Въпрос № 63
ДОКАЗВАНЕ В ИСКОВИЯ ПРОЦЕС
Същност на доказване и видове доказване
- Понятие
Доказването е съвкупност от процесуални действия на съда и страните насочени към разкриване на истината относно факти релевантни за спорното право с помощта на доказателствени средства. В гражданския процес се доказват права, но те са умозрителни, а не сетивна даденост. В хода на доказването се доказват фактите, за да се направи извода за съществуването на твърдяните права. Правнорелевантните факти се изнасят пред съда чрез твърдения – това са фактически твърдения.
- Предмет
Това е субективното материално право, което се установява чрез доказване на факти, които трябва да отговарят на обективната действителност. Субективните права са дадени в материално правната норма, а не в гражданско правната норма, тези права се извеждат от доказани в гражданския процес факти. Съдът е длъжен да издири истината относно факти релевантни за спорното право. Следователно доказването става чрез факти, които винаги стоят в миналото, а не настъпват пред очите на съдиите. Доказването може да стане само чрез доказателствени средства.
Доказването преминава през следните етапи:
- Посочване на доказателствата – те се посочват в исковата молба
- Представяне на доказателствата
- Събиране на доказателствата – става във второто заседание по делото
- Анализ и обсъждане на доказателствата, както от страните, така и от съда. Съдът в своите мотиви трябва да изложи в писмена форма анализа на доказателствата.
Съдът може да постанови решение и когато не всички факти са известни, тогава не може да се направи извод относно обективната истина и решението страда от така наречената непълнота на доказателствата. Дава се възможност съдебното първоинстанционно решение да бъде обжалвано пред по горна, т.нар въззивна инстанция, за да може делото да се допълни с доказателства. Непълнотата на доказателствата не е касационно основание, затова пред ВКС не се допускат нито писмени, нито устни доказателства, а се позовават на доказателствата събрани от инстанциите по същество.
Видове доказване:
- Съобразно с целения с доказването резултат различаваме – пълно и непълно доказване. Доказването е пълно когато се цели създаването на сигурно убеждение у съда за истинността или неистинността на съответно фактическо твърдение, да се създаде абсолютна достоверност за дадения факт. Непълно доказване – което цели да се създаде вероятно не напълно сигурно убеждение на съда, че даден факт е настъпил. Непълното доказване може да е в резултат на:
– виновно недобросъвестно поведение на някоя от страните
– някаква обективна причина – тук нямаме вина на страните
Когато страната е разполагала с доказателства, но не ги е представила на съда, съдът може да санкционира страната да заплати всички разноски на другата страна, но санкция не се налага, ако по обективна причина доказателството е останало неизнесено.
Когато доказването има за предмет факти, за които доказващия носи доказателствена тежест, то е главно. Насрещно е доказването на противната страна, с което тя цели да обезсили главното доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно доказване. Насрещното доказване се различава от обратното, с което се опровергават законно оборимите презумпции.
В зависимост от това дали доказването цели да установи пряко правно-релевантен факт, или пък да удостовери този факт, от който може да се направи доказателствен извод за правно-релевантни факти – различаваме пряко и косвено доказване. Пряко доказване е доказването на самата сделка /и то обикновено е пълно/, а косвено доказване е доказване факта на преговори за сделката /то обикновено е непълно/.
В едно дело се използват всички възможни видове доказване.
Предмет и обсег на доказване. Тежест на доказване
Предмет на доказване – това са фактите и връзките между фактите, но не и субективните права, източниците на правото или правните норми. Субективните материални права не се доказват, те се извеждат от доказаните факти въз основа на правната норма.
Когато български съд трябва да приложи чужда правна норма и тя не може да бъде издирена, в такъв случай страната която се позовава на тази правна норма, трябва да я докаже.
Фактите са конкретно явление или състояние определено във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външния свят или към човешката психика. На доказване подлежат не всички факти, а само тези които имат значение за делото. Фактите имат пряко значение, когато са релевантни на спорното право, т.е. когато от тях зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото. Правнорелевантните факти са главни факти.
Косвено е значението на факти, които без да са правно-релевантни спрямо спорното право, посочват че релевантен за това право факт се е осъществил или не.
Важно е да се отбележи че правните оценки на фактите не са факти, а правни квалификации /”дълбоко и непоправимо разстройство на брака” – това е оценка на съда. Фактите, които се доказват в едни развод са факти от съпружеския живот/. Това не са факти, а изводи от факти, следователно основанието за развод са конкретни факти, а не констатацията – дълбоко и непоправимо разстройство на брака.
Предмет на доказване могат да бъдат и връзките между фактите, тези връзки се разкриват с помощта на т.нар. опитни правила, това са правилата на общия житейски опит.
Не всички факти, които са правно релевантни за делото се нуждаят от доказване. Те се делят на две групи. В първата влизат:
- общоизвестни факти – познати на неопределен кръг лица;
- които съдът служебно знае, защото то се състои в извършено от него действие
- факти, презюмирани по силата на закона – оборими презумции не се нуждаят от доказване.
Съдът може да обяви известни факти за ненуждаещи се от доказване при отделяне на спорното от безспорното с оглед обясненията на страните в първото заседание. Втората група факти са всички останали, които се нуждаят от доказване.
Тежест на доказване
Не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпросът за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факти не са доказани.
Обективно доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чиито юридически факт не е доказан. Всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, за които претендират, че са настъпили. За реализирането на доказателствената тежест е без значение каква процесуална роля заема страната – ищец или ответник; и какъв вид страна представлява. Решаващо е само едно – каква правна последица страната претендира като настъпила.
Разпределението на доказателствената тежест следва непосредствено от материално-правните норми. Те сочат както правно-релевантните норми, така също и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Ако критериите от които изхожда доказателствената тежест, заедно с изводите до които въз основа на нея се стига, са материално правни, то нейното съдържание е процесуално. Тя регулира не поведението на страните помежду им като субекти на гражданското правоотношение, а поведението на страните и съда. Доказателствената тежест е институт, който стои на границата между материалното и процесуалното право, затова важат правилата меродавни и за двата правни клона.
