6. Обществена опасност и противоправност на деянието. Обстоятелства, които изключват обществената опасност и противоправността на деянието (неизбежна отбрана, крайна необходимост, други).

  Обществена опасност на престъпното деяние

 

Същност на обществената опасност като качество на престъплението. Характер и степен на обществената опасност. Отношение на обществената опасност към останалите свойства на престъплението.

1. Определение за обществена опасност– обществената опасност на престъпното деяние е основно, обективно, определящо и неюридическо негово качество, което го характеризира от гледна точка на неговото отрицателно въздействие върху съществуващите обществени отношения и го отличава от непрестъпните деяния.
2. Форми на обществена опасност. Чл. 10 НК определя и двете основни форми, в които може да се прояви обществената опасност като основно качество на всяко престъпно поведение: „Общественоопасно е деянието, което застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в Република България или други интереси, защитени от правото.“

а)Деянието уврежда непосредствения обект на посегателство, когато изменя отрицателно било самото обществено отношение, било като въздейства неблагоприятно върху условията за неговото нормално възникване, развитие или прекратяване.

б)Деянието застрашава дадени обществени отношения, когато създава реална опасност за тяхното увреждане, без последната да се е осъществила в действителността; не се стига до действително отрицателно засягане на самите обществени отношения или до неблагоприятна промяна в материалните условия за тяхното нормално протичане.

в) Отношението между застрашаването и увреждането – увреждането е по-тежка форма на проявление на обществената опасност; тя следва застрашаването и когато засяга едни и същи общ. отношения го поглъща.

3. Характер на обществената опасност – отразява качествените особености на това основно свойство на престъплението; отговаря на въпроса върху какво и как деянието въздейства отрицателно. Определя се от три обстоятелства.

а) от характера на обществените отношения, върху които се посяга; върху какво; имат различна обществена стойност.

б) спецификата на последиците, т.е. дали деянието уврежда или само създава опасност от увреждане.

в) степента на засягане на обекта на посегателството.

4. Степен на обществена опасност е количествена характеристика на осъщественото конкретно засягане на обекта; отговаря на въпроса колко е засегнат обектът; има значение за криминализиране на деянието и за диференциацията на наказанията. Определя се от множество обстоятелства:

а)обществената значимост на обекта на престъплението, от характера на обекта

б)специфичния характер на последиците, от това дали деянието уврежда или застрашава обекта на посегателството – при увреждане се вземат предвид количеството предизвикани отрицателни изменения в обекта, а при застрашаване степента на обществена опасност ще зависи от конкретната вероятност за увреждане на обекта, както и от характера на възможните престъпни последици.

в) характерът на самото действие или бездействие, защото от него зависи дали обектът ще бъде увреден или застрашен и доколко ще стане това – например степента на увреждане при телесна повреда ще зависи от силата, с която се нанасят ударите по жертвата и от това към кои части на тялото са насочени.

г) начините и средствата, използвани от дееца за осъществяване на деянието (чл. 195, ал. 1, т. 4 НК)

д)условията на време, място и обстановка, при които е осъществено конкретното деяние (чл. 195, ал. 1, т. 1 НК)

е)особеностите на субекта на престъплението – кражба, извършена от длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение (чл. 195, ал. 1, т. 6 НК), престъпленията представляващи опасен рецидив.

ж)особеностите на субективната страна на престъплението – предумисъл и користната цел повишават степента на обществена опасност.

 

  Обстоятелства, при които деянието не е обществено опасно

 

Същност и общи особености на тези обстоятелства. Неизбежна отбрана (чл. 12 НК). Задържане на престъпник (чл. 12 а НК). Крайна необходимост (чл. 13 НК); разграничение от неизбежната отбрана и от задържане на престъпник. Оправдан стопански риск (чл. 13 а НК).

1. Обстоятелства,при които деянието не е обществено опасно.

Съществуват обстоятелства, изрично предвидени и подробно описани в закона, при които деянието не е общественоопасно. Първият вид са тези обстоятелства, при които причиняването на определени вреди винаги е в интерес на обществото, защото те се причиняват при съществуваща действителна опасност обществените отношения да бъдат засегнати в по-голяма степен (неизбежната отбрана, крайната необходимост, причиняването на вреди при задържане на престъпник). От втория вид са обстоятелствата, при които вредите се причиняват, за да се предотвратят други по-съществени увреждания на съществуващи обществени отношения или за да се постигне съществен общественополезен резултат (оправданият стопански риск).

2. Неизбежна отбрана – Чл.12. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.

Нападение – всяко деяние, което поставя в реална опасност или уврежда държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго, т.е. всяко общественоопасно деяние. Възможно е то да се осъществи чрез едно или няколко действия или чрез бездействие, като деецът използва особени средства или оръдия или без да използва такива. Субект на нападението може да бъде всяко физическо лице. Без значение е дали нападателят е наказателноотговорно лице и какви качества притежава. Съдебната практика приема, че нападението може да бъде осъществено и чрез посредствено извършителство, като деецът мотивира наказателно неотговорно лице или трето лице, което действа без умисъл да го извърши. В тези случаи субекти на нападението са както посредственият извършител, така и лицето, което той е използвал като оръдие. Обект на нападението могат да бъдат практически всички видове обществени отношения – личността или правата на отбраняващия се, друго физическо лице или негови права, правата на юридическо лице, както и различни държавни или обществени интереси.

Положение на неизбежна отбрана може да бъде предизвикано единствено от нападение, което едновременно е непосредствено и противоправно.

-Нападението е непосредствено, когато е започнало и не е завършило. То започва от момента, когато възниква реална опасност за съществуващи обществени отношения в следствие поведението на нападателя, например когато той се насочва към жертвата, за да й нанесе побой. Нападението може да се изрази и като начало на увреждане на обекта, да речем когато нападателят е започнал да упражнява принудата при изнасилването. И при двете хипотези е необходимо създадената от нападението опасност да е действителна. Не се допуска неизбежна отбрана срещу предполагаемо или срещу бъдещо нападение. Нападението не е завършило, когато неговият обект все още не е окончателно увреден и нападателят продължава да осъществява поведението, в което се изразява нападението. По-особено стои въпросът, когато нападението е осъществено в някоя от формите на усложнена престъпна дейност. В съдебната практика е решен само въпросът за случаите на продължаваните и съставните престъпления, за които се приема, че нападението продължава до завършване на последното деяние. Това решение ще бъде правилно и по отношение на двуактните престъпления и тези на системно извършване. При продължени престъпления се създава едно трайно престъпно състояние – непрекъснато отрицателно въздействие върху обекта на посегателството. То създава и едно трайно състояние на неизбежна отбрана, което трае до неговото прекратяване и във всеки един момент то може да бъде преустановено със защитно деяние при условията на чл. 12, ал. 1 НК.

-Нападението ще е завършено при няколко хипотези: когато неговият обект е окончателно увреден, при което вече няма да има какво да се защитава,когато нападателят го е прекратил, като е дал външен израз на отказ от по-нататъшни действия и когато то е окончателно отблъснато от нападнатия или от трети лица.

– противоправно нападение е когато поведението, в което се изразява нападението, е забранено от действащото право.

-Защитата е деяние, но провокирано от нападението и предназначено да прекрати последното, като по този начин отстрани и създадената с него опасност от увреждане на определени обществени отношения. Тя е последица от нападението. Защитата се осъществява от нападнатия или което и ла е друго лице. Същността на защитата се изразява в причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели, така че да се създаде фактическа невъзможност той да продължи нападението или у него се създава мотив да го преустанови. Вредите, които защитата причинява, трябва да засягат само личността или правата на нападателя. Ако едно нападение се осъществи чрез посредствено извършителство, тогава вреди могат да се причиняват както на посредствения извършител, така и на използваното като оръдие лице. От обективна страна защитното поведение трябва да е от естество да отблъсне нападението или поне да ограничи опасността от него и да е осъществено докато трае нападението. Защитата е обществено оправдана, само ако не причинява вреди извън рамките на необходимите предели, т.е когато те не са превишени (чл. 12, ал. 2 НК). В закона няма изискване отбраняващият се да избере най-лекия начин на защита или дори за равностойност между причинените и предотвратените вреди. От субективна страна е необходимо деецът, осъществил защитата, да цели отблъскване на нападението.

3.Случаи, при които няма неизбежна отбрана.

а) Не може да става дума за неизбежна отбрана при условията на чл. 12, ал. 1 НК срещу поведение, което не е общественоопасно, или когато то не е противоправно, или пък не е непосредствено.

б)Деянията, които се осъществяват в изпълнение на закона, са правомерни и поради това не могат да бъдат нападение по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК. Ето защо и в практиката се прие, че „не са престъпления действията на гражданите, държавните и обществените органи, които са необходими за да се задържи престъпник, който върши или е извършил престъпление„.

в)Не може да има неизбежна отбрана и при привидно или мнимо нападение, когато в действителност не са застрашени никакви обществени отношения. В тези случаи сме изправени и пред мнима неизбежна отбрана, когато „деецът поради грешка (чл. 14 НК) относно действителността на нападението счита, че има нападение, докато то обективно не съществува„.

г) не може да се осъществява защита при условията на неизбежна отбрана и когато нападението е завършило.

е) не може да се позовава на неизбежна отбрана и този, който умишлено провокира нападение с цел да лиши от живот или да нанесе телесна повреда другиму.

4.Превишаване пределите на неизбежната отбрана – (чл. 12, ал. 2 НК) – превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението. В тези случаи защитата причинява вреди, които чувствително надхвърлят необходимото за отблъскване на нападението и тяхното предизвикване не е обществено оправдано.

а)Критерии за преценка:

– трябва да има несъответствие между характера на нападението и този на защитата – трябва да се преценява, като се съпоставят социалната значимост и характерът на обществените отношения, които се застрашават от първото и се увреждат от второто.

– опасността на нападението се определя от това дали то само застрашава обществените отношения, срещу които е насочено или вече е започнало тяхното увреждане, до каква степен е стигнало последното, каква е вероятността да се стигне до окончателно увреждане обекта на нападението и в каква степен е възможно да стане това.

– трябва да се съпоставят едни възможни, вероятни, но ненастъпили общественоопасни последици от нападението с едни действително причинени от защитата вреди.

– несъответствието между нападение и защита трябва да е явно; необходимо е да се отчита съразмерността на средствата за нападение и тези за защитата, степента на опасността, която заплашва нападнатия, неговите сили и възможности да отблъсне нападението в зависимост от броя на нападателите, тяхната възраст, физически сили, наличните оръдия, мястото и времето на нападението и всички други факти.

– при превишаване пределите на неизбежната отбрана защитата е общественоопасно деяние и ако са налице и другите признаци на дадено престъпление, отбраняващият се ,на общо основание трябва да понесе съответната наказателна отговорност; дори срещу такова деяние е допустима неизбежна отбрана.

-Превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение – чл. 12, ал. 4 НК . “Деецът не се наказва, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение.”

 Уплахата е силно и непреодолимо, внезапно появило се чувство на страх, израз на вродения у човека инстинкт за самосъхранение, което нападението предизвиква у нападнатия.

Смущението е неправилното възприемане от отбраняващия се на един или няколко елемента на нападението или на обстановката, в която то се осъществява. Това се дължи на внезапността на нападението и на факта, че отбраняващият се няма време сравнително спокойно да възприеме цялостната обстановка.

Разпоредбата на чл. 12, ал. 4 се прилага, само когато има превишаване пределите на неизбежната отбрана и това се дължи на уплаха или смущение. Тези състояния са без правно значение, когато защитата е останала в рамките на необходимите предели или когато осъщественото нападение вече е било преустановено. Но уплахата и смущението могат да са причина за грешка относно непосредствеността на нападението и така да доведат до мнима неизбежна отбрана. Дори и такава да няма, ако деецът е действал в някое от тези състояния, то на общо основание следва да се преценява като смекчаващо обстоятелство при индивидуализацията на наказанието. И в случаите, визирани от чл. 12, ал. 4 НК деянието е общественоопасно, поради което срещу него също е допустима неизбежна отбрана. Освен това и именно поради неговата обществена опасност, съдебната практика приема, че и в тези случаи „деецът носи гражданска отговорност за причинените вреди, освен ако не е на лице случайно деяние“.

б) Случаи, при които пределите на неизбежна отбрана не се превишават – Чл. 12 (3). Независимо от характера и опасността на защитата няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако  нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище или  не  може да бъде отблъснато по друг начин.

5.Крайна необходимост – чл. 13, ал. 1 НК – „Не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените.“

„Няма крайна необходимост, когато самото отбягване от опасността съставлява престъпление.” – чл. 13, ал. 2.

а)Непосредствената опасност

-Непосредствената опасност е едно обективно съществуващо състояние на действително застрашаване на конкретни обществени отношения или защитени от правото интереси, което се дължи на проявлението и действието на различни природни сили.

-От обективна страна за състоянието на крайна необходимост е характерно, че действието на природните сили се подчинява на обективните природни закони и създава реална опасност от увреждане на съществуващи конкретни обществени отношения или правно защитени интереси.

–Причина за възникване на опасността може да бъде както природно явление, така и човешко поведение, които поставят началото на обективни причинни процеси. Но във втория случай не трябва да се касае за нападение по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК. Възможно е също така непосредствената опасност да се дължи на съчетание от въздействие на природно явление и на човешко поведение едновременно.

–Обект на застрашаване, а следователно и на защита, са практически всички видове обществени отношения – държавни или обществени интереси, лични или имотни блага на дееца или на другиго.

– Опасността да е непосредствена, т.е. в момента на осъществяване на защитното деяние тя трябва да е възникнала и да не е отминала, да трае докато се реализира или бъде отклонена от този, който действа в състояние на крайна необходимост или от последвало събитие.

б)Защитното деяние

– то трябва да е насочено към спасяване на застрашения обект, да е от естество да противодейства на опасността само по себе си или като предизвика действието на други природни сили, които обективно противостоят на силите, създали

– то винаги причинява известни вреди, известни обективни отрицателни изменения в съществуващата действителност, които при това са предвидени като съставомерни последици в състава на някое престъпление.

– деецът трябва от субективна страна да цели спасяването на застрашения обект.

– деяние при условията на крайна необходимост може да осъществи всеки човек, освен ако деецът сам е провокирал опасността умишлено.

В)Особените изисквания

-да не съществува друг правомерен начин за избягване на опасността, освен чрез причиняване на вреди.

-чл. 13, ал. 2, според която разпоредба не може да има крайна необходимост, когато самото отбягване от опасността съставлява престъпление, т.е. необходимо е за субекта да не съществува наказателноправна забрана да отбягва опасността.

-накрая причиняването на вреди при крайна необходимост е оправдано, само ако тези, които са причинени с деянието, са по-малко значителни от предотвратените, от тези, които биха настъпили, ако защитното деяние не беше осъществено.

– поправянето на вредите, причинени на трети лица става от лицето, чиито блага са спасени въз основа на принципа „комуто ползите, нему и тежестите“.

Г)Мнима крайна необходимост ще има, когато едно лице причинява вреди, действайки при грешка относно обществената опасност на своето деяние, когато го осъществява при погрешна субективна представа за наличие на състоянието, визирано в чл. 13 НК. Неправилната представа при мнима крайна необходимост се отнася само до опасността. Деецът може да се е формирал неправилна представа за възникналата опасност, когато в действителност не е така; за непосредствеността на опасността, когато тя е съществувала, но вече е отминала; относно характера на една действителна опасност, както и за вероятността от нейното реализиране; за съразмерността на причинените и предотвратените вреди. Грешката относно обществената опасност във всички случаи изключва умисъла за причиняване на вреди (чл. 14, ал. 1 НК), а в случай, че неверните представи на дееца не се дължат на непредпазливост, последната също ще бъде изключена на основание чл. 14, ал. 2 НК. Тогава деянието няма да е извършено виновно и на това основание то не ще бъде престъпно.

6.Причиняване на вреди при задържане на престъпник – чл. 12а, ал. 1 НК предвижда, че „не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление при неговото задържане за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление, ако няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато превишаване на необходимите и законосъобразни мерки.“

а)Предпоставки за правомерно причиняване на вреди при задържане на престъпник. Този член е приложим единствено спрямо лицата, осъдени с влязла в сила присъда за извършени престъпления. Втората особеност във връзка със задържането е, че то се извършва с две цели, дадени кумулативно: за предаване на органите на властта и за предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление. Втората предпоставка за приложение на чл. 12а НК е лицето, на което са причинени вреди, да е извършило престъпление при неговото задържане.

б)Превишаване на мерките за задържане – в ал. 2 на чл. 12а НК пък се решава въпросът за това кога необходимите мерки за задържане на лице, извършило престъпление, се превишават. Според закона тяхното превишение ще е налице „тогава, когато има явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното от задържаното лице престъпление и обстоятелствата по задържането, както и когато на лицето без необходимост се причинява явно прекомерна вреда. В тези случаи наказателна отговорност се носи само при умишлено причиняване на вредата“.

 

7.Оправдан стопански риск – чл.13а. (1) Не е общественоопасно деянието което е извършено при оправдан стопански риск ,за да се постигне съществен общественополезен резултат или да се избегнат значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с нормативен акт, отговаря на съвременните научнотехнически постижения и опит, не поставя в опасност живота и здравето на другиго и деецът е направил всичко, зависещо от него, за предотвратяване на настъпилите вредни последици. (2) При решаване на въпроса, дали рискът е оправдан, се взема предвид и съотношението между очаквания положителен резултат и възможните отрицателни последици, както и вероятността за тяхното настъпване.

 

  Противоправност и наказуемост на престъпното деяние и обстоятелства, които ги изключват

 

Същност на противоправността. Противоправност на действието и на бездействието. Наказуемост на деянието, същност. Отношение между обществена опасност, противоправност и наказуемост. Обстоятелства, изключващи противоправността и наказуемостта.

 

1. Противоправност на деянието и обстоятелства,които я изключват.

Под наказателна противоправност трябва да разбираме това обективно юридическо качество на общественоопасното деяние, отразяващо противоречието му с установен в закон запрет за неговото извършване, който е израз на отрицателната обществена оценка за този вид деяния и за нарушаването на която забрана е предвидено наказание за извършителя.

а)Противоправност на действието и на бездействието

-Когато съществуващата обществена действителност може да бъде променена отрицателно чрез извършването на даден вид действие, законът забранява под страх от наказание неговото извършване. По този начин се установява повелята субектите да се въздържат от осъществяване на забраненото поведение, което е от естество да предизвика отрицателни изменения в действителността. В този случай противоправно е забраненото действие.

-Когато извършването на даден вид действие е обществено необходимо, законът заповядва извършването му от определени субекти. Чрез въздържане от дължимото по закон действие субектът нарушава така дадената правна заповед, като не променя действителността по предписания от правото начин. В тези случаи се установява забрана за бездействие и противоправно е именно то.

-При комисивните престъпления законът забранява причиняването на определен резултат. При тези престъпления противоправно е всяко действие или бездействие, което предизвиква забранените общественоопасни последици.

б)Обстоятелства, при които деянието не е противоправно

–Малозначителност на деянието. Разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК установява, че „не е престъпно деянието, което, макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна“.

-Други обстоятелства. Към тази категория обстоятелства за сега можем да отнесем само случаите по чл. 294, ал. 3 НК. Тази разпоредба обявява за непрестъпно личното укривателство, извършено от съпрузите, низходящите, възходящите, братята и сестрите на укриваното лице и техните съпрузи.

2.Наказуемост на деянието.

а)Понятие за наказуемост на деянието –наказуемостта на деянието е негово обективно юридическо качество, което показва, че извършването му е забранено под страх от наказание или още предвиждане на наказание в случай, че забраненото деяние бъде извършено.

б)Обстоятелства, изключващи наказуемостта са факти от действителността, при наличието на които законът предвижда да отпадне наказуемостта на деяние, което по начало е престъпно. Обстоятелствата, изключващи наказуемостта са няколко вида. Те могат да бъдат групирани според различни критерии:

а. С оглед на техния обсег обстоятелствата, изключващи наказуемостта, са два вида.

– общи обстоятелства, които не зависят от вида на деянията и поради това са уредени в Общата част на НК. От тази категория са уплахата и смущението, довели до превишаване пределите на неизбежната отбрана и доброволният отказ от приготовление (чл. 17, ал. 3 НК), от опит (чл. 18, ал. 3) и от съучастие (чл. 22, ал. 1 НК).

– специфичните обстоятелства, изключващи наказуемостта, които са свързани с особености на съответните видове престъпления и поради това са уредени в Особената част на НК. Към тази категория се отнасят непредпазливото причиняване на смърт по чл. 125 НК, изпълнението на решение по чл. 182, ал. 3 НК, издължаване на неплатена издръжка по чл. 183, ал. 3 НК, и чл. 191, ал. 4 НК), противозаконното влизане в страната за да ползва деецът правото на убежище по чл. 279, ал. 5 НК, отричане от лъжесвидетелство преди образуване на наказателно преследване и до влизане на съдебният акт в сила (чл. 292, ал. 1, т. 2 НК), евентуалното самообвиняване в престъпление (чл. 292, ал. 1, т. 1 и 313а, ал. 4 НК), даване на подкуп от лице, което е изнудено за това (чл. 306, б. „а“ НК), даване или получаване на подкуп от провокирано лице (чл. 307, ал. 2 НК), отказ от самоуправство по чл. 323, ал. 3 НК, незабавното загасяване на пожар по чл. 332 НК, съобщаване на органите на властта за определени обстоятелства (чл. 105, ал. 2; 109, ал. 4; 246, ал. 2; 306, б. „б“; 321, ал. 4; 321, ал. 4 и 357а, ал. 5 НК).

б. В зависимост от това, кога се проявяват обстоятелствата, изключващи наказуемостта, те също са два вида.

– обстоятелства, които съществуват при извършване на деянието, като например уплахата и смущението при превишаване пределите на неизбежната отбрана или обстоятелството, че даващият показанията би обвинил себе си в извършване на престъпление, ако каже истината като свидетел.

– обстоятелства, които се осъществяват след извършване на определено престъпно поведение или дори след довършване на деянието. От тази категория са доброволният отказ от приготовление, от опит и от съучастие и последвалото положително поведение на дееца като например сключване на брак или съобщаване на властта за осъществена от дееца престъпна дейност.