено между същите страни. Стипулацията се санкционирала с: legis actio sacramento in personam, actio ex stipulatu.

Exclamation

Въпрос 41:
Погасяване на облигационното отношение чрез изпълнение



1) Изпълнение (solutio) – страни и предмет
Изпълнението е извършване на действие или бездействие, за което длъжникът се е задължил.

>> Страни
– длъжник
Той е задълженият да извърши изпълнението; самата престация обаче би могла да се извърши не само от него, защото целта й е да се изпълни това, което се дължи на кредитора. Изключение правят договори, сключени с художник или артист (заради конкретните умения на длъжника, които не могат да се заместят с тези на друг).

– кредитор
Задължението трябва да се извърши така, че да престира самия кредитор или на посочено от него лице.

– трето лице
Тъй като основната идея е, престацията да се извърши и да се изпълни дължимото на кредитора, то би могло да се направи и от трето лице.

>> Предмет
Предметът на задължението е това, което трябва да се престира. Само, когато се престирал именно определеният предмет изцяло, престацията погасявала дълга. Кредиторът не бил длъжен да приема частично изпълнение, но този принцип е смекчен в Юстиниановото право.
Било възможно (само със съгласието на кредитора) да се престира друго, вместо дължимото.

>> Даване вместо изпълнение
Именно това е престирането на друга вещ, вместо предварително определената. Това ставало единствено със съгласието на кредитора.
В Юстиниановото право вече в повечето случаи кредиторите се задължавали да приемат недвижимо имущество вместо пари.

2) Място и време на изпълнението
Мястото на изпълнението трябвало да бъде уговореното в договора между страните. Ако вещта се намирала на определено място, то се считало за място на изпълнението. Когато обаче то било неопределено, за местоизпълнение се считало това, където можел да се предяви искът.

Времето на изпълнението също се определяло в договора между страните. Ако срок не бил уговорен, важало правилото, че задължението става изискуемо веднага: „При всички задължения, при които срок не е поставен, дължи се веднага“ – Помпоний

В последствие се приел един „мълчалив срок“, чиято продължителност се определяла от времето, нужно на добрия домакин да извърши съответната престация.

Exclamation
Exclamation

Въпрос 42:
Забава на длъжника. Забава на кредитора. Правни последици




1) Забава на длъжника
За да изпадне слъжникът в забава, било необходимо да настъпи падежът на неговото задължение.

Основания, освобождаващи длъжника от забавата:
– внезапно заминаване за изпълнение на някаква държавна работа;
– когато задължението не е скрепено с иск, се освобождава от последиците на забавата.

Забавата на длъжника се прекратявала чрез реално предлагане на кредитора на всичко онова, което се дължи.

2) Правни последици
– отговорност за неизпълнение
Тя настъпвала дори когато забава е заради обективна невъзможност за изпълнение на задължението.

– отговорност да се заплатят всички вреди и загуби
Дори вещта да е унищожена по независещи от длъжника обстоятелства. При паричните задължения, длъжникът заплащал и лихвите.

3) Забава на кредитора
Кредиторът изпадал в забава, когато без основание отказвал да приеме изпълнението, което длъжникът му предлага. Нейната правна последица била, че отговорността на длъжника се намалявала – тогава длъжникът отговарял само за погиване на дължимата вещ, което било резултат от неговия умисъл.

Idea
Exclamation

Въпрос 43:
Невиновна невъзможност за изпълнение. Непреодолима сила. Случайно събитие



Когато облигационното отношение не се изпълни, се поставя въпросът доколко и как е отговорен длъжникът.
– когато на падежа на изпълнението на задължението било невъзможно то да се извърши, се говори за неизпълнение;
– когато на падежа изпълнението не е извършено, въпреки че е възможно, говорим за забава.

1) Отговороността при неизпълнение
– в Древното римско право:
не е имало значение поради каква причина не е извършено изпълението; същевременно длъжникът отговарял единствено за своите действия, а не и за своите бездействие;
– в класическото римско право:
длъжникът трябвало да направи всичко необходимо, за да извърши изпълнението и да не прави нищо, което би го осуетило; ако той действал съзнателно в противоречие на тези изисквания, говорим за злоумисъл и поражда отговорност;
имало и случаи на небрежност, като отговорността за нея била изградена с оглед на особеностите на конкретните договори.
– при Юстиниановото право:
се различавали две форми на вина:
> умисъл
> небрежност (видове: груба, абстрактна лека и конкретна лека).

2) Случайно събитие
Развитието на отговорността за неизпълнение на задължението не е вървяло само по линия на виновната отговорност, била тя и до някаква степен. Когато погиването на вещта било следствие от независещи от длъжника обстоятелства (например кражба), говорим за случайно събитие.
При случайното събитие длъжникът се освобождавал от отговорност само при погиване на вещта поради такава стихия или напаст, която не можела да бъде предотвратена с обикновените човешки сили. Тя се означавала с термина vis maior – пожар, земетресение, корабокрушение, разбойническо нападение и т.н.

Idea
Idea

Въпрос 44:
Погасяване на облигационното отношение независимо от изпълнението



1) Компенсация
Погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото. Веднъж извършена, компенсацията считала задълженията за погасени до размера на по-малкото от момента, в който и двете са били изискуеми.

>> най-напред се узаконила компенсация при исковете, които един банкер водел срещу своя клиент;
>> по-късно: исковете, които правоприемникът на един несъстоятелен длъжник, предявявал срещу длъжниците на последния;
>> при задължения, при които размерът на това, което се дължи, се определял съобразно изискванията на добросъвестността.

В Юстиниановото право компенсацията разширила своето поле на приложение:
>> при наличие на две насрещни задължения, независимо от тяхното основание;
>> при изискуеми и ликвидни насрещни задължения (установени по размер и с настъпил падеж).

2) Новация
Погасяването на облигационно отношение чрез заменянето му с едно ново вербално задължение, което имало същия предмет като старото облигационно отношение, но заедно с това съдържало и някакъв нов елемент.

>> Фактически състав на новацията:
– старо задължение
– нов вербален договор
– нов елемент (нов срок и др.)
– намерение (изискване след Юстиниановата кодификация)

>> Последици от новацията:
– погасяване на старото задължение
– пораждане на ново задължение

3) Опрощаване и други способи за погасяване облигационно отношение
– Плащане чрез бронз и везни

– Акцептилация
Длъжникът по едно задължение, произхождащо от вербален договор, запитвал кредиторът дали е получил дължимото и той отговарял, че е.

– Съглашение да не се търси дългът (неформален начин)

– Невъзможност за изпълнение
(виж въпр. 43)

– Сливане
Когато качествата на длъжник и кредитор се сливали в едно лице.

– Съгласие за разваляне на договора
При задължения, произхождащи от консесуални договори и се постигане съгласие за разваляне на договора, преди да е започнело неговото изпълнение.

– Прекратително условие и прекратителен срок
При настъпване на прекратителният срок или условие, указани в договора.

Въпрос 45:
Договорът в римското частно право. Понятие. Историческо развитие.

1. Понятие
– Договорът е признато от цивилното право съглашения, скрепено с иск, което поражда облигационна връзка. РП не считало всяко съглашение за източник на права и задължения.

2. Историческо развитие.
– Еволюцията на договорите в римското право е пряко свързана и обусловена от основните промени в икономиката на римското общество. Договорните правоотношения са юридически израз на определени икономически отношения и затова промените в същността, формата и последиците на договорите са обусловени от съответните промени в икономиката.

2.1. Древното римско право
– до юридическо обвързване се достигало, чрез извършване на определени ритуали, жестове, чрез произнасянето на определени солонелни формули.
– период, в който преобладава натуралното стопанство и стоп. обмен бил слабо развит- договорите отразявали примитивната стопанска структура на обществото ( заемът nexum и стипулацията).
– характерен бил строг формализъм- формата фиксирала момента на сключване на договора и го отделяла от преговорите, които го предшествали. Тя създавала яснота в съдържанието на договора.

2.2. Републиката
>> Първите столетия на Републиката
– успешни завоевания на Рим; наред с натуралното стопанство се явило робовладелското стоково стопанство, развит стокообмен
– формалните договори утежнявали търговските взаимоотношения и това довело до отпадане на няки от тях (nexum) и до санкциониране на много неформални съглашения. Най – важните договори започнали да се сключват по цивилното право. ( поява на консенсуалните, реалните, ненаименуваните договори, преторските пактове).
– Формалните договори не отпаднали, но били отчасти изместени.

>> Последните столетия на Републиката
– изменение на формата и съдържанието на договорите
– като договори на стриктното право, формалните договори се тълкували строго и задължавали за всичко, което страните са уговорили, но без оглед на това, дали има грешка, насилие или измама.
– При развитите и усложнени икономически отношения в този период било необходимо договорите да бъдат по- гъвкави и да обхващат непредвидени при сключването отношения и хипотези. Правата и задълженията, проихождащи от реалните и консенсуалните договори, се тълкували и изпълнявали именно съобразно добросъвестността- negotia bonae fidei (определяна от правила, обичаи, практика на добрите римски граждани). Придобилите права чрез насилие нямали договорен иск в защита на придобитото чрез насилие или измама.

2.3. Следкласическото право

– пради премахване на формуларната процедура и поради упадъка на римската юриспруденциясе загубват ясните очертания на отделните договори. Достига се до преливане и смешение на отделните договори.
– за договори били признати всички съглашения, които пораждат правни последици. Наред със съглашенията, които имат облигационноправен ефект, за договори се считат и съглашенията с вещноправно действие. Ненаименуваните договори се утвърждават напълно като източници на договорен иск. Формата на формалните договори бива заменена от нови формални изискваня с цел обслужване на правната сигурност и фиска.
– изчезване на манципацията и ин юрецесията, остава традицията, но тя престава да бъде самостоен акт за прехвърляне на собствеността.. Това става чрез дог-р за продажба, дарение.
– запазва се правилото , че никой не може да прехвърля повече права, отколкото сам има.

2.4. Юстиниановото право

Собствеността се прехвърля не по силата на дог-ра за продажба или дарение, а чрез традирането й.

Въпрос 46:
Класификация на договорите в РЧП.



>> Формални договори

– Заем (nexum) – извършва се, чрез предаване на определено количество бронз от кредитора на длъжника, при спазване на определена солонелна формула в присъствието на 5 души свидетели пълнолетни римски граждани и един везномерец.

– Стипулация – акт на религиозно обвързване , сключвала се също при спазването на определена тържествена формула- “Спондираш ли?”, “Спондирам!”

>> Консенсуални договори (negotia bonae fidei – договори на добросъвестността)

– Покупко- продажба, наем, мандат, дружеството се сключвали със съгласието на страните. Страните могли да изразяват своята воля да се обвържат юридически по начин, какъвто намерят за добре. Съгласието им било напълно достатъчно, за да породи исканото от тях облигационно отношение.

>> Реални договори
– Обикновеният заем, заемът за послужване, влогът, залогът. При залогът било необходимо не само съгласие, а и предаването на веща, предмет на договора.

>> Ненаименувани договори
– договори по силата, на които била извършена една престация с оглед получаването на друга насрещна престация.

>> Преторски пактове
– санкционирали конститутът, чрез който се постигала отсрочка на едно съществуващо задължение, доброволната клетва, чрезз която страните решавали един съществуващ спор, рецептумът и др.

Въпрос 47:
Основни и допълнителни елементи на договора.

1. Основни елементи
1.1.Съгласие

– Онзи елемент, който отличавал договорите от другите източници на облигационните отношения – квазиконтрактите, деликтите и квазиделиктите. То може да се дефинира като съгласуване волите на страните върху предмета на облигационното правоотношение.
Обхваща два елемента: предложение и приемане (съгласие има когато предложението на кредитора или длъжника бъде прието от другата страна).
Предложението може да устно или писмено, може да е отправено към определен правен субект или към неопределен брой лица.
Приемането е свързано с волеизявлението в определена форма (при реалните договори приемането се свързвало с извършването на престация). При договорите между отсъстващи предаването на волеизявления се извършва чрез писмо (известител), не може да го промени.

– Пороци на съгласието: Когато волята на договарящите била засегната от грешка, или изтръгната чрез насилие се поставя въпроса за обезсилване на договора поради опорочаването му. Опорочаването може да доведе до нищожност (при грешка – не поражда правни последици) или само до унищожаване на договора (насилие, измама – последиците могат да бъдат отменени с преторското право).
*Грешка: невярна представа за действителността. Видове:
1) грешка относно естеството на договора – налице е когато една от страните иска да сключи определен договор, а другата – друг;
2) грешка относно предмета – тогава, когато едната страна смятала, че договаря за определен предмет;
3) грешка относно субстанцията, материята на предмета на договора – ако считаш посребрена ваз за сребърна;
4) грешка относно личността на контрахената – изключва съгласието и прави договора недействителен.
*Измама (dolus) – хитрост, излъгване, уловка, употребени от единия договорител по отношение на другия, за да го накарат да даде своето съгласие за склюване на договора. Съществувала стипулация de dolo – договарящите обещават да заплатят при измама, по-късно се създал actio doli – субсидиарен иск, който се давал от магистрата за 1 година от деня, в който била разкрита измамата; exceptio doli – потърпевшият можел да парализира винаги иска на противната страна.
*Насилие (vis, metus) – Има два вида:
1) физическо насилие vis (оковаване във вериги, затваряне в затвор)
2) психическа принуда metus (заплаха срещу живота, честта или свободата).
– Санкциите срещу насилието били създадени от претора с помощта на преторския едикт. Потърпевшият можел да изиска restitutio in integrum – възстановяване на нещата в предишното им положение, или четворна стойност на претърпяна щета.

1.2.Представителство
– Има случаи когато договор трябва да се сключи за друго, трето лице. Сключването на договора може да стане по два начина:
1) косвено представителство – настойникът (пълномощникът) да сключи договор от свое име и след това да прехвърли породените от договора права и задължения на малолетния, упълномощителя
2) пряко представителство – настойникът, пълномощникът да сключи договора от името на малолетния, упълномощителя, така че правата и задълженията по договора да се породят направо в имуществото на последните.
– Римското право познава само косвеното представителство. Отстъпки били направени: Когато римския робовладелец направи някого от робите/ подвластните си капитан на кораб или управител на предприятие, той отговарял неограничено за сключваните от роба сделки.

2. Случайни елементи на договора
– условие и срок – са такива елементи, които не винаги са налице в даден договор.

2.1.Срок (dies) – бъдещо сигурно събитие, в зависимост от което се поставяло изпълнението на породеното от договора право или неговото погасяване. Видове:
– определен (dies certus) и неопределен (dies incertus).
– уговорени в полза на кредитора, срокове в полза на длъжника и срокове в полза на двете страни.
– прекратителни (зависи погасяването на вземането) и отлагателни (отлага изпълнението на вземането).

2.2.Условие – бъдещо несигурно събитие, от което зависело пораждането или прекратяването на правните последици на договора; трябва да е бъдещо, несигурно, възможно и позволено. Видове:
1) произволни (потестативни) – сбъдването зависи от волята на длъжника и случайни (казуелни) – зависи от случайността.
2) oтлагателни (зависи пораждането на права и задължения на договора; признато от класическото римско право) и прекратителни (зависи от погасяването на правни последици). –

– Действие на условието: Отлагателно обусловеният договор преди настъпване на условието не пораждал уговорените правни последици. Условното право било наследимо и може да се новира. Договора, сключен под прекратително условие, пораждал всичките си правни последици от момента на своето сключване. Неговото прекратяване е поставено в зависимост от едно отлагателно условие. Сбъдването на това условие означавало, че договорът се разваля, както и правните последици; несбъдването на условието означава, че правните последици се запазат, така като че ли условие не е имало.

48) Формални договори – либерални, вербални и литерални



1) Нексум
Най-древният римски договор за заем. Извършвал се в присъствието на 5 души свидетели, пълнолетни римски граждани, и на един везномерец, който претеглял давания в заем бронз. Той бил предаван от кредитора на длъжника, като първият произнасял дамнация срещу длъжника.
Хушке: нексумът бил договор, подлежащ пряко на принудително изпълнение.
Митайс: акт на самоманципиране на длъжника, чрез който длъжникът залагал себе си.
Нексумът водил до физическо обвързване на длъжника с вериги или с волски жили при неплащане заема в уговорения срок.

Кратък исторически очерк:
Нексумът е един от най-древните институти на римското право, който най-рано е изчезнал от историческата сцена. Не е бил познат на класическите юристи. Едно от малко сведения за него и най-съществено е това в Дванадесетте таблици. Според него за определяне на последиците от нексума и манципацията, определящи били произнесените соленелни словесни формули. След 326 г.пр.Хр. нексумът започнал да отмира.


2) Вербални договори

>> Стипулация
– формален договор, който се сключвал с въпрос и отговор;
– по-късно била установена писмената стипулация;
– император Лъв разрешил въпросът и отговорът на стипулацията да бъдат извършени в каквато и да е форма;
– стипулацията се превръща в договор, който може да бъде устен и писмен;
– освободена от всякакви формални изисквания.

– Едностранен договор, създавала задължения за длъжника и право на кредитора.
– Договор на стриктното право – задължение единствено за уговореното.
– Абстрактен договор – не е необходимо да се указва причината за стипулацията; въпреки това липсата й често пъти водела до възражения относно стипулацията от страна на длъжника: възражение за измама, възражение за неброена валута.
– Стипулацията се използвала за оформяне на различни неформални съглашения, за създаване на солидарни и акцесорни задължения, за уговаряне на наказателни клаузи и др.

– Видове стипулации:
– Стипулация, създаваща солидарни задължения – една стипулация за повече длъжници или кредитори;
– Акцесорна стипулация – за създаване на допълнителни задължения, например за поръчителство;
– Наказателна стипулация – чиста или кумулативна;
– Новаторна стипулация –старо задължение да бъде заместено от ново, независимо дали страните са същите или не.


>> Dictio dotis
Формален договор за учредяване на зестра.
Сключва се чрез едностранна соленелна декларация на длъжника.

Първоначално само жената или неин възходящ по бащина линия можели да учредяват зестра по този начин. В класическото право – и делегиран от жената неин длъжник.

>> Iusiurandum liberti
Формален договор, чрез който един освободен роб обещавал на своя господар да работи за него определено време.


3) Литерални договори
Формален договор, който се сключвал чрез извършването на вписване в касовата книга на кредитора.
* Касова книга на кредитора: римляните водели дневник, в който ежедневно описвали всички касови операции, които водят. На определени периоди от време тези операции се пренасяли в касови книги. Те не създавали задължения, а ги констатирали. Как се осъществява вписването е уточнено в Институциите на Гай.

– Transscriptio a persona in personam
На мястото на стар длъжник се поставял нов (получени от Тиций 1010/броени на Мевий 1010).

– Transscriptio a re in personam
Едно съществуващо задължение се прехвърляло в литерален договор. Кредиторът отбелязвал, че е получил сумата по старото задължение от своя длъжник, а след това вписвал, че е броил същата сума на същия длъжник.

За валидността на двата вида вписвания се искало съгласието и на длъжника.

49) Обикновен заем. Заем за послужване



1) Обикновен заем (mutuum)

Договор, чрез който едно лице (заемодател) прехвърляло на друго (заемател) собствеността на определена парична сума или определено количество заместими вещи, срещу задължението заемателят да върне в определен срок същата сума или вещи от същия вид, качество и количество. Ако заемът не е бил между близки, често се уговаряла лихва.

– Вещите, предмет на договора за заем, ставали собственост на заемателя в момента на предаването им. Тъй като „вещта погива за нейния собственик”, заемателят като неин собственик е поемал риска.
– Ако уговорените вещи не били преминали в собственост на заемателя, то не се считало че има договор.
– За да може вещите, предмет на договора за заем, да преминат в собственост на заемателя, било необходимо: 1) заемодателят да бъде техен собственик; 2) да може да ги отчуждава; 3) да традира (предаде) на заемателя дадените в заем вещи.
– Заемателят се задължавал да върне вещи от същия вид, количество и качество. Количеството не можело да бъде нито повече, нито по-малко. Лихва се уговаряла с отделна стипулация.
– Заемателят трябвало да бъде способен да се задължава. Имало няколко случаи на специална неспособност: 1) Управителите на провинциите – заради големит употреби, които вършели; 2) На подвластните за паричен заем без одобрението на pater familias.
– Морски заем – разновидност на обикновения заем, давал се е за кредитиране на стоки по море. Заемателят се задължавал да върне заетите суми само ако корабът със стоките взети с тези пари е пристигнал благополучно.


2) Заем за послужване (commodatum)
Договор, по силата на който едната страна (заемодател за послужване/комодант) предоставяла на другата (заемател за послужване/комодатар) една индивидуално определена вещ, за да я ползва временно и безвъзмездно, след което да я върне.

– Предмет: само индивидуално определени и непотребими вещи. Потребими можели да се дават само като се използват не по предназначение.
– Несъвършен, двустранен договор. Възниквали задължения в тежест на заемателя за послужване и не винаги задължения в тежест на заемодателя.
– Заемателят се задължавал: 1) Да използва вещта според стопанското й предназначение и според условията на договора; ако не – отговарял за кражба; да се грижи за нея като добър домакин; носел отговорност за пазене, независимо в какви условия е поставен, отговарял да пази вещта от погиване, независимо дали то би настъпило по негова вина; 2) Да върне вещта в уговорения срок или при поискване, ако не е уговорен такъв.
– Можели да възникнат и задължения в тежест на заемодателя: 1) Да предаде годна за послужване вещ; 2) Да обезщети заемателя за разноските по съхранението на вещта (не и по време на нейното ползване).

__

Въпрос 50. Влог. Залог.

1. Влог /depositium/. Влогът бил договор, по силата на който едната страна – влогодател , предавала на другата – влогоприемател, една движима вещ за определено време за безвъзмездно пазене, като влогоприемателят се задължавал да върне същата вещ в определения срок или при поискване.
Влогът бил реален договор- осъществявал се при предаване на вещта. Влогодател по договора можел да бъде не само собственикът, а всеки който имал интерес от запазване на вещта – наемател, залогоприемател и т. н. Влогоприемателят не придобивал нито собоственост върху вещта, нито правото да я владее, той бил прост държател на същата. Влогът, както и залогът бил несъвършен двустранен договор. По силата на влога възниквали винаги задължения, по- голямата част от които се падали на влогоприемателя.
1.1 Задължения на влогоприемателя
А) Основоното му задължение било да пази вещта. Но той не отговарял за неиното повреждане или погиване, освен в случаите когато умишлено деяние или поради груба небрежност.
Б) Влогоприемателя трябвало да върне в определения срок или при поискване вещта заедно с всички плодове и приращения, придобити през времетраенето на договора. Влогоприемателя нямал право да си служи с вещта, която му е предоствена за пазене. Ако си служил с нея той отговарял за кражба.
1.2 Задължения на влогодателя
А) Той трябвало да обезщети влогоприемателя за всички щети, които бил понесъл при пазене на вложената вещ
Б) Влогодателят е бил длъжен също така да заплати на влогоприемателя необходимите за пазенето на вещта разноски – не само за лекуване, но и за храненото /роби, животни/. Правото на влогоприемателя да търси от влогодотеля разноските, които е направил за пазенето на вещта, а също така и вредите и загубите които е понесъл през този период са били санкциониранирани с actio depositi contraria.
1.3 Особени видове влог
А) Необходим влог (depositum miserabile) е влогът, който бил извършван по време на някое тежко бедствие. В тези случай влогодателят понякога е предоставял пазенето на вещта на случайно лице.
Б) Секвестър- влог, който има за предмет една спорна вещ. Тогава двама или повече души, изпаднали в спор относно собствеността на вещта я предоставяли на трето лице до решението на процеса. За разлика от обикновения влог секвестърът можел да има за предмет и недвижими вещи.
В) Нередовен влог (depositum irregulare). Предмет на нередовния влог били пари. Юридически той се отличава от другите видове влог по това, че той бил договор на добросъвестността. При него лихви са могли да бъдат уговаряни и без помощта на специална стипулация.
2. Залог (pignus). Залогът бил договор, по силата на който едната страна – залогодател предавала на другата страна – залогоприемател една вещ за обезпечение на едно вземане на залогоприемателя, който се задължавал след обезпечавеното му да върне вещта.
– Несъвършен двустранен договор.
Той пораждал за залогоприемателя задължението да се грижи като добър домакин за вещта и при погасаване ва вземането да върне вещта със всичките и принадлежности.
Залогодателят от своя страна бил длъжен да обезпечи залогоприемателят за всички разходи направени за вещта през време на съхраниението и.

51) Покупко-продажба. Действие на договора. Основни права и задължения на страните


1) Определение и елементи на договора
Консесуален договор, по силата на който една вещ се разменя срещу определена цена.

– Предмет на договора
Предмет на договора можел да бъде: телесна вещ – движима и недвижима, съвкупност от вещи, бъдеща вещ (несъществуваща в момента на сключване на договора), вещно право, облигационно право.

– Цена
Тя трябвало да се състои в пари, да бъде определена, определяла се от трето лице, не трябвало да бъде симулирана или смешна (в противен случай договорът бил недействителен).

– Съгласие
Можело да бъде изразено във всякаква форма. Уговарял се задатък – малка сума пари или вещ, който се давал като доказателство за сключената сделка. Възможно е сключването на договора да се състои и в изготвянето на писмен документ, според Юстиниановото право, в този случай всяка една от страните можела да се откаже от сделката преди съставянето на писмения договор.

2) Основни задължения на продавача
– Да предаде вещта на купувача, заедно с всичките й принадлежности, както и всички плодове от нея, придобити във времето между сключването на сделката и предаването на предмета на договора. Това задължение не е за предаването на собствеността, а за свободното и необезпокоявано владение на вещта – защитa с интердикт владение.
– Макар продавачът да не бил длъжен да прехвърли правото на собственост върху купувача, той бил длъжен да направи всичко възможно купувачът да стане собственик на вещта.

3) Основни задължения на купувача
– Основоното задължение на купувача е да плати уговорената цена за предмета на договора. Това означава, че той трябва да прехвърли собствеността на определеното количество монети върху продавача. Освен това, той трябвало да заплати още и разноските по съхранението, и ако е в забава – лихвата (сакционират се с actio venditi).
В края на Републиката можело двете задължения да не се изпълнят по едно и също време. След II в. обаче, се установила идеята това да става в един и същи момент.

__

52) Покупко-продажба. Отговорност на продавача за евикция и скрити недостатъци. Допълнителни съглашения към договора



1) Отговорност на продавача за евикция и скрити недостатъци (съдебно отстранение)
Продавачът бил задължен не само да предаде вещта, но и да обезпечи спокойното владение на купувача, ето защо носел отговорност ако бъдат открити скрити недостатъци или владението бъде отнето по силата на съдебното отстранение.

– Съдебно отстранение (евикция)
То било налице, когато купувачът по силата на един съдебен процес бъде отстранен от владението на вещта в полза на истинския собственик. В класическото право продавачът започнал да отговаря за всички вреди, които евикцията е причинила на купувача.

– Отговорност на купувача за скрити недостатъци
Продавачът отговарял за скритите недостатъци, които намалявали стойността на продадената вещ или я правели негодна за употреба. Те трябвало да имат такъв характер, че да не могат да бъдат установени при покупко-продажбата.Постепенно отговорността за скритите недостатъци се носела, независимо дали продвачът е знаел или не за тяхното съществуване. Ако продавачът откажел да даде гаранция за скрити недостатъци, купувачът е можел да иска разваляне на сделката (в срок от два месеца след сключването на сделката с actio redhibitoria) или намаляване на цената на предмета (в срок от шест месеца след сключването на сделката с actio quanti minoris). Един от двата иска можел да се предяви и в случай на откриване на скрити недостатъци, които продавачът не е обявил (в срок от шест месеца след откриването на недостатъка за разваляне на продажбата, а искът за намаляване на цената – 1 година).

2) Допълнителни (акцесорни) съглашения към договора
– комисорен пакт – по силата на който вещта трябвало да бъде върната на продавача, ако купувачът не заплати нейната цена в уговорения срок;
– addictio in diem – уговорка, по силата на която продавачът можел да развали договора, ако в определен срок намери друг купувач на по-добри условия;
– pactum displicentiae – по силата на което купувачът можел да се откаже от покупката в известен срок, ако вещта не му харесва;
– pactum de retrovendendo – продавачът запазвал правото да развали договора, ако може да върне сумата на купувача.

* В класическото право тези съглашения не се свързвали с вещните права, продавачът можел да иска да си върне вещта единствено по силата на договореното в договора за покупко-продажба. В Юстиниановото право това се променило и тези съглашения придобили вещноправно действие

Exclamation

53) Наем (locatio-conductio)


Консесуален договор, чрез който една от страните (наемодател) се задължавала срещу определено възнаграждение (обикновено изчислено в пари) да достави на другата страна (наемател) временното ползване на една вещ или своите услуги за изпълнението на определен резултат.

Видовете договори за наем са:
1) Наем на вещ
Наемодателят се задължавал да предостави временното ползване на една вещ на наемателя срешу определено възнаграждение. Не е било необходимо наемодателят да бъде собственик на вещта.
– Елементи: 1) предмет: телесни вещи от гражданското обръщение, които не се консумират при първо употребление; плодоползване; работата на роб. 2) цена: уговаряла се в пари (с изключение на полските имоти – можело и в натура).
– Задължения на наемодателя: да предаде своевременно вещта; да осигури ползването на дадената вещ на наемателя и да я предаде в състояние, което позволява това; да гарантира срещу евикция и в отделни случаи – за скрити недостатъци; да заплати всички разноски за запазване или подобрение на вещта от наемателя.
– Задължения на наемателя: да заплати уговорения наем – това се гарантирало със залог; да полага грижата на добър стопанин; да върне вещта с всичките й принадлежности и в добро състояние.
Задълженията на наемодателя се санкционирали с actio conducti, а тези на наемателя – с actio locati.
– Прекратяване на договора: 1) с настъпването на края на уговорения срок; договорите за наем на полски имоти се сключвали без определен срок и можели да се прекратят когато някоя от страните пожелае. 2) по взаимно съгласие; 3) когато едната страна не спазва задълженията си, другата може да прекрати договора.
Мълчаливо подбовяване – когато наемателят със знанието на наемодателят продъжавал да ползва вещта след изтичане на уговорения срок.

2) Наем на работа
Консесуален договор, по силата на който едната страна предоставяла на другата своя труд срещу определено парично възнаграждение. Наемодател е работникът, а наемател – работодателят. Работникът бил длъжен да престира своя труд през уговореното време, а работодателят – да заплати определената сума. Първият бил санкциониран с actio conducti, а вторият – с actio locati.

3) Наем на трудов резултат (предприемачески договор)
Едната страна предоставяла определен трудов резултат срещу парично възнаграждение. Разликата между този договор и наемът на работа се състои в това, че при вторият налице трябвало да бъде определен резултат, а не количество труд. Предприемачът се задължавал да извърши уговорената работа в определения за това срок, бил длъжен да полага грижата на добър домакин. Наемодателят (клиентът) трябвало да заплати на предприемача уговорената цена.

Exclamation

55) Дружество (societas)


Консесуален договор, по силата на който две или повече лица се съгласявали да поставят нещо в общо владение, за да постигнат позволена от правото цел, състояща се в реализирането на материални облаги.

1) Елементи
– Съгласие
Съгласие на страните да образуват дружеството – не се изисквала някаква тържествена форма. Допускането на нов съдружник ставало само със съгласието на всички останали съдружници. (Улпиан: съдружникът на моя съдружник, не е мой съдружник).

– Апорт
Съдружникът можел да внесе като апорт собствеността или ползването на определени вещи, както и само със своя труд.

– Цел
Тя трябвало да бъде позволена от закона.

– Участие на съдружниците в дружествените печалби и загуби
Определяло се в разпоредбите на дружествения договор, а ако не е било определено – те се разпределяли по равно между всички съдружници.

2) Права и задължения на съдружниците
– Да извършат обещания апорт;
– Могат да сключват сделки в кръга на дружествената дейност;
– Отговаряли за своята небрежност и умисъл (в класическото право; при Юстиниан отговорността била намалена).

3) Отношения с трети лица
Дружеството не било юридическо лице, сделките на всеки съдружник пораждали задължения само за него. Затова третото лице, с което той сключва сделка може да предявява искове само към него. Юстиниан дал възможност това да се промени – но само до толкова, колкото останалите съдружници се били обогатили от сделката с третото лице.

4) Прекратяване на дружествения договор
– Ако един от съдружниците почине;
– Когато се постигнела дружествената цел;
– Когато стане ясно, че постигането й е невъзможно;
– По волята на страните;
– При едностранен отказ от него (с предварително предупреждение);
– При изтичане на уговорения срок, ако има такъв.

Exclamation

56) Мандат (mandatum)


Консесуален договор, по силата на който едната страна (мандатарят) се задължава към другата страна (манданта) да извърши по нейна поръчка безвъзмездно едно юридическо или фактическо действие.

1) Елементи
– Предмет: дадено юридическо или фактическо действие. Извършеният юридически акт от мандатаря пораждал правните последици в негово лице, а не в лицето на манданта (за разлика от представителството).
– Безвъзмезден договор: в предлкасичекото и класическото право се прибавила възможността мандатарят да получи хонорар.
– Мандатът трябвало да бъде сключен в интерес на манданта.

2) Права и задължения
– Мандатарят бил задължен да изпълни поръчката точно според указанията на манданта;
– След изпълнението на поръчката мандатарят бил длъжен да даде сметка и да прехвърлирезултата от извършената работа;
– Мандантът бил задължен да заплати разноските на мандатаря по изпълнението на поръчката.

3) Погасяване на мандата
Погасявал се с изтичането на уговорения срок, по взаимно съгласие на страните, едностранно, поради смъртта на една от страните.

Въпрос 57: Ненаименувани договори

  1. Произход и развитие

    Договори според римското право са само тези, които са признати и санкционирани. Това създало неудобства.С развитието на обществените отношения всички съглашения, които не могли да бъдат включени в категорията на имащите своя ясно очертана икономическа и правна специфика цивилни договори, оставали без санкция.

    Именно такива били ненаименуваните договори. Те били различни от цивилните, неформални съглашения, по силата на които една от страните извършвала известна престация срещу обещана от другата страна контрапрестация. Характерно е, че едната страна изпълнявала веднага своята престация, а другата обещавала, без да я изпълни незабавно.

    Първоначално тези дъглапения били свързани с извъндоговорен иск за връщане на това, което било престирано и не съдържали санкция, но не и иск за изпълнение на насрещната престация.

    Окончателното изграждане на ненаименуваните договори се извършило в Юстиниановото право.

    Така всички двустранни съглашения достигнали до положението да станат задължителни от момента, в който една от страните изпълни обещаната престация.

    Исковете били два:
    – иск за изпълнение actio praescriptis verbis
    – иск за връщане на което е престирано condictio ob rem dati

    2. Видове ненаименувани договори

    В Юстиниановата кодификация те се делят на четири групи

    (1) do ut des (давам, за да дадеш) – замяната
    (2) do ut facias (давам, за да направиш) – дарението с тежести
    (3) facio ut des (правя, за да дадеш) – консигнационен договор
    (4) facio ut facias (правя, за да направиш) – спогодбата

    – Замяната (permutatio) била ненаименуван договор, който ставал юридически задължителен едва след предаването на една од подлежащите на замяна вещи. Ако престиращият вещта не бил собственик, договорът за замяна се считал за несключен.

    – Дарението с тежести (donatio sub modo) Договор, по силата на който едната страна прехвърля на другата безвъзмезддно собствеността на една вещ, срещу задължението другата страна да извърши някаква престация в полза на дарителя или на посоченото от него лице.

    – Консигнационен договор (Aestimatum) Чрез него единият съдоговорител предавал на другия една вещ, за да я продаде и да му предаде цената й, или пък ако не успее да я продаде – да му я върне. Собственик оставал първият, а след продажбата – купувачът на вещта.

    – Спогодба (transactio) Две лица поставяли край на един съществуващ между тях спор чрез взаимни отстъпки. Чрез нея могли да се създават и нови права и задължения, не само да се погасяват стари.

58) Пактове



1) Добавъчни пактове
Съглашения, които нямали самостойно значение – сключвали се с цел да видоизменят едно главно задължение, произхождащо от един договор. Те били пактове за увеличение или намаление на задължението. Можели да се сключват веднага след сключването на главния договор или след известно време. Различните добавъчни пактове имали различни видове правни последици.
Пактовете за увеличаване на задължението произвеждали правно действие, когато били сключени едновременно с главния договор в класическото римско право. Следкласическото им признало правно действие.

2) Преторски пактове
>> Рецепт – преторски пакт, бил три вида:

– Рецепт на арбитъра: неформално съглашение, чрез което едно лице, избрано за арбитър от две спорещи страни, давало своето съгласие да бъде такъв.

– Рецепт на корабоначалниците, на стопаните на страноприемници и конюшни: по силата на това съглашение едната от страните (корабоначалникът и т.н.) се задължава да пази внесените вещи в кораба и т.н. му. Така той отговаря за всичко, с изключение на непреодолима сила, отговорността се носи дори и при липсата на изрично съглашение.

– Рецепт на банкера: пакт, чрез който един банкер се задължавал да плати задължението на негов клиент към трето лице.

>> Конститут – съглашение, по силата на което едно лице се задължавало да заплати на един нов срок едно съществуващо от преди задължение. Първоначално се явил като отсрочка за дадено задължение. В последствие можело вече да се сключи не само между същите страни, а и между нови.

3) Легитимни пактове
Неформални съглашения, снабдени с иск от императорските конституции.

– Обещание за учредяване на зестра
По време на имп. Теодосий и Валентиниан простото обещание за учредяване на зестра било снабдено с юридическа санкция – на съпруга се давал иск за получаване на обещаната зестра.

– Обещание за дарение
Преди Юстиниан дарението било валидно след сключване на формален договор. Той дал иск на надарения въз основа на простото неформално съглашение, ако стойността му не е по-голяма 500 златни солида. Ако сумата е по-голяма, то се вписва в съда.

– Компромис (съглашение за арбитраж)
И то е уредено от Юстиниан – призната е обвързващата сила на простото съгласие на страните да отнесат разрешението на един съществуващ между тях спор пред едно трето лице – арбитър.

__

59) Водене на чужда работа без поръчка.


Актът на едно лице (гестор), което без да е овластено чрез мандат или от закона, извършвало дадено юридическо или фактическо действие в един чужд патримониум с цел да осуети една загуба за неговия собственик.

Целта на този институт била да запази интересите на отсъстващите и на тези, които сами не могат да се грижат за своите интереси. Нямало е водене на чужда работа без поръчка, ако този, за който се извършвала работата се противопостави и заяви, че не е съгласен.

Задължения на гестора:
– да завърши започнатата работа;
– да даде сметка на този, за когото я върши;
– при Юстиниан отговарял за всяка небрежност;
– задълженията му към собственика били санкционирани с actio negotiorum gestorum.

Задължения на лицето, за което се вършила работата:
– да заплати направените от гестора разноски;
– да поеме задълженията, сключени от него, щом работата е била полезно започната;
– според Улпиан одобрението е равносилно на мандат – след одобрение гесторът имал actio mandati

Въпрос 60: Недължимо платено. Други отношения, уреждани…

  1. Кондикции: Когато едно имуществено благо е преминало от едно имущество в друго без правно оправдание, говорим за неоснователно обогатяване.

    Като средство за премахване на неоснователното обогатяване, римското право използвало кондикцията. Тя била създадена от lex Silia и lex Calpurinia и била абстрактен иск. Във формулата не се оказвало конкретно основание, на което се води искът. Изисквало се само да бъде налице една datio (прехвърляне на собственост), и полученото по този начин да се задържа без основание от получателя.

    Оформили се следните искове за неснователно обогатяване: condictio indebiti; condictio causa data, causa non secuta; codictio ob turpem vel iniustam causam; condictio sine causa.

    2. Иск за връщане на недължимо платено

    а) condictio indebiti – Този, който бил платил по погрешка, можел да търси връщането на недължимото платено с този иск. Необходимо, за да бъде даден иска било:
    – да е извършено едно плащане, имащо за цел да погаси едно задължение
    – платеното да бъде недължимо, напр. когато дългът въобще не е съществувал или вече не съществувал, или все още не същтествувал, или като свой бил платен един чужд дълг, считайки го за свой.
    – плащането да е извършено по грешка, която била извинителна
    – получателят да е добросъвестен. Ако бил недобросъвестен, срещу него се дава condictio fortiva

    Последиците на condictio indebiti се свеждали в това, че добросъвестният получател на нещо, което не му се дължи, трябвало да върне това, с което незаконно се е обогатил. Когато обогатяването на получателя не се равнявало на обедняването, получателят трябвало да върне всичко, което е получил и само него.

    3. Други отношения, уреждани чрез кондикции:

    а) condictio ob rem dati – дава се, когато била извършена престация, с огле на една позволена бъдеща цел, която не се е осъществила. (напр. един съдоговорител предава роб на друг срещу друг роб. Ако вторият не предаде своя роб, дава се този иск, с който се иска първият роб). С него се искало връщане на даденото.

    Необходими били две предпоставки: да е извършена престация и целта, с оглед на която била извършена престацията, да не се е осъществила.

    б) condictio ob turpem vel iniustam causam
    – cindictio ob turpem causam – давала се тогава, когато била извършена една престация с оглед постигането на една цел, неморална за получаващия престацията, но не и за противната страна
    – сondictio ob iniustam causam – давала се, когато едно лице получавало престация, забранена от правния ред. Например незаконна лихва. Заплатеното в този случай могло да се иска обратно с този иск.

    в) сondictio sine causa – когато една престация била обещана без причина или когато причината, с оглед на която била извършена, била престанала да съществува.

Въпрос 61 – Понятие за деликт по римското право.Пенални и смесени акции.Ноксална отговорност.



Понятие за деликт по римското право.
Неправомерните деяния в римското право са били групирани в две рязко обособени категории – престъпления(crimina) и деликти.Първите(crimina) са били престъпления на публичното право.Те са били преследвани от самата държава по пътя на публичното обвинение пред специални наказателни съдилища.Свързани са с публичноправни наказания.
Деликтите от своя страна са били частноправни нарушения.Те са преследвани от частните лица по реда на гражданския процес и са свързани с частноправна санкция.Като се изключат останките от кръвното отмъщение и талион на най-древното римско право, тази частноправна санкция е винаги парична глоба,която провиненият заплаща в полза на потърпевшия.За всеки деликт на потърпевшия е дадена съответна акция – action furti, action iniuriarum и т.н.
Римското право разглежда деликтите като елемент на частното право ,защото породените от тях санкции санционират вземания за определена парична сума,а също така защото са породени в патримониума на потърпевшия.
Пенални и смесени акции.
С помощта на породените от деликтите искове поначало се преследва наказването на извършителя на деликта чрез увреждане на неговото умущество.Тези искове се наричали пенални(наказателни).По силата на тези искове провиненият бил осъждан да заплати причинената на потърпевшия вреда неколкократно(при кражбата напр.) или бил осъждан да заплати най-високата стойност,която увредената вещ имала през определен период от време – през последната година или през последния месец(при противозаконно увреждане на чужда вещ),или бил осъждан чисто и просто да заплати една определена от закона или от съдията сума(при инюрията).
Наред с тези пенални искове,чрез които се налагало едно имуществено наказание на провинения,римското право давало на потърпевшия искове,имащи за цел само да възстановят причинената от посления имуществена щета.Те се наричали реиперсекутории и се давали наред с пениалните.
В последна сметка римското право познавало и такива искове ,които имали както наказателни, така и реиперсекуторни функции.Те се наричали смесени искове(actiones mixtae).
Ноксална отговорност.
Когато един деликт бил извършен от роб или подвластен,правото на потърпевшия да получи удовлетворение под формата на определена парична глоба се сблъсквало с властта,която господарят,респективно pater familias, имал по отношение на личността на делинквента.Тази власт била една абсолютна власт,която можела да се противопостави на всяко трето лице.По силата на тази власт господарят ,респективно домовладелецът,можел да отклони насочената срещу роба или подвластния отговорност.Но в такъв случай е трябвало да я поеме сам.Не желаел ли да стори това,той трябвало да се откаже от своята власт над провинения – да го изостави.
По този начин наказателната отговорност при деликтите,извършени от роби или подвластни,се оформила като една своеобразна отговорност,наречена ноксална отговорност.
Ноксалният иск (action noxalis) се давал на пострадалия от даден деликт, извършен от роб или подвластен,срещу господаря или pater familias на роба или подвластния.Чрез този иск господарят или домовладелецът били поставяни пред алтернативата : или да заплатят установената за извършването на деликта глоба,или да изоставят роба,респ. подвластния,който бил присъждан на потърпевшия.Това били т.нар. noxae datio.
В края на Републиката ноксалният иск се давал при повечето от частноправните деликти и изисквал за своето успешно провеждане следните предпоставки:
-Деликтът да е извършен от роб или подвластен срещу трето лице и
-Ноксалният иск трябвало да бъде предявен срещу лицето,което има власт върху делинквента в момента на предявяването на иска.В случая важи правилото,че носкалната отговорност следва личността на делинквента – noxa caput sequitur.

Въпрос 62: Персонална инюрия. Увреждане на вещ.

Персоналната инюрия и противоправното увреждане на чужда вещ са видове деликти.


1. Персоналната инюрия – представлява противоправно увреждане на личността.
Според Закона за 12-те таблици бива:
– членовредителство (наказва се с талион, т.е. „око за око, зъб за зъб“)
– строшаване на кост (наказва се с глоба)
– удар (наказва се с глоба)
По Юстинияновото право:
Инюрията представлява както увреждане на личността, така и увреждане на честта и морала на личността. Наказанието е глоба, определянето на която зависи от съдията според случая.

2. Противоправно увреждане на вещ
Дванадесетте таблици не познавали този деликт, само отделни случаи.
По-късно е уреден по следния начин:
– при увреждане на роб или животно плаща се най-високата цена през последната година
– при увреждане на друга вещ плаща се най-високата цена през последните 30 дни.

Exclamation

63) Кражба. Деликти по преторския едикт



1) Кражба (Furtum)
Според Дванадесетте таблици, кражба било противозаконно отнемане на чужда движима вещ. В класическото право съставът й се е разщирил, трябвало е вече да е налице умисъл.
Била два вида:
– furtum manifestum (явна) – при която крадецът бива заловен на местопрестъплението; санкции: – ако е малолетен: бой с пръчки; – роб: хвърляне от Тарпейската скала след бой; – свободен пълнолетен: бой и присъждане на потърпевшия, който решавал какво да прави с него. Ако кражбата се извършвала нощем или с оръжие, жертвата можела да убие крадеца. Тази санцкия се запазила и в класическото право.

– furtum nec manifestum (неявна) – при която крадецът не е бил заловен; санкция: заплащане двойната стойност на откраднатата вещ; в класическото право тази санкция се променила – на потърпевшия се дал иск за четворната стойност на вещта и иск за двойната. Искът се давал на всеки, заинтересован вещта да не бъде открадната.

– Освен наказателни искове, имало и реиперсекуторен иск, който се давал само на собственика на вещта за простата й стойност.

2) Деликти по преторския едикт
Деликтите като източник на облигационни отношения се свеждали до виновното извършване на едно противоправно действие, довело до осъществяването на вредоносен резултат. Те се отличавали от престъпленията по степента на този вредоносен резултат и обществената опасност.
Неправомерното посегателство можело да бъде върху телесния интегритет или честта на личността (Законът на дванадесетте таблици различавал три вида посегателство: осакатяване, счупване на кост и нанасяне на удар, наказвали се с глоба). В класическото римско право кражбата на имущество.

Видове едикти:
– неправомерно увреждане на чужда вещ (damnum iniuria datum)
трябвало да бъде налице увреждане на чужда вещ; то да бъде неправомерно и чрез телесно въздействие върху тази вещ.

– неправомерно поведение на длъжника на една облигация (fraus creditorum)
Изразявал се в това, че се унищожавали правните актове, чрез които длъжникът увеличавал своята несъстоятелност. За да е налице този едикт, длъжникът трябвало да предприеме действие, с което увеличава своята неплатежоспособност. Умисълът тук е задължително условие.

Въпрос 64 – Квазиделикти.

Квазиделикти.
В Юстиниановата кодификация с термина „квазиделикти” са означени няколко произтичащи от преторското право задължения,които наподобяват деликтите.За възникването им невинаги се е изисквало да бъде проявена вина.
Най-важните случаи,при които е била установена такава отговорност,са свързани със слабостите и недостатъците в благоустройството на античния Рим.
Тъй като улиците в Рим са били тесни и неудобни за един оживен трафик,а при такива обстоятелства(оживление и тесни улици) е съществувала голяма опасност за минивачите.
При това положение на нещата преторът е трябвало да вземе строги мерки срещу тези,които,нарушавайки благоустройството и градската хигиена,са застрашавали минувачите по римските улици.Създадени са били action de positu et suspensu и actio de deiectis et effuses. Деянията ,санкционирани с тези два иска ,както и деянието на съдията,”направил процеса свой”, защото не е изпълнил задълженията си по разрешаване на спора,са означени от Гай като „квазиделикти”.
А)Litem suam facere(да направиш процеса свой).
Така се наричало поведението на заклетия съдия,който не изпълнявал задълженията си по разрешаване на спора – напр. Не се явявал във форума на посочения от магистрата ден,не спазвал съдопроизводствените правила и пр.
Б)Actio de positu et suspensu (иск за поставеното и окаченото)
Преторският едикт запрещавал да бъдат поставяни,респективно окачени върху издадените части на една сграда вещи, които при падането си биха могли да причинят някому вреда . Срещу обитателя на сградата,който е нарушил тази разпоредба,преторът давал иск в размер на 10 000 сестерции.Искът бил actio popularis, т.е. можел да бъде предявен от всеки римски гражданин.При предявяването му от неколцина с предимство се ползвал първият.
В)Actio de deiectis vel effuses ( иск за изхвърленото или излятото).
Този иск се давал срещу обитателя на една сграда,от която била хвърлена някаква вещ или била изляна някаква течност,която причинила имуществена щета.Преторът сметнал,че санкциите на lex Aquilia не са достатъчни,за да бъдат ефикасно защитени потърпевшите в тези случаи.Затова той дал една action de deietis vel effusis, която не обхващала в своето съдържание изискването да има проявена от ответника вина.
Акцията имала за предмет двойната стойност на причинената щета.Ако бил убит свободен,давал се иск в размер на 50 000 сестерции.

Въпрос 65:
Наследство, наследяване.
Принципи на римското наследствено право


1. Наследство (hereditas)
Терминът “наследство” (hereditas) означавал съвкупността от онези имуществени права и задължения, които след смъртта на наследодателя преминавали върху наследника.
Наследникът встъпвал в правното положение на наследодателя, той ставал носител на правата и задълженията, които влизат в наследството. Той се явявал своеобразен продължител на личността на наследодателя. Когато наследниците били няколко, наследството се поделяло между тях. Делимите вземания и задължения се поделяли автоматично между сънаследниците съобразно с дела, който имал всеки сънаследник. За неделимите вземания и задължения се създавала активна, респективно пасивна солидарност между сънаследниците. Вещите, които били собственост на наследодателя, ставали съсобственост на наследниците. За да се достигне до реално поделяне на същите, необходимо било да се извърши делба. За тази цел всеки от сънаследниците разполагал по отношение на другите с иска actio familiae erciscundae.


2. Наследяване
Римското право познавало 2 начина за наследяване: по закон и по завещание. Тези два начина обаче не са възникнали едновременно.
В най-древната епоха от развитието на човешкото общество проблемът за наследяването въобще не се е поставял. В родовото общество всички блага били в общо ползване и след смъртта на някого от членовете на рода, родовото имущество продължавало да бъде колективна собственост, каквото е било и преди това.
Наченките на наследяване и наследствено право се коренят в най-старото римско право. Тогава навярно наследяването е можело да става само по закон, не и по завещание.
Още по времето на Дванадесетте таблици обаче римското право е познавало и наследяването по завещание.
Римското право е давало приоритет на наследниците по завещание пред наследниците по закон.


3. Принципи на римското наследствено право
Наследството се открива с момента на смъртта на наследодателя. Откриването на наследството обаче не е достатъчно, за да премине то върху наследника: необходим е и още един момент – приемането на наследството.
Лицата, които са се намирали под властта на наследодателя в момента на смъртта му, са добивали наследството със самото му откриване, без да се налага да правят волеизявление за приемането му. По цивилното право те стават наследници дори въпреки волята си. Преторът обаче е дал на тези наследници възможността да се откажат от наследството. За целта е трябвало просто да се въздържат от всякаква намеса в наследствените работи. Робите обаче не са можели да се освободят от наследство.
Лицата, които не са се намирали под властта на наследодателя в момента на смъртта му, не са придобивали наследството при самото му откриване, а е трябвало да изявят волята си да го приемат.
В старото право, ако едно наследство стои неприето и едно лице завладее наследствените имоти, то след едногодишно владение, макар и недобросъвестно и без юридическо основание, това лице става наследник. Този институт е бил отменен при Марк Аврелий.
Когато едно наследство е открито, но още не е прието, се приема фикцията, че наследодателят още не е починал, тъй че наследството може да се увеличава (например чрез размножаване на животните). Наследството остава в тази позиция до момента на приемането. В момента, в който наследникът го приеме, се смята, че го е приел в момента на откриването.
По време на Републиката съдебната практика е считала, че наследодател, който при наличието на най-близки родственици оставя имуществото си на едно трето лице – наследник по завещание, постъпва против повелите на чувството за дълг към най-близките. Смятало се е, че такова завещание е достатъчно само по себе си за установяване на липсата на здрав разум у завещателя.
Наследството по преторския едикт се е наричало bonorum possessio. Преторът е давал такова наследство преди всичко на онзи, който му представи завещание на покойния. В някои случаи обаче, въпреки съществуването на завещание, преторът е давал bonorum possessio на лица, които не фигурират в него – например ако в завещанието не е споменат еманципиран син.
Ако не е имало завещание, преторът е давал bonorum possessio по особен ред.
Отначало обстоятелството, че някой е получил bonorum possessio, не е лишавало наследниците по цивилното право от възможността да завеждат иск за наследство. Bonorum possessio, което не може да се противопоставя от преторски наследник на правата на цивилния наследник, се е наричало bonorum possessio sine re. По-късно законните наследници в повечето случаи били лишени от възможността да получат наследство по този начин. В тези случаи, в които bonorum possessio дава на преторския наследник възможност да отблъсне иска на цивилния наследник, имаме bonorum possessio cum re.
Преторското наследство се откривало в момента на смъртта, а приемането му ставало в момента, в който преторът издаде решение за даването му.

Въпрос 66:
Интестантен ред на наследяване


1. Интестантно наследяване по цивилното право (Дванадесетте таблици)
Цивилното право установява 3 класи наследници:
1) първа класа (т.нар. “свои наследници”)
Това били лицата, намиращи се под властта на наследодателя (подвластните синове и дъщери, жената под манус, съпругата на умрелия преди наследодателя син, ако е била под манус, и т.н.)
Тези наследници придобивали наследството по право, без да има нужда да го приемат. Когато били от една и съща степен, наследявали по глава, а когато били от различни степени – по колена (внуците получавали частта от наследството, която би получил техният баща, ако би преживял наследодателя).

2) втора класа
Това бил най-близкият агнат на наследодателя. Той не придобивал наследството по право – за да стане наследник, трябвало е да го приеме.
Най-близък агнат е бил братът на наследодателя. Следващият бил чичото, по-следващият – братовчедът. Ако имало няколко агнати от една и съща степен – например няколко братя, те делели наследството по глави. По-близките агнати по принцип отстранявали по-далечните. Ако най-близкият агнат не приемел наследството, те не се предлагало на следващия по степен, а оставало вакантно.

3) трета класа
Това били гентилите – лицата, които принадлежали към рода на наследодателя.


2. Интестантно наследяване по преторския едикт
Постепенно на мястото на старата система на наследяване, установена от Дванадесетте таблици, се появила системата на наследяване по преторския едикт. Тя включвала 4 категории лица:
1) низходящи (либери)
В тази класа влизали всички низходящи на наследодателя, включително и еманципираните такива. Наследниците наследявали по глава, а ако били от различни степени – по колена.

2) легитими
В тази класа влизали наследниците по Дванадесетте таблици.

3) когнати
Кръвните роднини били призовавани само до 6-та, и по изключение до 7-ма степен. Наследството се деляло по глави. Дадената на тази класа наследници bonorum possessio не можела да се противопостави на цивилните наследници.

4) преживял съпруг(а)
Ако съпругата била в брак под манус, тя била призовавана към наследството на своя съпруг още с първата класа.

Преторските наследници не наследявали по право, затова те трябвало да потърсят наследството, което им предоставял преторские едикт. На всяка от четирите наследствени класи бил даван 100-дневен срок да приеме наследството. За родителите и децата на наследодателя срокът бил една година. Ако в дадения срок съответната класа не била потърсила наследството, идвал ред на следващата и т.н. Вътре в класата на когнатите призоваването също се извършвало последователно.


3. Интестантно наследяване по класическото, следкласическото и Юстиниановото право
Развитието на интестантното наследяване по време на класическия и следкласическия период се характеризира с все по-голямо зачитане на кръвното родство при определянето на наследствените класи. Следкласическото римско право се стреми да изгради интестантното наследяване изцяло върху кръвното родство и да преодолее различията между цивилното и преторското наследяване. Този процес обаче е затрудняван от вулгаризирането на римското право, което е особено осезаемо на Запад. Затова Юстиниан извършва една реформа в областта на наследственото право, закрепена в 2 новели (118 и 127). Тя определя 4 групи наследници:
1) низходящи
В тази категория наследяват законните низходящи на наследодателя и осиновените от него.

2) възходящи
Тук влизат майката, бащата, бабата, дядото, както и родените от едни и същи родители братя и сестри и децата на умрелите по-рано братя и сестри. Децата получават частта, която би се паднала на техния родител. Другите получават по глави (например при баща, брат и две деца от починал втори брат – бащата и братът по 1/3, на двете деца заедно пак 1/3, т.е. по 1/6). Ако наследяват само възходящи, най-близкият по степен изключва останалите. Ако възходящите са от една и съща степен, делбата става по линии (например при дядо по бащина линия и дядо и баба по майчина линия – ½ на първия и ½ на вторите двама, т.е. на тях се пада по ¼).

3) еднокръвни и едноутробни братя и сестри

4) останалите кръвни роднини без ограничение, като най-близките изключват по далечните


4. Интестантно наследяване на освободен роб
Интестантното наследяване на един освободен роб се различавало от интестантното наследяване на свободно родените.
Според Дванадесетте таблици, ако наследодателят не бил оставил “свои наследници” (heredes sui), наследявал го неговият патрон и агнатите му.
Преторското право дало на патрона възможност да наследява и в случая, когато наследодателят бил оставил свои наследници, но те не били негови кръвни роднини – например осиновен син или дъщеря. В такъв случай патронът получавал половината от наследството.
По преторското право патронът не се предпочитал единствено пред брата и сестрата на наследодателя.
По Юстиниановото право патронът наследявал освободения, който не бил оставил низходящи. Следвали низходящите на патрона, а после – когнатите му.


5. Защита на наследниците по закон срещу лишаване от наследство
По системата на римското право наследяването на завещание се предпочитало пред наследяването по закон, но свободата на завещателя да изключи напълно своите законни наследници от кръга на наследяващите го все пак била ограничена.
> ограничения на свободата на завещателното разпореждане в древното римско право
В древното римско право много често е бил назначаван един-единствен наследник, най-често един от синовете на наследодателя, като по този начин останалите подвластни са били лишавани от наследство. Завещателят обаче трябвало да обезнаследи поименно, изрично в своето завещание синовете си, а останалите “свои наследници” – общо. Ако в завещанието е пропуснато да бъде назначен или обезнаследен един син, то е нищожно. Ако са пропуснати дъщеря или внук, завещанието е действително, но към наследниците се прибавяли и пропуснатите.

> обезнаследяване по преторското право
Преторът предвидил, че трябва да бъдат обезнаследявани поименно не само heredes sui на наследодателя, но и всички други liberi от мъжки пол. Ако завещателят е пропуснал да назначи или да обезнаследи някое от лицата, които по едикта са имали право да бъдат вписани в завещанието, то не е било нищожно, но преторът давал на пропуснатия bonorum possessio на онази част от наследството, която му се падала по закон.

> законна част
Ако някой от наследниците бивал изрично обезнаследен, то той нямал вече никакво право върху наследството на наследодателя. За да бъдат защитени най-близките родственици на наследодателя от произволни обезнаследявания, в полза на най-близките му роднини била създадена т.нар. законна част, с която наследодателят не можел да разполага при своето завещание.
Съдебната практика на центумвиралните съдилища (по-късно на претора и императора) счела, че наследодател, който при наличието на най-близки родственици оставя чрез завещание цялото си имущество в полза на едно чуждо лице, постъпва против повелите на чувството за дълг към най-близките. Смятало се е, че такова завещание само по себе си е достатъчно за установяване на липсата на здрав разум у завещателя. Други доказателства не се искали и такова завещание било смятано за нищожно.
Завещателят можел да избегне възможността завещанието му да бъде обезсилено, като остави на най-близките законни наследници ¼ от онази наследствена част, която те биха получили при липса на завещание. Това е и т.нар. законна част. Наричала се е quarta Falcidia.
Правото на задължителна част са имали низходящите и възходящите на наследодателя. Братята и сестрите са имали право на такава част, ако наследодателят е бил назначил за наследник опозорено лице.
Ако завещателят в завещанието си без основателни причини не е оставил на лицата, които имат право на законна част тази част (1/4 от това, което биха получили по закон), то те са имали иска querella inoficiosi testamenti – иск, по който завещанието е било признавано за нищожно и към наследството са се призовавали законните наследници.
Юстиниан дал право на всяко лице, което има задължителна част, да фигурира в завещанието. Той също така увеличил задължителната част на 1/3 от законната, ако законната не е по-малка от 1/4 от цялото наследство, и на 1/2, ако законната част е била по-малка от 1/4.
Ако наследодателят не оставял в завещанието си нищо на лице, което имало право на задължителна част, то назначенията на наследници в завещанията били нищожни, обаче другите разпореждания – например освобождаването на роби в това завещание – запазвали действителността си.
Ако лицето, което има право на задължителна част, но е получило в завещанието нещо, което е по-малко от нея, това лице можело да иска от другите наследници да допълнят неговия дял до задължителната част.

Въпрос 67:
Наследяване по завещание

1. Завещание
Завещанието в римското право било едностранен отменим акт по случай на смърт, с който се назначавал наследник.
– едностранен акт: завещанието не изисквало съгласието на лицето, което се назначава за наследник
– отменим акт: завещанието винаги можело да бъде отменено от наследодателя, който го е направил
– акт по случай на смърт: завещанието е пораждало правни последици само след смъртта на наследодателя
– назначаващ наследник: в завещанието се съдържа назначението на наследник

2. Способност за завещаване и за получаване по завещание
1) способност за получаване на наследство по завещание (testamenti factio passiva)
Способност да получават наследство по завещание имали римските граждани и робите им. Робите на наследодателя могат да получават по завещание само ако са освободени в завещанието му, а чуждите роби също могат да получават по завещание, но те приемат в полза на лицето, което е техен господар в момента на приемането, и това лице трябва да бъде способно да наследява. Наследникът трябва да има способност да получава наследство в 2 момента:
– делация: момента, в който се открива наследството
– аквизиция: момента на приемането
Способността на наследоприемника трябва да трае през цялото време между тези два момента. Ако между тези 2 момента настъпи неспособност на наследника да приема завещанието, но той все пак е способен в момента на откриването му, това няма да му навреди.
За наследяване по завещание са неспособни лицата, за които завещателят не може да има ясна представа. Тук влизат и юридическите лица, а също и неродените при съставянето на завещанието, които по-късно били изключени от тази категория.
От времето на Август наличността на testamenti factio passiva не била достатъчна за наследника да получи завещаното му. Той трябвало да има и способност да получи наследството – capacitas.
Неспособните да получат наследство са се наричали incapaces. Това са:
1) неженените – те не могат да получат нищо от това, което им е оставено по завещание, освен ако завещателят не им е близък роднина
2) женените-бездетни могат да приемат само ½ от онова, което им е оставено
3) бездетните съпрузи могат да получават един от друг само 1/10 от оставеното
Частта, която оставала неполучена, се разделяла между другите наследници, които имали деца.

2) способност за завещаване
За да може да завещава, едно лице трябвало да има специална правоспособност. В нея се включвал commercium (перегрините били неспособни да завещават по цивилното право), лицето да бъде sui iuris, и да бъде дееспособно. Лудите, разточителните и намиращите се под настойничество не можели да завещават. Жените, над които било упражнявано задължително настойничество, можели да завещават само със съдействието на своя настойник.

3. Форма на завещанието
Формата на римското завещание е претърпявала значителни промени е течение на дългата история на римското право. Все пак могат да се откроят няколко основни вида завещания:
1) завещание пред свиканите комиции
Това е най-старото от завещанията, които римското право познава. Съществувало е по време на Дванадесетте таблици. Извършвало се е с участието на комиции и е имало за цел да даде наследник на онези, които не са имали подвластни.

2) завещание чрез бронз и везни
При този тип завещание разпорежданията по случай смъртта се извършвали чрез акта на манципацията. Първоначално наследственото имущество било манципирано на едно доверено лице, което трябвало след смъртта на наследодателя да изпълни волята му.
По-късно ролята на довереното лице била сведена до една проста формалност – то заявявало при извършването на манципацията, че имуществото на наследодателя се намира у него само за да може той да направи завещание съгласно държавния закон.
Разпорежданията на завещателя били написвани върху восъчни табелки, които той предавал на довереното лице, след което те били затваряни и запечатвани.

3) завещание по преторския едикт
Тогава, когато пред претора се явявали спорове по въпроса, кой е наследник на дадено лице, той давал владението на наследственото имущество (bonorum possessio) на този, който му представел писмено завещание, подпечатано с не по-малко от 7 печата.
Първоначално цивилните наследници можели да предявят иск и владението да бъде отнето от преторските и дадено на цивилните наследници. По-късно обаче цивилните наследници вече нямали възможността за противопоставяне на преторските.

4) завещание по Юстиниановото право
Юстиниановото право познавало 2 вида завещание – частно и публично. Частното завещание можело да бъде устно или писмено. Публичното завещание се съставяло с участието на публичната власт. То също бивало 2 вида. При първия вид завещателят заявявал своята последна воля пред съда, а при втория – завещанието се предавало в императорската канцелария.

4. Съдържание на завещанието
Всяко завещание трябвало да съдържа назначаването на наследник.
Със завещанието можели да се назначат повече от един наследници. В такъв случай те получавали равни дялове от наследството, а ако наследодателят бил разпоредил друго, спазвала се неговата воля.
Допускало се назначаването на наследника в завещанието да бъде поставено в зависимост от отлагателно условие, но не и от отлагателен срок.
Назначаването на наследник под прекратително условие или под прекратителен срок се е считало за недопустимо.
Ако един наследник бил назначен за такъв под отрицателно условие (например Тиций да бъде наследник, ако не отиде в Картаген), било прието, че наследникът може да получи веднага наследственото имущество, но трябва да даде обезпечение, че ще го върне, ако отрицателното условие се сбъдне.
Завещанието изключвало винаги и изцяло интестантното наследяване. Никой не можел да бъде наследяван отчасти по завещание, отчасти по закон. Смятало се, че щом едно лице е назначено за наследник, то е назначено за наследник на цялото наследство, дори и ако му е определена само част от него. То трябвало да получи част от наследството, ако се конкурира с други наследници по завещание, но ако се конкурира с такива по закон, получава всичко.
Римското право допускало завещателят да назначи едно лице за наследник в случай, че първият посочен от него наследник не стане такъв. Пример: “Тиций да бъде наследник. Ако Тиций не стане наследник, Мевий да бъде наследник”. Този институт се наричал вулгарна субституция.
Когато бил назначаван наследник на подвластния за в случай, че последният не достигне пубертета, говорим за пупиларна субституция. С помощта на пупиларната субституция наследодателят назначавал наследник не само на себе си, но и на своя непълнолетен подвластен.
Много често пупиларната субституция била комбинирана с вулгарната.

5. Отмяна на завещанието
Само съставянето на едно ново валидно завещание е отменяло старо завещание, и то само в случаите, че разпоредбите на новото завещание не били в противоречие с разпоредбите на старото такова.
Според преторското право завещанието се считало за отменено и в случаите, когато са били счупени печатите му или е бил повреден самият документ, на който то е било написано.
В Юстиниановото право е било установено, че завещание може да се отмени и ако волята на наследодателя за отмяната му е била изразена пред 3-ма свидетели или е била надлежно документирана, но само ако от съставянето на завещанието са били изминали 10 години.

Въпрос 68:
Легати и фидеикомиси


1. Заветите в римското право
Когато едно лице в римското право придобивало наследство, независимо по закон или по завещание, то ставало универсален правоприемник на наследодателя. То получавало имотите и вземанията на наследника, но също така и неговите задължения.
Римското право познавало обаче и такъв правен институт, по силата на който на едно лице се давало определено наследствено имущество, без това лице да се прогласява за универсален правоприемник на наследодателя и да бъде обременявано със заплащането на неговите задължения. Такова лице се наричало заветник, а разпореждането по случай на смърт, с което се оставяло на даденото лице определеното имущество – завет.
Заветите имали широко разпространение в римското право, особено по време на неговия разцвет. Могат да бъдат отграничени 2 вида завети: легати и фидеикомиси.


2. Легати
Легатите са по-старите завети, които могли да се учредяват само в завещанието на наследодателя при спазването на строго определена форма. Модестин дефинира легата като оставено със завещанието дарение.
По-късно легати можели да се учредяват и в отделни писма до наследника, кодицили, но само при условие, че в завещанието се споменава, че има такова писмо. Те могат да бъдат в полза само на римски граждани, и то само на такива, които са способни да наследяват по завещание.
Римското право познавало 4 вида легати:
1) legatum per vindicationem
Този легат се учредявал с думите “давам и завещавам”. Той създавал вещно право в полза на заветника. След смъртта на завещателя собствеността на завещаното преминавала направо в имуществото на заветника. Легатарят можел да предяви ревандикационен иск при отказ да получи завещаното му.

2) legatum per damnationem
Този легат се учредява с думите “да бъде осъден” и има облигационно действие: създава право на легатаря да иска от наследника да извърши нещо, например плащане на сума. Легатарят има срещу наследника личен иск – actio ex testamento.

3) legatum sinendi modo
Този легат се създава с думата “да позволи”, т.е. наследникът да позволи на легатаря да вземе за себе си нещо. Той имал същото действие като легата per damnationem, т.е. облигационно.

4) legatum per praeceptionem
Учредява се с думата “да вземе предварително”. С този легат, когато завещателят е назначавал няколко наследници, е могъл да разпореди само един от тях да получи нещо от наследствените имоти и само останалото да се разпредели между всички наследници. Има вещно действие.


3. Фидеикомиси
Фидеикомисите са завети, които са се появили по-късно от легатите. Те представлявали неформално учредени завети, които могли да бъдат направени както в завещанието, така и вън от него – без спазване на онези строги форми, които са характерни за легатите.
Първоначално фидеикомисите не са били задължителни и са се разглеждали като прости пожелания на наследодателя, които наследникът може да изпълни или да не изпълни. Фидеикомис означава именно “поверен на добросъвестността” на лицето, от което се е искало да го изпълни. Задължителната сила на фидеикомисите датира от времето на Октавиан Август.
Фидеикомиси можели да се правят в полза не само на римски граждани, способни да получават наследство по завещание, но и на други лица. За да бъдат правно задължителни обаче, фидеикомисите трябвало да бъдат направени от лице, което е способно да завещава.


4. Смекчаване на различията между легати и фидеикомиси
Постепенно във времето различията между легатите и фидеикомисите били смекчавани, докато при Юстиниан различията между тези два вида завети изчезнали напълно.
Смекчаването на различията станало в няколко направления:
– било прието, че легатът може да бъде правен вън от завещанието
– постепенно за възможността за получаване на фидеикомиси били въведени изисквания, аналогични на тези при легатите
– била смекчена формата на легатите – в следкласическото право те можели да се учредяват и без тържествени формули
При Юстиниан легати и фидеикомиси можели да се учредяват задължително пред петима свидетели. Те произвеждали винаги вещноправно действие, когато това е възможно, а ако е невъзможно (например завещана е вещ, която се оказва, че е на трето лице), създават задължение да се допълни завещанието на заветника, т.е. имат облигационно действие.


5. Законни ограничения на заветите
Завещателят в старото право е можел, като назначи някого за наследник, да учреди толкова големи завети, че за наследника да не остане нищо от наследството. В продължение на дълъг период от време тази опасност е била смекчавана с различни мерки, но окончателно решение тя намира в един плебисцит от 40 година пр. Хр. Той постановява, че лицето, което е назначено за наследник по завещанието, трябва да получи не по-малко от ¼ от цялото наследство (фалцидиева четвърт). Ако завещателят е засегнал тази четвърт, тогава заветите се намаляват пропорционално, за да се допълни тя.
Този плебисцит (lex Falcidia) се е отнасял само за легатите, а от времето на Империята – и за фидеикомисите.


6. Завети на наследство
И легатите, и фидеикомисите имали за предмет определени имуществени права от наследството. Римското право обаче познавало и такива легати и фидеикомиси, чрез които наследодателят оставял на заветника цялото наследство или част от него.
След сложно развитие на тези институти се стига до Юстиниановото право, където универсалният фидеикомисар на наследството се е третирал като истински наследник, но за редовния наследник се запазвала ¼ от наследството.


7. Придобиване на заветите
За придобиването на завета от заветника имат значение 2 момента:
1) Моментът, в който наследството се открива, а ако заветът е под условие, в който условието се сбъдва при открито вече наследство. В този момент заветникът трябва да е способен да придобива по завет. Ако умре след това, неговото право не се погасява, а преминава върху наследниците му.
2) Моментът на приемането на наследството, чрез който правото върху завещанието се е прехвърляло върху заветника.

Въпрос 69:
Приемане и отказ от наследство


1. Приемане на наследството
Домашните наследници (heredes domestici), в категорията на които били включени подвластните на наследодателя и освободените чрез завещанието му роби, придобивали наследството по право в момента на откриването му.
Всички останали наследници, за да придобият наследството, трябвало да го приемат. Волеизявлението по приемане на наследството в този случай може да бъде направено по 3 начина:
1) тържествено волеизявление на волята на приемане, направено пред свидетели (cretio)
2) мълчаливо изявяване на волята на приемане чрез разпореждане с наследствените имоти (gestio pro herede)
3) изрично, но неформално изявяване на волята на приемане (nuda voluntas)

> приемането на наследството не можело да става под условие или срок
> приемането на наследството трябвало да изхожда от дееспособно лице
> ако наследникът бил недееспособен, необходимо било съгласието на настойника или попечителя, а ако бил подвластно лице – съгласието на главата на семейството или господаря
> не можели да придобиват наследство по закон недостойните наследници
> за придобиване на наследство по закон са важали установените от законодателството на Август ограничения по отношение на нежените и бездетните
> наследникът по Юстиниановото право е можел, ако иска, да заяви в 30-дневен срок, че ще приеме наследството по опис; описът е трябвало да бъде извършен в срок от 60 дни; в такъв случай наследникът е отговарял за дълговете на наследодателя само до размера на наследството
С приемането на наследството наследникът ставал продължител на личността на наследодателя и встъпвал в правното му положение, като ставал носител на правата и задълженията му.

2. Отказ от наследство
Тъй като домашните наследници придобивали наследството в момента на откриването му, те го придобивали дори и тогава, когато не желаели да го приемат. Според цивилното право те не можели да се откажат от наследството. Преторът обаче им дал такава възможност – докато още не са се намесили в наследствените работи, да се откажат от него, въздържайки се от приемането му. Тази възможност била използвана от наследниците най-вече тогава, когато наследството било обременено с големи задължения и активът му бил по-малък от пасива. Право на отказ от наследството не са имали само освободените чрез завещанието от наследодателя роби, които поради това са се наричали необходими наследници.
Кредиторите на наследодателя са имали правото да запитат домашните наследници дали смятат да приемат наследството, защото продължителното оставяне на въпроса за приемането на наследството висящ можел да им навреди. Наследникът имал срок от 100 дни да отговори на кредиторите. Ако не отговори в този срок, губи правото си да приеме наследството и имотите остават за кредиторите, за да ги продадат.
Ако наследникът е несъстоятелен, съгласно едикта, кредиторите могат да поискат наследеното му имущество да се държи отделно от имуществото на наследника и от него да бъдат удовлетворени първо те, а после кредиторите на наследника.


3. Принципи
Най-близкият агнат, призован към наследяване по Закона на Дванадесетте таблици, можел да отстъпи чрез in iure cessio наследството, преди да го е приел, на друго лице.
Ако лицето, което е призовано към наследяване, почине, преди да приеме наследството, неговите права върху наследството му не преминават върху наследниците му. Юстиниан изменя това положение, като постановява, че ако смъртта настъпи не по-късно от една година след откриването на наследството, наследниците на починалия могат да приемат вместо него. Това се нарича трансмисия.
Ако някой умре и не се яви никой, който да приеме наследството му, от времето на Август наследник става държавата. Тя е трябвало да изпълни всички завети, които е направил покойният. Държавата е приемала наследството само, ако то е състоятелно. В противен случай то остава на кредиторите като вакантно и те го продават.
Ако наследникът се е провинил тежко към наследодателя, държавата му отнемала наследството и приемала ролята на наследник.

4. Акресценция и кадуцитет
Акресценцията е нарастване на дела на някои сънаследници с дела на други сънаследници, които не желаят или не могат да приемат наследството.
Акресценцията става независимо от волята на този, чийто дълг се увеличава. Тежестите (например заветите), които завещанието налага върху дяловете на лицата, които не са станали наследници, не преминават върху дяловете, към които първите дялове преминават. (Пример: Назначавам за наследници А и Б. Възлагам на А да брои 1000 лв на В. А се отказва от наследството. Б обаче не е длъжен да плати 1000 лв на В.).
Акресценцията не се прилага в 2 случая:
1) ако едно лице не може да приеме наследството, понеже е неженено или бездетно
2) ако едно лице не може да приеме поради причини, настъпили след съставянето на завещанието
В тези 2 случая частта, останала свободна, се разпределя между тези сънаследници, които имат деца, а ако такива няма, остава за държавата. Тук нарастването става само по желание на тези, чиито дялове нарастват, и става заедно с тежестите. В такъв случай говорим за кадуцитет.

Въпрос 70:
Дарение.
Дарение по повод на смърт

1. Дарение
Дарението според римското право било юридически акт, по силата на който едно лице се обеднявало с някаква част от своето имущество в полза на друго лице, на което искало да окаже щедрост.
При дарението на обедняването на едната страна (дарителя) съответства обогатяването на другата страна (надарения).
Извършеното от дарителя дарение трябвало да бъде изрично или мълчаливо прието от надарения. Обедняването на дарителя и обогатяването на надарения трябвало да имат своето оправдание в дарствените намерения на дарителя. Нямало значение по какъв мотив дарителят оказвал своята щедрост.
Дарението не било правна сделка, имаща своя собствена юридическа форма и ясно обособени правни последици, специфични само за този институт. Дарението като акт на щедрост можело да се извърши по различни начини:
1) като акт за прехвърляне на собственост (манципация, традиция, in iure cessio)
2) чрез договор за поемане на задължения (стипулация)
3) чрез опрощаване на дълг и др.
Елементът, обединяващ тези различни актове, бил безвъзмездният характер на дарствения акт.
Едва в следкласическото право дарението се превръща в правна сделка чрез която при спазването на определена форма се извършвало безвъзмездно прехвърляне на собственост от дарителя върху надарения.
Като цяло римското право се е отнасяло скептично към дарствените актове. Например, по времето на Републиката бил издаден закон, който забранявал извършването на дарения, надвишаващи определен размер. Пак по времето на Републиката била установена и забрана за извършването на дарения между съпрузи. Мотивът бил, че хармонията в семейството не бива да се купува и единият съпруг да се разорява поради чувствата си към другия.
В следкласическото право даренията придобили публичност.


2. Дарение по повод на смърт
Дарението по случай на смърт се различавало от обикновеното дарение по това, че било подчинено на условието надареният да преживее своя дарител, и имало окончателен ефект след смъртта на дарителя.
При това дарение дарителят предпочитал надарения пред своите наследници, но предпочитал себе си пред надарения.
Дарението по случай на смърт се отличавало от заветите по това, че то се извършвало независимо от съставянето на каквото и да било завещание от страна на дарителя.
Дарението по случай на смърт е отпадало, ако надареният умре преди дарителя. До смъртта на надарения то е можело да бъде отменено от дарителя. Такива дарения са били допустими и между съпрузи, при които даренията по принцип били забранени.
Наследодателят нямал право да направи такова дарение, което да надвишава запазената за законните наследници фалцидиева четвърт.
Юстиниан изисквал за валидността на този тип дарения те да са направени пред 5-ма свидетели.

Придобиване, което се извършва по повод смъртта на едно лице, но не е нито наследство, нито завет, нито дарение по случай на смърт, се нарича mortis causa capio. Главният случай е, когато едно лице е назначено за наследник или заветник при условие, че ще даде нещо на трето лице.

%d блогъра харесват това: