Историята на българската държава и право

Въпросник по История на българската държава и право
I курс; I семестър, Юридически факултет СУ, Право


1) Предмет, метод и периодизация на Историята на българската държава и право
2) Понятие и класификация на изворите за средновековната история на българската държава и право. Законодателството на хан Крум
3) Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите
4) Закон за съдене на людете (ЗСЛ) – обща х-ка и предметно съдържание на закона. Обосноваване старобългарския произход на ЗСЛ
5) Чуждестранни теории за произхода на ЗСЛ
6) Византийска Еклога – предметно съдържание. Съотношение между Византийската и Славянската Еклога.
7) Земеделски закон
8) Български царски грамоти от XIII-XIV в.
9) Синтагма на Матей Властар от 1335 г. Основни разпоредби от областта на гражданското и наказателно право. Международни договори
10) Възникване, развитие и устройство на Първата българска държава 681-1018 г. Езически и християнски период.
11) Обществено-политическо устройство на Втората българска държава 1185-1396 г. Органи на централното и провинциалното управление. Фискална система – данъци, такси и глоби.
12) Възникване, развитие и характерни черти на българското средновековно право. Обичайно и писано право
13) Възникване и формиране на феодалната собственост в България, форми. Съдържание на правото на феодална собственост. Защита на средновековната собственост
14) Феодални имунитети в средновековна България
15) Правен статус на българското население и на чужденците в средновековна България. Правоспособност и дееспособност
16) Българското средновековно облигационно право
17) Българското средновековно семейно право
18) Българското средновековно наследствено право
19) Българското средновековно наказателно право
20) Съдоустройство и съдопроизводство в българската средновековна държава
21) Държавно устройство на Османската държава в периода XV-XIX в. Органи на национално управление. Административно-териториално деление. Социална структура на обществото
22) Османската правна система в периода XV-XIX в. – компоненти и източници на правото
23) Съдебната система и османското светско право след Танзимата.
24) Правото на поземлена собственост в българските земи в периода XV-XIX в.
25) Ролята на българските общини, църква и еснафски организации за запазването на българското обичайно право в периода XV-XIX в.
26) Българското обичайно облигационно право в периода XV-XIX в.
27) Българското обичайно семейно право в периода XV-XIX в.
28) Българското обичайно наследствено право в периода XV-XIX в.
29) Българското обичайно наказателно право в периода XV-XIX в.
30) Съдоустройство и съпроизводство по българско обичайно право в периода XV-XIX в.
31) Държавно-правни идеи в българското общество след Априлското въстание от 1876 г. до Освобождението
32) Възстановяване на българската държавност след Руско-турската война от 1877-1878 г. и ВРУ
33) Съдебната система в периода на ВРУ
34) Изработване на проекта за Органически устав на Българското княжество
35) Конституиране и дейност на Учредителното събрание от 1879 г. по приемане на Търновската конституция
36) Политически и икономически идеи в Търновската конституция
37) Проект на д-р Константин Стоилов за промяна на Търновската конституция
38) Правомощия на монарха в изпълнителната, законодателната и съдебната власт
39) Министерски съвет, видове министерства, правомощия, видове министерска отговорност
40) Народно събрание, видове, конституиране и правомощия
41) Държавният съвет при „режим на пълномощията“
42) Организация на съдебната власт в Княжество България
43) Устройство и съдебна система в Източна Румелия
44) Възникване и формиране на българската правна система след Освобождение
45) Създаване на новобългарското облигационно право
46) Създаване на новобългарското наследствено право
47) Създаване на новобългарското семейно право
48) Създаване на новобългарското търговско право
49) Правен режим на поземлената собственост в Княжество България
50) Създаване на новобългарското вещно право
51) Създаване на новобългарското наказателно право
52) Създаване на новобългарското гражданско съдопроизводство
53) Създаване на новобългарското наказателно съдопроизводство
54) Законодателството по печата
55) Законодателството за местното управление и самоуправление
56) Развитие на българското частно право в началото на XX в.
57) Възникване и развитие на българското трудово законодателство
58) Административното правосъдие в царство България
59) Аграрна реформа на правителството на БЗНС
60) Законодателството на БЗНС за организиране на трудова повинност
61) Съдебната реформа на правителството на БЗНС
62) Църковната реформа на правителството на БЗНС
63) Промени в механизма на българската държава след преврата на 19 май 1934 г.
64) Конституционни проекти на правителството на Андрей Тошев от 1935 г.
65) Антиеврейското законодателство на правителството на проф. Богдан Филов


съставил проф. д-р Димитър Токушев, 2001 г. София
Въпросникът подлежи на поправки от страна на преподавателя, затова се консултирайте с него предварително дали няма да има изменения в него за вашия изпит по ИБДП

ВПР. 1: ПРЕДМЕТ, МЕТОД И СИСТЕМА НА ИБДП


Историята на българската държава и право (ИБДП) е сложна научна дисциплина. Тя обхваща историческото развитие на българското право, както и държавното устройство с различните институции, включително и обичайното право. Това означава изследване на огромен фактически материал, натрупан от древността до наши дни, което поражда и необходимостта от неговата детайлна периодизация и систематизация.

1.1 Предмет на ИБДП

Предмет на ИБДП е изучаването на възникването и развитието от една страна на българската държава и нейните институции, а от друга – развитието на българското право, неговите източници, правни отрасли и правни институти. ИБДП изучава държавното, административното, финансовото и военното устройство на българската държава през отделните периоди на тяхното историческо развитие.

1.2 Метод на ИБДП

Разграничаваме основни и допълнителни методи при изследването на ИБДП.
Към основните методи се отнасят а) историческия (който се състои в изучаване на събитията, процесите и явленията в тяхното развитие във времето); б) диалектически (който представлява разглеждане на взаимовръзката и взаимообусловеността между събитията, процесите и явленията; в) сравнително-исторически (който изучава развитието на националните български държавно-правни събития, прцеси и явления в съпоставка със съответните държавно-правни събития, процеси и явления в другите държави; г) сравнително-правен (състоящ се в разглеждане на институтите и отраслите на българското право в съпоставка със съответни институти и отрасли на правните системи на други държави.
Към допълнителните методи отнасяме лингвистичните, логическите и частнонаучните методи.

1.3 Система на учебната дисциплина ИБДП

Периодизацията на ИБДП е периодизация на политическата и правна организация, на която е бил подчинен българският народ през своето вековно развитие.
Първа българска държава (681-1018) – разграничаваме езически и християнски пердиод. Византийско владичество (1018-1185). Втора българска държава (1185-1396) Втора българска държава – разграничаваме период на централизация и период на раздробеност. 1396-1878 Османски период /Турско робство/. Трета българска държава (от 1878) – до 1908 Българско княжество;

Система на изучаване на дисциплината ИБДП се състои в три насоки:
На първо място следва да се даде кратък обзор на социално-политическата и икономическата обстановка – по-важни политически събития, политически режим, особено важни политически и граждански организации, социално-икономически процеси. Второ чрез проследяване развитието на държавата, централните органи на държавната власт и управление, държавно-обществените органи, административното деление, местното самоуправление и администрация, съдоустройството.
Третата насока е изучаване развитието на правото – да се изясни общата характеристика, основните източници на правото през разглеждания период, основните принципи и институти на правните отрасли: вещно, облигационно, семейно, наследствено, търговско, процесуално право.

1.4 Необходимост от изучаването на ИБДП

Необходимостта от изучаването на ИБДП се обуславя най-вече от необходимостта за разбиране на историческата взаимовръзка на нормативните актове, да се проследи историческото развитие на отделните правни институти и отрасли в правото. Историческият опит дава възможност да се разкрият добри и погрешни решения при регулирането на сходни с днешните обществени отношения. Всичко това следва да формира една обща правна култура у съвременния юрист, което от своя страна спомага за осмисляне на съвременното българско право.

***
Използвана литература:

Матеев М, История на българската държава и право, С. 2004;
Андреев М, Милкова Ф, История на българската феодална държава и право, С. 1993;
Петров П, Петрова Г, История на българската държава и право. Извори 680-1944, С. 2004;

Въпрос 2:
Понятие и класификация на изворите за
средновековната история на българската държава и право.
Законодателството на хан Крум


1) Понятие за извор
Извори наричаме всички средства, с помощта на които проучваме държавните и правните явления в тяхното развитие във времето. Чрез тях проследяваме процесите на възникване, развитие и изменение на държавно-правните институции.
За изворите можем да дадем три определения:
Всеки паметник на миналото, който съдържа сведения или свидетелства и развива факти за историята на българската държава и право.
Всеки паметник от миналото, който се отнася пряко или косвено към ИБДП, е извор.
Всички вещи, предмети, паметници от миналото, достигнали до наши дни, които носят пряка или косвена информация за историческото развитие на българската държава и нейният правен ред, са извори.
Без наличието на извори е невъзможно да се направи изследване.

2) Класификация на изворите за ИБДП през Средните векове
Изворите на средновековната българска държава и право са разнообразни и понякога противоречиви, ето защо е направена класификация според различни критерии.
Според произход и език:
Те биват домашни и чужди. Домашните извори (създадените в българските земи или от български автори извори) – през Средновековието са малко на брой и крайно недостатъчни, но въпреки това са от особено значение за изследванията. Предполага се, че информацията, която носят е по-достоверна, ето защо при несъответствие на такава между домашен и чужд извор, под съмнение се подлага отразеното във втория. От особено значение са договорите на наши владетели с други държави, сборници, грамоти, литературни произведения, съчинения, хроники, каменни надписи, пръстени и печати и други.
От чуждите извори (създадени от чужди автори) най-многобройни са византийските, информация черпим и от латински, арабски, сръбски, арменски и др.
Според съдържанието:
Без значение дали са домашни или чужди, изворите се класифицират на юридически и неюридически.
Юридическите извори са правни актове, които носят информация за характера, устройството и историята на българската държава и нейната правна система. Те или обективират правната норма (закони и законодателни сборници, обичайно-правни норми) или са форма на реализиране на правната норма (междинародни договори, царски грамоти и др.).
Нормативни актове – закони, законодателни сборници, ориентирани към неопределен кръг от хора. Те се класифицират на свой ред според формата на официални (издадени от законодателен орган) и неофициални (систематизация на вече действащи правни норми от частни лица); според връзката с чужди правни актове на оригинални български (напр. Крумовото законодателство), реципирани чужди (създадени въз основа на чужд правен акт – напр. Славянската Еклога) и прилагани чужди (чужди актове, прилагани в българските земи направо или чрез превод – напр. Византийската Еклога).
Неюридическите дават информация за възникването и развитието на държавата и правото, но по своето естество не са публични или частни правни актове. Те могат да бъдат литературни произведения, фолклорни и етнографски или веществени (сгради и предмети).
Според естеството си се делят на
веществени паметници (това са всички предметни наследства като оръжия, монети, печати, занаятчийски произведения и др., чието изучаване спомага за оформяне на една значително по-ясна картина за бита, стопанския и културен живот, както и за развитието на държавните и църковни институции в нашите земи през Средновековието) и на писмени паметници (те са основните извори за ИБДП, носят информация чрез писмени значи, отбелязани върху камък, хартия, кожи и др.).

Изворите се разглеждам посредством няколко въпроса:
Характеристика – кога е създаден, какъв тип е по произход и съдържание;
Връзка с други извори – дали заимстван или повлиян от друг извор;
Структура на извора;
Съдържание на извора.

3) Крумово законодателство

Характеристика
Крумовото законодателство е най-старият домашен юридически извор, предполага се, че е създаден по време на управлението на хан Крум (803-814). Той е първото достигнало до нас официално законодателство, което представлява домашен извор. Оригиналът му не е запазен, достига до наши дни благодарение на описанието му в лексикона “Свидас” от втората половина на X в., като едва ли е предаден същия обем, в който първоначално е бил създаден. Някои изследователи дори отричат съществуването на Крумовото законодателство, като определят неговия характер като легендарен.
Крумовото законодателство е отразено в рубриката “Българи” на лексикона “Свидас”, който е с византийски произход. В нея се съобщава първо за богатството на хан Тервел, а след това се описват законите на хан Крум. Информацията за него делим на две части – първата е с легендарен характер, която описва причините за издаването на законите, свързвайки ги с легендата за разговора на хан Крум с аварите; а втората посочва как са оповестени разпоредбите и се възпроизвежда съдържанието на 5 от правните норми, създадени от хана.
В исторически аспект, би било логично след значителното разширяване на територията на българската държава при хан Крум, да се наложи и силата му по законодателен ред над многобройното население, което се присъединява. Въпреки, че сведението за Крумовото законодателство не присъства в други извори, неговото съществуване следва да бъде прието и то при условие, че в лексикона “Свидас” са отразени само част от нормите, съдържащи се в него.
Няма потвърждение дали законите на хан Крум са били писани. Във византийския лексикон е упоменато само, че ханът “свика всички българи” и пред тях обявява новите закони. Вероятно тук става въпрос за свикан народен събор, за каквито има сведения неведнъж в изворите.
Като цяло Крумовото законодателство е отражение на социалните отношения в българското общество по онова време, пречупени през призмата на тогавашните норми. То има определено наказателен характер и ни дава сведения за характера на съдебния процес.

Съдържание

“Ако някой наклевети някого, то той да не се слуша, докато вързан не се разпита и ако се окаже лъжец или клеветник, да се убие”

“Ако някой наклевети някого… и ако се окаже лъжец или клеветник, да се убие” – наказателно-правна норма. Дава сведение за това каква санцкия следва при извършването на определено деяние – в случая ако се установи, че заподозреният е извършител на клеветнически донос. Предполага се, че тази най-тежка санкция се прилага в случай, че клеветникът се опитва да набеди друг в извършването на особено тежко престъпление.
“…да не се слуша, докато вързан не се разпита…” – тази процесуално-правна норма ни дава информация за характера на съдебния процес, а именно че чрез мъчения се изтръгва самопризнание.

“Който дава храна и подслон на крадеца, да се конфискува имуществото, а на крадеца да се пречупят пищялките”

“Който дава храна и подслон на крадеца…” – следва да се тълкува като защита и укриване на крадеца
“…да се конфискува имуществото…” – наказателно-правна санкция, която се налага над укривателите
“…а на крадеца да се пречупят пищялките.” – под пищялки се има предвид китките; членовредителните санкции като тази са характерни за средновековното право, целяло се е да се увреди този орган, който извършителят би използвал отново за да повтори престъплението си.

“Да се изкоренят всички лозя.”

Тази правна норма не съдържа наказателна санкция, по своята същност е административна норма.

“На просяците да се дава толкова, че те повече да не просят, а който не прави така, да му се конфискува имуществото.”

Най-вероятно тук става въпрос за отстъпването на земя на просещите, но не напълно безвъзмездно. Тази правна норма показва, че вероятно е имало голяма имуществена диференциация в българското общество, а при положение, че просяците се споменават изрично в закон, то по всичко личи, че те са били много на брой.

Заключение
Крумовото законодателство по своя характер е назателно. То ни дава картина за най-разпространените по това време престъпления в българските земи, както и за съдебния процес, който се осъществява. В него не се дават сведения за развитието на феодалните отношения, ето защо следва да заключим, че те са в своя начален стадий на развитие. Освен да накаже престъпленията, със своето законодателство хан Крум цели и да премахне съществуващия дотогава административен дуализъм и да консолидира държава с единно законодателство за всички нейни поданици.

Въпрос 3
Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите

1) Характеристика
През август 866 г. в Рим пристига българска делегация, която носи дълъг списък с въпроси, които княз Борис I отправя към папа Николай I. Въпреки, че тези въпроси не са запазени до днес, можем да ги узнаем от изключително важния извор – Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите. На 115-те въпроса на българския владетел, римският папа изпраща 106 отговора. Те са значим и популярен латински по произход, неюридически и епистоларен по съдържание извор, който дава сведения за социално-икономическите отношения по това време. По-голямата част от въпросите са свързани с религията.

2) Съдържание
Според този извор, княз Борис отправя искане за християнски и светски закони. Той също запитва за т.нар. съд за покаяния, за да може владетелят да налага църковни наказания.
Относно правните отрасли, някои от отговорите отнасят сведенията си към отделните видове:
Относно наказателното право:
В някои от отговорите се съдържа информация за това кои деяния се определят като наказания и какви са санкциите за тях.
Отг. 17 и 19 – става въпрос за бунта срещу владетеля и едни от най-тежките наказания се предвиждат именно за това деяние;
Отг. 22 – определя наказанието за дезертьорите;
Отг. 23 – става въпрос за наказанието при отказ за изпълнение на дадена заповед;
Отг. 25 – тук става въпрос за колективната наказателна отговорност, която се носи – при небрежност на граничната стража, санкция понасят всички граничари на съответния пункт;
Отг. 40 – още преди Покръстването на българите военните закони са били изключително строги. Тук става ясно, че ако оръжието не се поддържа, виновникът се наказва със смърт;
Отг. 24, 26 и 27 – убийството се класифицира на такова с умисъл и по непредпазливост;
За тежки престъпления са се считали отвличането на човек, лъжливото обвинителство и клеветата;
В областта на семейното право е позната кражбата на булката (отг. 32), а отг. 51 забранява двуженството;
Изяснява се и правното положение на владетеля в отг. 42, който говори за обичая ханът да се храни сам на масата.

В отговорите на папа Николай I се съдържат ценни сведения и за съдебния процес. От отг. 83 например стигаме до заключението, че държавната юрисдикция наказва ограничен кръг престъпления. Съдебният процес отново има насилствен характер, защото според отг. 86 заловеният крадец се бие с камшик по главата от съдията, а друг го ръгал в ребрата докато не си признае.
Отг. 95 урежда въпроса с азилното право – престъпник, който е пожелал милосърдие, укривайки се в църквата, не може да бъде извлечен насила от нея.

Сведения в областта на международното право се съдържат в отг. 14 (за статута на чужденците в България) и отг. 80, 81 и 82 (за сключването на международни договори).

Княз Борис е задал въпроси и относно отказващите да приемат новата вяра. Отговорът е бил милосърдие и постоянство и преди всичко да заличи езичеството в българските земи.
Чрез Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите си изясняваме процеса на преобразуване на езическото право на българите в християнско-основано.

Въпрос 4 и 5:
Закон за съдене на людете (ЗСЛ) – обща характеристика и предметно съдържание. Обосноваване старобългарския произход на ЗСЛ
Чуждестранни теории за произхода на ЗСЛ


1) Характеристика
Законът за съдене на людете (ЗСЛ) е единственият достигнал до нас в своята цялост оригинален извор и източник на българското средновековно право. Той е най-старият правен акт от християнската епоха, който е не само български, но и славянски правен паметник. Този оригинален домашен законодателен акт от периода на Първата българска държава оказва влияние върху законодателството на съседните славянски държави. Неговото съдържание разкрива процеса на формиране на писаното право под влияние на християнската религия. Известен е в две редакции – кратка (32 текста) и обширна (77 текста). Обширната вероятно е създадена чрез добавяне и допълване на текстове към кратката в Русия през XI в.
Кратката редакция е създадена първа, като се предполага, че това е станало в българските земи непосредствено след Покръстването. Двете редакции са поместени в руски преписи на “Кормчая книга” (превод от Номоканона) от XIII-XIV в. Законът е домашен, юридически извор.

2) Обосновка на старобългарския произход на ЗСЛ

Тези за произхода на ЗСЛ:
В Панония и негов автор е Методий:
Проф. Шмид се аргументира с предвиждането на епитимийни наказания (като пост и покаяние) наред със светските (бой, глоба и др.). Този факт той свързва със съществувалите в Панония смесени синодални съдилища, в чиито състав участват както съдии миряни, така и съдии духовници. Те са налагали едновременно за едно деяние както светско, така и епитимийно наказание.
Предвидените в ЗСЛ епитимийни наказания обаче са точно определени от законодателя и не представлява трудност налагането им от светски съд. Още повече, че в ЗСЛ като съдебни органи са посочени само князът и съдията. Неправилно се свързва съществуването на епитимийни наказания с необходимостта от прилагане на закона от смесени съдилища. В ЗСЛ те са предвидени като алтернативни на светските, а целта на смесените е била комулативното прилагане на двата вида наказания.
Доказателство за алтернативността на светското и епитимийното наказание се съдържа в редица норми на закона, особено в статия 15 (за палежа). Епитимийните закони в ЗСЛ подчиняват християнския дух на закона и чрез тях се смекчава тежкото членовредително наказание за нарушаването на морала.

Във Великоморавия от Константин Кирил – Философ
Тази теза е подкрепена от чешкия проф. Вашица и тя се основава на езикови аргументи, а именно съществуването на много моравизми в текста. Този факт би могъл да бъде обяснен с използването на моравизми от учениците на Методий и възпитаниците им в България за обозначаването на понятия, свързани с християнската религия и новия съдебен процес. Освен това в началото на ЗСЛ се посочва името на Константин, но това не би могло да бъде свързано с името на Константин Кирил – Философ, защото би противоречило на обичаите по това време авторите да не опоменават така открито имената си в творбите. Най-вероятно тук става въпрос за Константин Велики и преписи на негови закони.

В областта Стримон от Методий
Тази теза би могла да бъде опровергана с това, че едва ли нископоставен служител би бил упълномощен да създава цял закон.

В България непосредствено след Покръстването
Основното доказателство за достоверността на това твърдение е самото съдържание на закона. Например в статия 1 се споменава за тежкото наказание за господаря на село, в което се извършват езически заклинания. Именно в България е имало съпротива по приемането на християнството и част от народа е продължавал да изповядва своята стара вяра.
Друг пример е фактът, че голяма част от закона предвижда наказания в случай на нарушаване на християнския морал, а не са предвидени такива в случай на измяна, предатество, дори убийство. Това ни подсказва, че законинът има за цел да уреди не всички норми на поведение, а само тези, които са останали неуредени.
Членовредителните наказания, както и смъртното такова, предвидени в случай на тежки престъпления според Еклогата, в ЗСЛ са заменени с по-леки като глоба, бой или епитимийни наказания. Изглежда създателят на този закон преди всичко се стреми да приобщи адресатът му към християнските норми и отчита факта, че е възможно той да не е запознат с религиозните норми. Тежки наказания са предвидени само за дейци на тежки престъпления като калугер и други, познаващи християнските закони. Изключение прави само предвиденото наказание за нарушаване на азилното право, което в Еклогата е 12 удара, а според ЗСЛ трябва да се нанесат 140 рани.


3) Съдържание
По-голямата част от текстовете в ЗСЛ са заимствани от титул 17 на Византийската Еклога, озаглавен “За престъпленията и техните наказания”. Редица от неговите норми обаче не присъстват в ЗСЛ (титул 17 съдържа 52 текста, а ЗСЛ – едва 32). В ЗСЛ не са регламентирани тежки престъпления като кражба и убийство, както и по-леки като сводничество, хомосексуализъм и др. Всички санкции са смекчени, с изключение на тази за нарушаване на азилното право.


Чл. 1
В този пасаж от ЗСЛ се предвижда санкция за село, в което се извършват езически обреди и заклинания. Наказанието за неговите господари (да се продадат заедно с всичките им имоти) е значително по-тежко от предвиденото за селяните (селото да се отдаде на божия храм). За Средните векове е характерно по-бедните да получават по-тежки наказания от своите господари. Санкцията “продаване в робство” засяга именно имуществения, социалния и юридическия статус както на извършителя, така и на неговите наследници. Между този пасаж и разправата на княз Борис I с разбунтувалите се болярски родове съществува известна аналогия. Това е още едно доказателство, че ЗСЛ е създаден в държава, в която е имало известна съпротива срещу приемането на християнството.
В тази статия също така намира отражение институтът на колективната наказателна отговорност, характерен за славянското обичайно право.

Чл. 2 и чл. 7а
Разкриват нов съдебен процес, различен от съществуващия в езическа България и доближаващ се до указанията на папа Николай I. Предвижда се установяване на фактите по процеса чрез използване на свидетелски показания, като изискванията към свидетелите са свързани с техния морал и поведение, а не както титул 14 на Византийската Еклога със заемането на обществено положение, държавна служба или притежаването на богатство.

ЗСЛ регламентира и голям брой престъпления срещу половия морал, които са в разрез с християнските норми. Такива са наказанията за блудство с робиня (чл. 4 и 5), блудство на калугер (чл. 6) и др. Семейно-брачните отношения се регламентират от чл. 32, а в чл. 30 са опоменати основанията за развод.

Въпрос 6:
Византийската Еклога – предметно съдържание.
Съотношение между Византийската и Славянската Еклога

1) Характеристика
Византийската Еклога е създадена от император Лъв III и е обнародвана през 726 г. от негово име и от името на сина му Константин V. С нейната поява се поставя началото на реформирането на добре познатото дотогава Римско право. След нея се изготвят още Земеделския, Военния и Морския закон. Целта на Византийската Еклога е била законите да станат достъпни за всички и да бъдат полезни за съдиите. Чрез нея е трябвало да се заместят големите сборници на Юстиниан (Corpus iuris civilis). В превод “еклога” означава “избрани закони”. Византийската Еклога е чужд юридически извор.

2) Съдържание
Византийската Еклога се състои от 18 титула:
1, 2, 3, 7: отнасят се за семейното право, като годежи, бракове, настойничество и др.;
5 и 6: в тях става въпрос за наследственото право и процеса по наследяване;
8: за освобождаване на робите и повторното им поробяване;
4, 9, 10, 11, 12 и 13: става въпрос за облигационно-правните отношения – различните видове договори;
14 и 15: съдържат процесуално съдържание – информация за съдебния процес;
16: тук се регламентират разпоредбите за военното имущество;
17: съдържа наказателно-правни норми;
18: информация за подялбата на военната плячка.
Промени в сравнение с Юстиниановото законодателство:
Семейно право: 1) съпругът не може да разполага със зестрата на своята съпруга както намери за добре – няма право да го залага, отдава под наем и т.н.; 2) разширен е кръгът от роднини, които имат право да сключват брак.
Наследствено право: 1) кодифицира се формата на завещанието; 2) правата на вдовицата са защитени; 3) кръгът от наследници на починалия се разширява.
Наказателно право: Появяват се нови членовредителни наказания в титул 17, които се прилагат при извършването на престъпления, чиито наказания при Юстиниан са били наказвани със смърт; въвеждат се и имуществени санкции.

3) Съпоставка на Византийската и Славянската Еклога
Славянската Еклога е създадена след Покръстването в България и по своя произход е домашен извор. Тя също е юридически извор, който се отклонява от Византийската Еклога, въпреки че по всичко личи е заимствана от нея.

Различия има и в съдържанието и в структурата на текстовете.
Докато Славянската се състои от 16 титула, то Византийската Еклога съдържа 18 такива. Тази разлика е обяснена с небрежност от страна на автора на Славянската Еклога, защото той слива последните два текста.
Разлики в съдържанието:
Според Славянската Еклога лудостта на единия от съпрузите не е основание за прекратяване на брака от страна на другия, докато според Византийската е.
В Славянската Еклога е пропуснат умишлено титул 12, отнасящ се за емфитезви (дългосрочният наем на недвижимо имущество), тъй като в България не е имало условия за прилагане на този титул. Той предполага страната да разполага с по-големи феодални владения, но на този етап България не е била развита достатъчно.
Пропуснат е закона за наказание за фалшифициране на монети, защото по това време в България не е имало такива.
Славяните са давали възможност на робите да се освободят и откупят чрез труда си след 5 години, докато византийците не са го позволявали.
Славянската Еклога не е правила разграничение между граждански и наказателен процес, докато Византийската е уреждала това разграничение.
Според Византийската Еклога, когато някой почине и няма законни наследници, имуществото му се разделя между църквата и държавата, докато при славяните това се извършва между църквата, държавата и бедните.
При славяните за детеубийство се счита убийството на новородено едва след проплакването му, докато при византийците съществува т. нар. криминален аборт.

Славянската Еклога се явява рецепция на Византийската, като преводачът се е постарал да я пригоди към социално-обществените условия в България по това време

Въпрос 7:
Земеделски закон

1) Характеристика
Повечето изследователи приемат, че Земеделският закон е създаден от император Лъв III в средата на VIII в. Той е чужд (византийски) юридически извор. Бил е разпространен и в съседните на Византия славянски страни. Въпреки че не е достигнал до нас в оригинал, Земеделският закон ни е добре познат заради множеството преписи, които са направени в периода X-XVIII в. Не е известен български препис на закона, но по неговото съдържание съдим, че е бил приложим и за българските условия, ето защо в науката се приема за ценен източник на информация за българското средновековно право. Земеделският закон представлява синтез между обичайно-правните норми, прилагани в свободната селска община и византийските разрешения.

2) Съдържание
В Земеделския закон се съдържат и гражданско-правни и наказателно-правни норми, което определя смесения му характер. Съдържанието е разделено в 85 члена, като по-голямата част от тях уреждат наказателно-правните разпоредби.

Чл. 3 > размяна на поземлени участъци, изискват се 2-3 свидетеля, допуска се срок
Чл. 4 и 5 > в кои случаи замяната може да се отмени
Чл. 6 > подобна на чл. 17 от ЗСЛ – за самоуправството
Чл. 9, 10, 11 > уреждат се наемните отношения при наемане на земя; според размера на наема са мортитство – 1/10 от продукцията и изполичарство – 1/2.
Чл. 45 > урежда ноксалната отговорност – робът е обект на правото, ако извърши престъпление отговорност носи господарят му.
Чл. 46 и 49 > в някои случаи субект на престъпление може да бъде и роб и животно

Земеделският закон регламентира преди всичко наказания за престъпления срещу земеделската собственост, като кражба, убийство на работен добитък, палеж, разрушаване на чужд имот, отсичане на чужди дървета и др. Ето защо по своя характер той не е общ законодателен акт.

Въпрос 8:
Български царски грамоти от XIII-XIV в.


1) Характеристика:
Царските грамоти се издават от владетеля и по своя характер са официален домашен юридически извор, представляват оригинално и автентично доказателство. Тези актове на владетелската канцелария са с голямо и първостепенно значение.

Българските царски грамоти са създадени по византийски модел, не са написани в еднакъв размер (най-малка е Брашовската, а най-голяма е Рилската). Съгласно изписването, те се делят на два вида:
Тези, които дават права и привилегии на чуждестранни търговци (Брашовска и Дубровнишка) са царска заповед (оризмо). Те са по-скоро бедни откъм съдържание.
Тези, които са оформени като дарствени актове и с които се дава собственост и привилегии на феодалите. От своя страна те са три вида:
– хрисовул или хрисовулис (златопечатническо слово) – те са подпечатани със златния печат на царя;
– аргировул – със сребърен печат;
– моливдовул – подпечатани с оловен печат.
Запазените от този вид български царски грамоти са със златен печат.
Всички те се отнасят за манастири, а имената идват от името на съответния манастир. Но това не е причина да смятаме, че практиката е била да се надаряват само манастири.

Хрисовулите от своя страна се състоят от три части: уводна част (аренга) – описва се колко е важно царете да даряват манастирите, като обаче не всички запазени хрисовули имат уводна част; същинска част (диспозитив) – посочва адресата и дарението; заключителна част – съдържа санкция за този, който наруши царствената грамота, като тя има духовен характер (най-често „Който нещо им напакости, велик гняв ще понесе от царството ми“). Накрая се поставя името на владетеля заедно с датата на грамотата.

Царските грамоти от XIII в. са написани върху специална хартия, а тези от XIV в. – върху пергамент. В повечето случаи мастилото е черно, като името на владетеля се изписва с червено. Въпреки, че следват византийския модел на изработка, между българските и византийските владетелски грамоти има и разлики – докато първите могат да се издадат и извън столицата, то вторите не могат. Също така византийските се подписват собственоръчно от владетеля, а в българските името на владетеля се изписва от писаря.

2) Съдържание:
До днес са известни 8 царски грамоти:
Ватопедска (1230) – от цар Иван Асен II – за манастира „Св. Богородица Ватопедска“ на Атон;
Дубровнишка (1230) – от цар Иван Асен II – за дубровнишките търговци;
Зографска (1342) – от цар Иван Александър – за манастира „Св. Георги Зографски“ на Атон;
Мрачка (1347) – от цар Иван Александър – за манастира „Св. Никола“ в местност Мраката, до София;
Витошка (1382) – от цар Иван Шишман – за манастира „Св. Богородица“ при Драгалевци, Витоша;
Рилска (1387) – от цар Иван Шишман – за Рилския манастир;
Брашовска – от цар Иван Срацимир – за брашовските търговци;
Виргинска – от цар Константин Тих Асен – за манастира „Св. Георги“ в областта Вергина, Скопско. Тя е по-скоро късен фалшификат, но възпроизвежда разпоредби от оригинални грамоти.

Въпрос 9:
Синтагма на Матей Властар от 1335 г. Основни разпоредби от областта на гражданското и наказателното право. Международни договори.


1) Характеристика на Синтагмата:

Синтагмата на Матей Властар представлява сборник от канонично-правни разпоредби, както и такива от светското право. Още в началото на Синтагмата авторът посочва, че към църковните закони е прибавил и такива от светски характер.
По своя характер, тя е чужд – византийски юридически извор. Създадена от Матей Властар (именно затова носи и неговото име) през 1335 г. У нас е преминала като превод на сръбски, вероятно към 1345 г. Неин препис се пази в библиотеката на Рилския манастир. Тя не е оригинален сборник, защото са известни заемки от Прохирон („Закон градски“) и от Византийската Еклога. Освен като Синтагмата на Матей Властар, тя е известна и като Азбучна синтагма.

2) Съдържание

Сборникът се състои от 303 глави, обединени в 24 раздела. Наричан е още Азбучна синтагма, защото всеки един от разделите е обозначен с буква от гръцката азбука. 80 от главите са обозначени с църковни разпоредби, 31 – със светски, а 81 имат смесен характер. Останалите са препращащи към други глави.

Раздел 01:
гл. 4 регламентира договора за покупко-продажба – консесуален (необходимо е постигането на договорка от двете страни); тук се изяснява ролята на задатъка (капарото) – парична сума, която купувачът трябва да даде като гаранция, че договорът ще бъде изпълнен; при проваляне на сделката ако е по негова вина, губи задатъка, а ако е по вина на продавача, виновният връща капарото в двоен размер.
Раздел 02:
Регламентира каква е санкцията за спекулативна покупко-продажба – ако търговец закупи стока, която след това не изнася на пазара, се наказва с отнемане на правото да търгува или със заточение.
Раздел 03:
Регламентира семейното право: гл. 13 определя основанията за развод (значително различаващи се от тези в Еклогата и каноническото право) – съпругът може да поиска развод ако съпругата гуляе с други мъже, нощува извън дома и др, а обратното – ако съпругът „злоупотребява с целомъдрието й“ или прелюбодейства.
Раздел 04:
гл. 2 – регламентира договора за наем на вещи и свързания залог. Създава се привилегия в полза на съпругата и нейната зестра.
Раздел 14:
Съдържа светски разпоредби: гл. 1 – във връзка с наследственото право, нормира запазената част (фалкидиева четвърт) от имуществото на низходящите наследници – размерът й зависи от броя на децата (1-4 деца – 1/3 от имуществото; над 5 – 1/2);
гл. 5 – с наказателно-правно съдържание – нормира се убийството като престъпление, дели се на волно и неволно (ако някой нанесе другиму вреда чрез причиняване на рана, убийството е волно; ако е с камшик, жезъл – неволно, ръка или дърво – неволно, но се приближава до волно). Умишлените убийства се наказват сурово, като санкциите са със социално-класова определеност (ако убиецът е почтен човек – конфискация на имуществото му; ако е селянин – наказва се с убийство – посичане с меч, хвърляне на диви зверове и т.н.). Ако убийството е неволно, се наказва с 5-годишно заточение.
Наказанието за убийство на роднина е смърт чрез изгаряне на клада.
Накрая на раздела Матей Властар съветва болярите да посещават затворите и да носят храна на затворниците.
В Синтагмата на Матей Властар за пръв път се изисква определена възраст за носене на наказателна отговорност – според нея, лицата под 7-годишна възраст не носят такава. Предвидени са и разпоредби, които освобождават от наказателна отговорност (напр. убийството на крадец през нощта).

Въпрос 10:
Възникване, развитие и устройство на Първата българска държава (681-1018). Езически и християнски период


Социалната структура, административно-териториалното деление и обществено-политическото устройство на България 681-1018 г. се разглеждат, като нейното съществуване през този интервал се разделя на два периода – (1) 681 г. до Покръстването и (2) от Покръстването до падането под византийска власт. Тези два периода се наричат още езически и християнски.

1) Българската средновековна държава от 681 г. до Покръстването на българите

Сключеният през 681 г. мирен договор на Византия с хан Аспарух в науката е приет за начало на българската държава. Създаването на държавното образувание обаче е един дълъг процес и до средата на IX в. България е държава от варварски тип. Като прототип на българската държава стои тази на прабългарите – възприет е прабългарския модел на държавно устройство, както и терминология, като образуванието е дуалистично, състоящо се от прабългарски и славянски племена. Българската държава възниква на територията на Византия и се превръща в защитник и обединител на славянските племена от земите на Балканския полуостров.

Социална структура
Българското общество в началото се състои от две прослойки – многобройно свободно българско селячество и малобройна благородна прабългарска и славянска знат.
Свободните селяни живеят в териториални общини, като в началото преобладава колективната общинска собственост. В последствие се започва процесът на разделяне на селяните от земята (обезземляване), който се нарична феодализация. Тя се задълбочава през IX в., като в следствие на това броят на просяците се увеличава. Постепенно селячеството започва да губи личната си свобода и попада в крепостна зависимост.
Прабългарската и славянската аристокрация е по-малобройната прослойка. Прабългарската й част е състои от боили и багаини. Първите са по-имотните и имат по-голяма сила в политическо отношение. Багаините съставляват ханската гвардия. С намаляването на войните, аристокрацията се ориентира към земята се превръща в земеделска такава.
Славянската аристокрация (славянски князе и родови старейшини) е преди всичко земеделска аристокрация, собственик на значително по-големи владения от обикновените селяни.

Болярското съсловие се разделя на вътрешни (живеят в столицата) и външни (живеят в провинцията) боляри, като и едните, и другите притежават административни и военни правомощия.
От IX в. има сведения за 6 Велики боляри.
Съществува и прослойката на робите-военнопленници, но тя не се превръща в значима за българското общество. Робството в България не е развито – робите са могли да се откупуват с труд или да бъдат откупувани.

Административно-териториално деление:
След създаването на българската държава през 681 г. славянските племена населват предимно южните земи, а прабългарите се заселват в Североизточна България. Между тях съществуват федеративни отношения.
В началото на IX в. при хан Крум страната се разделя на лява част (начело с кавхан и двама стратези), дясна част (начело с ичиргу-боила и двама стартези) и център. При хан Омуртаг делението е на комитати (начело с комити) > жупи (начело с жупани) > общини.

Обществено-политическо устройство:
По своята форма на управление българската държава е феодална монархия.

Владетел:
титлата на владетеля е кан ювиги или ханас ювигий; според византийските извори, българският владетел е архант, според латинските – рекс, принцепс, славяните го наричат княз;
ханът трябва да изрази интересите на прабългарската аристокрация;
властта се наследява от първородния син – канартикин; следващите синове се наричат вулиа-таркан;
той разполага с неограничена власт, която има божествен произход – форма, заимствана от Византия;
той е и върховен военачалник;
притежава върховна власт – законодателна, съдебна, представлява държавата при международни преговори и подписва международните договори.

Кавхан:
първи помощник на хана; един от великите боили; пожизнена власт; ръководи вътрешните дела в държавата; държавните служители са му пряко подчинени; при малолетие на хана, той съуправлява с него; понякога замества хана в предвождането на войската, както и в дипломатическите отношения.

Висши длъжности и институти:
Ичиргубоил – управител на вътрешните области и ръководител на военна дружина;
Кана боил колобър – има военни и религиозни правомощия;
Голиат-таркан – доверен човек на хана;
Болярски съвет – колективен орган със съвещателни функции;
Народен събор – запазва се като приемник на славянското вече, има ограничени правомощия.

Военни длъжности:
Зера таркан; Жепан таркан; Бори таркан; Оглу таркан и др.

2) Българската средновековна държава след Покръстването до падането под византийско робство

Административно-териториално деление:
След Покръстването то не се променя.

Обществено-политическо устройство:
Титлата на владетеля се променя от хан на княз. Титлата цар се признава от Византия едва при цар Петър, въпреки че Симеон се провъзгласява за такъв;
Запазва се предаването на властта и пожизнената власт;
Християнската религия значително укрепва светската власт, тя дава обяснение на неограничената власт на владетеля чрез теологичната концепция за поставения от Бога владетел, както и неговите довереници, а поданиците получават отплата за верността си към владетеля в отвъдното;
Така владетелят е отново върховен военачалник, съдия и законодател и представя страната в международните отношения.

Властта на кавхана и ичиргубоила се запазва.
Висшето духовенство се приобщава към болярството.

Източниците на богатството се делят на външни и вътрешни.
Външните се военната плячка, годишните данъци от други държави и търговията,
Вътрешните са ангариите (селяните дават част от продукцията си на болярите), натуралните данъци и косвените налози (епивии).

Въпрос 11:
Обществено-политическо устройство на Втората българска държава 1185-1396 г. Органи на централното и провинциалното управление. Фискална система – данъци, такси и глоби.


1) Социална структура
По това време българското население се дели на крепостно селячество и болярско съсловие. Феодалните отношения са в своя разцвет през XI-XII в. По-голямата част от населението са крепостните селяни. Тяхното закрепостяване започва още по времето на Първата българска държава, но през XIII-XIV в. вече селячеството е в крепостна зависимост от царя и неговите боляри.
Сред крепостните селяни съществува известна диференциация:
парици и клирици – това са зависими селяни с еднакъв социален статус; първите са закрепостени към светски феодали, а вторите – към духовни; и двата вида са трайни владелци и обработват земи със собствен добитък, като феодалите получава т.нар. феодална рента (част от произведеното от селяните им се дава), която е натурална.
отроци – трайно закрепостени съм болярина, нямат право да търсят защита дори от царския съд; нямат собственост и не обработват земя;
Сред градското съсловие също има разделение:
боляри и висше православно духовенство – това са привилегированите прослойки, които притежават имения и материални ресурси, имунитети и независимост; делят се на велики и малки боляри*; не всички боляри са държавни служители, както и не всички държавни служители са задължително боляри.
градска аристокрация
занаятчии и дребни търговци
богати търговци

2) Административно-териториално деление:
Териториалните единици са хори (еквивалентни на комитатите), начело със севаст; катепанакиони, начело с катепани; градски общини, начело с кефалия; съществува и дукът, който е над катепана и е подчинен на севаста.

3) Обществено-политическо устройство

Владетел
> Титулува се цар и самодържец;
> Властта му има божествен произход и е неограничена – според Теократично-патримониалната теория (Държавата е патримониум, собственост на владетеля. Това води до отъждествяването на владетеля и държавата и до разбирането, че след смъртта на царя, властта трябва да остане в ръцете на наследник от неговата фамилия. Ето защо владетелят е изобразяван, държащ в едната си ръка скиптър, а в другата земното кълбо).
> Владетелят е върховен съдия, законодател и военачалник;
> Той представлява държавата в международните преговори, подписва договори от нейно име;
> Властта му е пожизнена и наследствена; преминава в ръцете на първородния син, като има и изключения, ако наследникът е малолетен, се назначава регентски съвет, а ако няма такъв, новият цар се избира от болярския съвет;
> Атрибутите на царската власт са трон, корона, скиптър, червени ботуши и пурпурна мантия – заимствани от византийските.

Други висши длъжности
> Велик логотет – пръв помощник на царя, еквивалент на кавхана, начело на държавната администрация;
> Протовестиарий – финансов министър, ръководител на държавната хазна (докато във Византия императорската хазна е отделна от държавната, в България тя е само една);
> Велик воевода – помощник на царя в управлението на войските;
> Протостатор – друг военен помощник;
> Болярски съвет – съвещателен колективен орган; има и съдебни функции; освен болярите, в него вече влиза и българският патриарх; след XIII-XIV в. се превръща в репресивен орган;
> Църковно-народен събор – извънреден съдебен трибунал; извършва репресии по отношение на разпространените ереси.

Има редица длъжностни лица, които макар да са пряко свързани с царя, не изпълняват административни функции:
> Велик примикюр – маршал на двора, организатор на дворцови церемонии;
> Протокилиот – царски адютант, грижи се за спокойствието в царските покои;
> Епикерний – царски виночерпец.

Въвеждат се и титли за благородство, които са единствено белег на висок съсловен ранг (напр. деспот и севастократор) и се дават предимно на роднини на царя.

Военни длъжности
> Кастрофилакс – управител на крепост;
> Алагатор – командир на ескадрон;
> Находник – царски пратеник и др.

Финансови длъжности
> Практор – означава държавен служител и данъчен чиновник;
> Десектар – събира натуралния десятък;
> Перпераки – бирници, които събират паричния данък перпера;
> Аподохатори – завеждащи складове.

Данъци
> Натурален десятък – основен данък;
> Димнина – данък за всяко „огнище“ (домакинство);
> Волоберщица – поземлен данък;
> Перпера – паричен данък;
> Каноникон – църковен данък;
> Косвени налози – натурални данъци.

Такси
> Комод – възнаграждение за бирника;
> Аподохия – за завеждащия склад;
> Мостнина – такса за преминаване на мост;
> Кошарщина – такса за построяване на на кошара и др.

Глоби – ако на територията на някое длъжностно лице се извърши престъпление и убиецът не бъде заловен, то трябва да заплати глоба:
> Фун – за убийство;
> Конски тат – за кражба на кон;
> Девичи разбой – за кражба на мома и др.

Ангарии
> Мита – задължение на населението да осигурява храна на преминала през населеното място царска войска или чиновници

Съдебни правомощия освен царя, имат и практорите (означава държавен служител и данъчен чиновник), севастите (управителите на най-голямата териториална единица – хората), ватасите (имат също и финансови и административни правомощия). Сведения за това намираме в Мрачката грамота (от 1347 г. – от цар Иван Александър – за манастира „Св. Никола“ в местност Мраката, до София).

При централното и провинциалното управление се наблюдават две основни тенденции – броят на царските чиновници нараства трайно, а византийските наименования започват да се заменят с българска терминология.
__________________________
* През VII-X в. това деление не съществува още.

Въпрос 12:
Възникване, развитие и характерни черти на българското средновековно право. Обичайно и писано право.


1) Обща характеристика
Възникването на българското средновековно право е свързано тясно с възникването на славянобългарската държава и с промените в нея през VII-XIV в. Броят на домашните юридически извори е изключително малък и оскъден. Чуждите извори също не са много и затова при анализ на средновековното ни право е използван предимно сравнително-правният метод – за да извадим необходимите изводи, се опираме на сведенията за развитието на правото в съседни на България държави. За целта взимаме предвид общите закономерности при развитието на правото, присъщи за всяка законодателна система от това време. Националните особености се взимат предвид и при историческия метод. Тези на средновековната българска държава се взимат от сборници като Еклогата, Закона за съдене на людете и др.
Още в додържавния период са съществували обичаи, с помощта на които са се уреждали отношенията между индивидите в общността. Езическата религия утвърждава непосредствените житейски потребности под формата на различни обичаи. Така в рамките на рода те се приемат като даденост и необходимост.
Славяните и прабългарите са на почти еднакво социално стъпало в момента на тяхната среща на Балканския полуостров. Съюзният характер на държавата обуславя наличието на административен и правен дуализъм. Първото формирало се право в средновековната българска държава е обичайното право, което по своята същност е система от обичаи на прабългари, славяни и заварено население, които се санкционират от държавата. С нейното възникване някои обичаи на двете племена се запазват, предимно тези, които имат общо социално значение или от които е заинтересована имотната прослойка. Обичаите, които се запазват след създаването на държавата се скрепяват с държавна принуда. Тези от тях, които се санкционират от държавата, придобиват качеството на обичайно-правни норми.

2) Характерни черти на обичайното право
> Устна форма – обичайно-правните отношения не са фиксирани в писмени сборници;
> Консерватизъм – характерът на обичайно-правните норми е религиозен, те се прилагат дълго време в непроменяема форма;
> Конкретност и индивидуалност – всяка една от нормите се отнася за точно определен случай;
> Казуистично – те не съдържат общи правила.

3) Приложение на обичайното право
> Обичайно наказателно право –
вероятно още от създаването на българската държава;
> Обичайно военно право –
военните обичаи са наложени от прабългарите, тъй като воденето на войни е характерно за тях;
> Решаване на гражданско-правни спорове –
чрез обичайното право се осъществява кръвната мъст, откупа и др.

4) Развитие на обичайното право
Съпоставката на Земеделския закон със съдържанието на по-късни извори доказва сходства, свидетелстващи за неизменчивостта на обичайните правни норми. В него място са намерили славянските обичаи.

Българското обичайно право се запазва и по времето на византийска власт, благодарение на неговия консерватизъм. Византийските императори допускат прилагането му сред българското население. Следи от обичайното право се запазват и през XIII-XIV в., но от това време има още по-малко извори, с които да се определи полето на приложение.

5) Писано право – възникване и развитие
Обичайното право предхожда основаното от закона. За първи писани закони се считат Крумовите (началото на IX в.). Приемането на християнската религия налагат промени в правото, а законодателството се развива. Първоначално се следва византийския модел, превеждат се Земеделският закон, Номоканонът, а на основата на Византийската Еклога, се създава Славянската. Постепенно обаче се появяват различия и отклонения, които са свързани с особеностите на българското общество. На основата на титул 17 от Византийската Еклога се създава оригинален български закон – Закон за съдене на людете, в който се забелязва влияние на обичайно-правни норми, предимно на славяните. Налага се държавната юрисдикция при наказателни дела, развиват се и се обособяват отделни правни отрасли.
До Османското владичество в българската държава има обичайни закони и държавни такива. В съотношението им през VIII-IX в. и XIII-XIV в. има разлика: обичайното право има по-голямо приложение; в провинцията са се използвали тези негови норми, които са познати на населението, ето защо писаното право не успява да измести обичайното.

6) Характерни черти и приложение на писаното право
Писаното българско средновековно право е повлияно от Византия. Създава се предимно чрез рецепция на съществуващи византийски юридически сборници – с канонически и светски правни норми.

Писаното право се прилага само в големите административни центрове; само в държавните и църковни съдилища, тъй като липсват съдебни органи, които да прилагат повсеместно писаното право. Отделните законодателни актове и сборници нямат действие върху цялата територия. Съществува и липса на унификация на писаното право – различните законодателни актове уреждат по различен начин едни и същи правни институти.

Въпрос 13
Възникване и формиране на феодалната собственост в България. Форми на феодална собственост. Съдържание на правото на феодална собственост. Защита на средновековната собственост.


1) Характеристика
Феодалната собственост се свързва с правното разбиране за собствеността на древните римляни. Съдържанието на правото за собственост у нас е по-сложно, отколкото в Древен Рим, където робовладелецът има право на собственост върху земята и хората по еднакъв начин.
Има три вида собственически правомощия:
Право на ползване (ius utendi, usus) – вещта се намира във фактическата власт на едно лице;
Право на плодосъбиране (ius fruendi, fructus) – лицето ползва вещта по предназначение;
Право на разпореждане (ius abutendi, abusus) – лицето-собственик има право да извършва правни сделки с вещта.
Едва когато са налице и трите правомощия можем да говорим за право на собственост.

Земята е основно средство за производство в условията на феодалното общество. За да носи печалба, феодалите и селяните делят собствеността върху нея. Необходимо е държавата да е налице – именно тогава болярите се сдобиват с икономическа власт и могат с икономически и неикономически средства да си присвояват част от производството.

2) Форми на феодална собственост
При създаването на българската държава през VII в. съществуват три форми на феодална собственост:

Колективната общинска собственост
Тя включва гори, пасища, обработваеми земи, които са достъпни за всеки член на общината и могат да се ползват по един и същ начин от всички. Тази форма на собственост е позната на селяните още от додържавния период и в първите столетия от съществуването на Първата българска държава заема най-голям дял от собствеността. С времето дялът й намалява (заграбена от аристокрацията и превърната в индивидуална частна собственост), но въпреки това се запазва през целия период от съществуването на средновековната българска държава. Информация за съществуването на тази форма на феодална собственост черпим от Земеделския закон – чл. 7 (норми относно спор между селища за границата).

Колективна задругарска собственост
Тя се формира в резултат на съществуването на обичайния семейно-правен институт задруга. Този вид собственост е познат в Сърбия, Русия, поради което се правят изводи, че съществува и у нас. Тя показва голямата си устойчивост във времето, запазвайки се чак до 30-те години на XX в.

Индивидуално-частната собственост
Тя се формира в додържавния период в резултат на разпределението на военната плячка или благодарение на лични качества. Първоначално малка част от собствеността е частна – намира се в ръцете на болярската прослойка и свидетелства за имуществена диференциация.

3) Формиране на феодалната собственост
Феодалната собственост се формира в следствие на възникването и утвърждаването на феодалните отношения.
Първи наченки откриваме в т.нар. патронатни отношения (когато едно лице се поставя доброволно в защитна зависимост от друго лице: бедните търсят закрила от по-имотните) – така те сами се лишават от своята собственост и се поставят в зависимост.
Чрез наемните отношения, чиито предмет е земята, се постига икономическа зависимост. Земеделският закон регулира изполичарството и мортитството. Размерът на наема е точно определен и се дължи независимо от природните бедствия. Когато не могат да изпълнят задълженията си, селяните изпадат в крепостна зависимост.
Свидетелство за изпадането в зависимост по юридически път, е Крумовото законодателство („Който проси, да му се дава…“). Отново по силата на юридическата санкция се загубва личната свобода и според статия I на Закона за съдене на людете (наказанието за село, извършващо езически обреди – предаване в робство на господарите, а имуществото се отдава на църквата).

4) Извори
До края на IX в. феодалните отношения все още са в начален стадий. Сведения за тяхното наличие откриваме в:
> „Житие на Климент Охридски“ от охридския архиепископ Теофилакт Охридски – за извъникономически средства на закрепостяване. Княз Борис нарежда на жителите в Македония да дават на Климент всичко необходимо – чрез административно разпореждане задължава селяните на предоставят продукция. В края на IX в. у нас се налага т.нар. натурална форма на феодална рента.
> „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма – авторът се оплаква, задето селяните не отделяли време за молитва, принудени да работят от здрач до здрач. Те били задължени да работят ангария, т.е. отработъчния дял на феодалните отношения.
> Грамота на Василий II – владичеството ускорява процеса на феодализация. Към висшето духовенство има голям брой закрепостени селяни и до края на владичеството техният брой нараства.
След възстановяването на българската държава феодалните отношения са в своя разцвет, голяма част от населението е трайно закрепостено.

5) Форми на феодална собственост

Прония
Пронията е форма на феодална собственост, разпространена във Византия и макар да е заимствана, не е развита у нас. Владетелят дава на някои феодали недвижими имоти срещу задължението да му оказват помощ по време на война. Прониарът има право да събира данъци и ангарии от селяните, но не може да оставя земята в наследство на синовете си. Пронията може да бъде отнета по всяко време. При нея земята има трима титуляри – феодалът, прониарът и зависимият селянин.
Пълна феодална собственост
Тя е противоположност на пронията – тя се учредява с царските дарствени грамоти чрез формулата „да държи…“ (т.е. селата се дават във фактическата власт на манастира) „…и обладава“ (т.е. юридическата власт над селяните и тяхното имущество).
Разделна феодална собственост
През XIII-XIV в. пронията и пълната феодална собственост не изчерпват собствеността. Налице е също и разделна феодална собственост, която се изразява в подялба на феодалната рента между царя и болярина. Тази форма на феодална собственост е доминираща у нас. Поземлената собственост се дели на terra indominicata (селски земи) във феодалните имения и terra dominicata, която се ползва непосредствено от феодала.
Върху terra dominicata собствеността се поделя по следния начин:
Селянинът има ограничено право на ползване, на плодосъбиране и силно ограничено такова на разпореждане – полезна собственост (dominium utile);
Феодалът има пряка собственост (dominium directum) – върху земята има ограничено право на ползване, на плодосъбиране и право на разпореждане, слабо ограничено; върху селянина има ограничено право на ползване, право на плодосъбиране и ограничено право на разпореждане (може да отчуждава селянина заедно със земята му).
Царят има върховна собственост върху земята – dominium eminens.

6) Защита на средновековната собственост
Защитата на средновековната собственост се осъществява чрез гражданско-правен способ, ревантационният иск е този на невладеещия собственик срещу владеещия. Но поради оскъдните извори и информация е трудно да се определи точно доколко наистина е използван този способ. Защитата на собствеността се осигурява чрез наказателната репресия – всяко посегателство върху собствеността се приема за престъпление и се санкционира като такова – кражба, грабеж, повреждане. През Средновековието наказанията са били твърде сурови, известни са членовредителни наказания.

Въпрос 14:
Феодалните имунитети в Средновековна България



1) Характеристика
Имунитетите са съдебни, административни и финансови привилегии, които някои феодали получават чрез царски дарствени грамоти. Съдържанието им е еднакво за светските и духовните лица – утвърждават се правата им не само върху земята, но и върху населението. Появата и развитието на имунитетите се свързват с разцвета на феодалните отношения и собственост. Предполага се обаче, че тези права имат връзка със стари обиаи от додържавния период. През Средновековието имунитетите се развиват еднакво за цяла Европа. В България те са заимствани от Византия, израз са на милостта, която царят проявява, а не са права, които автоматично следва да се предоставят на всички боляри или духовници. В хрисовулите (царски грамоти, подпечатани със златен печат) се отбелязва , че това е инициатива на царя и проява на неговата добра воля. Във владетелския акт се изразява и почитта към светите места (Ватопедска грамота, Рилска грамота, Витошка грамота). Съдържанието на запазените грамоти потвърждава, че през XIII-XIV в. имунитетите са се развили до голяма степен.

2) Видове имунитети, които дават хрисовулите

дават административен имунитет
> забраняват на държавните служители достъп до подареното село. Използва се общата форма за забрана („да извършват всякаква работа„); освен изчерпателен списък на всички държавни длъжности, се добавя и „и за всички непосочени“ – за да се избегне пропуск от страна на царя; по този начин хрисовулите дават глобален запред до всички царски служители, като в следствие на това самият цар ограничава собствените си права;
дават финансов имунитет
> указват от какви данъци се освобождава населението на дарения имот;
> овластяват съответния манастир или феодал да събира данъците и ангариите;
> освобождават „манастирските люде“, занимаващи се с търговска дейност от преки и косвени данъци към държавата, дори когато търгуват и извън пределите на манастирската собственост. Подобно разширяване на финансовия имунитет е изключение и се съдържа в Рилската грамота от цар Иван Шишман.
дават съдебен имунитет
Той се формира по-късно от административния и финансовия.
Формулата „всякаква работа“ вероятно включва и правораздаването. Само във Виргинската (от цар Константин Тих Асен) и Мрачката (1347 г., от цар Иван Александър) грамота има по-обширни фрагменти, отнасящи се за тези компетенции. Макар първата да не е автентична, Мрачката е безспорна. На манастирите се дава възможност да решават граждански и наказателни дела. В тях винаги има две страни: когато двете лица са подвластни на манастира, казусът е под юрисдикцията на игуменовия съд; когато едната страна е подвластна на манастира, притежаващ съдебен имунитет, а другата – не, съществуват две възможни решения – спорът да бъде решен от игуменовия съд или от царския съд. Наказателните дела за престъпления срещу държавата и владетеля едва ли са влизали в компетенциите на феодалите със съдебен имунитет.
Имунните права се дават завинаги и не се налага царят да ги препотвърждава.

>> В други страни не всички грамоти се дават с трите имунитета.

Въпрос 15:
Правен статус на българското население и на чужденците в Средновековна България. Правоспособност и дееспособност


Правният статус на населението се определя в най-широки рамки чрез понятията правоспособност и дееспособност.

1) Правоспособност
Призната от средновековния правен ред възможност на едно лице да бъде носител на права и задължения. Всяко лице е правоспособно от своето раждане до своята смърт. В Средновековна България неговата правоспособност зависи от различни обстоятелства:
от икономическото и политическото положение на индивида
Болярите и свободното градско население имат всеобхватна, пълна правоспособност; селяните имат ограничена правоспособност; робите са принципно неправоспособни, но все пак имат някои права, като например да се откупуват с труда си.
от пола и семейното положение
Пълна правоспособност има мъжът, на жената е по-ограничена, а на децата е най-ограничена.
от принадлежността към задруга
Всички задругари имат ограничена правоспособност;
от поданството на лицата
Първоначално правоспособни са били само българите, докато чужденците не. Постепенно с развитието на феодалните отношения по различни причини българските владетели започват да дават по-пълна и по-ограничена правоспособност на чуждите поданици. Прави впечатление многобройността на издадените актове – международни договори и грамоти на българските царе – и това е следствие на първоначално установеното положение на неправоспособност на чужденците. Договорната правоспособност се дължи на международната търговия и на потребностите на болярското съсловие.
С никой акт не се дава пълна правоспособност на всички чужденци във всички области на страната. С всеки отделен акт се дава такава на поданици на конкретна държава и за определено нещо.

>> в областта на облигационното право
Най-често се дава правоспособност на чужденците да извършват търговска дейност; в някои случаи на чуждестранните търговци се позволява да внасят или изнасят стока без да заплащат мито или да заплащат минимално вносно, износно и транзитно мито.
>> в областта на вещното право
На чуждестранните търговци се признава и правото да придобиват поземлена собственост.
>> в областта на наследственото право
Ако чуждестранен търговец умре в България, вещите му се връщат на роднините му. Ако няма на кого да бъдат предадени, се разпределят между държавата и общината.
>> собствени съдилища
В някои случаи на чужденци (генуезците) се разрешава да имат собствени съдилища – екстериториалност, специална юрисдикция.

2) Дееспособност
Призната от средновековния правен ред възможност на едно лице да сключва самостоятелни правни сделки. Нашето средновековно право не определя една обща дееспособност на лицата, за да могат да извършват правни сделки. Дееспособността зависи от възрастта, пола, семейното положение (с най-голяма дееспособност е бащата, съпругът, съпругата може само с личното си имущество), психичното здраве (душевната болест дава по-ограничена дееспособност в областта на семейното и наследственото право), принадлежността към дадено съсловие.
Дори сключването на една и съща сделка според различните закони е възможно при различни ограничения – Еклогата, Номоканона и Синтагмата дават различни възрастови ограничения за сключване на брак.

Въпрос 16:
Българско средновековно облигационно право


1) Характеристика
Развитието на облигационното право е доказателство за развитието на феодалната собственост и за степента на развитие на стокообмена. Основно съдържание на облигационното право са различните видове договори, чрез които се осъществява размяната на материалните блага. У нас договорното право се урежда преди всичко в Еклогата, но също и в Земеделския закон и Синтагмата на Матей Властар. Писаното екложно право едва ли е било познато в условията на натуралното стопанство, обменът става по обичайното право.

2) Видове договори
Договор за покупко-продажба
При този договор едно лице прехвърля собствеността върху дадена вещ на друго лице срещу определена сума, била тя и в натура. По своя характер той е формален. Според Еклогата и Азбучната Синтагма този договор може да бъде осъществен в уста или писмена форма. Този договор е консенсуален, т.е. двете страни трябва да постигнат договорка относно цената на вещта. Дава се и задатък (капаро). В Синтагмата се предвижда санкция за спекулации при покупко-продажба.
Договор за замяна
Този е най-широко разпространеният договор в Средновековна България. Не е формиран от екложното право, защото замяната се урежда според обичайното право. В чл. 3 в Земеделския закон се урежда замяната на земя – договорът за замяна на земя е формален, а тя трябва да се извърши в присъствието на свидетели.
Договор за заем на вещи
Заемателят получава правото да ползва определени вещи за определен период и се задължава да ги върне в същия вид, количество и качество. Заемателят няма право да иска отсрочки, залогът е или парична сума или някаква друга ценна вещ, която се дава на заемодателя като гаранция. Ако заемателят не изпълни договора, другата страна има право да продаде залога и да удържи сумата, необходима за възстановяване на заема, като обаче преди да предприеме подобни действия, е длъжен да предупреди заемателя пред свидетели.
Договор за наем на вещ (аренда)
Наемодателят отстъпва временно ползване на дадена вещ на друго наемател срещу определена цена. Този договор е неформален, има устна и писмена форма. Консенсуален е – страните трябва да постигнат единодушие по условията на договора (най-дългия възможен срок за наем е 29 години). В Земеделския закон се регламентира единствено наема на земя, известен под две форми: исполичарство (плаща се половината от продукцията) и мортитство (плаща се 1/10 от продукцията). В него забелязваме засилена защита за наемодателя, като няма значение дали е имотен или малоимотен.
Наемът на големи поземлени участъци (емфитевзи) не е познат в българското средновековно право.
Договор за наем на труд или трудов резултат
В известните ни извори и юридически сборници не са регламентирани договори за наем на труд, нито за изработки (трудови резултати). През Средновековието трудът на селяните е бил използван от имотната прослойка без това да се отразява в договори. Тези за наем на трудов резултат се сключват между средновековните занаятчии и тези, които се нуждаят от труда им. Те са неформални и се уреждат от обичайното право.
Договор за дарение
При този договор дарителят отстъпва на надарения собствеността върху вещ или пари с дарствени намерения – безвъзмезден и формален договор. Дарителят трябва да бъде здрав психически, пълнолетен и да е собственик на имуществото. Трябва да има и свидетели – 5 в населено и 3 в извън населено място. Регламентирани са и условията за разваляне на договора:
> ако надареният се е оказал неблагодарен;
> ако надареният е причинил твърде голяма вреда на дарителя (побой, обида и др.)
> ако надареният е конспирирал срещу живота на дарителя;
> ако надареният не е изпълнил определените условия, които е са били оказани, за да получи дарението.
Договор за влог
Влогоприемателят получава чужда вещ, за да я пази определено време и след това да я върне на нейния собственик. Еклогата защитава влогодателя. Ако влогоприемателят откаже да върне вещта, то той трябва да го направи в двоен размер. В случай на повреда или кражба на влога, влогоприемателят е длъжен да възстанови влога, освен в случай на повреда и на негови лични вещи.
Договор за дружество
При този договор повече от едно лица се обедняват около извършването на определена дейност, след което печалбата или загубата от нея се разделя по равно.

Сключването на изброените договори ни показва развитие на стопанските отношения в Средновековна България.

Въпрос 17:
Българско средновековно семейно право


През езическия период в България семейно-брачните отношения са се уреждали посредством обичайното право, за чието съдържание не разполагаме с достатъчно извори. По това време са били познати двуженството (бигамия), зестрата при женитба, кражбата на булката и други обичаи. След Покръстването вече тези отношения се регламентират от екложното право и от Номоканона, но обичайните норми са продължили да се взимат предвид.
Преди да се осъществи бракосъчетание межди двама души, се пристъпва към годеж. Той представлява обещание между двама души, че ще се оженят. За да бъде осъществен обаче, има някои ограничения: лицата трябва да са навършили 7-годишна възраст, а родителите им трябва да са дали съгласие. Този договор е със светски характер, при неговото сключване се разменят дарове като гаранция за сключването на брака. Ако брак не се състои, виновната страна е длъжна да върне получените дарове и губи тези, които е дала.
Според Еклогата сключването на брак е религиозен християнски и светски договор, а като тайнство изисква специален ритуал – венчавка. Сключването на този договор е уредено в Еклогата, Номоканона, както и в Азбучната Синтагма.

За да се сключи брак, има няколко изисквания:
минимална възраст;
Еклогата: младежи: 15 г.<>девойки: 13 г.
Номоканона: младежи: 18 г. <> девойки: 16 г.
Синтагмата: младежи: 20 г. <> девойки: 18 г.
съгласие на годениците и родителите им;
годениците да са християни.

Съществуват и няколко пречки за сключване на брак:
Кръвно родство по права линия и съребрена линия до шеста степен (т.е. втори братовчеди) между годениците;
Родство по сватовство (свекър и снаха, мащеха и заварен син и т.н.);
Духовно родство (кръстник и кръщелница);
Душевна болест на някой от годениците (според Номоканона).

Основания за прекратяване на брака:
Изневяра на съпругата;
Опит за убийство на другия;
Тежка болест на единия съпруг;
Лудост (според Номоканона);
Импотентност на мъжа за 3 год.;
Тригодишно отсъствие от дома (според Номоканона);
Сифилис (според Номоканона);
Тежко пиянство (според Номоканона);
Ако жената гуляе с други мъже (според Синтагмата);
Ако жената ходи на баня с други мъже (според Синтагмата);
Ако жената нощува извън дома (според Синтагмата);
Ако мъжът злоупотребява с целомъдрието на жена си (според Синтагмата).

Въпрос 18:
Българско средновековно наследствено право


1) Характеристика
За да се говори за наследство и наследствено право, преди всичко трябва вече да съществува частната собственост – колективна такава не може да се наследява. Интерес за развитието на наследственото право като правен отрасъл има имотната прослойка. Наследство наричаме имуществото на дадено лице, което остава след неговата смърт (това имущество може да включва както земя и имоти, така и права и задължения).
Българското средновековно наследствено право се урежда в Еклогата и в Синтагмата на Матей Властар.

2) Начини на наследяване

Наследяване по завещание
Завещанието е едностранен договор, формален (изисква се някаква форма за валидност от закона), завещателят може да го отмени ако реши, правен акт, с който едно лице се разпорежда с имуществото си след своята смърт. Съответно завещанието може да влезе в сила едва след смъртта на завещателя. Валидно е последното по време завещание, в случай че лицето е изготвило повече от едно такова. Предходното би могло да бъде валидно само в частта, в която не противоречи с последното.
За да е валидно едно завещание, според Еклогата има няколко изисквания:
>> Завещателят трябва да бъде пълнолетен (над 15 г. за мъже и 13 г. за жени), душевно здрав и собственик на вещта;
>> Формата на завещанието може да бъде и писмена, и устна;
>> Завещанието трябва да бъде изготвено пред свидетели – 7 или 5 души, допускат се 3 в извън населено място или 2, ако войник прави завещание на бойното поле. Те трябва да присъстват едновременно на място, а ако формата е писмена – да се разпишат;
>> В Еклогата има разпоредба, която защитава децата, според нея винаги има запазена за тях част от имуществото на техния родител, която при всички положения остава за тях. Това е т.нар. фалкидиева четвърт, като размерът й зависи от броя на децата: до 4 деца – 1/3, над 5 – 1/2). С останалата част от имуществото си, лицето разполага както намери за добре.
>> Според Еклогата, ако от брака няма деца, съпругата получава 1/4 от наследството.

Наследяване по закон
Това става в случай, че няма завещание, имуществото се наследява от кръвните роднини.
Кръвно родство е налице между лица, произхождащи едно от друго (права линия) или които имат общ родоначалник (съребрена линия). Степента на родство се определя посредством броя раждания, които стоят между две лица.

Права линия
майка/баща <> дете I степен
баба/дядо <> внук II степен
прабаба/прадядо <> правнук III степен

Съребрена линия
брат <> сестра II степен
чичо/леля <> племенник III степен
първи пратовчеди IV степен

Групи законни наследници
>> низходящи
Надолу по правата линия; ако има деца, внуците не наследяват; децата наследяват по равно, независимо от пола. Те могат да бъдат лишени от наследство в случай на: побой над наследодателя; тежка обида над него; отправяне на обвинение за престъпление към него; конспирация против неговия живот; магьосничество, отказ за встъпване в брак при девойките и др.
>> възходящи
Нагоре по правата линия; (тук аз имам въпрос: Наследници по възходяща права линия наследяват, само ако няма такива по низходяща или греша? И съребрените наследници идват едва, когато няма такива по права линия? Тука не е разяснено добре – ако е така излиза, че ако са живи братя и сестри и баба и дядо, бабата и дядото наследяват, така ли е?)
>> братя и сестри – ако пълнокръвните братя и сестри са мъртви, наследяват децата им (първите братовчеди);
>> еднокръвни (общ баща, различни майки) и едноутробни (обща майка, различни бащи) братя и сестри;
>> останалите съребрени роднини .
Съпругът (съпругата) не е кръвен роднина, стои едва след петте групи наследници. Ако наследодателят няма кръвни роднини от петте групи, а има съпруга – тя наследява половината от имуществото му, като другата половина се дава на държавата. Ако няма съпруга, наследството се дели между държавата (1/2) и църквата (1/2).

Приемане на наследството:
Наследниците трябва да направят волеизявление, че приемат наследството (то може да включва и права и задължения). То бива: изрично (устно или писмено), мълчаливо (показва, че приема наследството само с действията си);
Може да бъде и направо или по опис (изписвайки какво е приел).

Въпрос 19:
Българско средновековно наказателно право




1) Субект на престъплението
Субектът на престъплението е наказателно-отговорното лице. То може да бъде всеки човек, от чийто действия или бездействия настъпи конкретен противоправен резултат. Според средновековното право, не се изисква някаква възрастова граница, за да носи лицето наказателна отговорност. Според Синтагмата на Матей Властар (гл. 5, раздел 25) лицата до 7-годишна възраст са наказателно неотговорни, но подобно определение има единствено в нея. Това неопределяне на минимална възраст в Средновековна България говори за недоразвита наказателно-правна система.
Субект на престъплението може да бъде и колектив от хора. Колективната наказателна отговорност ни е известна още от Отговорите на папа Николай I и от Закона за съдене на людете (статия 1).
Освен обект на правото, робите биха могли да бъдат и субект (Земеделския закон, чл. 46). Субект на престъпление може да бъде и животно (Земеделски закон, чл. 49).
Причинна връзка между поведението на дееца и резултата не се търси – наказуемо е всяко виновно извършено деяние като не винаги се различава умисъл или непредпазливост. Въпреки това тези две форми на вина са познати, съдейки по статия 15 от Закона за съдене на людете.

2) Видове престъпления
Престъпленията се обособяват в три групи:
Престъпления против държавата и държавния глава
>> бунт срещу владетеля;
>> измяна, предателство;
>> заговор против здравето и честта на владетеля;
>> престъпления против религията – вероотстъпничество, разпространение на ереси;
>> военни престъпления като дезертьорство, отказ от влизане в сражение, явяване на война с неизправно оръжие, немарливост на граничар, кражба по време на война и др.

Престъпления против личността
>> убийство;
>> нанасяне на телесни повреди;
>> нанасяне на обида и клевета;
>> престъпления против половата неприкосновеност – блудство, изнасилване.

Престъпления против собствеността
>> кражба;
>> разбойничество;
>> повреждане или унищожаване на чужда вещ.
Познат е и опитът за престъпление – рецидивът.

3) Видове наказания

смъртно наказание (най-широко разпространено)
>> посичане с меч
>> изгаряне на клада
>> хвърляне на зверове

опозорителни наказания
>> бой
>> жигосване
>> остригване
>> изгонване

членовредителни наказания
>> пречупване на ръцете при кражба;
>> отрязване на езика при лъжесвидетелстване;
>> отрязване на носа при нарушаване на половата неприкосновеност;

имуществени наказания
>> обща конфискация на имуществото;
>> глоба.

Тези наказания са светски. Съществуват и църковни (епитимийни) наказания, които смекчават светските санкции и се използват като алтернативни.*
При самозащита например може да се освободи лицето от наказателна отговорност, както и при други обстоятелства.

––––––––––––

• Епитимийните наказания:
  – свеждали се до налагане на дългогодишен пост и покаяние, недопускане до литургия / изцало или частично /.
  – Тези наказания са предвидени в ЗСЛ заедно с установените от Еклога членовредителни наказания
  – Законодателят е дал възможност за смекчаване на наказанието, поради неразбиранито на извършеното , разкаянието и др. – за да се привлекат определени обществени класи към новата религия
  – При започващото изграждане на църковната организация и йерархия в българските земи, не могло да съществува рязко разграничаване на функциите на светска и духовна власт. Били са използвани чужди образци своеобразно нуждите на момента, както законодателя ги е разбирал.
  – Епитимийните наказания в ЗСЛ са били точно фиксирани, така че съдът е трябвало само да подведе извършеното под съответния текс на ЗСЛ, за да бъде точно определено съответно епитимийно наказание
  – Изпълнявали се от православната църква

Въпрос 20:
Съдоустройство и съдопроизводство в българската средновековна държава




1) Съдебна власт – зараждане и развитие
Началото на съдебната власт намираме още при древните народи – заражда се с първите осъществени действия на едно лице от племето спрямо друго. Тогава се появява талионът (кръвната мъст). Отмъщението е проява на съдебна власт, на санкция. Тогава тя се е осъществявала от рода или старейшините. Според изворите с подобна съдебна власт започват да разполагат и племенните вождове.
След като вече се образува държава, нещата се развиват дотам, че съдебна власт имат определени държавни служители. На първо място това е владетелят, който се явява върховният съдия. Със съдебна власт освен него разполагат и областните управители, близките помощници на владетеля. След Покръстването и навлизането на епитимийните наказания, се учредяват църковни съдилища (митрополитски такива и висш църковен съд). Техните правомощия са предимно в областта на семейното, наследственото право и решаването на спорове между духовници. Когато през XIII-XIV в. се разпространяват имунитетите, феодалите също добиват съдебна власт. Друг съдебен орган е народният събор, който се свиква инцидентно по инициатива на владетеля; неговите правораздаващи функции са в преследването и наказването на еретиците. За съдии има сведения и от
Отговорите на папа Николай I.

2) Съдебна процедура
В началото тя е елементарна и се осъществява чрез способите на обичайното право (откупи, кръвна мъст и др.) – т.нар. талионно право. От Крумовото законодателство и Отговорите на папа Николай I черпим информация, че съдебният процес вече има инквизиционно-следствен характер. Той е характерен с това, че разследващото и наказващото лице е едно и също – използват се физически мъчения, за да се изтръгнат самопризнания. Освен в България, той е прилаган и в много други държави и остава познат до буржоазните революции.
Според Закона за съдене на людете, основният съдебен процес е обвинително състезателен (основното доказателство са свидетелските показания; максимален брой на свидетелите – 11, за по-малки спорове 7-3; те трябва да са „честни, правдиви, богобоязливи“).
Според Славянската Еклога съдебният процес е същият. При него обаче допустими свидетели са тези с професия и богатство или които са познати на съда (това се нарича класово-съсловен подход). Ако не са познати на съда, първо се подлагат на мъчения; забранено е деца да свидетелстват срещу родителите си и не се допуска свидетелстване по слух. Допускат се и писмени доказателства.
Съществува и Божият съд (ордалий), използван като доказателствено средство. Той представлява тежки физически изпитания (хвърляне в дълбока вода, поливане с вряла вода или жигосване с нажежено желязо и др.).

Преди всичко средновековният съдебен процес е елементарен – завършва със съдебни актове, които не се считат за нещо присъдено. В Средновековна България заедно със съдебния процес, се прилага редовно и обичайното право. Въпреки това държавата се стреми да наложи писаното право, като утвърждава държавната юрисдикция при наказателни и граждански дела (статия 17 от Еклогата – за самоуправството).

Въпрос 21:
Държавно устройство на Османската държава през периода XV-XIX в. Органи на централното управление. Административно-териториално деление. Социална структура на обществото.




1) Държавно устройство
Устройството на Османската империя се формира XIV-XV в. в Анадола и на Балканите. Оформя се като централизирана, военно-теократична средновековна държава, като неограничена монархия.

1.1) Държавни длъжности
Владетел
Нарича се султан, разполага с абсолютна власт, с неограничени правомощия и във външната политика, носител на духовната власт, формата на управление е автократична (не се ограничава от никакви съсловни или държавни организации), върховен военачалник, законодател и съдия.
Помощници на султана:
Велик везир (садразам) – пръв помощник на султана, носи туграта (държавния печат), всички министри са му подчинени.
Високата порта – обединените министри, решава текущите държавни въпроси. Министри: кехая бей (вътрешните работи), реис ефенди (външните работи), баш дефтердар (финансите; няколко души, един от които е главен), нишанджия (пазител на туграта).
Диван хумаюн (султански съвет) – колективен орган на управление, състои се от председател (султана или великия везир), 7 по-малки по ранг везири, кадията на Истанбул, баш-дефтердаря, нишанджията, двама кадъ-аскери, еничар ага (началник на еничарския корпус) и капудан паша (началник флота).
Шейх-юл-ислям – главният мюфтия, главата на мюсюлманската църква, върховен тълкувател на ислямския закон и съветник на султана, на практика равен на великия везир. След около 1566 г. титлата му не е пожизнена.
Кадъ-аскер – висш военен съдия, подчинен на шейх-юл-исляма, назначава кадиите, първоначално са двама – за Анадола и Румелия.

1.2) Административни системи
Военно-териториална администрация
Държавните й служители имат административни, стопански и полицейски функции. Управлява се от великия везир >> бейлербейовете >> санджакбейовете и спахиите.
Съдебно-религиозна администрация
Оглавява се от шейх-юл-исляма, съдебните актове се оформят под формата на сиджиди (регистри). Начело на съдебната система е султанът >> велик везир и диван >> кадъ-аскери >> велики молли >> малки молли >> наиби и кадии.
Данъчна система
Данъци: юшур (натурален десятък), беглик (данък върху овцете), серчим (данък върху свинете), джизие (данък за немюсюлманите), девшурме (кръвният данък).


2) Административно-териториално деление
Състои се от: 1) Бейлербейство (губерния) – Анадолско и Румелийско, начело с бейлербей (притежава административни и правораздавателни правомощия), подчинени са му тимарския дефтердар, кехаята на регистрите и алай-бейовете; 2) Вилает (област)- начело с валия.
3)Санджак (окръг) – начело със санджакбей, подчинени са му военните ленници – заими и тимариоти. 4)Кааза (околия) – начело с каймакам. 5)Нахия (община) – начело с коджабаша (кмет на няколко селища).

3) Социална структура
Османска феодална класа (не плащат данъци):
>> едра аристокрация (бейове-завоеватели); феодали-християни, приели исляма; дребна аристокрация (военните ленници – спахиите) – тимари (носят на тимариота годишен доход до 19 999 акчета, в българските земи – до 8 000), зиамети (носят на заима от 20 000 до 99 9999 акчета) и хасове (над 100 000, като се причисляват към едрата аристокрация и са малко на брой). Поземлен участък се дава посредством берати (в тях се посочва какви данъци да взимат от населението, в замяна спахията е длъжен да се явява с определен брой конници, ако ли не се наказва и му се отнема линът) и не се предава по наследство.
Средновековно селячество (плащат данъци) – не само раята, но и бедното мюсюлманско население, христоянското население се нарича рум-милет. Земята е собственост на държавата и се дава на крепостното селячество с тапии. Селяните имат ограничено право на ползване (нямат право произволно да изменят предназначението на земята) и разпореждане (нямат право да сключват правни сделки без разрешението на спахията), плащат натурална, парична и обработвана рента.
Рая със специални задължения
Отделни групи от покореното население, които нямат статут на войници, но изпълняват определени задължения към османската армия: войнуци (обоз в походите, в мир се грижат за конницата); дервенджии (пазачи на проходите); маданджии (работят в мините); доганджии (соколари); кюпрюджии (строят и поддържат мостовете); чалтъкджии (произвеждат ориз).
Чифликчии
Тази прослойа се заражда едва след разпадането на военно-ленната система.
Гулями (роби)

Въпрос 22:
Османската правна система през периода XV-XIX в. – компоненти и източници на правото.



1) Обща х-ка
След като османските турци покоряват завареното българско население на Балканите, те налагат и своята правна система. Тя е изградена от множество и различни компоненти, които не действат едновременно през целия разглеждан пеериод. Те се различават по обхвата си на действие, по основанието си за съществуване и по органите, които ги прилагат.


2) Компоненти на османското право
2.1) Мюсюлманско религиозно (шериатско) право
Именно то е съставната част на османската правна система през целия разглеждан период. Той представлява съвкупност от канонически норми. Според тази правно-политическа идеология, нормите на Шериата произхождат директно от Аллах, който ги е изпратил на Мохамед на земята. Шериатското право регулира нормите за поведение както към Аллах, така и между мюсюлманите и определя санкциите при нарушаването им.
Източници:
Коран
Свещената книга на исляма – божествени откровения на Аллах. Съдържа 114 сури (глави), които се делят на аяти (фрагменти).
Сунна
Означава „път“, „пример“. Съдържа предания за живота на Мохамед, негови беседи, мисли, записани през IX-X в. в шест сборника, наречени общо Сунна. Те са пример за подражание, те са написани, за да отговорят на проблемите в мюсюлманското общество след смъртта на големия пророк. Сунната е допълнение към Корана.
Иджма
Сборник със съгласуваното мнение на най-авторитетните улеми (богослови) и органите на държавната власт по различни религиозни и правни проблеми. Иджмата се използва за взимане на единни решения по въпроси, засягащи цялото общество, на които Корана и Сунната не дават отговори.
Киасе
Киасето е способ за тълкуване и приложение на религиозните норми. Неговото създаване се налага в следствие на това, че въпреки своята изчерпателност, Корана, Сунната и Иджмата не успяват да уредят абсолютно всички житейски ситуации.
Фетви
Фетвите са отговори на шейх-юл-исляма по религиозни, политически или юридически проблеми. Базират се на основните религиозни норми и прецедентите в османското право. Кадиите ги използват за решаване на правни спорове.

2.2) Турско светско право
Османската империя е единствената мюсюлманска държава през Средновековието, в която наред с Шериата, съществува и светско право. Източници на светското право са кануните (закони) и канунамета (законодателни сборници). Кануните се прилагат докато е жив султанът, който ги е издал. Отношенията между светското и религиозното право са неравнопоставени. Кануните са с по-нисък ранг от Шериата. Най-много кануни се издават по времето на султан Мехмед II, Сюлейман I Каноник и Баязид II.
Обособяват се три вида кануни:
>> на отделните санджаци;
>> декрети на правителството по отделни въпроси;
>> обобщаващи канунамета.
Законодателната дейност на султаните продължава до смъртта на Сюлейман I Каноник – след конфликт между него и шейх-юл-исляма спират да се издават кануни. През XIX в. се издават Закон за земите, Наказателен закон, Търговски закон, Търговски процесуален закон, Търговски морски закон, Меджеле (1869 г. – турския граждански кодекс).


2.3) Капитулационното право
То регулира отношенията между поданиците на Османската империя и чужденците, предимно в търговски аспект. Създава се на принципа на рецепцията – от Франция, по-късно и от Англия, Австро-Унгария, Германия и Русия.

2.4) Каноническо (църковно) право на немюсюлманските общности
Тъй като в пределите на Османската империя съществуват различни религиозни общности, това прави възможно съществуването на едно или друго религиозно право.

2.5) Обичайно право на турското население и покорените народи
Системата на правните обичаи заема значимо място в правната система на Османската държава

Въпрос 23: „Съдебната система и османското светско право след Танзимата“

ЛИПСВА

Въпрос 24:
Правото на поземлена собственост в българските земи в периода XV-XIX в.




1) Характеристика

Рентата съвпада с данъците, които населението изплаща;
Селяните са зависими, което се обяснява с поданството им към държавата-собственик;
Спахиите притежават само правото на ползване, а не право на собственост върху земята.

В Османската империя социално-икономическите отношения са от феодален тип – земята се използва като основен източник на богатства, което управляващата прослойка осъществява чрез отнемане на част от продукцията на селячеството.
При нахлуването си в българските земи, османските турци се сблъскват с едни по-развити феодални отношения. Този сблъсък неминуемо оказва влияние върху османското общество и правния му режим на поземлена собственост. Той претърпява развитие в периода XV-XIX в., така в края на периода вече съществуват форми, непознати в началото на владичеството. Успешните войни до XIV в. осигуряват централизацията на империята и осъществяват безпроблемно аспирациите на феодалната прослойка. Така се създава военно-ленната поземлена система.
По инициатива на кадъ-аскера се създава държавна хазна (бейт-юл-мал) през 1368 г. Включвайки в нея завладените земи, султанът ги превръща в държавна собственост*. Според Шериата Османската империя е върховен суверен (като такъв, тя създава юридическите правила на земята, а чрез органите си, тя следи за спазването на този юридически режим) и върховен собственик на земите в нейните предели (като такъв тя притежава правото на собственост, разпореждане, ползване и плодосъбиране.


2) Форми на поземлена собственост
Военно-ленна
Това е основната форма на собственост през XV-XVI в. – съчетание на право на собственост на държавата и право на владение на спахиите и селяните. Така земята се разпределя, а продукцията се събира като поземлена рента. Формира се под влияние на византийската прония, тя е икономическа основа на военизираната османска държава. В края на XVI – началото на XVII в. тя започва да клони към упадък, в следствие на което феодалите започват да отделят по-голямо внимание на спахилъците. Производството нараства, излишъкът се използва за търговски цели и военно-ленната форма на собственост се изменя. Възниква борба между отделните фракции, в която доминират т.нар. нови феодали (те не са пряко свързани с военната служба и се опитват да отстранят спахиите). Тя обаче е трудна и продължителна заради консервативния характер на Шериата – продължава близо 250 години. През 30-те години на XIX в., след ликвидирането на еничарския корпус, се осъществява и окончателната промяна в поземления правен ред. Махмуд II отменя военно-ленната система, с което се създава 1) чифликчийството, а другите останали земи се включват в 2) държавен поземлен фонд. Тези земи, за които имат тапия селяните запазват, като вече плащат данък само директно на държавата.

3) Закон за земите (1858)
>>> Той нормира три вида собственост:
Пряка държавна собственост
Състои се от няколко категории земи: 1) мирие (обработваеми земи извън населени места; владеят се от селяните чрез тапия), меват (пустеещи земи; не могат да се ползват от никого, предназначението им е за увеличаване при нужда на земите на чифликчиите) и метруке (земи за общо ползване, в зависимост от това кой ги ползва се делят на такива, които се ползват от неограничен кръг ползватели – пътища, пазари, площади; и на такива, които се ползват от ограничен кръг ползватели – от определени селища или група от селища – такива са гори, пасища и др.
Вакъфска собственост
Това е черковната собственост върху земята, както и върху имоти. Вакъфирането е акт (в писмен вид), с който мюсюлманските духовници (едни лице съответно) посвещава имуществото си общополезни цели. Това трябва да се извърши пред кадията, а за да вакъфира едно лице трябва да е пълнолетно, душевно-здраво и платежоспособно. Ако то е пълен собственик на земята, то вакъфската собственост е пълна (мюлк), а ако не е пълен, то тя е разделна (мирие) – те се вакъфират съ ссъгласието на султана.
Частна поземлена собственост
Това са земите мюлк. В българските земи е познат поземленият мюлк – земи в населено място, допълнение към жилищни сгради и не по-големи от 1/2 дюмюн.

____________
* Одържавяването на земите е характерно за всички средновековни държави, в които господства Шериатът. Според него земята е собственост на Аллах и неговия представител на земята – султана

Въпрос 25:
Ролята на българските общини, църква и еснафски организации за запазването на българското обичайно право в периода XV-XIX в.



1) Х-ка на българските институции след падането под османско робство
След нахлуването на османците на Балканите българската държава е разрушена, българите губят своята държавност. Въпреки това те успяват да запазят някои нейни елементи. Съществуват български общини, християнски църкви и еснафски организации, благодарение на които се запазва българското обичайно право. Същевременно Османската империя се стреми да ислямизира местното население като насилствено ги помохамеданчва или ги привлича в своята военна организация. Успоредно с централизираната система на османската държава, е разгърнат и децентрализиран държавен апарат. Разрешено е на занаятчийските и религиозните организации да решават въпроси, незасягащи сигурността на държавата сами. Държавните органи не са успели да обхванат еднакво цялото население, като същевременно това запазване на българските институции всъщност е друго средство за осъществяване на политическа власт над райони с немюсюлманско население.

2) Българските институции – видове
Органи на местно самоуправление
Те притежават съвсем ограничени права – относно облагането с данъци и разпределението на земите. Ръководителите на тези общности са лоялни на османската власт лица, също така тя има задължително свои представители във всички селища с немюсюлманско население. Османската власт има различна сила в големите и по-малките селища – съответно по-голяма и по-малка. Най-слаба е в селищата с рая със специални правомощия, а е известно, че е имало и такива, в които не замръква турски крак. Възникващите спорове между българи са се уреждали посредством обичайно-правните норми известни в Средновековна България.
Църквата
Запазването на обособени социално-религиозни общности, обединени в източноправославната църква, се обосновава с политически съображения. Въпреки, че позициите на християнската църква се променят, запазването й е от изключителна важност за утвърждаването на новата власт. Съответно през вековете на османско иго тя се превръща в главната опора за запазване на българското, което довежда до ранното й санкциониране – през 1453 г. султан Махмуд II издава ферман, с който християнската църква става част от структурата на османската държава, запазвайки нейното съществуване от съображения за сигурност и стабилност на османската власт. Църковните общини се запазват на базата на религиозната принадлежност на членовете, а не на тяхната народност, така всички те минават под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Като институт християнската църква запазва компетенциите си спрямо духовните служители, както и спрямо гражданско-правните спорове сред христоянското население.
Еснафски организации
Тези организации са покровителствани от султана, защото той има интерес от тяхното развитие. Те са производствено-териториални самоуправляващи се общности – тайфи. Те са корпоративни общности, които се развиват под чуждо влияние. Има няколко хипотези за произхода на еснафите:
>> византийско-западноевропейски произход;
>> византийско-арабско-турски произход;
>> старите манастирски братства;
>> само арабско-турско влияние.
Над българските еснафски организации оказват влияние както западноевропейските цехови организации, така и източните арабско-турски руфети. Думата „еснаф“ е с арабски произход, а „лоджа“, майстор“, кондика“ идват от латиснкия език.
Структурата на еснафите е следната:
>>> чирак – момче на 10-13 години, преминава обичение 3 години – през първата е домашен прислужник на майстора, подлага се на сурова подготовка.
>>> калфа – след чиракуването и провеждането на определен ритуал момчето става калфа; един от калфите става баш-калфа; калфите вече работят срещу определено възнаграждение (хак).
>>> майстор – веднъж годишно някои от калфите стават майстори; те имат собствена работилница;
>>> уастабашия (първомайстор) – началник на еснафската организация, излъчва се от лонджата;
>>> чаушбашия – пръв личен помощник на устабашията;
>>> лонджа – общото събрание, колективен орган, който определя отношенията между еснафите; изработва кондиката (устава) на организацията, като когато е нужно играе ролята на еснафски съд; с фермана на султан Мустафа III от 1773 г. се подчертава еснафите да се ръководят от старите традиционни удостоверения, т.е. от обичайното право на българите. Така българите са можели да уреждат частно-правните си спорове според обичайно-правните норми.

Въпрос 26:
Българското обичайно облигационно право в периода XV-XIX в.



Според обичайното договорно право през разглеждания период, за да сключва някакъв договор лицето трябва да бъде „на най-долни години 16-17“, в присъствието на по-възрастен и опитен човек. За да се сключват сделките с имущество, то трябва да бъде негов собственик. Договорите се сключват на обществени места като пазари, площади, в присъствието на много хора.

1) Договор за покупко-продажба
Двете страни се ръкостискат, между тях застава трето лице като посредник, той се намесва с цел страните да договорят една цена. Щом се постигне споразумение, той разделя ръцете им и се изричат различни фрази, които в повечето случаи няма стойност, а са символични. Следва пиене в кръчмата (оттам идва изразът: „изпихме му кръчмата“), след което вече сделката не може да бъде разваляна. По този начин се изповядва продажбата предимно на животни. Обичаите около сключването на сделката показват, че вещта е преминала в ръцете на купувача. Например ако се продава земя, нива или лозе, то се обикаля от страните, продавачът взима бучка пръст и я предава на купувача. Изисква се да има свидетели, договорите се сключват предимно в устна форма, като за недвижими имоти понякога се сключват и в писмена (например в Казанлъшко и Западна България). Познат е додатъкът (капарото), в някои случаи и т.нар. „изпитване на стоката“ – при покупко-продажба на животни.

2) Договор за замяна
Той е по-широко разпространен от този за покупко-продажба, като се появява и по-рано.

3) Договор за наем на вещи
Предмет на този вид договор може да бъде както имот, така и движими вещи. Той има определен срок, като нито той, нито цената са универсално определени. Евентуално повреди на вещта са за сметка на наемателя.

4) Договор за наем на работна ръка
Едната страна отдава своята работна сила срещу скромно възнаграждение (овчари, говедари – при вторите възнаграждението се определя на база глава на добитък). Най-типичен е договорът за наем на ратаите – 6 месеца или 1 година.

5) Договор за заем за ползване или послужване
Договорът за заем е на селскостопански вещи или хранителни продукти. Няма указан изричен срок – когато има възможност заемателят връща заетото, договорът е безплатен, като страните се уговарят заетото да се върне в същия вид и количество, познат е залогът като гаранция.

6) Договор за заемане на работна ръка
Той е честа практика при подпомагане на близки, познат е под две форми: зареда (или меджия – домакинът се обръща към близки да го подпомогнат с един работник, осигурявайки му храна и задължавайки се да стори същото, когато другата страна го помоли; в някои случаи тази съвместна работа се нарича меджия) и спрега (обединяване на работната сила на животните на няколко стопанина, всеки участва с не по-малко от 5 чивта впрегатни животни, разпространена е в Северозападна България при превръщане на земи меват в обработваема земя).

7) Договор за съдружия (за обща работа)
Жътварски задруги – най-ранни; в Тракия, Добруджа се събират младежи и девойки по жътва от драгоманите, след като получат възнагражденията си, те дават част на драгоманина;
Градинарски сдружения – събират се за някаква обща работа, като всички участват с труда си, а един или повече с паричен капитал – практикувани са в Търново, Горна Оряховица, Павликени.
Коларски (арабаджийски) сдружения – за пренос на стока.
Строителни (дюлгерски) сдружения – участват с работна сила и инвентар, известни са в Трънско.

Въпрос 27:
Българско обичайно семейно право в периода XV-XIX в.



„Сгледването става във всякой празник и неделните дни, а най-много в светлата седмица. Местата за сгледване на моми са: седенките, меджиите и хората. Когато момъкът хареса момата, той вече не се оставя от да я гледа и пита околните за нея, за качествата й, за хубостта й и прочие. Местата за най-добро свиждане на двамата са: 1) седянката; 2) връщането вечер от водата с котлите от чушмата или кладенецът… Момъкът обикновено не се задоволява с ходене на хоро и седенки само в едно село: напротив: той обидва най-малко десет села, па тогава избира своята невеста…“


1) Сключване на брак
В своя архаичен вид то се запазва до началото на XX в. Бракът е църковен, предхожда се от годеж, като той може да бъде малък (пред най-близките) и голям (широк кръг). Разменят се дарове, в някои райони свекърът подарява недвижим имот.
За да се сключи брак не трябва да има родство до десета степен по права и съребрена линия*. Няма фиксирана минимална възраст, в повечето случаи булката е по-възрастна. Задължително е първо да се оженят по-големите братя/сестри, а ако момчето е калфа, се искасъгласието и на майстора. При несъгласие на родителите се прилагат методи като: момата пристава, момъкът става заврян зет… При такива обстоятелства чеизът се изгаря, а момъкът се лишава от наследство.

2) Задруга
Обичаен семейно-правен институт. Тя се запазва заради чуждия гнет, икономическата експлоатация и правната и религиозна дискриминация. Изследванията на проф. Бобчев и проф. Маринов през XIX . показват, че тя все още съществува и само в Северозападна България има близо 1000 такива.
С ферман от 1766 г. се легитимира съществуването на задругата като обединение от индивиди, свързани с кръвна връзка. Според проф. Бобчев тя е юридическо лице, което има пълна правоспособност, представлява се от домакина, упълномощен от обичайното право. Проф. Маринов я дефинира като домакинство от 10, 20 и повече индивидуални семейства, които се хранят заедно и се управляват от един човек. Според проф. Иван Сакъзов, задругата е голямо общежитие, включващо потомците на общ родоначалник, които общо стопанисват земите си.
Задругата има едно лице с представителни и управленски функции – старей. Обединява само кръвните роднини и за нея е характерно колективно владеене и ползване на земите. Не се създава по инициатива на едно лице, тя е традиция за обединение за по-добри условия за живот и защита. Не е дружество, а съществува по силата на създаденото фактическо състояние.

3) Развод
Както бракът, така и той се извършва в църквата. Той е рядкост, случва се по вина на мъжа, ако е гурбетчия, сключва друг брак, пиянства, бие, отсъства 5-7 години от дома, не се грижи за прехраната; или по вина на жената, ако тя прелюбодейства.

4) Отношения родители-деца
Бащата осигурява прехраната, майката въпитава децата. Бащата учи синовете на занаят, селскостопанска работа или ги дава на майстор. Майката подготвя дъщерите за бъдещи съпруги.

5) Отношения деца-втори съпруг/а
Наблюдава се лошо отношение към доведените и заварените деца. Те често се дават за отглеждане при родителите на починалия съпруг/а.

6) Осиновяване
Обикновено се осиновяват невръстни деца на бедни родители. То става пред свещеник и роднини, в някои райони се изготвя и писмен акт като гаранция срещу разваляне на осиновяването. Има пълни (осиновените скъсват връзки с кръвните родители и наследяват своите осиновители) и непълни (не скъсват връзките, осиновени са отмилосърдие и не наследяват осиновителите) осиновявания.

7) Настойничество
В случай на смърт на родителите, общинските власти назначават настойник – достоен роднина. То се прекратява с встъпването в брак на детето.


__________________
* Ето ги и тях:
Права линия
майка/баща <> дете I степен
баба/дядо <> внук II степен
прабаба/прадядо <> правнук III степен

Съребрена линия
брат <> сестра II степен
чичо/леля <> племенник III степен
първи пратовчеди IV степен

Въпрос 28.Обичайно наследствено право
БГ обичайно право познавало два вида наследяване – по завещание и според обичайноправните разпореждания.
По завещание – с развитие на капиталистическите отношения се развива и писмената форма на завещание. Съставя се както тайно така и със свидетели и задължително с присътствие на свещеника и учителя – в зависимост от област в която се осъществявало наследяването.
Наследниците са били длъжни да изпълнят наставленията на завещателя. Чрез завещание завещателят могъл да лиши някой от насредниците от наследството.
– мъж от бездетно семейство не е имал право да завещава целия си имот на жената си
По нормите на обичайното право – голямо разнообразие в различните краища на държавата
– общ обичаен принцип бил дъщерите да получават майчиното имущество, а синовете – бащиното.
– осиновените – наследявали на общо основание.
– трети лица – при спазване на определена процедура.
– деца от няколко брака – всички наследявали еднакво.
– при бездетен брак – в различни краища на д-ва е било различно – някъде съпрузите не се наследявали взаимно, на др.места мъжът наследявал съпругата си, другаде – преживелият взимал 1/8 отнаследството, а останолото се поделяло между роднините.
– Родителите – наследявали починалите си деца, ако те не оставяли преки наследници.
Наследството се поделяло чрез делба – пред свидетели, кмета, свещенике, учителя, видни старейшини. При решаване на спорове за наследство, активно участие взимала общината. Съставяли се писмени документи – разделителни записи.
Делбата:
недвижими имоти, добитъкът, земеделски сечива и хронота се разделяли на равните дялове и се тегляло жребие.
гумното /дворът/, стопанските сгради и храната за добитъкът не се делели.
покъщнината и чувалите оставали в старата къща.
къщата оставала на най-малкия син.
дюкянте и водениците или се продавали, или се ползували чрез редуване.
Пасивът на наследството – задълженията и данъците – се делели поравно м/у всички
Съгласието на майката за делба нямало никакво значение.Ако при делба тя неполучавала дял – всеки от наследниците е бил длъжен да я гледа.
Братята са били длъжни да отгледат и оженят невръстните и неомъжените си сестри.
При несправедливо завещание, наследниците имали право да го развалят.
Отказ от наследството – по замогнал се наследник не е искал да натъжава и ощетява братята си или пасивът на наследството е бил по голям от актива.
Делба при живе:
Извършвала се пред първенците на селото и други свидетели, понякога се правели писмени записки.
Бящата оставял и нещо за себе си, което е давал на този който ще го гледа. Понякога бащата е живеел при всеки подред. Имал и право да даде повече на някого от наследници. Но стремежът е бил дяловете да се изравнят.
С развитието на капиталистическите отношения и разпада на задругата расте броя на делбите при живе. В случаи на раздор и несъгласие освен българското обичайното право, те се разрешавали и чрез шериатския съд – тогава разпределението на наследството ставало съгласно османско светско и шериатско право. Според нормите на законодалеството на Танзимата жените са имали право на равен дял от наследството.

Въпрос 29:
Българско обичайно наказателно право в периода XV-XIX в.


“ Има престъпления тежки, има и леки. Тежките и леките престъпления различаваме: а/ според самото престъпление, б/ според лицето, което е извършвало и върху което е извършено престъплението и в/ според щетата, която е направена от едно престъпление…
…Тежък грях, тежко престъпление или много грозна работа е: ако убиеш човека, ако го запалиш; ако го нападаш; ако се закълнеш криво и лъжовно сведочиш, та човека убият, затворят или му продадат стоката; ако правиш магии… – всичко това е грозно и заслужава смърт.“


1) Субект на престъплението
Той може да бъде само човешко същество. Няма колективна наказателна отговорност. Няма изрично посочена минимална възраст, но невръстните и лицат анад 60 г. не носят наказателна отговорност. Ако престъплението е извършено от невръстен, в следствие на подбуда, отговорност носи подбудителят. Деянията се делят на умишлени и неумишлени, като наказауеми са само първите. Неизбежната отбрана освобождава от наказателна отговорност.

2) Престъпление
Престъпление е убийството, нанасянето на телесни повреди, посегателството върху чуждо имущество, прелюбодействието, нанасянето на обида (да се изкашляш на минаваща жена, да дърпаш кон на другоселец за опашката или гривата, да пуснеш умряло куче в нечий комин, да откачиш и занесеш нечия порта на мегдана…). Еснафските престъпления са: непослушание на чирак или калфа пред майстора, такова на майстора пред устабашията, отваряне на работилница в празничен ден, нелоялна конкуренция и др.

3) Наказания
Вида на санкцията се определя от вида на престъплението, от извършителя и от потърпевшия. Наказанията се решават от турците.
>> бой
>> конфискация на имущество
>> окичване на крадеца с краденото и изкарване на показ
>> прелюбодейците ги качвали на магаре голи, с лице към опашката
>> за еснафските престъпления: бой/глоба или затваряне на дюкяна.

Въпрос 30:
Съдоустройство и съдопроизводство по българското обичайно право в периода XV-XIX в.




Известно е, че през разглеждания период няма много случаи на престъпления между българи и съдебни процеси. Изглежда чуждата власт е сплотила българския народ и резултатът е налице. Въпреки че османската власт запазва съдилищата за себе си, българите избягват да стигат до тях. Правосъдието между тях се раздава от съветът на старейшините и местните първенци и църковния съд. В някои селища дори старейшините забраняват на българите да ходят в конака.
Църковният съд се състои от митрополитски съдилища и патриаршески съд. Правомощията на църковния съд са ограничени в правораздавателен план. Третират се предимно наследствени и семейно-правни спорове. Подобно на практиката на общинския съд, делото се предшества от помирителен съд . Митрополититският съд регистрира актове за осиновяване, договори за съдружие, брачни и разводни актове. Процесите са устни, в присъствието на много свидетели. През 1871 г. се приема Екзархийският устав, според който се формират епахийски съвети и Светият синод – редовни църковно-съдебни органи. Епархийският съвет се състои от духовни лица и миряни, начело на който стои митрополитът.
Съществува и т.нар. еснафски съд. Устабашията е едноличен съдебен орган, а лоджата – колективен. При нужда се свиква еснафски съд с членове на лоджата – 6-8 души. Юрисдикцията на този съд се простира единствено върху членове на еснафското съсловие. В повечето случаи се разглеждат незначително спорове.
Общинският съд е общ обичен съдебен орган, компетентен по всички граждански спорове и наказателни конфликти, страни са лицата, които живеят в общината.
Ако някоя от страните не е доволна от решенията на българските съдилища, има право да се обърне към турски. Обичайният процес е елементарен – има състезателен характер; делото се започва по инициатива на пострадалия; познато е съдебното представителство; самопризнанието все още е от основните доказателства по делото, но вече не можем да кажем, че процесът е инквизиционен; свидетелските показания са допустими, както и писмените такива; известен е рабошът – пръчка, 1.20 метра, състояща се от две неравни части – по-голяма майка, по-малката щерка, майката е при кредитора и при всяко плащане се правят резки по нея – така трябва резките по двете части да съвпадат; понеже българите са изключително суеверни, често се прилагат методи като баене, магии и др.

Въпрос: 31
Държавно-правни идеи в българското общество след Априлското въстание до Освобождението (1876-1878)


1) Обща х-ка ……………………………………………………………………………………….
Тъй като българският народ се намира в условията на политическа власт от страна на Турция, той няма възможността да излъчва свои политици. Но процесът на формиране на политически идеи сред българските първенци е неизбежен в следствие на националноосвободителните борби. Такива са:
1) Идеята за премахване на съсловните учреждения и на феодалните привилегии;
2) Идеята за създаване на конституционен строй и правов ред – законност, справедливост и равенство. Предоставяне на лични и политически права на българите;
3) Идеята за създаване на самостоятелна българска държава.

2) Политически документи ……………………………………………………………………………..
След края на Априлското въстание (1876), отделни политически групировки формират различни проекти за държавното устройство на България:

Мемоар „България“ (La Bulgarie)
Марко Балабанов и Драган Цанков
август 1876 г.
Връчен е на правителствата на Великите сили, пред император Александър, княз Черкаски, Горчаков, Милютин – декларация, че ако подобрение на положението не може да бъде постигнато по мирен път, то „Русия е готова да изпълни своя дълг“).
>> описва тежкото положение на българския народ;
>> беззаконията и зверствата по време на Априлското въстание;
>> неуспеха на реформите от 1839 г.;
>> призовава ВС да помогнат;
>> „пълна автономия с нардоно представителство, гарантирано от ВС“.


Политическа програма на Общото събрание (Български народен събор) на БЦБО в Румъния
Кирияк Цанков, Антон Теохаров, Иван Вазов, Стефан Стамболов, Олимпий Панов, Сава Мънзов и др.
22 ное 1876 г. ( в изворите е 19 ное – стр 214)>> кратка програма с общи формулировки.


(1) Желанията на българите > 27 ное/9 дек 1876 г. – стр 217 в книгата с извори на Токушев
(2) Желанията на българската нация > 4/16 дек 1876 г.
(1) е изработена от цариградските българи, намерена в архива на лорд Солсбъри (Англия).


„Bulgarie“
открит в архива на външното руско министерство, верятно изработен от Тодор Бурмов като първи вариант на „План за организация на България“, съставен от г.г. Скайлер и княз Церетелев (стр 221) – „автономна провинция на Османската империя, състояща се от Дунавския и Софийския вилаети, Филипополския и Сливенския санджаци и българските райони в Македония…“ Тя урежда и проблемите за управлението, правосъдието, религията, образованието, финансите и въоръжените сили.


Молба до руското правителство > ное 1876 г., граждани от гр. Русе
>> пълна автономия в земите, в които се чува българска реч
>> народно правителство, гарантирано от ВС


Политическа програма на Централния комитет в Русе
в. Нова България > дек 1876 г.

Програма на българските искания
в. Стара планина > дек 1876 г.
>> влияние на европейски правни и философски доктрини.

Съдържанието на някои от тези програми можете да откриете в „Извори за историята на българската държава и право“ от Димитър Токушев (стр 214-224) – книжката има доста бройки в Юридическата библиотека на СУ.


3) Основни въпроси в програмните документи ………………………………………………………………………………….
Съдържанието на тези програми ни подсказва, че техните автори са познавали държавно-правните идеи на XIX в. Въпреки, че са изработени от различни автори, всички те съдържат една единствена цел – освобождението на българския народ и създаване на самостоятелна българска държава. Те разглеждат няколко съществени въпроса, засягащи българския народ и нация:

>1< Националният въпрос
Обединение на трите изконни български области – Тракия, Мизия и Македония; обосновава се още с фермана за формиране на Българската Екзархия през 1870 г.

>2< Статутът на българската държава
Автономна област – еволюционна теория или пълна политическа независимост – радикална теория.

>3< Държавното устройство и държавното управление
Монархия – княжество с конституция; монархическите идеи в Европа са популярни, а и съществува приемственост между Втората и Третата българска държава.

>4< Конституцията
Издига закона като единствен източник на правото; нова национална правна система; всеобщи избори за административни органи; официален е българският език, но и другите етноси запазват равенство и права; пълна политическа амнистия за българите в турските затвори („Желанията на българите“); равенство, независимо от вяра и народност („Програма на българските искания“); „Желанията на българите“: опростяване на данъци, промени в данъчната система; задължително просвещение и военна служба, триинстанционна съдебна система и др.


4) Проекти за политическото устройство на България……………………………………………………………………………….

<1> Проект за политическо устройство на България – проект-максимум – стр 221
Алексей Николаевич Церетелев и Юджийн Скайлър
> обединение на всички земи, населени с българи в единна държава;
> широко местно самоуправление;
> автономна провинция България;
> разделение на кантони и губернии;
> чиновниците да се назначават според преобладаващото население;
> национална гвардия, начело с генерал-губернатор.
Той утвърждава националната (етническа) автономия.

<2> Проект-минимум
граф Николай Игнатиев
> две автономни провинции – западна с център София и източна – Русе/Търново;
> народно събрание;
> местна мюсюлманска и християнска милиция;
> съдоустройство на изборен принцип.
Той урежда административната автономия, дели населението по меридиана, без изобщо да се съобразява със състава му.

Въпрос 32:
Възстановяване на българската държавност след Руско-турската война от 1877-1878 г. и Временното руско управление



Българският въпрос заема централно място в руската политика през лятото на 1876 г. Тогава кръгът около граф Николай Игнатиев налага да се предприеме военно решение на бъларския въпрос. Правните принципи, на които се основава руската политика, са формализирани в записка на княз Владимир Черкаски до военния министър Димитрий Милютин (1 ное 1876 г.). Княз Черкаски е либерален помешчик, участник в аграрнат ареформа в Русия и Полша. В записката той формулира главните принципи в политиката на Русия:

необходимост от незабавно сериозно проучване на живота на българите
На основата на тази записка главнокомадващия генералния щаб на руската армия изпраща доклад до император Александър II (15 ное 1876 г.), в който се обосновава необходимостта от създаване на специален орган, който да се ръководи от висше гражданско лице и да извърши тези проучвания. Русия не трябва да се задоволи само с временно поддържане на реда в освободените земи, ами и да създаде здрава организационна структура, при която е възможна намеса на правото в материалния бит и разцвет на местното самоуправление.
На 16 ное 1876 г. е създадена Канцелария за гражданско управление (КГУ), подчинена на Генералния щаб и начело с княз Черкаски. Нейните задачи са:
>> събиране на статистически и исторически материал до войната;
>> постепенно въвеждане в българските земи на местно гражданско управление;
>> осигуряване охраната на населението;
>> създаване на национална съдебна система;
>> осигуряване на религиозна свобода на другите вероизповедания;
>> подпомагане на църквата и училищата;
>> подобряване на данъчната система;
>> намиране на лица с български произход, влияние сред местното население и проруска ориентация за административните постове: Найден Геров, Тодор Бурмов, Марин Дринов. Резолюция на Александър II върху доклада: Да, искам точно това.

турските чиновници да бъдат сменени с български
Желанието е бързо да се привлекат българи в управлението – изразено пряко в манифеста на руския император от 10 юни 1877 г.
4 юли 1877 г. – освобождават Свищов
7 юли 1877 г. – възлага се на княз Черкаски въвеждането на гражданско управление в българските земи – с рескрипт на Генералния щаб на Дунавската руска армия:
>> Найден Геров – пръв губернатор, помощник – Марко Балабанов
>> създадени са окръжен и градски съвет, съдебен съвет, финансово ведомство;
>> 8 губернии (Свищовска, Русенска, Тулчанска, Оряховска, Търновска, Софийска, Пловдивска, Сливенска), 56 окръга; помощници на окръжните началници са българи
>> създадена е система на административни, съдебни и полицейски органи;
>> устроени са полицейска стража и въоръжени местни караули.

Въпрос 33
Съдебна система в периода на ВРУ


След установяване на гражданското управление се изграждат следните съдилища:

1) Старейски съдебни съвети – помирителни
>> конституират се във всяко населено място
>> избират се от местното население: активно избирателно право имат лицата над 18 г., владеещи недвижимо имущество на някакво основание; и пасивно избирателно право – навършилите 30 г., владеещи недвижимо имущество на някакво основание; духовните лица влизат по право.
>> разполагат с 1 година мандат;
>> ако страните са християнин и мюсюлманин – смесени съвети, като трябва да има еднакъв брой представители на двете вероизповедания, председател е най-възрастният;
>> всички граждански и наказателни дела, които могат да приключат с помирение;
>> НЕ са компетентни по:
>>> граждански дела – спорове за право на собственост върху недвижими имоти и имащи отношение по интересите на малолетни лица;
>>> наказателни дела – всички дела за престъпления са гледани от държавата.

2) Окръжни съдебни съвети
>> състоят се от председател и двама член-съдии
>> предвижда се да са изборни длъжности, но по стечение на обстоятелствата започват да се назначават от окръжния военен началник
>> всички граждански дела, които не са подсъдни на старейските съвети
>> всички наказателни дела, извън посочените в Прокламацията на Главнокомандващия руската армия от 1 юли 1877 г.

Старейските и окръжните съдебни съвети правораздават по елементарна процедура, по обичайното право. Наблюдава се стремеж да се привлекат по-образовани хора в съдилищата чрез високи заплати – 18 000 гроша годишно за председател и 12 000 гроша годишно за съдия.

~
Започва се обмислянето на съдебна реформа. Създадена е юридическа комисия, начело със Сергей Лукиянов, включваща и лица, работещи на административна служба. В продължение на няколко месеца те изработват първия Проект за организация на съдебното устройство в България, който е предстаен на 3 март 1878 г., но не става действащ.

Създават се временни правила за устройство на съдебната власт в България (Временни съдебни правила):
>> 1 раздел: съкратен буквален превод от Руския устав за съдебните учреждения от 1864 г.
>> запазване на старите съдебни органи
>> равноправие на всички жители да заемат съдийска длъжност по назначение или по избор, като предимство имат по-образованите
>> определяне на юрисдикцията на всеки съдебен орган
>> независимост на съдилищата от административните власти
>> публичност, гласност, непосредственост на съдопроизводството
>> право на защита на подсъдимия в наказателния процес
>> съхраняване на мюфтийските съдилища.

1) Помирителни (полюбовни) съдилища
>> действащите старейски съдебни съвети запазват правомощията си – руската администрация иска да осигури бързо и евтино правораздаване, необвързано с процедурни форми и правила.
>> 3-12 изборни члена – според броя на жителите на селото, най-старият член е председател, учителят – писар;
>> двустепенни избори;
>> активно избирателно право: лижа над 18 г., владеещи недвижимо имущество на някакво основание;
>> пасивно избирателно право: лица над 30 г.; неосъждани с недвижимо имущество по някакво основание, занаят или средно или по-високо образование;
>> 1 година мандат;
>> компетенции: граждански спорове; дела за настойничество; наказателни дела от частен характер.
Двете страни трябва да заявят писмено съгласието си да се подчинят на съдебното решение, тъй като по същество помирителните съдилища са арбитражни.
>> в селата със смесено население мюсюлманите имат право на свой съд;
>> ако спорът е между християнин и мюсюлманин се избират смесени съдилища;
>> жителите на различни села – по споразумение на страните;
>> надзор от окръжните началници и губернаторите – ако констатират нарушение, разпореждат гражданските и наказателните дела да се прехвърлят на общите съдилища, които от своя страна отменят съдебните актове, постановени в нарушение и разглеждат отново делата.

2) Общи съдилища – окръжни и областни (губернски)
>> 2 категории съдии – назначени (от императорския комисар) и избирани от населението
>> окръжните съдилища се състоят от председател и трима назначени, постоянни съдии, заедно с още 12 изборни такива – общо 16 души
>> изборите са двустепенни – по един съгласен на 50 къщи; в окръжния град, под ръководството на окръжния началник „гласните“ избират съдиите
>> губернските съдилища се състоят от председател, двама назначени постоянни съдии и 6 изборни – общо 9 души;
>> избират се от колегия, състояща се от председатели и членове на окръжните съдилища, както и от членове на управителните съвети на губернията
>> окръжният съд – първа инстанция; компетенции:
>>> всички граждански дела (независимо от предмета на спора и от цената на иска)
>>> дела с цена на иска до 1000 пиастри (30 златни рубли) – окончателни съдебни решения, неподлежащи на обжалване
>>> дела, с по-висока цена на иска – решения, подлежащи на обжалване
>>> решенията се взимат според Руския устав за гражданското съдопроизводство
>>> разглеждат делата по същество
>>> всички наказателни дела – използва се Руския устав за гражданското съдопроизводство – 3 раздел за Временните съдебни правила: няма прокурори; няма внасяне на обвинителни актове в съда; дознанието се извършва от полицията; предварителното следствие се извършва от член на съдебния състав; първоначалният разпит на подсъдимия – до 1 денонощие след задържането му (без заплахи); право на обжалване; публичност; устност
>>> наказателни дела: наказуеми по Турския наказателен закон със затвор до 3 месеца или глоба до 500 пиастри (100 франка) – окончателни; по-тежки присъди – подлежат на обжалване
>> губернският съд – втора инстанция (апелативна)
>>> жалби против решенията на окръжните и търговските съдилища по всички търговски, граждански и наказателни дела
>>> губернски съдилища има в София, Видин, Русе, Търново и Варна.

3) Особени (специални) съдилища
>> търговски съдилища
Създават се, за да удовлетворят нуждите на търговци и предприемачи – в Пловдив (авг 1878 г.), а после и в Русе, Бургас и др. Състоят се от председател, двама постоянни назначени съдии и четирима изборни – общо 7 души; прилагат Турския закон от 1850 г. и Турския морски закон
>> църковни (духовни) и мюсюлмански кадийски съдилища
Правомощията на духовните съдилища се ограничават само в семейно-брачните и някои наследствени спорове. По принцип след учредяване на съдебната система сред българите намалява търсенето на църковните съдилища. Мюсюлманските такива на практика действат, но повечето кадии са избягали.
>> административни съдилища
>>> окръжни – първа инстанция, ръководят се от окръжния управител;
>>> областни – втора инстанция – от губернатора;
>>> окръжен административен съд: окръжен началник, председателя на окръжния съвет и двама членове от него;
>>> областен административен съд: губернатор, вицегубернатор, председателя на областния съд, двама негови членове и двама членове на областния административен съвет – общо 7 души;
>>> компетенции: пререкания между административни, полицейски, духовни и съдебни учреждения; нарушения на длъжностни лица от гражданското управление на служебни задължения; жалби на граждани срещу длъжностни лица; искове на хазната и против нея др.
Административните съдилища просъществуват кратко време.
>> военнополеви съдилища
Учредяват се по предложение на княз Черкаски във връзка със зачестилите своеволия по селата в началото на войната. Съдят според руските наказателни и процесуални закони. Делата им се предават на българските съдилища през пролетта на 1879 г.
>>> престъпления, указани от Прокламацията на Главнокомандващия руската армия (1 юни 1878 г.) – против безопасността на армията, обществения ред и спокойствие: шпионство, бунт, заговор, неподчинение, унищожаване на средства за съобщения, на военни снаряди и предмети, убийство или нападение на караул/часови, грабеж, убийство, изнасилване по време на война и др.
>>> съкратена процедура на правораздаване;
>>> учредяват се по заповед на Главнокомандващия руската армия в Търново и Свищов (авг 1877 г.) и София и Пловдив (март 1878 г.);
>>> състоят се от председател (военен съдия), помощник, военен следовател (предварително следствие), секретар, кандидат за военно-съдебна длъжност (защитата), временни запасни съдии, писари и преводачи;
>>> дознанието се извършва от военния началник, военната и местната полиция;
>>> предварителното следствие се извършва от военния следовател;
>>> присъдите се изпълняват от военните власти (по отношение на военни) и от гражданските власти (спрямо цивилни местни жители).

Според Временните съдебни правила не се предвижда висша, касационна съдебна инстанция. Такава се създава с Наредба за Учреждението на Върховния съд (ВС) – 25 ное 1878 г., утвърдена от княз Дондуков-Корсаков
>> състои се от 3 съдии: председател и двама членове, назначени от императорския комисар; първоначално председател е Сергей Лукиянов, а членове-съдии са Димитър Греков и Марко Балабанов;
>> разглежда жалби срещу окончателни, влезли в сила решения по граждански и търговски дела, постановени от окръжните и апелативните съдилища; жалби срещу присъди по углавни дела;
>> основания за жалби: нарушен е законът, решението е взето при непълен състав на съда; съдът е некомпетентен по въпроса; издадената присъда е по-тежка от исканата и др.

С учредяването на Върховния съд в България трайно се установява 3-инстанционната съдебна система. Правораздавателната система се характеризира с демократични принципи: 3-инстанционна съдебна система, колегиално начало, отделяне на съда от администрацията, въвеждане на административно правораздаване, запазване на религиозните съдилища, осигуряване право на защита. Решава се и за мярката задържане под стража и осъществяването на съдебен контрол върху нея. Формира се съдебен език – българският, макар че ако лицата са от друга народност, може да се говори и на друг език.

Въпрос 34:
Изработване на проекта за Органически устав на Княжество България


„Основи на бъдещия мир“ (19/31 януари 1878 г.) е първият международен акт, с който се признава освобождението на българския народ от турско робство.

10 апр 1878 г. >> първа инструкция до княз Дондуков-Корсаков да работи за утвърждаване на националната самостоятелност на България
15 апр 1878 г. >> втора инструкция до княз Дондуков-Корсаков да свика събрание на видни българи, които да изработят под негово ръководство Органически устав за управление на българското княжество
Най-общи принципи:
>> князът се избира от народа и няма неограничена власт;
>> Народното събрание има право да законодателства, утвърждава ежегодния държавен бюджет;
>> министрите се назначават от княза, но са отговорни пред парламента.
Това определя страната като конституционна монархия.

чл. 4 на Берлинския договор: в Търново да се изработи Органически устав на Княжество България, като се съобрази с интересите на другите етночески групи.
24 юли 1878 г. >> трета инструкция до княз Дондуков-Корсаков за по-енергично изработване на проекто-закона; подчертава се, че постановленията в устава трябва да защитават правата и интересите на българското население, но също така и равноправието на всички други народности.
Нотабили – представители на административните, управителните и съдебните съвети и на духовенството на всички вероизповедания.

Окончателното изработване на Органическия устав, изборът на първия български княз и назначаването на правителство се извършват под егидата на императорския комисар.

Според историко-правната наука има три етапа на изработване и приемане на Българската Конституция:
>> Първоначален проект на Сергей Лукиянов
>> Преглед, допълване и усъвършенстване на проекта в Петербург от Особеното съвещание при МВнР
>> Допълване на Петербургския проект в България, обсъждане на Учредителното събрание и приемане на окончателняи Устав.

1) Проектът на Сергей Лукиянов и Евгений Янковски
Лукиянов е щатски съветник при Министерството на правосъдието, завежда съдебния отдел при Съвета на императорския комисар, а Янковски е полковник от жандармерията, организира полицейската служба в Княжество България и Източна Румелия.
Като първоизточник на проектоустава се използват Органическия устав на Сърбия (1869) и Румънската конституция (1866), преведени на български.

>> Органически устав на Сърбия (известен като Наместнически устав)
Висши органи на управлението са: княз (има висши правомощия в трите власти, заедно с НС има законодателна власт, изцяло съдебна и изпълнителна; личността му е неприкосновена, не носи отговорност пред никого; назначава и уволнява министрите и другите държавни служители, само той може да сключва международни договори); ; голямо и малко Народно събрание (НС има законодателна функция); държавен съвет (подпомага княза и МС в тяхната дейност).
Наместническият устав узаконява гражданските права и свободи – равенството пред закона, свободата на личността и правото на частна собственост.

>> Румънска Конституция (1866)
Заимства принципи и постановления от Белгийската конституция (1831). Висши органи на управлението са: княз (по-късно крал; наследствена власт; назначава и уволнява министрите; утвърждава законите; има право на абсолютно вето; разпуска парламента; командва армията); правителството провежда избори за НС, законодателната власт е подчинена на изпълнителната; двукамерен парламент – Национално събрание и Сенат – изборни; Декларация за правата и свободите на гражданите:
>>> статут на гражданин се придобива със заявление или след 10 години живот и работа в населено място;
>>> лична свобода;
>>> неприкосновеност на жилището;
>>> свобода на словото;
>>> свобода на съвестта и вероизповеданията;
>>> неприкосновеност на частната собственост, но може принудително да бъде отчуждена по военни или санитарно-епидемиологични събражения или за изграждане на съобщителни пътища.
Върху съдържанието на проектоустава влияние оказват и някои текстове на Берлинския договор, с които императорския комисар трябва да се съобразява, също и действащото руско законодателство.

Според княз Дондуков-Корсаков Органическият устав на Сърбия е най-подходящ за българското население и предоставя значителни правомощия на княза. Използва се в най-голяма степен, но някои постановления са значително преработени – по-систематизирани, избягват се абстрактните формулировки и се раздробяват обемните текстове на първоизточника.
Заемки от Органическия устав на Сърбия:
>> ВНС и ОНС
>> Държавен съвет
>> Държавен съд за търсене на отговорност от министри
>> Колективно изборно регентство
>> Законодателна инициатива на княза
>> Реда за обсъждане и приемане на законите
>> Издаването на наредби със сила на закони от МС
>> Правото на княза да свиква и разпуска НС
>> Неприкосновеността на народните представители
>> Правомощията на парламента да обсъжда и приема държавния бюджет, да разрешава заеми и др.
Заемки от Румънската конституция
>> невъзможността на княза да бъде управител на друга държава без съгласието на ВНС
>> определянето на източното православие за официална религия
>> независимостта на Българската църква
>> правомощието на МС да управлява ако владетелят загине до полагане на клетва на новия монарх
>> въвеждане на задължително първоначално образование за всички.
Влияние на руското законодателство
>> наименования на глави и отделни текствове – изцяло 1-4 глава; 5 и 8 глава почти съвпадат; 9 текста в глава „За престолонаследието“ и „За вярата“.

Проектът на Сергей Лукиянов дава широки правомощия на монарха (в изпълнителната и законодателната власт) и ограничени финкции на НС. Княжеската власт е наследствена, ВНС включва: представители на висшето духовенство, губернатори, вицегубернатори, председателя и членове на Върховния съд, председателите на градските, окръжните и губернските управителни съвети, избрани депутати. Свиква се при изменение на Органическия устав, при избор на нов княз, регенти и др. ОНС включва половината членове на ВНС (без губернатори и вицегубернатори), депутати, назначени от княза (на двама избрани се пада един назначен). ОНС се превръща в съвещателен орган на княза, а не в действащо представително учреждение. Обсъжда законопроекти, предложения за държавни заеми и държавния бюджет и др.
Държавният съвет и Министерският съвет са висши органи на изпълнителната власт, осъществяват връзката между княза и НС. Държавният съвет има 7-11 членове, назначени от княза и по двама депутати от всяка губерния, избрани от НС за две години. Князът избира от членовете председател и негов заместник.
Министерският съвет не допуска съсловно делене. Министрите се назначават от княза и са отговорни пред парламента. Гарантират равенство на българските граждани, неприкосновеността на личнпстта и частната собственост, задължително първоначално образование, свобода на печата и др.

В инструкцията от 24 юли 1878 г. руското правителство възлага на императорския комисар и помощниците му сами да изработят проектоустав, за да не се губи време и да се избегнат упреци и недоволство. Княз Дондуков-Корсаков все пак решава, че е уместно да се запознае с мнението на видни български общественици и духовници.
В началото на октомври 1878 г. се изготвя покана до 40 българи да изразят мнение (екзарх Йосиф, митрополити Антим, Натанаил, Милетий; проф. Марин Дринов, Тодор Бурмов, Марко Балабанов, Драган Цанков, Николай Геров, Никола Палаузов, Тодор Икономов и др.). Всички те се изказват „за“ ограничена монархия, като цяло техните предложения са по-консервативни от проекта на Лукиянов.

2) Обсъждане на проекта в Русия – Петербургски проект
6 ное 1878 г. – проектът на Лукиянов и 16 мнения са изпратени в Русия и са прегледани лично от император Александър II, впоследствие и от управляващия Министерството на външните работи (Н.К. Гирс) и от княз Лобанов-Ростовски. Няколко дни по-късно проектът е изпратен в Петербург.

Предложения на княз Лобанов-Ростовски:
>> отчуждаването на територии да става от ВНС;
>> неприкосновеност и свещеност на монарха;
>> против чл. 66 – църквата да се управлява от Министерството на вътрешните работи и вероизповеданията;
>> в Държавния съвет да влизат само лица, назначени от княза.

Предложенията на Дмитрий Милютин:
>> съгласява се с направените допълнения;
>> чл. 1 – за избора на княза – еднократен акт и не е необходимо да се включва в Органическия устав;
>> не смята за удачно в Устава да се фиксира размерът на цивилната листа на държавния глава;
>> не смята за удачни чл. 55 и 57 – НС да изменя размера на средствата, отпускани на княза;
>> чл. 113 – да остане само една фиксирана двойка имена на двата вида НС;
>> не е съгласен с княз Лобанов-Ростовски по въпроса за Държавния съвет – трябва да има и изборни членове.

Същинското обсъждане на проекта става през декември 1878 г. във Второ отделение на императорската канцелария.
Създадена е специална комисия – Особено съвещание (княз Урусов, Мягков, Брун, Мелников, Александър Градовски – професор по конституционно право и история на правото в Петербургския университет, славянофил, умерен либерал).

Записка на Ал. Д. Градовски от 15 дек 1878 г.
>> за избора на княза и княжеските правомощия – възражения:
>>> държавното устройство не бива да дава поводи за вътрешни разпри;
>>> необходимо е демократично устройство, за да може Княжеството да се превърне в център за нравствено единение на всички българи;
>> намира неприемливо ОНС да се излъчва от ВНС чрез двустепенни избори – преки избори;
>> князът – избран от народа – да се избира от духовенството и мнозинството народни представители, Органическият устав да определя само прерогативите му;
>> против е двукамарен парламент;
>> законодателната инициатива да е на ОНС, а не на княза;
>> против разпоредбата за бюджета.
Трябва да се създаде правителство, ползващо се с доверието на народа, а не на „замаскирана диктатура“.

Особеното съвещание под председателството на княз Урусов заседава от 11 до 22 дек 1878 г.
>> предпазливост в допълненията и измененията;
>> сравнява само с Органическия устав на Сърбия и с Румънската конституция;
>> приемат се без възражения препоръките на военния министър Милютин и МВнР;
>> по-демократичен от проекта на Лукиянов;
>> важна задача: да не е по-консервативен от Органическия устав на Източна Румелия.

Подобрен е чл. 7 – става чл. 3 в Петербургския проект – Княжество България е монархия наследствена и конституционна с народно представителство;
Стремеж към точно спазване на международните договори – васално княжество;
Изменения в текстовете за конструирането и свикването на ОНС и ВНС: ОНС се състои от депутатите по право, но се увеличава броя на депутатите по озбор; избира се пряко от народа (на 20 000 души – 1 депутат), а не чрез двустепенни избори; няма такива по назначение.

11 яну 1879 г. – проектът се връща на княз Дондуков-Корсаков, който има право също да коригира.

Препоръки на Н.К. Гирс:
>> чл. 1 – допълнителен текст за съществуващото административно-териториално делене;
>> допълнително постановление, напомнящо васалното положение на Княжеството;
>> изменение на чл. 16 – нкязът да няма повече правомощия от предвидените в Берлинския договор;
>> да бъде облекчен режимът за получаване на поданство от българите, живеещи в Източна Румелия.

Последни корекции на княз Дондуков-Корсаков:
>> изключва от състава на НС председателите на губернски, окръжни и градски съвети;
>> добавя чл. 170 – Органическият устав да се прилага 5 години и след това да се преразгледа.

Проектът е преведен, отпечатан на български език и представен на Учредителното събрание от 1879 г.

Въпрос 35:
Конституиране и дейност на Учредителното събрание от 1879 г. по приемане на Търновската конституция


1) Конституиране на УС
Съгласно Временните правила за изборни съдии през декември 1878 г. се провеждат избори за народни представители.
Общо са 231 народни представители:
>> 118 по право:
>>> 11 висши православни духовници
>>> софийския равин
>>> мюфтията на Видинска губерния
>>> 2 членове на Върховния съд
>>> председателите на губернските, окръжните и градските съвети
>>> председателите на губернските и кръжните съдилища
>> 89 по избор – 1 депутат на 10 000 души
>> 21 по назначение на княз Дондуков-Корсаков:
>>> 11 християни
>>> 11 мюсюлмани
>> 1 представител на Рилския манастир
>> 1 представител на ОБН
>> 1 представител на Виенското благотворително дружество „Напредък“
Няколко депутати влизат в УС на две основания. Не пристигат депутатите от Брезник и Трън (окупирани от сърбите земи). Не са допуснати представителите на Източна Румелия.
Недемократичен начин на конституиране.

2) Дейност на УС
УС се открива на 10 фев 1879 г. в сградата на бившия турски конак в Търново. Освен 231 депутати, присъстват и представители на султана и на Великите сили. Събранието се открива със слово на княз Дондуков-Корсаков. Берлинският договор определя правомощията на УС – изработване на ОУ и избор на княз. Но УС не започва веднага своята дейност.

2.1) Общобългарският въпрос
>> някои депутати са на мнение, че с участието си в УС се съгласяват с решенията на Берлинския договор;
>> други – дали УС е върховен орган на Княжеството, щом повечето българи са под чужда политическа власт.
Училището при църквата „Св. Никола“ се превръща в своеобразен политически клуб.
14 фев 1879 г.
Избрано е временно бюро – председател: бившият екзарх Антим I; подпредседател: митрополит Симеон; секретари: архимандрит Константин и Тодор Икономов.
Те обсъждат и приемат Вътрешен правилник.
22 и 23 фев 1879 г.
Реч на Марко Балабанов – поставя националния въпрос, после се изказват д-р Константин Стоилов, Димитър Греков – първи сблъсъци между фракциите на либерали и консерватори.
>> писмо на карловските вдовици
>> писмо на представителите на Източна Румелия
>> писмо на охридския митрополит Натанаил.

2.2) Прочит на проекта за Органически устав
Д-р Константин Стоилов предлага да бъде избрана комисия, която да обобщи идеите на проектоустава. П.Р.Славейков възразява. Следват две поредни заседания, на които е избрана 15-членна комисия в състав:
д-р К. Стоилов, М. Балабанов, Т. Икономов, Илия Цанов, митрополит Симеон, епископ Климент, Никола Даскалов, д-р Константин Помянов, Григор Начович, Андрей Стоянов, Димитър Греков, Драган Цанков, Христо Стоянов, Петко Горбанов, д-р Георги Вълкович. Петко Каравелов също е избран, но отказва да участва.

21 мар 1879 г.
Рапорт на комисията върху основните начала на конституцията на Българското княжество – разделен условно на две части:
1 част: обосновани са основните конституционни принципи: свобода, равенство, самоопределение, обезпечение на личната неприкосновеност. Това са принципите на всяка свободолюбива и напредничава конституция.
2 част: конкретни предложения за допълнения в духа на „разумния консерватизъм“ – противоречат на декларираните принципи на демократичен дух: активно и пасивно избирателно право; двустепенни избори за НС; учредяване на Сенат (20-25 души, над 40 години), който да тълкува Конституцията; ревизия на Конституцията след 5 години.

Критика на П.Р.Славейков и П.Каравелов – докладът е отхвърлен, засилва се политическата поляризация.

2.3) Същинско обсъждане на проектоустава
„Органически устав“ като държавноустройствен акт е с по-нисък ранг от „Конституция„. ОУ имат страни, които нямат пълен суверенитет и са подчинени на друга страна. Установеното международно положение на България е неприемливо за търновските учредители. Всички единодушно приемат наименованието са Устава да се промени на „Конституция на Българското княжество„. Отхвърлен е и фрагмента от чл. 3 на проекта за „васално отношение към Блистателната порта„.

Обсъждания на проекта:
На глава I: „За земята (територията) на Княжеството“
>> чл. 3 – за административно-териториалното делене, дебати, алинея, че ще се създаде специален закон за това;
>> чл. 23 – за българския трибагреник – нов; за наследяване на княжеското достойнство (променен) – в мъжка низходяща права линия; членове на регентството да бъдат най-близките роднини на княза (отхвърлен);
>> чл. 29 – регенти могат да бъдат министри, председатели и членове на Върховния съд (нов)
>> чл. 35 – князът може да бъде даряван с държавни имоти (отхвърлен)
>> чл. 47 – князът може да издава наредби със силата на закони (нов)
>> чл. 58 – в княжеството няма титили за благородство и ордени (нов)
>> чл. 59 – князът може да отреди един знак за действащо отличие във време на война (нов)
>> чл. 61 – свобода на личността – да няма роби, всеки роб, стъпил на българска земя става свободен човек (нов) – по предложение на Марко Балабанов
>> чл. 75 – наказателноправни принципи – престъпленията не се наказват по други начини, освен предвидените в закона (нов).
Главите „За свободата на печата“ (VIII) и „За свободата на събранията“ (IX) предизвикват бурни дебати.
>> чл. 79 – за свободата на печата, няма цензура – изказвания на Георги Странски и Драган Цанков (нов); гражданите имат право да се събират мирно и без оръжие да обсъждат всякакви въпроси без да искат позволение; позволява им се да се обединяват в дружества (допълнен) – писмен протест на висшите православни духовници и някои умерени и консерватори.

>> Сблъсъкът между либерали и консерватори достига своята кулмибация на 27 март 1879 г. при обсъждането на чл. 78 от проекта. „Представителството на България се заключава в Народно събрание, което бива 1. Обикновено и 2. Велико“ – консерваторите искат Сенат – следват речи на Тодор Икономов и П.Р.Славейков – консерваторите напускат събранието и предложението им се отхвърля.
Изборът на депутати става чрез всеобщо равно и пряко избирателно право, тайно гласоподаване и никакъв ценз (променен).
Законодателната инициатива се предоставя на ОНС.
>> чл. 148 – за Държавния съвет (отхвърлен) – задълженията му се разпределят между МС, НС и ВКС.
>> чл. 170 – за ревизия на ОУ след 5 години (отхвърлен).

2.4) Второ четене на конституционния текст
Под влиянието на Сергей Лукиянов са направени две промени:
>> чл. 80 – Светият синод и БПЦ получават правото да цензурират религиозната литература (нов);
>> чл. 83 – условие – целта и средствата на дружествата да не вредят на обществения ред, религията и добрите нрави (допълнен).

2.5) Трето четене и приемане на окончателния текст
14 април 1879 г. – трето четене
16 април 1879 г. – окончателно приемане на първата българска конституция – подписва се от присъстващите народни представители.
Със специален протокол, подписан от императорския комисар, дипломатическите представители на Великите сили и членовте на Бюрото, се закрива Учредителното събрание.

Въпрос 36:
Политически и икономически идеи в Търновската конституция


1) Политически идеи
>> от теорията на Жан Жак Русо за „Обществения договор“ – учението за народния суверенитет, т.е. властта в демократичната държава произлиза от народа. Това е един от аргументите срещу Сената – че той ще утвърди привилегировано съсловие и ще наруши народния суверенитет („Власт от народа и за народа“).
>> равни политически права на гражданите, за да участват в управлението – чл. 57 – всички български поданици са равни пред закона.
>> разделение на властите – основен конституционен принцип в демократичната държава о гаранция за политическата свобода на гражданите.
>> правото на свобода на индивида – прокарано в редица разпореждания (чл. 40, 73, 74, 77 и др.).

2) Икономически идеи
>> чл. 67 – правото на собственост е неприкосновено – конституционна основа на новобългарското гражданско право. Практическият смисъл на правото на собственост се свежда до правото на притежаване на собственост – най-солидната гаранция за политическа свобода на гражданите: абсолютно право на собственост и свобода на разпореждане със собствения труд.

Прогласените в Търновската конституция свободи на гражданите отразяват същността на извършените радикални промени в българското общество след войната от 1877-1878 г. За пръв път в историята на българите по законодателен ред се прокламират универсалните лични свободи на индивида, свободата на печата, на събранията и дружествата, определящи най-важните особености в правното положение на личността.

3) Обществено-политически принципи
Наличие на приемственост на юридически принципи във френската Декларация за правата на човека и гражданина (1789). Конституционните принципи за свободата на личността се приемат от търновските учредители като необходимо условие, за да не става гражданинът жертва на произвола на чиновниците; както и като средство, гарантиращо неприкосновеността на индивида.

>> глава XII, дял VI – текстове, гарантиращи личната неприкосновеност, неприкосновеност на жилището и тайната и неприкосновена лична кореспонденция (чл. 77)
>> чл. 73 – никой не може да бъде наказван без присъда
>> чл. 74 – арестуването и обискирането на гражданина става само по установен от закона ред – израз на принципа за законоустановеност на наказанието.
>> свобода на печата, събрания на дружествата
>>> чл. 74 от законопроекта е отхвърлен – наказателната отговорност за злоупотреба със свободата на печата;
>>> чл. 79 – свободата на печата не допуска цензура
>>> чл. 82 – свобода на събранията – не се отнася на тези на открито
>>> чл. 84 – „право за подаване на прошения“ – гражданите могат да оказват известно влияние върху законодателството и управлението на страната.
Търновската конституция ограничава правото на колективни петиции на учрежденията – само законоустановените им представители (подобно на други европейски институции).

Въпрос 37:
Проект на д-р Константин Стоилов за промяна на Търновската конституция*


1) Причини за изготвянето на проекта
Първият български княз – Александър Батенберг, остава недоволен от съдържанието и характера на Търновската конституция. Той застава на страната на консерваторите и нарежда на политическия си секретар д-р К. Стоилов да изготви проект за промяна на приетата на УС Търновска конституция.
След като се разпуска първото ОНС и съставянето на правителството на митрополит Климент, започва да се обсъжда идеята за промени в текста на Конституцията. Според княз Александър Батенберг, установената политическа система е довела до кризата в Княжеството. Като цяло той цели да се увеличат неговите правомощия за сметка на тези на НС.

2) Изработване на нова Конституция
Според К. Стоилов приетата от УС Конституция трябва да се изостави и да се изработи нова. На своя страна той печели Александър Давидов (руски дипломатически агент) и генерал-майор Александър Шепелев (съветник на българския княз).
>> НС да се състои от по-малко депутати: 45 избирани чрез двустепенни избори, 15 назначени от княза и няколко народни представители по право;
>> за източници да се използват Органическия устав на Източна Румелия, Саксонската и Баварската конституция и някои подходящи текстове от Търновската конституция;
>> Ал. Давидов предлага новата Конституция да бъде по-ограничена от Органическия устав на И. Румелия.

За две седмици д-р Стоилов изработва новия проект (дек 1879 г.)
Съдържание:
169 члена (колкото и ТК):
>> гл. първа: Общи начала (1-10)
>> гл. втора: За княза (11-38)
>> гл. трета: За вярата (39-44)
>> гл. четвърта: Гражданите (45-71)
>> гл. пета: Народното представителство (72-140)
>> гл. шеста: Върховни правителствени уредби и власти:
>>>> Министерски съвет (141-152)
>>>> Държавният съвет (153-157)
>>>> Съдебна власт (158-162)
>>>> Длъжностни лица (163-169)

3) Основни положения
>> Народното представителство се изразява в Обикновено и Велико събрание – депутатите трябва да се назначават:
>>>> по право (Българският екзарх/който го замества и трима архиепископи; председателите на Върховния съд, Държавния съвет и Върховната сметна палата; главният прокурор);
>>>> по избор (40 – чрез двустепенни избори с тайно гласуване; активно избирателно право има всеки български гражданин над 21 г., който сам или чиито родители владеят недвижимо имущество или търговско предприятие. От избирателно право са лишени военизираните лица, а с пасивно избирателно право разполагат всички грамотни граждано над 25-годишна възраст.)
>>>> по назначаване (князът назначава до 15 депутати, от Румелийския устав – ротационен принцип – половината от тях се сменят на две години)
>> ВНС – българския екзарх/негов заместник, архиепископи, епископи, председателя и членовете на Върховния съд, председателите на апелативните съдилища, на Държавния съвет и Върховната сметна палата, главния прокурор, 80 народни представители, избрани от населението.
>> МС
Върховните правителствени уредби. Изпълнителната власт минава под ръководството на княза, предвидени са 6 министерства (както по ТК, разлика – вероизповеданията минават под юрисдикцията на Министерството на народното просвещение).
>> ДС – максимум 12 членове, които се назначават и уволняват от княза; избират се председател и подпредседател; уредбата на правомощията му следват проекта на Сергей Лукиянов, но се изключва изборния елемент при конституирането му.
>> съдебна власт
Съдебните актове се издават от княза, забранява се учредяването на извънредни наказателни съдилища в гражданското и наказателното производство. Триинстанционна съдебна система, законодателната власт тълкува законите.
>> княжеска администрация
Всяко лице, постъпвайки на държавна длъжност, полага клетва за вярност на княза. Имат право на пенсия, техните права и задължения се определят в отделен закон.
За пръв път се предлага държавата да носи отговорност за „всички загуби и щети, причинени на частни лица покрай намерението или погрешките на длъжностните лица„.
>> граждански права и свободи
Значително по-ограничени отколкото в ТК. Дават се частни и естествени права на индивидите, докато политическите такива според д-р Стоилов са „един вид разкош„. Такива права се дават само на изпълнителната власт. Оставена е свободата на печата, като злоупотребата с нея се наказва. Липсват текстовете за правата на събрания и дружества.

4) Обобщение
Проекто-конституцията на д-р К.Стоилов е в консервативен дух, засилва княжеската власт и осигурява неконтролируема държавна власт. Княз Александър Батенберг обаче не намира подкрепата на руския император и проектът не се реализира. Духът на консерватизъм и недемократични принципи на практика се реализира през 1881 г. със суспендирането на ТК.

Въпрос 38:
Правомощия на монарха в изпълнителната, законодателната и съдебната власт



Първата българска конституция установява теорията за разделение на властите на Монтескьо, които биват законодателна, изпълнителна и съдебна, оглавявани от различен титуляр. В чл. 9 от ТК се регламентира законодателната власт, в чл. 12 – изпълнителната, а в чл. 13 – съдебната.

По силата на международните договори, България е монархия. Тази форма на управление не се е успорила на Учредителното събрание – „монархия наследствена и конституционна с народно представителство“, а именно върховенството на монарха над другите органи на държавна власт.

1) Правен статус на монарха
>> „Князът е върховен представител и глава на държавата“ (чл. 5) – неговата власт е производна от вота на народните представители: княз Александър I Батенберг (Първо ВНС на 17 апр 1879 г.) и княз Фердинанд (Трето ВНС на 25 юни 1887 г.);
>> властта му е пожизнена;
>> властта е наследствена по мъжка низходяща линия по реда на първородството (персонифицирана).
Във връзка с наследяването на властта, на УС възниква спор – изключва се възможността начело на страната да застане княгиня/царица. В завършена форма наследяването е отразено през 1911 г. след промяната на чл. 24, когато се добавя фразата „на Н.В. Царя на българите Фердинанд Сакс-Кобургготски„.
>> при непълнолетие на владетеля се определя регентство, докато навърши 18 години; за останалите български граждани пълнолетието настъпва с 21-вата годишнина.
Регентите са трима, избират се от ВНС, което се свиква в едномесечен срок след смъртта на монарха. Дотогава страната се управлява от МС.
ВНС е длъжно да се произнесе, дори ако владетелят приживе сам е определил регентите. Роднини на монарха нямат право да бъдат регенти.
По време на ТК са събирани четири пъти регентски съвети:
>>> 1886 г. – при абдикацията на Александър Батенберг: Стефан Стамболов, подп. Сава Муткуров, Петко Каравелов (26 авг 1886 г.) и Стефан Стамболов, подп. Сава Муткуров и Георги Живков (1 ное 1886 г.).
>>> 1943 г. (9 сеп) – когато умира цар Борис III: проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов и княз Кирил Преславски (брат на царя) – избрани от XXV ОНС;
>>> 1944 г. – когато Отечественият фронт завзема властта – проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов – от МС.

И четирите избора за регентство са неконституционни – не са избирани от ВНС, министри, има случаи на роднини и т.н.
Настойниците се грижат за възпитанието на младия княз и управлението на неговото имущество. Назначават се МС със съгласието на овдовялата княгиня.
Регентите не могат да бъдат едновременно и настойници.
Наместник на княза – според първоначалния текст на чл. 19, князът е длъжен винаги да е в княжеството. Когато напуска държавната територия, трябва да назначи наместник и да съобщи в прокламация тези две неща. В първата редакция на ТК не се регламентира кои лица могат да бъдат наместници и какви са техните правомощия. През 1911 г. чл. 19 е променен – царят назначава МС за наместник, правата и задълженията му се определят със закон. Този закон така и не се приема, в конкретните случаи царят определя правомощията на МС преди да напусне страната.

2) Почетни права и лични прерогативи на монарха
>> право да носи определена титла на почит и лично достойнство
„Светлост“ – титлата му според ТК, но консерваторите още от начало го титулуват Александър Батенберг „Царско височество“
„Царско височество“ – тази титла става официална едва след промяната на чл. 6 през 1893 г.
„Негово величество Цар на българите“ – 1911 г.
>> право на възнаграждение от държавата
600 000 франка годишно (ТК) – намалява се със съгласието на монарха и се увеличава със съгласието на НС.
>> особата на княза е свещена и неприкосновена – чл. 8
свещена – израз на теологическата и патримониална концепция за монархическата власт от Средновековието; божествен произход на владетелската власт; патримониалният елемент е изоставен, защото князът не е собственик на държавата;
неприкосновена – освободен е от всякаква гражданска и наказателна отговорност („The king can do no wrong„).

3) Монархът и изпълнителната власт
чл. 12 – изпълнителната власт принадлежи на монарха; той е неин едноличен, пълновластен носител;
>> начело на държавното управление;
>> определя правомощията на всички органи на изпълнителната власт;
>> назначава и утвърждава съответните длъжностни лица;
>> цялата система от органи на изпълнителната власт действа от негово име и под неговия върховен надзор – той е единственият пълновластен титуляр на изпълнителната власт – има най-широки правомощия и не се отчита на никого.

3.1) Представлява Княжеството/Царството пред други държави
чл. 17 – князът по предварително пълномощие от НС може да сключва „особени сговори“ само със съседни държави, и то за работи във връзка с управлението на Княжеството, за които се изисква участие и съдействие на тези държави. По силата на Берлинския договор България все пак е васална държава.
Независимостта и отхвърлянето на капитулацията водят до редакция на чл. 17 през 1911 г. – царят представлява страната в международните отношения. Международните договори се сключват от негово име, без той да се нуждае от предварително пълномощие от НС, и то с всички държави и всички видове договори. Уведомява НС за сключения договор, ако го позволяват „интересите и сигурността на страната“ – начало на тайната дипломация.
3.2) Има право да назначава лица на всички представителни длъжности, както и да ги уволнява – чл. 150 и 152
3.3) Върховен началник е на въоръжените сили
>> извършва служебните назначения в армията;
>> дава военни звания;
>> дава военни и граждански ордени и отличия по установен ред.
1/13 януари 1880 г. – указ – I военен орден „За храброст“ > граждански лица, назначени на висша правителствена длъжност, полагат клетва за вярност към княза и Конституцията; военни лица – полагат клетва за вярност само към княза.
3.4) Издава различни актове, за които обаче ТК не дава определения
>> укази (най-често) – този термин се включва в ТК през 1911 г.; според конституционната теория: укази са всички актове, издадени на основание на чл. 18 > институт на контрасигнатурата – мин-председателят или ресорния министър не само удостоверяват истинността на княжеския акт, но и поемат отговорност за неговата законност.
>> царски (тронни) слова – личен акт на монарха, с който открива редовните сесии на НС. В него обикновено владетелят очертава вътрешното и външното положение на страната и посочва законопроектите, които ще се обсъждат. НС задължителнто дава отговор на словото.
>> височайши заповеди – монархът ги издава в качеството си на върховен началник на въоръжените сили.
>> прокламации и манифести – издават се при оповестяване на важни събития (Съединението, Независимостта, обявяване на война).
>> рескрипти – частни писма на монарха, които не са свързани с управлението на държавата.

4) Монархът и законодателната власт
чл. 9 – законодателната власт принадлежи съвместно на княза и народните представители – противоречи на учението за разделение на властите; ТК дава на монарха правомощия, позволяващи му да има господстващо положение над парламента – не многобройни, но важни – близост с конституционализма на Джон Лок.
>> монархът насрочва парламентарните избори;
>> единствено той свиква НС на сесии; има право и да разпуска НС;
>> неограничено право на законодателна инициатива – с княжески указ мин-председателят или министрите внасят в НС законопроекти, законодателната власт налага политиката си в дейността на НС.
чл. 47 – определя случаи, в които монархът под общата отговорност на министрите има право да издава наредби със силата на закон, които в последствие да бъдат одобрени от първото свикано след това НС (извънредни случаи, при които монархът може да изземва законодателните функции на ОНС на обща отговорност на всички министри):
>>> наличие на вътрешна или външна опасност за страната;
>>> невъзможност да се свика сесия на НС.
Това правомощие създава условия за длегирано законодателство, при което изпълнителната власт изеемва функциите на народното представителство.
>> чл. 10 – приетите закони от НС задължително се обнародват от княза;
чл. 45 и 46 – утвърждаването от княза е условие за влизане на закона в сила;
>> право на абсолютно вето – монарха може да не утвърди приетия закон; ТК не разпознава отлагателното (суспензивно) вето – когато законът влиза в сила след изпълнението на определени, предварително установени в Конституцията условия;
>> обнародване (промулгация) на утвърдения закон в държавния официоз също е прерогатив на монарха.

5) Монархът и съдебната власт
>> той назначава съдиите и прокурорите по ред, определен в Закона за устройство на съдилищата – те правораздават от негово име (коронни съдии);
>> той има право да помилва (помилването е отделен акт с конкретен адресат), да смекчава и дори да отменя наложени присъди (изключение е ако е осъден министър за нарушения на ТК – чл. 15);
>> той има право на амнистия, съвместно с НС (тя важи за неопределен кръг лица, осъдени по конкретен случай, тя е акт с по-голямо значение от помилването – средство за умиротворяване на страната).

Въпрос 39:
Министерски съвет. Видове министерства. Правомощия на министерския съвет. Видове министерска отговорност.


1) Министерски съвет
Министерският съвет (МС) е колективен орган на изпълнителната власт, състоящ се от министър-председател и ресорни министри. Прототип на МС в България е Съветът на императорския комисар, включващ 7 министерства. При обсъжданията в Учредителното събрание (УС) отпада идеята за Министерство на обществените работи и земеделието.

2) Видове министерства
Съгласно чл. 161 на ТК се създават общо 6 министерства:
>> Министерство на външните работи и изповеданията;
>> Министерство на вътрешните работи;
>> Министерство на народното просвещение;
>> Министерство на финансите;
>> Министерство на правосъдието;
>> Военно министерство.

5 юли 1879 г. – Първо българско правителство в състав:
>> Тодор Бурмов – мин-председател, упр. Министерство на вътрешните работи и временно упр. Министерство на народното просвещение;
>> Марко Балабанов – упр. Министерство на външните работи и вероизповеданията;
>> Григор Начович – упр. Министерство на финансите;
>> Димитър Греков – упр. Министерство на правосъдието;
>> ген-майор Паренсов – упр. Военното министерство.
Установява се практиката в МС да влизат и лица, непринадлежащи към мнозинството.

11 фев 1882 г. – Държавният съвет създава Министерство на обществените сгради, земеделието и търговията
15 яну 1885 г. – решение на НС – с княжески указ се закрива Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията и преминава към Министерството на финансите като Дирекция на обществените сгради

1892 г. – ОНС приема Закон за именение на конституцията, според който:
>> 2/3 от депутатите на ОНС могат да утвърдят създаването на нови министерства (неконституционна разпоредба);
>> се създават Министерство на търговията и земеделието и Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията. През 1893 г. IV ВНС потвърждава създаването на тези две министерства.

1911 г. – V ВНС:
>> отхвърля създаването на девето министерство и на длъжностите „Министър без портфейл и „Държавен подсекретар“;
>> министерствата се преобразуват:
Министерство на търговията, промишлеността и труда;
Министерство на земеделието и държавните имоти;
Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството;
Министерство на железниците, пощите и телеграфите;
Министерство на вътрешните работи и народното здраве;
Министерство на войната.
Така до 1934 г. министерствата са 10 на брой.

чл. 148 и 160 – Министерският съвет и министерствата са „върховни правителствени уредби“ под върховния надзор и ръководство на княза.
чл. 164 – министрите полагат клетва за вярност към монарха и конституцията.

Стремежът на княз Батенберг да доминира в изпълнителната власт води до някои прецеденти:
>> от 17 апр до 1 юли 1881 г. правителството се оглавява не от български, а от руски гражданин – ген. Казимир Ернрот;
>> от 1 юли 1881 г. до 23 юни 1882 г. държавата няма премиер, МС функционира без мин-председател;
>> от 23 юни 1882 г. до 7 сеп 1883 г. правителството отново се оглавява от руснак – ген. Леонид Соболев.

ТК не регламентира организационната структура и дейността на МС – заседава тайно, дейността му се определя от премиера, тясно свързана с княза.
ТК не урежда и организацията на министерствата. Структурата им е нормирана с княжески указ 23 от 17 юли 1897 г. > предвижда се изработване на устройствени актове за всяко министерство, но това отнема години; във всяко министерство се назначава главен секретар, създават се едно или повече отделения с началници и подначалници; структурите на министерствата се определят в Закона за бюджета, приеман ежегодно от НС.

Първият правилник за отделно министерство – 31 дек 1897 г. – за Министерство на външните работи и изповеданията. Едва през 1907 г. – първият закон за устройството и службите, също за Министерството на външните работи и изповеданията.

3) Правомощия на МС
Като цяло ТК твърде пестеливо регламентира правомощията на МС, само някои извънредни такива. Князът осъществява изпълнителната власт чрез МС и министерствата – правомощията им са свързани с княжеските – трябва винаги да действат съобразно неговата воля.
>> право на законодателна инициатива – премиерът или ресорният министър внася с княжески указ законопроекти в НС;
>> сключва международни договори (чл. 17);
>> подписва указите на княза (институт на контрасигнатурата);
>> издава наредби със силата на закон: – 1881 г. > черезвичайни комисари; 1906 г. – преустановява се действието на Закона за държавните служители, въпреки че НС заседава; 1907 г. – закрит е Софийският университет; 1934 г. – най-трайно издаване на наредби-закони.
>> обявява военно положение;
>> ако НС не може да се свика на сесия извършва разходи съобразно бюджета от предходната година, разрешава заеми и извършва разходи между две сесии;
>> управлява държавата временно при смърт на монарха.

Актове, издавани от МС:
>> постановления (въпроси, отнасящи се до отделни клонове на централното управление);
>> правилници (във връзка с приложението на някой закон);
>> наредби (урежда приложението на отделни текстове от законите.

4) Видове министерска отговорност
Всеки министър носи индивидуална отговорност за ръководството на неговото министерство и колективна отговорност за цялостната политическа и практическа дейност на кабинета.
Министерският съвет като колективен орган или отделният ресорен министър носят отговорност:
>> служебно-политическа пред княза – този вид отговорност съчетава неотговорността на държавния глава и отговорността на всеки друг служител. Министрите трябва точно да изпълняват нарежданията на монарха, дейността им не бива да противоречи на неговата дейност, предподписват всеки княжески акт. Служебно-политическата отговорност се осъществява чрез акта на уволнение от страна на монарха.
>> парламентарно-политическа и конституционно-наказателна пред НС – отговорността пред НС е израз на възможността законодателната власт да упражнява контрол мад правителството и министрите като изразява одобрение или неодобрение.
Парламентарно-политическата отговорност се състои в това, че министрите са длъжни да дават лични обяснения в пленарната зала на питания и запитвания от страна на други депутати (чл. 92, 106 и 107). Всеки депутат има правото да отправи питане, на което министърът е длъжен да отговори. Ако първият е недоволен от отговора, може да декларира, че разбива питането си на запитвания – интерполация. По отговора на министъра се развива дискусия. НС гласува вот на доверие или на недоверия, ако е на второто следва оставка на министъра (ако е мин-председател – оставка на цялото правителство).
Октомври 1879 г. I ОНС гласува недоверие на правителството (заради „неконституционно управление“) и следва бламиране на кабинета на Тодор Бурмов и първо служебно правителство – на митрополит Климент.
>> конституционно-наказателна отговорност – определя се съгласно чл. 155 от ТК. Според него министрите са отговорни, ако извършили някое от следните престъпления: измяна на Отечеството или княза; нарушение на Конституцията; предателство; причиняване на вреда на държавата с цел лично облагодетелстване.
При наличие на горна камара, конституционно-наказателната отговорност при министрите се нарича impeachment – долната камара повдига обвинение, горната е правораздавателен орган – политически учреждения, водени от страсти и симпатии.
Търсенето на конституционно-наказателна отговорност от министрите е доразвито с два закона, приети от II ОНС 1880 г.:
> Закон за наказанията, които се носят за престъпления по чл. 155 от Конституцията
Измяната и предателството се санкционират и от общия наказателен закон, но за министрите се създава специален закон, предвиждащ по-тежки наказания.
> Закон за съденето на министрите
Подробни правила за:
>> разглеждането и приемането на направено предложение за съдене на министър – писмено, да е разписано от 1/4 от народните представители, решение се взима с квалифицирано мнозинство, НС избира обвинител от своя състав;
>> начин на водене на предварителното следствие – от „особена следствена комисия“ (1 чл. на ВКС и подпредседателите на апелативните и окръжни съдилища), ръководи се от Временните съдебни правила, а от 1897 г. – от Закона за углавно съдопроизводство;
>> състав на държавния съд и процедура при съдебно разглеждане на делата – конституира се държавен съд (целия състав на ВКС, още толкова съдии, избрани с жребий.

Първият Държавен съд
1901 г. – министри от каб. на Тодор Иванчев – осъдени са Тодор Иванчев, Васил Радославов и Димитър Тончев на 8 г. строг тъмничен затвор и лишаване от политически и глаждански права, но са амнистирани.

Вторият Държавен съд
1913 г. – за министрите, управлявали 1903-1908 г. – закрит.

Третият Държавен съд
1919 г. – Закон за съдене на министрите
1923 г. – министрите от кабинета на Васил Радославов (1913-1918) са осъдени.

>> обикновена отговорност – пред общите граждански съдилища за престъпления от Наказателния кодекс (НК). Ако министърът е бивш – съди се като всеки друг гражданин. Ако е действащ – производството се извършва от член на ВКС (прокурор), обвинителният акт се изпраща в гражданското отделение на ВКС, който може да го препрати към наказателното.

Въпрос 40:
Народно събрание. Видове народно събрание. Конституиране и правомощия.


Според чл. 85 на ТК народното представителство на България е Народното събрание. То бива обикновено (ОНС) и велико (ВНС). Те се различават по численост и правомощия, които не се дублират.

1) Конституиране
ТК урежда твърде демократично начина на конституиране на НС – чрез всеобщи тайни избори. За времето си това е изключително демократично и не съществува другаде. Активно избирателно право имат всички български граждани над 21 г., които не са лишени от граждански и политически права. Пасивно избирателно право имат всички български граждани над 30 г., които не са лишени от граждански и политически права и са грамотни (чл. 86).
Въпреки, че няма полова или имуществена диференциация, на практика жените не получават избирателни права, макар да са им гарантирани в ТК. Това нарушение не е толкова фрапиращо предвид факта, че по това време никоя друга конституция не дава на жените да гласуват. Най-рано това прави Нова Зеландия (1893), следват я Англия (1919), Франция (1924), САЩ (1944). В България омъжените жени получават активно избирателно право през 1937 г., а пасивно – 1945 г.
Нормата за представителност е 1 депутат на 20 000 души за ОНС и 2 депутати на 20 000 души за ВНС. След 9 сеп 1945 г. броят на депутатите е твърдо установен на 240.

2) Дейност на НС
2.1) Свикване
В двумесечен срок след изборите князът свиква НС на първа сесия, председателствана от най-възрастния депутат. По-късно се избира ръководството на НС чрез тайно гласуване. То включва: постоянно бюро, председател, подпредседател, секретари и квестори.
Депутатите подават клетва, ако откажат – губят мандата. От клетва се освобождават само депутатите-духовни лица, които се обричат да работят за благото на народа. Мандатът на ОНС първоначално е три години, през 1893 г. е увеличен на пет, а през 1911 г. е намален на четири. Повечето НС, действали по времето на ТК, са прекратявали предсрочно своя мандат. От 1878 до 1944 г. се сменят 25 кабинета.
2.2) Дейност на ОНС
ОНС работи на сесии. ТК предвижда НС да се свиква само на една редовна сесия в годината. През 1911 г. е нанесена поправка – втора редовна сесия 15 яну – 15 мар. Това са само редовните сесии, при необходимост могат да се свикват извънредни сесии. Сесията се открива с тронно слово на монарха или изпратен от него. Словото представлява програмата и задачите, които парламента. Депутатите са длъжни да отговорят на словото, но не са обвързани със съдържанието му. Когато НС се свика, само решава колко точно да работи.
Заседанията на НС са публични – обществото може да осъществява контрол. При определени обстоятелства (само ако въпросите за разискване го налагат) и по предложение на 1 министър или 3 депутати, заседанията могат да са тайни.
Депутатите имат свобода на мнението и не носят отговорност за казаното в парламента. Имат и имунитет, който започва 5 дни преди сесия и продължава до края й. Депутат може да се задържа при тежко престъпление със съгласието на НС.
НС е титуляр на законодателната власт. Право на законодателна инициатива има всеки депутат, ако е събрал подписите на 1/4 от колегите си, както и всеки министър. ОНС гласува и приема държавния бюджет, сключва държавни заеми, решава фискалната политика и данъчните въпроси, сформира бюджетни изпитателни (анкетни) комисии, търси отговорност от министрите.
2.3) ВНС
ВНС се свиква не само от княза, може да се свика и от други органи на изпълнителната власт, като МС или регентския съвет. Правомощията му са точно определени:
>> въпроси за отстъпване или размяна на държавна територия (това не се реализира);
>> изменяне на Конституцията – IV (променя се „княз“ на „цар“) и V ВНС правят несъществени промени;
>> избор на регенти или княз;
>> дали монархът има право да съуправлява друга страна.
Дейността на ВНС е с неопределена продължителност – заседава докато изпълни задачата, която е конкретен повод на свикването му. Така например I ВНС заседава само един ден, а III ВНС заседава близо година.

Въпрос 42:
Организация на съдебната власт в Княжество България


ТК отстоява принципа за разделение на властите. В чл. 13 се определя, че съдебната власт принадлежи на съдебните лица и места, действащи от името на княза. Техните правомощия се определят от специални закони. В УС този текст се приема без дискусии. Независимо от следващите промени в Конституцията, в нея не се включват и променят текстове, засягащи съдебната власт.

Безпроблемното приемане на конституционната уредба на съдебната власт не ни позволява да разкрием точно възгледите на учредителите. Известно е само единодушието им в принципа, съдебната власт да е независима, неподчинена на никого. В ТК са включени няколко общи постановки – правата на човека и гражданина, същността на съдебната власт и осъществяването на правосъдието.

Принцип на законност – източник на право са законите;
Принцип на равенство пред законите – забрана за разделяне на съсловия и осигуряване на всички граждани на достъп до едни и същи съдебни органи.
Никой не може да се наказва без съд и присъда (чл. 73);
Принцип за законоустановеност на наказанието (чл. 75, ал. 1) – регламентира наказанията; жилището и кореспондецията са неприкосновени.

Основите на организацията на съдебната власт в Княжество България се полагат с приетия през 1880 г. Закон за устройство на съдилищата. С него се отменя раздел първи от Временните съдебни правила. В основата на закона стои руският Устав за съдебните учреждения (1864). Има приемственост и от ВРУ. Законът за устройство на съдилищата не предвижда съществуване на административни съдилища, но регламентира някои новости – създаване на мировия съд и прокурорския институт.

>> Мировият съд
Въвеждането на мировия съд се налага от необходимостта от евтино и бързо правораздаване по дребни наказателни и граждански дела. Идеята за него е заимствана от Русия, но мировите съдилища възникват за пръв път през XIV в. в Англия, откъдето преминава и се разпостранява в Германия, Франция и други европейски държави. Мировият съд е едноличен орган с район на действие, определен със закон и обикновено съвпадащ с административната околия. Създадени са няколко закона за мировите съдилища. Те заместват помирителните (полюбовните) съдилища. Мировият съд разглежда всякакви спорове, за които и двете страни са съгласни; неговите решения са окончателни. Към този съд няма прокурор, обвинението се поддържа от полицейските или административните органи; може и от самите пострадали.

>> Окръжен съд
Колективен орган, състоящ се от:
> председател,
> подпредседател,
> член-съдии,
> следователи.
В зависимост от числеността на съдиите Законът за устройство на съдилищата дели окръжните съдилища на първостепенни и второстепенни. В първите (с по-голям брой съдии) съдиите биват разпределени в гражданска и наказателна секция, позволяващи известна специализация. Във всяка секция всеки съдия стои по 2 години. Второстепенните съдилища нямат такова разделение.

При определени условия окръжните съдилища разглеждат дела с участието на съдебни заседатели. Това е отклонение от общия начин на правораздаване. Съдът правораздава със съдебни заседатели само наказателни дела за престъпления, за които турският Наказателен закон предвижда затваряне в крепост, оковаване или смърт. На 1 май 1896 г. е приет Български наказателен закон, според който тези съставки разглеждат дела, предвиждащи наказания по-тежки от 5 години тъмничен затвор. Отсъпвайки от този принцип, понякога разглеждат и по-леки престъпления.

>> Апелативен съд
Колективен орган, състоящ се от
> председател,
> подпредседател,
> член-съдии,
> прокурор.
Този съд е втора инстанция по отношение на окръжния съд. С влизането в сила на Закона за устройство на съдилищата апелативни съдилища се създават в София, Пловдив и Русе, първоначално с по две секции, после в София стават 6, в Пловдив – 5, в Русе – 4.

>> Върховен касационен съд
Колективен орган, състоящ се от
> председател,
> подпредседател,
> член-съдии,
> главен прокурор,
> помощник-прокурор.
Той е висша, последна съдебна инстанция. Първоначално ВКС действа в една секция, по-късно в две. Този орган на съдебната власт притежава няколко положителни характеристики, определящи демократичния характер на съдебната система. Едната е колективността – колективното начало е трайно застъпено; счита се, че колектив ще реши делото по-точно. Друга положителна черта е инстанционността. В това отношение се следват другите европейски държави с 3-инстанционно съдопроизводство.
Когато мировият съд е първа инстанция, окръжният е втора, а ВКС е трета.
Когато окръжният съд е първа, съответният апелативен е втора, а ВКС е трета.
В първа и втора делата се разглеждат по същество – провежда се процес със свидетели, подсъдим и т.н. Във ВКС се извършва само проверка дали са спазени материалните и процесуалните закони и не решава делото по същество.

През 1899 г. излиза нов Закон за устройство на съдилищата:
>> запазват се споменатите съдебни органи;
>> въвежда се института на стажант-съдиите, предназначен да даде на дипломиралия се юрист възможност да натрупа опит. Първоначално стажът е 2 години, после става година и половина, днес е 3 месеца.
>> формулират се общи и специални условия за назначаване на съдебна длъжност:
>>> лицето да е навършилопълнолетие;
>>> да има българско поданство и да владее български език;
>>> да не е лишавано от политически и граждански права;
>>> да не е подсъдим;
>>> назначаването на съдиите е по представяне от министъра на правосъдието с указ на княза.
>> въвежда се частична несменяемост на съдийския състав – за да стане несменяем, съдията трябва да има стаж 3 години, в последствие – 15, а днес е 5.

>> Специални съдилища
>>> Военни съдилища
Съдиите са винаги офицери; по-младши не може да съди по-старши; командирът може да оказва влияние върху военния съд; подсъдността не е според местопрестъплението, а според местонахождението на военната чатс; винаги двуинстанционно съдопроизводство; съдилищата са дружинни, от 1885 г. – полкови (Княжеството се дели на два полка с центрове София и Русе, има и главен военен съд); не се предвижда съставът на военния съд, но не трябва да е по-малък от 3-ма души; мандатът на председателя е 1 година, на другите двама – 6 месеца, те са избираеми.
Допълнително се създават военно-полеви съдилища, които правораздават по време на война.

>>> Религиозни съдилища
За тях не се създава специален закон. Още от времето на ВРУ съществуват църковни епархийски съвети и Свети Синод. Епархийските съвети се състоят от председател (владиката или негов заместник) и четирима свещеници. В компетенциите им влизат спорове между духовни лица, бракоразводни дела.
За мюсюлманите съществуват мюфтийски съдилища. Те притежават по-широки правомощия от църковните – могат да разглеждат дела за собственост върху вещи, за наследство и др.

Съдебната система в Княжество България се развива значително по-добре с организацията на изпълнителната и законодателната власт. Главната трудност в продължение на десетилетия е липсата на юристи. В продължение на 30 години, до 1912 г. липсва административно правораздаване.

Въпрос 43:
Устройство и съдебна система на Източна Румелия


1) Органически устав на Източна Румелия
За разлика от Княжество България, приемането на Органически устав в Източна Румелия не става така бързо. Разискванията в Международната европейска комисия по изработването му продължават около половин година. Първоначално заседава в Цариград, след което се премества в Пловдив. Представителите на Англия и Австро-Унгария защитават правата на султана, а представителите на Русия се стремят да запазят българския характер на областта и да разширят нейното самоуправление.

Уставът е приет на 14 април 1879 г. (два дни преди приемането на ТК). Той нормира сложно и несъобразено с желанието на българското население управление.

Съдържание – 15 глави:
>> Публично право на областта;
>> Право на гражданите;
>> За Главния управител;
>> За централното управление на областта;
>> За Областното събрание;
>> За подразделенията на областта и управляването им;
>> Финанси;
>> Земеделие, търговия и общи строежи;
>> За съдебните власти;
>> Верослужение;
>> Народно просвещение;
>> Местна милиция;
>> Жандармерия;
>> Устройство на поземлената собственост;
>> Законни условия за публичните чиновници.

2) Областно събрание
Колективен представителен орган. Състои от 56 народни представители и се конституира от три категории депутати:
> по право – 10 души (мюфтията на областта, петима християнски духовници, главният равин, председателят на Върховния съд, председателят на Върховния съд за административни разпри и главният контрольор на финансите);
> назначени от Главния управител – 10 души (те се избират от съсловието на най-видните земевладелци, търговци и стриалци; измежду чиновниците и съдиите, а третата част – от гражданите със свободни професии, които имат диплома за доктор или лисансие от някой университет);
> избирани от населението (чрез пряко тайно гласуване).

Активно избирателно право имат жителите на областта над 21-годишна възраст, отговарящи на имуществен ценз (той или негов родител да притежава недвижимо имущество или търговско предприятие), то не се изисква за духовници, професори, учители и съдии, както и за лицата с висше образование. Военизирани лица, осъдените за криминални престъпления, за кражба, грабеж или измама, намиращите се под съдебно запрещение, фалирали търговци и лица на чуждестранна служба нямат избирателни права.

Пасивно избирателно право имат всички избиратели над 25 години. Не могат да бъдат избирани за депутати окръжните и околийските административни чиновници, които се назначават от правителството, както и военизираните лица.

Мандатът на народните представители е 4 години. Осъществява се ротационният принцип – на две години се заменят половината от тях. Първите избори за ОС – сеп 1879 г. (31 българи, 3 гърци и 2 турци).

Правомощията на ОС са:
>> изработва и приема правилник за вътрешния ред;
>> избира ръководни органи;
>> дава отговор на тронното слово;
>> обсъжда и приема областния бюджет;
>> обсъжда и приема законите на областта.
Основното правомощие на ОС е да законодателства – има право да приема закони, които уреждат службите и правомощията на административното, съдебното и финансовото ведомство; данъчната система и кредитните учреждения; бюджета на областта, народното просвещение, съдебното устройство и гражданското съдопроизводство. Законите, които приема задължително трябва да бъдат одобрени от султана.


Дейността му е на сесии по два месеца годишно. Разпускането се извършва от султана по предложение на областния управител. Извънредни сесии се свикват от титуляра на изпълнителната власт.
Ръководи се от председател, двама подпредседатели и двама секретари. Първият се избира от генерал-губернатора измежду двама, посочени от депутатите, кандидати.

Постоянен комитет се избира от 10 народни представители и 3 заместници ежегодно. Той служи като Административен съвет на генерал-губернатора. Постоянният комитет приема публичноадминистративни правилници, които имат силата на закон между сесиите на ОС. Те се обнародват от генерал-губернатора.

3) Гавен управител (Областен управител/Генерал-губернатор)
Това е представителят на султана в Източна Румелия. Той се назначава от султана с одобрението на Великите сили за срок от 5 години. Той назначава съдиите и другите административни служители; областната полиция и войската са под негово ръководство. Той издава актове, които се обнародват под формата на заповеди, декрети. Трябва да се съвещава с Постоянния комитет по всички въпроси извън кръга на обикновеното изпълнение на законите.

3.1) Отговорност на главният управител:
>> наказателна
Той отговаря за предателство, нарушаване на ОУ и за причиняване на щети на Турция. Наказателно производство започва служебно от Високата порта или по „оплакване“ от ОС (такава жалба трябва да е разписана от 4/7 от депутатите). Разглежда се от специален съд, в 11-членен състав – за да бъде осъден, трябват 7 гласа от състава.

3.2) Помощници на главния управител
>> Директорат (частен или таен съвет):
>>> главен секретар и директор на вътрешните работи (за разлика от останалите, които се назначават от генерал-губернатора, той се назначава от султана) – отговаря за религиозните общини, общата полиция, състава на Върховния съд и др.;
>>> директор на правосъдието – управлява личния състав на съдилищата в областта, надзирава прокуратурата, привежда в изпълнение влезлите в сила присъди и др.;
>>> директор на финансите – изработва проекта за бюджета на областта, проекти за данъчни закони и правилници на финансовите служби и др.;
>>> директор на просвещението – упражнява надзор върху областните възпитателни и учебни заведения и др.;
>>> директор на земеделието, търговията и обществените строежи – той подпомага обществени строежи, земеделието и търговията, отговаря за лова и риболова и т.н.;
>>> началник на местната милиция и жандармерия – отговаря за въоръжените сили, снабдяването им с оръжие и т.н.

4) Съдебна система
ОС урежда подробно съдебната система на Източна Румелия. На нея е посветена девета глава: „За съдебните власти„. Тя е двуинстанционна.

4.1) Видове съдилища
>> кметски съдилища в общини без околийски съдии – кмет + двама съдебни заседатели > за движими вещи до 300 гроша и други „дребни“ наказания;
>> околийски съдилища – наказателни дела за престъпления, наказвани с лишаване от свобода до един месец или глоба до 1000 лв.;
>> окръжни съдилища – имат граждански и наказателен отдел, председател + подпредседател + отдел на член-съдии + има прокурор с помощници и следователи; първа инстанция
>> Върховен съд – седалище Пловдив; два отдела – граждански и наказателен; председател + подпредседател + отдел на четирима член-съдии; апелативна инстанция. втора инстанция
>> Особени съдилища:
>>> Админидтративни съдилища
Във всеки окръг; публично-правни спорове; вреди, нанесени от администрацията;
>>> Военни съдилища
Престъпления, свързани с военната служба или от военизирани лица. Висшата му инстанция е Върховният военен съд, учреден през 1882 г.;
>>> Духовни съдилища
Семейно-брачни дела; създават се във всяка епархия. Освен каноническият съд на християнската религия, в областта функционират съдилища и на другите вероизповедания.

4.2) Видове съдии
>> постоянни
Околийските съдии, председателите и съдиите на окръжните съдилища и Върховния съд.
>> временни
Кметовете, които правораздават, съдебните заседатели в кметски и околийски съдилища.

Тази съдебна система се запазва до Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. От 1 яну 1886 г. законите на Княжеството влизат в сила и в Южна България съгласно указ на княз Батенберг.

Въпрос 44:
Възникване и формиране на българската правна система след Освобождението


1) Възникване на българската правна система
Началото на новобългарското право следва да се търси в момента на началото на радикалното пресустройство на българското общество след Освобождението. Правната система възниква и се развива с възстановяването на националната държавност, с утвърждаването на новите обществени отношения и настъпилите промени в социалната структура на обществото. Както върху формите, така и върху съдържанието на новата правна система оказват влияние специфичният начин на установяване на българската държавност и конкретните исторически национални особености.

Създаването на новата правна система се дели на два етапа:
1.1) Първи етап – правната система от този етап има временен характер; х-ризира се с многообразие на източниците на право; състои се от писано и неписано право, от феодални и буржоазни по форма и съдържание източници.
От началото на Руско-турската война до приемането на Конституцията. Х-ризира се с редица особености: > с оглед източниците на правото; > с оглед приложението на правото; > с оглед действието по време.
1.2) Втори етап
От приемането на ТК до началото на XX в. Развитието върви по две линии:
> приемането на отделни, малки по обем закони, които допълват запазените източници на правото и
> изработването и приемането на основните закони по отделните отрасли на частното и публичното право.

2) Формиране на българската правна система
2.1) Процес на отмяна на завареното турско феодално законодателство
> мълчаливо се отменя частта от османската правна система, която противоречи на новия правов ред;
> допуска се приложението на някои турски закони (Наказателния закон, Търговския закон, Закона за земите);
> санкционира се приложението на българското обичайно право;
> изработват се нормативни актове от руската гражданска и военна администрация.

2.2) Форма и съдържание на новобългарското право – право от буржоазен тип; право на юридическото равенство или формално право; премахват се феодалните ограничения.

2.3) Юридическа приемственост
На нейната основа се осъществява създаването на новото право.
> Приемственост във „вертикално“ направление – проявява се в запазването на част от турското светско законодателство и българското обичайно право.
> Приемственост в „хоризонтално“ направление – проявява се по пътя на създаването на актове от руснаците в периода на гражданското управление или на прякото прилагане на руски закони. Това е, защото турското право и обичайното право не са достатъчни да уредят всички обществени отношения и за създаването на органи на изпълнителната власт.
Съдебната практика също има значение за развитието на новото право. В своята дейност съдилищата внасят корективи и дори създават нови правила, допълвайки и коригирайки действащите.

Замяната на завареното законодателство е обективна необходимост и неминуемо пред законодателя задачата да създаде национална правна система. Формирането и развитието на правната система е продължителен процес, който обхваща последните две десетилетия, през които се формират основните отрасли на законодателството.

Конституцията
Тя има решаващо значение за формирането и развитието на новобългарското право. Тя е юридическата основа, върху която се изгражда националната правна система.

> Принципът за законност (чл. 43) –
„Българското княжество се управлява точно според законите, които се издават и обнародват по начина, който е показан“ в нея.
> Принципът на равенство на гражданина (чл. 57) – се съчетава с конституционната забрана за разделение на населението на съсловия – израз на демокрацията.
> Правото на собственост – в основата на цялата система на обществените отношения.

2.4) Рецепция
Новобългарската правна система се формира на основата на чужди юридически идеи, теории, законодателство и съдебна практика, а не е резултат от самостоятелно творчество. Националното ни законодателство се основава на утвърдените в Европа правни системи, а нашият законодател плътно следва най-модерните за онова време правни доктрини.

Всички български юристи по това време получават своето образование в най-реномираните университети в Европа. Те познават съответното национално право. При създаването на новобългарската правна система, те се насочват към тази, която им е най-добре позната.
Новобългарското гражданско право се заимства от романската правна система чрез ГК на Франция и Италия. Търговският закон съчетава принципи и институти на германската правна система, в основата на наказателното право стоят унгарски и руски разпоредби.

2.5) Разделение на правото
Разделението на правото на частно и публично е утвърдено в правната доктрина. Към публичното право се отнасят държавното, административното и наказателно право, наказателнопроцесуалното, гражданскопроцесуалното и др. а към частното – облигационното, търговското, семейното, наследственото и вещното право.

2.6) Законотворчество
Политически процес. Израз на законодателната инициатива на изпълнителната власт (МС и министрите). Основните актове, които изпълняват съдържанието на правната система, са дело на Министерството на правосъдието, което на практика провежда законодателната политика на правителството.

Въпрос 45:
Създаване на новобългарското облигационно право
Закон за задълженията и договорите (ЗЗД) – 1892 г.

ЗЗД е един от първите и най-важни актове в областта на гражданското право. С него се уреждат облигационните отношения, съдържа норми, регулиращи стокообмена и стимулиращи развитието на стопанските отношения.

1) Изработване на ЗЗД
Проектът за ЗЗД е изработен от законодателната комисия при Министерството на правосъдието в състав
> Христо Стоянов,
> д-р Петър Данчев и
> д-р Атанас Петров.
Използват Италианския граждански кодекс (Codice civile) от 1865 г., който от своя страна се основава на Френския граждански кодекс (Наполеонов кодекс). Изборът на тези граждански кодекси е мотивиран от факта, че те съдържат всичко, което теорията и практиката прилагат най-справедливо, както и от факта, че за разлика от Германцкия граждански законник, който отразява интересите на търговския човек, романският отразява тези на селския.
ЗЗД представлява буквален превод на текстовете от Италианския граждански кодекс.

2) Съдържание на ЗЗД
> Първи отдел: съдържа постановления за източниците на задължения като обръща най-голямо внимание на договорите (предмет, причина, действие и тълкуване), различните видове задължения, способите за погасяване на задълженията.
> Втори отдел: урежда видовете договори.
>> договори, с които се прехвърля собственост – покупко-продажба (нормиран най-широко защото е най-често прилаган) и замяна; не е нормиран договор за дарение, това става със Закона за наследството 1890 г.

>> договори за възмездно ползване на вещи и работна сила:
>>>> наем на вещи: наем на покрити и непокрити недвижими имоти;
>>>> наем на работна ръка: наемане на работа (отразен изключително пестеливо), на преносвачи по суша и вода, на предприемачи, на изполица;
>>>> наем на добитък: обикновен наем на добитък, на добитък и половина, на добитък заедно с имението;
>>>> заем на вещи и заем за послужване.

>> договори за дружество:
общи (дружествата на всички настоящи имоти и дружество на всички печалби) и частни дружества (тези, които имат за предмет няколко определени вещи или тяхното ползване или плодовете, които могат да се добият от тях; също и когато няколко души се обединят за определено предприятие или занятие);

>> договори за: пълномощие, спогодба, рента, застраховка, игра и обзалог, влог, секвестър, антихреза и поръчителство.

3) Принципи на облигационното право

>> Равенство на гражданите (чл. 9 на ЗЗД)
„Всяко лице може да сключва договори, ако то по закона е способно…“
Неспособни са: непълнолетните; запретените; тези под ограничено запрещение; лица, на които законът забранява да сключват определени договори.
Равенството на гражданите е юридическо (формално) – отрицание на средновековните ограничения и привилегии в областта на стокообмена. Нормира се дееспособността на субектите на облигационните отношения.

>> свобода на договаряне – следствие от свободата на личността – човек сам може да договаря собствеността си.
Всяко дееспособно лице е свободно да договаря:
– всяко физическо лице може да сключва договори;
– свободно е да избере своя съдоговорител;
– свободни са да включат в договора материално съдържание каквото искат;
– избират формата на договора сами.
Основно условие е сключеният договор да не противоречи на закона.
Не са предписани съответни форми при отделните видове договори. При прехвърлянето на недвижима собственост се иска сключване на нотариален акт.

>> принцип на безусловно изпълнение на договорите
Законно сключените договори имат силата на закон за тези, които са ги сключили – по подобие на закона, договорът има силата на източник на права и задължения.
Договорите могат да се развалят само по (1) взаимно съгласие или по (2) съдебен ред (чл. 28, ал. 2 от ЗЗД).

>> облигационно-вещен ефект
ЗЗД по модела на Френския и Италианския граждански кодекс усвоява т.нар. облигационно-вещен ефект – той се проявява при договорите за обмяна на вещи. Договорът за покупко-продажба и замяна влиза в сила когато стане съглашението, независимо дали вещта реално е преминала в ръцете на купувача (чл. 218 ЗЗД). Така риска преминава в ръцете на придобиващия я в момента на съглашение (чл. 30 ЗЗД).

ЗЗД е изменян и допълван, като влияние е оказвало немското гражданско право. Той действа до 1951 г., когато се заменя с едноименния закон, създаден на основата на принципите на социалистическото право и плановата икономика.

Въпрос 46:
Създаване на новобългарското наследствено право



1) Причини за създаването на наследтсвеното право у нас
Турският гражданско законник не удовлетворява обществените потребности, защото съдържа норми, които уреждат наследяването само на земите мирие*. Наследяването на останалото недвижимо и движимо имущество на починал мюсюлманин се урежда по Шериата. Непълнотата на законника – Меджелето и несъответствието между мюсюлманското и християнското правосъзнание обяснява защо съдебната практика е твърде противоречива: в някои съдилища се прилагат постановленията на мюмюлманското шериатско право, в други светските разпоредби на Турския закон за земите от 1858 г.; понякога се използват разпоредбите на средновековната Кормчая книга или Шестокнижието на Арменопуло, както и 118 новела на Юстиниан; понякога подготвените съдии прилагат разпоредби от френското законодателство, а голяма част – обичайното наследствено право.

2) Изготвяне на Закона за наследството (1890)
През 1885 г. Министерството на правосъдието изработва проект за закон на наследството, който е внесен в IV ОНС за разглеждане. Тъй като е непълен и нормира само наследяването по закон, парламента не го разглежда.
През 1889 г. министърът на правосъдието Димитър Тончев възлага на главния секретар да изработи законопроект за наследството, който използва съответните разпоредби от Италианския граждански кодекс.

Законът за наследството (ЗН) влиза в сила през 1890 г.

3) Съдържание на ЗН
Законът се състои от две книги – за наследяването и за дарението.
Книга първа:
Глава първа: наследяване по закон – наследяването по закон предполага липса на волеизявление в завещателен акт.
Глава втора: наследяване по завещание
Глава трета: общи правила за наследяване по закон и по завещание
Книга втора:
Глава първа: лицата, които могат да даряват и да приемат дарения
Глава втора: форма на действие на дарението
Глава трета: отмяна на дарението
Глава четвърта: намаляване на дарението.
чл. 306 ЗН – „Дарението е договор, чрез който дарителят отстъпва веднага и безвъзвратно даденото нещо за в полза на надарения, който го приема„. За да даряват и получават дарения, лицата трябва да са дееспособни.

4) Принципи в ЗН

>> свобода на наследяване – всяко лице е свободно да наследява, освен ако по закон не е способно или достойно.
>> равенство на наследниците, независимо от техния пол – израз на идеята на законодателя за справедливост при наследяването.
>> две форми на наследяване – по закон и по завещание.
>> наследството е съвкупност от имуществени права и задължения.

5) Групи наследници по право
Първа група:
Низходящите законни наследници – деца, внуци, правнуци, както и узаконените незаконородени и осиновени деца. Осиновените деца от низходящ на наследодателя не го наследяват. Законните деца или техните наследници „наследяват по равни части и на глава, когато са всички в първа степен родство и са повикани да наследяват самостоятелно; те наследяват по коляно, когато всичките или някои от тях наследват по право на представление„.
С това се разбира, че наследяват по равно и мъже и жени. Това обаче се сблъсква с консервативните традиции в българското общество и през 1896 г. се нанася поправка на ЗН на чл. 240: „При делба на непокрити недвижими имоти, ако не надминават всичките петдесет хектара, наследниците от мъжки пол, всички или само някои от тях, имат правото да задържат за себе си дяловете, които се падат на наследниците от женски пол, като заплатят стойността на тия дялове„. Така законодателят изключва раздробяването на имотите и възможността те да излязат извън собствеността на фамилията.
Второ допълнение на закона има през 1906 г. – без да се установява абсолютно равенство между наследниците, независимо от техния пол, законодателят въвежда относителна справедливост. Създава се нов правен режим за наследяване за низходящите наследници:
>> когато низходящите са от един и същи пол, те наследяват поравно;
>> когато са от двата пола, те наследяват съобразно естеството на наследственото имущество, като: покритите недвижими имоти и движимите вещи се делят поравно; непокритите полски имоти и движимите вещи към тях се делят така, че низходящите от мъжки пол получават два пъти по-голям дял от тези от женски пол.
Незаконнородените деца не наследяват по право.

Втора група:
Кръвните родителите на наследодателя.

Трета група:
Останалите възходящи роднини и братята и сестрите на наследодателя.
Когато едновременно има и възходящи и братя и сестри, първите взимат 1/3, братята и сестрите – 2/3. Когато едновременно има пълнокръвни, еднокръвни и едноутробни братя и сестри, пълнокръвните взимат два пъти по-голям дял от другите.

Четвърта група:
Останалите роднини по съребрена линия до 10-та степен вкл.

Съпруг/Съпруга:
Преживелият съпруг се конкурира с всички групи наследници, като частта която ще наследи зависи от това от коя група са останалите живи насленици, с които се конкурира.
Когато съпругът се конкурира с деца (първа група), взима два пъти по-малко от тях.
Когато наследява с наследници от четвърта група, се изключват напълно роднини от 7-ма до 10-та степен и наследява цялото имущество.

Когато няма наследници от четирите групи, наследството остава в полза на държавата.

6) Завещание
Завещанието е едностранен формален отменим акт, който едно лице се разпорежда с имуществото си за след своята смърт в полза на едно или повече лица както намери за добре (чл. 44, ЗН). Завещателните разпоредби се наричат общи (универсални) и придават на получаващия качеството на наследник. Всички останали разпоредби се наричат частни и придават на лицето, което получава част от имуществото качеството на заветник.
За да може едно лице да изготви завещание, е необходимо:
>> да е навършило 18 години;
>> да е психически здраво в момента на съставянето на завещанието.

Формите на завещанието са: обикновено и специално (особено) завещание.

Обикновените завещания са саморъчни (написано от ръката на завещателя, с посочена дата и подписано от него; то не се ползва с особено доверие) и нотариални (те са публични или тайни; публичните се изготвят от нотариуса под диктовката на завещателя в присъствието на четирима свидетели; пази се при нотариус).
Особените завещания се съставят при изключителни обстоятелства – има военни (приемат се от главния лекар в присъствието на двама свидетели) и морски завещания.

7) Запазена част
Законната запазена част в полза на низходящите наследници е: 1/2, когато е едно дете; 2/3 при две; 3/4 – при три или повече деца.

ЗН не се прилага, когато страните са мюсюлмани и делото се гледа в кадийски съдилища – в такива случаи се прилага Шериата.

____________________
* мирие – земи извън населени места; владеят се от селяните чрез тапия, държавна собственост.

Въпрос 47:
Създаване на новобългарското семейно право


1) Обща х-ка
До 1945 г., когато се приема Наредба-закон за брака и семейството, брачното ни право е каноническо и стои извън светсткото цивилно право. През целия период източник на норми за годежа, брака и развода е Екзархийският устав на Българската православна църква. Сферата на семейно-брачните отношения се нормира десетилетия от архаичния правен режим, установен от каноническото право.
Източниците на семейното право са (1) законите, приети по предвидения в Конституцията ред и (2) актовете, създадени по каноническите правила.
Държавата признава и придава гражданскоправно значение на всеки брак, сключен под компетенцията на църковните власти. Българската православна църква и духовните учреждения на другите религии са компетентни по въпросите за брака и развода, а държавата чрез своите съдебни органи решава имуществените отношения между съпрузите. Изключение прави мюфтийският съд, който има права да се разпорежда с имуществените въпроси.

2) Устави, закони и наредби, уреждащи семейно-брачните отношения
2.1) Канонически
>> 1871 г. >> Устав за управлението на Българската Екзархия – освен канонически разпореждания от духовен х-р, съдържа и норми, отнасящи се пряко до семейното право; Българската Екзархия има правото да разрешава всички спорове, които произлизат от годежа, брака и развода; при решаването на спорове тя прилага разпоредбите на общоканоническото право, нормите от Кормчая книга и Арменопуло, както и тези от обичайното ни семейно право.
>> 1883 г. >> Екзархийски устав (ЕУ) – изработен от Държавния съвет, подписан от Светия Синод, приет от НС и утвърден от княз Батенберг; функционира до 1895 г.
>> 1895 г. >> Нов Екзархийски устав – не съдържа специални правила, които да уреждат развалянето на годежа и развода.
>> 1897 г. >> Допълнение към Екзархийския устав – включва се Част шеста „Бракове“; в шест глави се уреждат условията за сключване на брак, причините за разтрогване, правила за производство на бракоразводни дела, незаконните бракове и унищожаването им.

>>> Годежът според ЕУ – уреден е пестеливо, според чл. 185 от ЕУ, има сила пред църковната власт, когато е извършен от енорийски свещеник в присъствието на свидетели; църквата придава религиозна форма на годежа, наречена обручание; разваляне се извършва само от църковната власт.

>>> Условия за встъпване в брак – лицата трябва да са (1) дееспособни – младежи – 19 г./девойки – 17 г. (до 1985 г.: младежи – 20 г./девойки – 18 г.), не поставя горна граница за бракосъчетание, също така не поставя и условия за разликата в годините на младоженците; (2) съгласие на родителите; (3) да няма никакво родство; (4) да не се намират в брачна връзка с другиго; (5) да са душевно здрави; (6) да не са осъдени на безбрачие; (7) да имат кръщелни свидетелства; ( да изкажат взаимно съгласие.

Сключването на брак става чрез религиозния обред – венчание, изключва сключване на такъв между християнин и нехристиянин. Гражданският брак не получава подкрепата на Българската църква до 1945 г.

>>> Основания за развод
>>>> четиригодишно отсъствие на мъжа, който не осигурява прехрана за семейството си;
>>>> тригодишно отсъствие на съпругата; жените на войници са длъжни да чакат мъжете си докато са на служба;
>>>> прелюбодеяние на някой от съпрузите;
>>>> когато единият от двамата се отдаде на пиянство и разпилява средствата и имотите;
>>>> когато единият буйства и изтезава другия;
>>>> когато единият е осъден за тежко престъпление;
>>>> когато единият обвини другия в прелюбодеяние, което не е доказано и др.
! Развод по взаимно съгласие не се допуска.
Когато съпругата е виновна – няма право да търси зестрата си. Когато съпругът е виновен – жената има право по съдебен ред да вземе зестрата, подаръците й и издръжка. Рождените деца се дават на невиновната страна; деца до 5 години се дават на майката, ако не е „опорочена в нечестен живот“. Размерът на издръжките се определя от гражданските съдилища.

2.2) Светски
>>>> Първият светски закон в областта на семейното право е Законът за настойничеството (1890).
С Временните съдебни правила настойничеството се учредява от местните стрейски съвети. Непълното нормиране е причината за изготвянето на законодателния акт.
Държавният съвет приема Закон за настойничеството през 1881 г., но през 1886 г. Държавният съвет при ВКС постановява, че той не отменя Временните съдебни правила. Той не може да има силата на закон. Така Министерството на правосъдието възлага на д-р Атанас Петров да изготви проектозакон. Приет е 1889 г. и влиза в сила през 1890 г.
По право настойничеството преминава на преживелия съпруг/а – майката може да откаже настойничеството.
Настойничество се учредява при:
>> смърт на двамата родители и наличието на низходящи;
>> при отнемане на родителската власт на бащата, когато децата не са оставени на майката;
>> при смърт на единия родител и безивестно отсъствие на другия;
>> при поставяне на пълнолетно лице под запрещение.
Свиква се Роднински съвет – мировия съдия и 6 членове. При свикването му мирояият съдия обявява настойника, ако няма такъв, съветът избира.
Предвижда се избор на поднастойник. Той се намесва когато интересите на малолетния са в разрез с тези на настойника.
Освобождаването от настойничество става по право, когато поставеният под настойничество сключи брак, или е станал на 18 г. – това става с постановление на роднинския съвет, назначава му се попечител. Когато навърши пълнолетие (21 г.), се изготвя акт за пълнолетие от мировия съдия в присъствието на настойника/попечителя.

>>>> Закон за припознаване на незаконородените деца, за узаконяване и осиновяване (1890) – частта за незаконородените деца минава без дискусия и остава с изключително незадоволително съдържание.
Забранява се търсенето на бащата – тъй като не може безусловно да се установи произхождението на детето от един мъж, това предпазва обществото от скандали и злоупотреби. Както жената не може да търси бащинство и издръжка, така и детето не може да търси наследствени права.

>>>> Закон за лицата (1907) – той разглежда въпросите, свързани с:
– гражданското местожителство и местопребиваване;
– отсъствието на физически лица;
– родство и сватовство между лицата;
– произход на лицата;
– родителска власт;
– пълнолетие, пълно и ограничено запрещение;
– актове за гражданско състояние.
С този закон се отменя глава втора от Закона за настойничеството и Законът за забележване ражданията, женитбите и умиранията от 1892 г.

Въпрос 48:
Създаване на новобългарското търговско право


1) Развитие на търговските правила във времето
Още в Средните векове търговското право се обособява като отделен отрасъл на частното право. Първоначално то се формира като право на търговците (ius mercaturae), на чиито норми се подчиняват само лицата, част от търговското съсловие. С развитието на търговията се формират и специални правила, постепенно превръщат в търговски обичаи, а споровете се решават от консули (consules mercatorum). Създават се сборници с търговски обичаи и решения на търговски спорове. Постепенно правото на търговците се обособява като отделно право, трансформира се в търговско право, част от гражданското.

Основното му съдържание се състои от видовете сделки, които се извършват от търговците в тяхната професия. По-късно се нормират и последиците от несъстоятелността на търговците. Съдържанието се обогатява, като в него се включват и различни видове търговски дружества, банковите сделки, морските превози и т.н.

>> Търговски закон (ТЗ) – 1898 г.
Автори на проектозакона на търговците са д-р Милан Шишманов (член на Софийския апелативен съд) и Георги Сгурев (главен секретар на Министерството на правосъдието). Използвани са разпоредбите на Унгарския търговски закон (1875) и Унгарския закон за менителниците (1876). По-голямата част от съдържанието на глава първа „За търговците“, глава четвърта „За търговските книги“ и глава единадесета „За чека“, както и частта за несъстоятелността са заимствани от Румънския търговски закон (1887), който от своя страна е възпроизвеждане на Италианския ТЗ (1883).
С влизането на ТЗ на 1 яну 1898 г., се отменя действащото дотогава турско търговско право.

2) Принципи на новобългарското търговското право

>> засилена отговорност – неограничена и солидарна отговорност; търговецът нови повишена отговорност за своите действия и да внимава за чуждите интереси, които са му поверени; в търговското право се отговаря и за случайно причиняване на вреда (като повреда на товар, причинена от трети лица и т.н.).
>> възмездност на сделките – следва от римската максима, че парите на търговеца струват по-скъпо (Plus valet pecunia mercatoris, quam non mercatoris); няма търговска сделка, която да е безвъзмездна; за разлика от гражданските отношения, търговският капитал винаги носи лихва, дори ако не е уговорена; начисляването й става от момента на просрочието; при просрочие се начисляват лихви върху лихви (анатоцизъм).
>> опростени формалности – формите на сделките са предварително определени и еднообразни.
>> право на задържане – прилага се без да е необходимо предварително съгласие.

3) Съдържание на ТЗ
> общи правила
> книга първа: за търговците, видовете търговски дружества, сделките
> книга втора: правила за несъстоятелността на търговците

3.1) Видове търговски дружества
>> събирателно дружество – образува се от две или повече лица, обединили се да извършват търговска дейност под обща фирма и неограничена и солидарна отговорност; правилата се определят от съдружнически договор, а ако няма такъв – от ТЗ; ако няма определен лидер, всички съдружници имат еднакви права и задължения.
>> командитно дружество – в него един или няколко съдружници са неограничено и солидарно отговорни само до размера на предварително установен влог.
>> акционерно дружество – обединението тук е с помощта на капитал, разпределен на равни по размер части (акции); съдружниците са отговорни до размера на притежаваните акции; те дават възможност за събирането на най-голям капитал от търговските дружества.

Сдружаване – всяко дружество, което се учредява с цел да се даде тласък за развитието на индустрията и занаятите в страната.

3.2) Видове търговски сделки
>> Основни:
(чл. 279)
– купуване или придобиване по друг начин на стоки и движими вещи с цел да се продадат сурови, преработени или обработени;
– доставка на движими вещи с цел препродажба;
– купуване или придобиване по друг начин на ценни книжа и акции;
– застраховки;
– превоз на пътници или стоки по море;
– менителниците, записите на заповед и др.
(чл. 280) – по занаят
– изработване или преработване на движими вещи за сметка на други лица;
– банкови и сарафски сделки;
– комисионни, спедиционни и транспортни сделки;
– сделките на публичните складове;
– издателски договори.
Основните сделки са абсолютни (търговски сделки при всички случаи, независимо от това дали лицето има качеството на търговец) и относителни (в едни случаи се третират като търговски, а в други могат и да са граждански).

3.3) Несъстоятелност
Несъстоятелен е този търговец, който спре плащанията си. Това се обявява със съдебно решение по заявление на несъстоятелния търговец/по молба на негови кредитори/служебно. Назначава се синдик, запечатва се имуществото му и се определя срок, в който кредиторите трябва да уредят вземанията си. Успоредно се назачава и производство по Наказателния закон за „Банкрутство в щета на кредиторите“. Имуществото се разпродава и се погасяват дълговете.

Морската търговия остава до голяма степен неуредена, продължава да се прилага Турският закон за морската търговия. През 1908 г. НС приема специален Закон за морската търговия, с което се доразвива българското търговско право.

Въпрос 50 Създаване на новобългарско вещно право

В системата на гражданското право основно място заема правото на собственост.Първият проект за Закон за собствеността и нейните ограничения е изработен още през 1893г, внасян многократно в Народното събрание,но по различни причини не се приема.
Вещното право се урежда със Закона за имуществата, собствеността и сервитутите (ЗИСС)приет 1903,в сила от 1904г Разпоредбите са заимствани от романската правна система/ГК на Италия,ГК на Испания;ГК на Франция;Германски граждански закон/.
Вещното право е клон от правната система ,който урежда имуществените отношения на гражданите,изразяващи се в непосредствено господство над вещите.
ЗИСС нормира следните материи :
– различаване на имуществата(класификация на вещите), общи разпореждания за собствеността, собствеността на водите, съсобственост, завладяването,приращенията, ограниченията на собствеността; сервитутите* и владението.

Класификация на вещите: недвижими и движими
Недвижими вещи:
а) по природа:
– земята, заровено имане обаче е движима вещ
– сградите, с изключение на временни постройки /павелиони и др./
– мелници, когато са привързани към брега на река
– дървета на корен и плодовете преди да се оберат
– водопроводите
б) по назначение:
– вещи, които собственика на земя притежава за да я обработва: работен добитък, инвентар и др.
в) до предмета, за който се отнасят:
– плодоползване на недвижими имущества
– поземлените сервитути
– исковете за недвижими вещи
Движими вещи : всичко извън посоченото – такива са всички материални предмети, акциите, дяловете в търговски или промишлени дружества, пожизнените или вечните ренти и др.

Класификация на вещите с оглед на лицата, на които принадлежат:
– държавата
– окръзите
– общините
– физически лица
– юридически лица
Различия между недвижими и движими вещи :
– недвижимите вещи могат да се ипотекират, а движимите се дават в залог
– различна е давността за вещните и облигационни искове
– за отчуждаване на недвижими вещи се изисква частен писмен договор или нотариален акт, а при отчуждаване на движими вещи не са предвидени формални изисквания
– исковете по спорове за недвижими вещи се разглеждат по местонахождението на имота, а искове за движими вещи по местоживеенето на ответника
Закон за давността (ЗД) – 1898г
Условия за придобиване на давност :
– вещите, които се придобиват по давност да са в гражданско обръщение
– юридическо основание /то се доказва/
– добросъвестност /тя се предполага/
– законно владеене
– изтичане на определено от закона време
*Сервитути – вещни права върху чужди вещи.

Въпрос 51:
Създаване на новобългарско наказателно право


1) Турският наказателен закон (1858)
След Освобождението у нас продължава да се прилага ТНЗ. Неговият първоизточник е Френският наказателен кодекс (1810), но въпреки това се различава от модерните западноевропейски наказателни разпоредби. Възпрозведени са тези разпоредби, които укрепят абсолютизма на империята и са пропуснати тези, които се отнасят до правата на човека. Религиозният характер на османската правна система не съответства на християнските норми.

ТНЗ съдържа предварителни разпоредби (подобно на Обща част) и три раздела (специална част), в които се нормират престъпленията против:
> държавата;
> личността и
> здравето, чистотата и полицейските наредби.

Принципи:
> законоустановеност на престъплението и наказанието;
> личната наказателна отговорност;
> отговорни могат да бъдат лица със здрав разум.

Деление на престъпните деяния:
> злодеяния (crimes);
> престъпления (delits);
> нарушения (contraventivis).

Видове престъпни деяния:
> Джинаят (престъпление на кръвта) – престъпления против личността;
> Худуд (предели на божието дълготърпение) – престъпления против султана, против половия морал, употреба на алкохол и др.;
> Тазир (усмотрение) – всички тези, които не са посочени в Корана.

Санкции:
Определят се в голяма степен от религиозното право, известни са кръвната мъст и талионът, допустими при престъпления против личността и прелюбодеяние.

След санкционирането на ТНЗ от руската администрация, той остава непроменен по форма, но преди всичко се премахва религиозният му характер.

2) Търновската конституция (1879)
Принципи:
> законност;
> равенство на гражданите пред закона;
> забрана за конфискация на имуществото.
Те изграждат „общата част“ на наказателното право. Правата на гражданите изискват да бъдат защитавани, което пък води до усъвършенстване на „специалната част“.

3) Развитие на българското наказателно право – от една страна това става с поредицата от закони, които допълват ТНЗ, а от друга с успоредните опити на Министерството на правосъдието да създаде Наказателен закон.

…………………………………………………………………………………………………………………………
>> Второто ОНС приема Устав за наказанията, които мировите съдии могат да прилагат (УНМС), който е първият материалноправен акт с наказателно съдържание от българския законодател. Когато едно престъпление се разглежда и по актове на ТНЗ и УНМС, се прилага преди всичко специалния закон.
>>> Съдържание: „Общи положения“ (първа глава) – основните въпроси от общата част на наказателното право; той е компилативен акт, целящ да осигури правилното и еднаквото тълкуване на специалните текстове от мировите съдии.

>> Закон за допълнение на ТНЗ за престъпленията от частен характер (1884) – определена група престъпления започват да се преследват и наказват само по тъжба на пострадалия.

>> Закон за добавка към чл. 58 на ТНЗ (1886) – той се издава след безредиците в парламента в следствие на бурните политически страсти. С него се въвежда наказателна отговорност за всеки, който „в съгласие с друг или сам направи някои насилствени действия или употреби опасно заканване с цел да възпрепиятства било цялото Народно събрание, било само някоя от неговите комисии, или на някого от неоговите членове свободно отправление на техните обязаности, или по друг начин наруши тяхната неприкосновеност„.

>> Закон за допълнителен отдел към ТНЗ – злодеяния и престъпления срещу безопасността на железопътните съобщения (1889) – тъй като ТНЗ не урежда този проблем, под влияние на европейските законодателства, и в България се въвежда наказателна отговорност за лица, които умишлено или по непредпазливост причиняват щети на железопътния транспорт.

>> Закон за допълнителен отдел III (За взятката) (1894) – по изключение това предложение е внесено от народния представител А. Воденичаров и е подписано то 56 депутати. С него се установяват законови предпоставки, при чиято наличност субектите на престъплението „активен подкуп“ – лицата, които са дали или посредничели в даването на подкуп се освобождават от наказателна отговорност.

>> Закон за престъпните деяния против особата на Негово Височество Княза (1883) – ТНЗ не осигурява наказателноправна защита на княза като държавен глава и личност, заради което министърът на правосъдието Порфирий Стаматов изработва този закон. Той съдържа престъпни състави, групирани в две подсистеми:
>>> престъпления, които пряко засягат живота, здравето и личната неприкосновеност на княза и
>>> престъпления, които засягат неговото чувство за чест и лично достойнство.

>> Новият Закон за престъпните деяния против особата на Негово Височество Княза и членовете на неговото семейство (1894) – предишният закон се оказва в много отношения непълен и за да няма лоши последствия за състоянието на Княжеството министърът на правосъдието Петър Пешев обосновава необходимостта от нов закон. Тук престъпните състави са формулирани по-разгърнато, но противоречията с основните принципи и класическото наказателно право в отменения закон се повтарят и в новия.
…………………………………………………………………………………………………………………………………


4) Българският наказателен закон (1896)
Недостатъците на ТНЗ подтикват законодателя не само с отделни закони да го приспособява към българските условия, но и да пристъпи към изработване на цялостен и завършен български наказателен закон.

3.1) Изготвяне на Наказателния закон
През 1883 г. се съставя юридическа комисия, на която се възлага „да прегледа, допълни и измена сега десйтващия наказателен закон или да състави съвършено нов съобразно началата на наказателноправната наука, действащите наказателни закони и живота, нравите и обичаите на нашия народ„. Комисията не успява да се справи със задачата заради бедния си нормотворчески опит.

Проектът за изготвянето на наказателния закон се дава на французина Бастиян – съветник на Министерството на правосъдието. Той използва текстове от Френския и Белгийския наказателен кодекс; състои се от пет части, като първата съдържа общи положения, а останалите – отделни групи престъпления. Този проект е отхвърлен, защото налага промени в съдебната система и не отговаря на народните обичаи и нрави.

През 1886 г. д-р Константин Стоилов възлага изготвянето на проекта на прокурора в Русенския окръжен съд Александър Дякович. Той използва Унгарския наказателен закон и проекта за Руския наказателен закон. Две години по-късно се сформира специална комисия при Министерството на правосъдието, която да обсъди проекта. Проектът се изпраща до съдии и адвокати в страната и в чужбина, за да вземат отношение и да предложат подобрения, но поради късия срок за това, не се разглежда задълбочено и не се стига до подобрение. Той е внесен за осбъждане в Петото ОНС и започват задълбочени разисквания. На второто четене проектът е оттеглен, тъй като депутатите го обявяват за противоконституционен.

През 1895 г. изготвянето на наказателен закон отново минава на дневен ред. Съставя се нова комисия за изработването му, която използва стария проект от 1888 г. Проектът се изпраща за одобрение, Светият Синод на Българската екзархия и Софийското медицинско дружество, както и съдии и прокурори от страната внасят поправки и предложения по него. След първото четене, юридическата комисия при Министерството на правосъдието внася съществени допълнения. В „Общата част“ се включва девета глава под заглавие „За възстановление в правата (реабилитация)“.

Наказателният закон влиза в сила от 1 май 1896 г. и се прилага у нас до 13 фев 1951 г.

3.2) Съдържание на Наказателния закон
>> обща част – Книга Първа „Общи постановления“
Уводни разпоредби, системата на наказанията, тяхната замяна и смекчаване, вменяемост, опит и съучастие, съвкупност и повторност на престъпните деяния, реабилитация и др.
>> специална част – Книга Втора „За престъпните деяния“, с два дяла: „За престъпленията и техните наказания“ и „За нарушенията и техните наказания“
Разпоредби, които дават конкретизация на общото понятие на престъплението и нарушението.

3.3) Принципи в Наказателния закон

>> Законоустановеност на престъплението и нарушението (Nullum crimen sine lege) – „Престъпление или нарушение се счита само онова деяние, което е обявено от закона за такова„. То се характеризира с два признака: законоустановеност и наказуемост, с това се гарантират правата и свободите на гражданите.
>> Законоустановеност на наказанието (Nulla poena sine lege) – „Всяко престъпление или нарушение се наказава с онова наказание, което е определено от закона, преди то да е извършено„. Този принцип изключва възможността за обратното действия на наказателния закон.
>> Личната отговорност, основана винаги на вината – престъплението е само умишлено извършено деяние, непредпазливите такива се наказват само ако е изрично посочено в закона.
>> Съответствие на наказанието – умишленото наказание се наказва по-сурово от непредпазливото, а опитът се наказва по-леко от довършеното престъпление. Съучастието се наказва чрез диференциация на приноса на съучастниците. Подбудителят се наказва по-тежко от помагача.
>> Двупартидно деление на престъпните деяния – престъпления и нарушения. Разграничението е формално, според д-р Стоилов престъпленията имат общодържавно значение и засягат правата на хората, а нарушенията засягат временни интереси или имат полицейски характер.
>>> Наказват се всички български граждани, извършили престъпления у нас и в чужбина, а извършването на нарушения извън страната не се наказва.
>>> Опитът за извършване на престъпление е наказуем, докато опитът за извършване на нарушение не е.
>>> При съучастие в престъпление подбудителят и помагачите носят наказателна отговорност, докато при нарушение не носят.
>>> При извършването на престъпление вината като основание за наказание трябва да се докаже (презумция за невинност), а при нарушения – тя се предполага (презумция за виновност).
>>> Погасителната давност при престъпленията варира от 5 до 20 години, докато при нарушенията е 1 година.
>>> Наказанието „глоба“ в случаите, когато не е изплатена , се заменя с „тъмничен затвор“ за престъпления и с „запиране“ при нарушения.
>>> Престъпленията са подсъдни на мировия съдия или на окръжния съд като първа инстанция; нарушенията – на мировия съдия.
>>> По делата за престъпление се извършва предварително следствие, а по делата за нарушение – дознание от полицейските органи.

3.4) Субект на престъплението
Може да бъде всяко физическо лице, което е навършило определена възраст и е вменяемо. Отговорен е субектът, който с противоправното си поведение е причинил съответен престъпен резултат, който е наказуем. Малолетните лица до 10-годишна възраст са наказателно неотговорни. Непълнолетните лица между 10 и 17 години носят предвидената в закона наказателна отговорност само ако са действали с „разумение“.
Субект на престъпление е всяко лице, което е навършило 17 години, разбира свойството и значението на извършеното и може да ръководи постъпките си. Това трябва да се доказва от обвинителя при непълнолетните лица, докато при пълнолетните се предполага, че е налице.

3.5) Система на престъпленията
Групирани на основата на различни критерии и подредени в определен ред престъпни състави, те се съдържат в специалната част на НЗ. Те са групирани в 33 глави: измяна, предателство, насилствени действия и оскърбления против държавния глава и неговото семейство, престъпления против избирателното право, против властта, против държавните военни сили, против обществения ред, поправка на паричните знаци, лъжесвидетелство, набедяване, богохулство, против гражданското състояние, богохулство, многобрачие, разврат, докачение на честта, лишаване от живот, телесна повреда, двубой, злепоставяне, против чужди тайни, кражба, обсебване, грабеж, изнудване, присвояване, укриване, измама, злоупотреба и т.н.
Най-тежки са престъпленията срещу държавата – измяна и предателство – т.нар. политически престъпления. След тях се нареждат престъпленията против личността, отличаващи се с голямо разнообразие по отношение на обекта на посегателството, като най-тежко наказуемото от тях е лишаването от живот. Предумишленото убийство се наказва със смърт, а обикновеното – с лишаване от свобода най-малко за 10 години. В наказателноправната наука съществуват няколко вида умисъл:
> обикновен или внезапен
> предумисъл
> афектен.
Имуществените престъпления са поставени в последната една трета от специалната част. Деянието е „отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго без неговото съгласие и с намерението противозаконно да се присвои„. Най-тежко се наказва грабежът (отнемането се извършва с употребата на сила или заплаха) – с временен или доживотен затвор, а ако е придружен с убийство – със смърт.

3.6) Система на наказанията
Съвкупността от отделните видове санкции, които се съдържат в НЗ. Състои се от главни (смърт – непублично, с обесване; може да бъде заменено с 15 г. затвор, ако смекчаващите вината обстоятелства определят наказанието по закон като извънредно строго, строг тъмничен затвор, тъмничен затвор, запиране и глоба) и допълнителни (тяхната цел е да утежнят главните: лишаване от права, конфискация, обнародване на присъдата; те се определят комулативно и факултативно с главното) наказания.
Мъмренето е специфична санкция с обичайноправен произход, прилага се на лица, извършили нарушение и са непълнолетни.

3.7) Изменения и поправки
>> Закон за условното осъждане (1903/4) – отсрочване изпълнението на присъдата, което може да се отмени напълно, ако извършителят не извърши престъпление в определен срок или засилване на наказанието, ако той извърши ново престъпление. Ако в указания срок виновното лице не извърши престъпление, то се счита за неосъждано.

Въпрос 52: Създаване на новобългарското гражданско съдопроизводство
Въпрос 53: Създаване на новобългарското наказателно съдопроизводство


(бел. Assasiyah)
Причините да разгледаме двата вида съдопроизводство заедно са две. На първо място това е фактът, че разглеждани успоредно и сравнявани в своите характеристики, се запомнят и разбират по-лесно. Най-лесно би било да се разделят на два отделни въпроса както е по конспект и да се проследят по точки. Но (втората причина) и в учебника се разглеждат заедно – по лесно е да се разграничат отколкото да се сравняват устно наново.

…

1) Гражданското и наказателното съдопроизводство до Освобождението
– незадоволително уредено;
– османското право не познава делене на двата процеса;
– ищецът и обвинителят се ознавават по един начин;
– прокурорският институт и професионалната защита са непознати;
– разпоредите на Търговския закон (1862) започват да се прилагат и по гражданските дела;
– османският наказателен процес се х-ризира със съдебен произвол и инквизационен характер;
– българското население прибягва до своите обичайни съдебни органи;
– българското обичайно съдопроизводство е състезателно и публично.

2) Временни правила за устройство на съдебната част в България (1878) – приети от Съвета на руския императорски комисар.
Раздел втори и трети нормират гражданското и углавното съдопроизводство, които не изчерпват цялата процесуална материя; гласност, състезателност, устност и непосредственост.

3) Закони, които се приемат в в първите години след Освобождението за доразвиване на основните положение на ВСП
3.1) Гражданско-правни:
> Закон за допълнение на ВСП
> Закон за изменение на някои статии от ВСП и съдопроизводство по гражданските дела, които са подсъдни на мировите съдии
> Закон за съкратеното съдопроизводство
> Закон за изменение и допълнение на някои статии от гражданското съдопроизводство.

> Закон за гражданското съдопроизводство (ЗГС) – 1892 г.
Първата му част нормира производството пред съдилищата и се състои от общи положения в шест книги. Втората нормира различни производства, ненормирани в първата.

3.2) Наказателно-правни:
> Закон за устройство на съдилищата
> Допълнение към ВСП
> Съдопроизводство по углавните дела, които са подсъдни на мировите съдии.

> Закон за углавното съдопроизводство (ЗУС) – 1897 г.
Състои се от общи наредби, книга първа, която съдържа постановления за подсъдността, книга втора – за предварителното следствие, книга трета – за производството в окръжните съдилища, книга четвърта – за обжалване решенията на общите съдилища и книга пета – изпълнение на присъдите.

4) Принципи в съдопроизводствата
> принципът на диспозитивността – в гражданския процес – от ищеца зависи да заведе дело, да оттегли иска си; триинстанционно производство – първа, апелативна и касационна система; страните имат права и процесуални задължения към съда, а не един към друг.

> принципът на официалността – в наказателния процес – държавните органи са длъжни да разкрият извършителя на престъплението, да съберат обвинителния материал, да изяснят материалната истина в съдебното производство и да приведат присъдата в действие; има две фази – досъдебна (дознание или предварително следствие) и съдебна:
>> полицейско дознание – когато признаците са съмнителни;
>> предварително следствие – от съдебен следовател
>> събиране на обвинителния материал
>> прокурор изготвя обвинителен акт
>> внасяне на акта в съда
>> разглеждане в трите инстанции.

5) Начала, върху които се изграждат гражданското и наказателното съдопроизводство
> начало на публичност (гласност) – делата се разглеждат в присъствието на участващите в процеса лица (ищец, ответник, подсъдим, прокурор, свидетели, вещи лица), както и граждани, които искат да наблюдават процеса; в печата могат да се правят съобщения как върви делото; упражнява се контрол над независимата съдебна система; въвежда се два вида публичност – публичност за страните по делото и публичност всички останали.
> състезателно начало – отменя се иквизиционният процес от Средновековието; обвиняемият се превръща в субект на престъплението; страните по делото имат еднакви процесуални права и задължения; съдът е пасивен наблюдател на състезанието между ищеца и ответника.
В гражданския процес държавата няма право да се намесва, съдът има право единствено да събира доказателства, но в пределите на исканията. При наказателния процес съдът е отделен от обвинителната власт, разрешават се публичноправни отношения между държавата (обвинителя) и подсъдимия, т.е. тези дела не са с публично-частен характер. Това е възможно в отделни случаи, коато пострадалия е и частен обвинител. Съдът в наказателния процес не си позволява да осъжда на базата на процесуалното състезание, ами се намесва във воденето на състезание.
Състезателното начало в наказателното съдопроизводство се съчетава с инструктивното (служебното) начало.
> инструктивно начало (служебно) – х-ризира се със следствена форма на предварителното разследване. Адвокатското присъствие е недопустимо, характерно за ЗУС е, че за разлика от европеските законодателства, забранява напълно насилственото отнемане на самопризнания. Не е сигурно доколко това се спазва, още повече, че ВКС оправдава подобна намеса: „…употребеното насилие над подсъдимия при извършване на полицейското дознание не всякога е причина да се отхвърли като невярно направено самопризнание„. По всичко личи, че обвинителят в наказателните дела доминира над подсъдимия в много отношения, чрез мерките за неотклонение и в някои случаи дори може да попречи на неговата защита.
> начало на непосредственост – съдебният състав се поставя в пряко отношение към цялото производство и разполага с възможността да прави изводи непосредствено от доказателствата. Не е формулирано изрично, извежда се от закона.
> начало на устност (словесност) – страните и участниците в делото имат възможността да се изказват свободно за всичко, което би имало значение за решаването на гражданското или наказателното съдопроизводство. То също се извлича от съдържанието на съдопроизводствата.
> начало на народното участие – съдът със съдебните заседатели е продукт на буржоазните революции в Европа; идеята е да се ликвидира съсловността, да се гарантира справедлив и безпристрастен процес, в който коронните съдии нямат пълната свобода за разрешаване на делото. У нас се въвежда със Закона за устройството на съдилищата и Допълнението към Временните съдебни правила от 1880 г.; въведени са различни цензове и навършени 25 г., които ограничават част от гражданите да бъдат съдебни заседатели. Началото на съдебните заседатели е предвидено само при окръжния съд и то само по определени категории наказателни дела. В организационно отношение нашият съд със съдебни заседатели се доближава до шофенския съд, а с оглед на предоставените им правомощия – наподобява съда с жури. Представителите нямат право да решават размера и характера на санкцията.
С приемането на Наказателния закон (1896) се изменя чл. 20 от Допълнението към ВСП – участие на съдебни заседатели се предвижда във всички наказателни дела с наказание повече от 5 години строг тъмничен затвор.

6) Различия между гражданското и наказателното съдопроизводство – обобщение
> гражданските дела се започват само по искане на ищеца; наказателните – служебно;
> гражданското дело може да се прекрати по искане на ищеца; наказателното се води до обявяване на присъда;
> в гражданското дело се търси формалната истина, онази, която излиза от дадените от страните доказателства; в наказателното съдът не стои безучастно и търси материалната истина;
> съдът в граждански процес може максимално да присъди колкото иска ищецът; в наказателния – може и повече, и по-малко;
> в граждансия процес самопризнанието на ответника решава изхода на делото; в наказателния – то би било само едно от доказателствата;
> изпълнението на решенията по гражданските дела става по желание на страните, но служебно; в наказателните – задължително и служебно.

Въпрос 55:
Законодателството за местното (общинското) управление и самоуправление


1) Условия за създаване на местно самоуправление
За първи път след османското нашествие, проблемът за местно самоуправление на българите се поставя в периода на Руското гражданско управление у нас. Създадените от Гражданската канцелария Проект за гражданското управление в санджаците и окръзите и Проект за временни правила за управителните съвети в окръзите и градовете от 1877 г. сравнително подробно определеят правата и задълженията на местните власти. Въпроса за самоуправлението се поставя и на Учредителното събрание, един от основните конституционни принципи е началото на самоопределението. Обсъжда се чл. 3 ТК, който дели територията на окръжия, околии и общини. Приемат втора алинея, според която ще се изработи особен закон за самоуправлението на общините. Но реално, за да стане факт самоуправлението, трябва да съществува и съответната законова уредба.

2) Конституиране на местното самоуправление
> демократични възгледи, заложени в ТК: конституиране на общинските власти – общински съвет и общинска управа (кмет, помощник-кмет, кметски наместник) да се излъчват чрез местни избори от населението;
> на практика обаче действат консервативните тенденции в българския политически живот:
>> местното управление се урежда с акт на правителството (противоконституционно – трябва със закон);
>> налага се принципът на назначаване (противоконституционно);
>> уреждане на местното управление:
– общински съвет: от 7 до 21 души; в изборите участват български граждани над 21 години, живущи в общината най-малко от 1 година; с граждански и политически права; заседава веднъж месечно, или извънредно по искане на кмета или двама членове на съвета;
– кмет: над 30 г.; с недвижимо имущество; книжовни; назначава се от княза в големите градове и от губернатора в малките, като се одобряват от министъра на вътрешните работи;
>> Проектозакон за общините на Драган Цанков (1880) – опит местното самоуправление да се уреди демократично: общинският съвет и управата се избират от всички мъже над 21 г., живущи в общината, без ценз; законът не се приема окончателно от НС.
>> суспендирането на Конституцията (1881) – Княжество България се дели на пет административни области, начело с извънредни комисари;
>> Закон за общините и градското управление (1882) – определя общинския съвт, кмета и неговите помощници за органи на местното самоуправление, назначават се вече пряко от княза; в начина, по който се конституират органите на общинското самоуправление има отклонение от Привременните правила – предвидени са цензове, които ограничават активното и пасивното избирателно право:
– избирателите са над 21 г. и отслужили военната си служба, или имат недвижим имот, или са се занимавали със самостоятелно занятие поне година; завършил гимназия или университет;
– кандидатите са над 30 г. и имат недвижим имот.
Законът също така разширява административния контрол върху общинските органи.
>> Закон за градските общини (ЗГО) и Закон за селските общини (ЗСО) (1886) – действат до 1934 г.; изоставят установената двустепенна избирателна система и изискванията за цензове от различен х-р: активно избирателно право има всеки български поданик над 21 г., който изпълнява някаква тегоба в общината; пасивно избирателно право – трябва да има недвижимо имущество или да упражнява занаят; начело на общината стои общински съвет (членовете се избират пряко от населението) – работи на сесии (градските – 4 пъти годишно; селските – 3), ръководени от кмета; помощник-кметовете се избират с тайно гласуване; в градските общини избират се още секретар, бирник и контрольор, а в селските – секретар-бирник; кметът е постоянно действащият орган (представлява общината пред всички държавни и обществени учреждения и лица, правомощията му се изброяват в законите).

3) Обобщение
Първите десетилетия след Освобождението като цяло бележи тенденция към по-либерално и демократично развитие на българското общество, с малки изключения. Правната регламентация и конституиране на местното управление се определя от характера на политическия режим. С времето обаче се утвърждава положителната практика за сравнително широко и демократично самоуправление.

Въпрос 56:
Развитие на българското частно право в началото на XX в.


До XX в. областта на частното право се урежда от Закона за задълженията и договорите, Търговския закон и Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, но е уредено твърде незадоволително. Така в началото на XX в. се приемат три закона от голямо значение за развитието на българското частно право.


1) Закон за привилегиите и ипотеките (ЗПИ) – 1908 г.
Основава се на романската правна система – на Италианския граждански кодекс. Според Белгийския закон за привилегиите и ипотеките е уредена частта за прехвърлянето на вещните права и вписването на законна ипотека на непълнолетните и запретените.

ЗПИ урежда материи на гражданското право: вписването на сделки с недвижими имоти; привилегиите, които са предпочитания при наличието на няколко вземания; ипотеките – осигурява се стабилност на сделките с недвижима собственост и се стимулира развитието на поземления кредит.

ЗПИ доразвива до голяма степен Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), който урежда формата на сделки с недвижимо имущество. Той втвежда писмената форма на сделките, но тя не е достатъчна да гарантира интересите на приобретателя на вещни права. Със ЗПИ се установява задължително вписване на всички актове, с които се прехвърлят или признават вещни права върху недвижими имоти, без значение дали е възмездно или не, в ипотечните книги на окръжния съд по местонахождение на имота. Наред с тях подлежат на вписване също:
> съдебните решения, които заместват договорите или актовете за прехвърляне на вещни права;
> актовете за отказ от такива права;
> вземанията на кредиторите от наследството;
> решения за ограничаване правото на разпореждане и др.
През 1910 г. се внася изменение в закона – на вписване в ипотечните книги подлежат не само нотариалните актове, но и актовете, които само са заверени нотариално. Процедурата по вписване се урежда с „Правилник за делопроизводството у пазителя на ипотечните книги“ от 1910 г.

Привилегията е право на предпочитание, което законът дава на едно вземане по причина на неговото произхождение. Установяват се привилегии върху движими (общи и особени привилегии) и недвижими вещи.

До приемането на Закона за привилегиите и ипотеките, ипотечното ни право е уредено незадоволително със Закона за ипотеките (ЗИ) от 1885 г. Непълнотите в ЗИ мотивират законодателя да нормира едно модерно ипотечно право, гарантиращо интересите на кредиторите със ЗПИ. Ипотеката е вещно право, което се установява върху недвижими имущества на длъжника или трето лице в полза на кредитора, за да се обезпечи с тези имущества изпълнението на едно задължение. Уреждат се два вида ипотеки – законни (такава имат продавачът или всеки друг отчуждител на недвижими имущества; сънаследници, съдружници върху недвижими имущества, които влизат в наследството, дружеството или друго общо владение и др.) и договорни (тя се установява с нотариален акт). Всички ипотеки са публични, подлежат на вписване в окръжния съд по местонахождение на имуществото.

2) Закон за морската търговия (ЗМТ) – 1908 г.
Липсата на нормиране от закона на морската търговия, която се урежда единствено от непълния Турски закон за морската търговия принуждава законодателя да уреди юридически този важен раздел от търговското ни право.

В основата на ЗМТ са възпроизведени разпоредбите втора книга на Италианския търговски закон от 1882 г. Съдържанието му се състои от 11 глави: За корабите и техните собственици; За корабоначалника; За наемането и заплатите на лицата от екипажа; За договора за наемане на кораби; Морски заем; Застраховане против опасностите на корабоплаването; За авариите и тяхното разхвърляне; За вредите, причинени от сблъскване на кораби; За привилегированите вземания; За секвестирането и за публичната продажба на корабите и Давност и преходни правила.

В закона се постановява, че корабите са движими вещи, но тъй като с голяма стойност, към тях се прилага правен режим, подобен на този за недвижимите имущества. Сделките с тях се извършват писмено (с нотариален акт или частен писмен договор). Текстът се изменя през 1930 г., с което остава само варианта чрез нотариален акт. Актовете задължително се вписват в регистрите на пристанището, където е записан корабът, а самото отчуждаване се отбелязва в патента за народност на кораба. Договорът за залог също се сключва чрез нотариален акт и се вписва в регистрите.

Корабособственикът отговаря за действията на корабоначалника (капитана) и членовете на екипажа. Освобождаване – когато корабът се изостави в открито море. Капитанът набира екипажа, определя техните заплати, отговаря за натоварените стоки, длъжен е да води „морски журнал“ (общ дневник, дневник за пътуването, дневник за товаренето и инвентарна книга), при смърт, отговаря за съставянето на акт на смъртта и опис на имуществото на починалото лице. Участниците в екипажа се вписват в специална книга: корабоначалник, негови помощници, матроси, машинисти, охняри и т.н.

3) Закон за кооперативните сдружавания (ЗКС) – 1907 г.
Кооперативните сдружения са дружествена форма, която се появява и налага в Европа в резултат на социалните тежнения през XIX в. Чрез тях се дава възможност на занаятчии и работници да се включат по-активно в земеделския живот. През 1907 г. в България се приема Законът за корпоративните сдружавания (ЗКС), който отмнея отдел „Сдружавания“ от ТЗ. Заимстван е от Унгарския закон за корпоративните сдружавания.

Кооперативно сдружаване е всяко дружество, съставено от неопределен брой членове с цел, чрез задружно извършване на дейности или на основата на взаимността да развива икономически интереси на съкоопрераторите и даде тласък за развитието на кредита, земеделието, индустрията и занаятите (чл. ЗКС).

Дружествени форми:
> сдружавания за аванси и откриване на кредити;
> сдружавания за задружно закупуване на сурови материали, на инструменти за работа и необходими за домакинството или селското стопанство предмети;
> сдружавания за задружно ползване на земеделски и индустриални произведения;
> сдружавания за взаимни застраховки и др.

Образуване:
Чрез Учредително събрание – най-малко 7-членен състав, приема устав и избира ръководни органи – управителен и контролен съвет. Вписва се в търговския регистър, след обнародването, то се счита за създадено. Степента на отговорност на участници се определя в устава.
Органите на кооперативното сдружаване са общото събрание (решава следните въпроси: 1) избор, оставка или освобождаване на някой от членовете на управителния или контролния съвет; 2) преглеждане на сметките, баланса, разпределение на печалбите и загубите на сдружението; 3) изменения в устава; 4) присъединяване на сдружението към друго такова; 5) преустановяване на дейността), управителният (УС се състои най-малко от трима души, мандат – до 3 години; имената на членовете се вписват в търговския регистър) и контролният (и КС се състои от трима членове; упражнява постоянен контрол върху управлението на дружеството; между членовете на УС и КС не трябва да има родствени връзки; ) съвет.

Прекратяване на дейността:
> ако е имало срок, след неговото изтичане;
> по решение на общото събрание;
> чрез сливане с други сдружавания;
> обявяване за несъстоятелност;
> по съдебен ред ако:
>>> броят на членовете му е паднал под 7 и в 6-месечен срок не се е увеличил отново;
>>> ако дружеството насочи дейността си към цели, различни от онези, за които е учредено;
>>> извършва дейности, които са опасни за обществото.

Дружествената форма Дружество с ограничена отговорност у нас се учредява по-късно – 1924 г. със Закона за дружествата с ограничена отговорност.

Въпрос 57:
Възникване и развитие на българското трудово законодателство


1) Възникване на българското трудово право

Трудовото право е отрасъл на правната система, който регулира отношенията между работодателите и наемните работници. Исторически възниква по времето, когато се утвърждава капиталистическият начин на производство. Първоначално се нарича социално законодателство, после се преименува на промишлено законодателство, а накрая достига в своето развитие до наименованието трудово право.

> През икономическия либерализъм – трудовите отношения се регулират от облигационното право;
> След буржоазните революции – трудовите отношения се основават на следните принципи:
– свобода на наемнотрудовия договор;
– невмешателство на държавата в отношенията между работодатели и работници;
– забрана на работническите сдружавания като несъвместими със свободата на личността;
– правото на стачка се третира като престъпление.


2) Уредба на трудовото законодателство

2.1) Закон за женския и детския труд в индустриалните заведения (1905) * – неговото приемане се налага в следствие на бързо развиващото се производство и нуждата от работна ръка – женският и детският труд са по-нискоквалифицирани и следователно – по-ниско платени; условията, в които работят те са изключително тежки, а отсъствието на закон не позволява на работници да предявят каквито и да било претенции.

Законът за женския и детския труд е ограничен както по приложното си поле, така и по отношение на субектите, които попадат под защитните му разпоредби – отнася се само за труда в фабричните заведения, занаятчийските работилници, мините и кариерите и каквото и да било друго индустриално предприятие; не регулира трудовите отношения в търговията, земеделието, транспорта, домашния труд и др.

Разпоредби:
>> продължителност на работното време: макс 10-часов работен ден за жените, 8 за децата от 12 до 15 г. и 6 часа за 10-12 години;
>> минимална възраст – 12 години; има изключения – заведения със специален указ – 10 г.*; за работа в мините – минимум 15 г., а в други опасни производства – 18 г.; за жени е забранено да работят в мини и кариери;
>> нощен труд – от 20.00 до 5.00 часа (1 апр – 1 окт) и 18.00 до 6.00 часа (1 окт – 1 апр); забранява се на жени и деца под 15 години;
>> задължителни почивки – за 8-часов работен ден – 1 час; 10-часов – 2 часа; еднодневна междуседмична почивка за жените и децата до 15 г.; родилки – един месец почивка след раждане;

2.2) Закон за инспектората по труда (1907) – нормира общ контрол върху цялостната стопанска дейност в страната, контролира дали законите се прилагат и изпълняват в предприятията; инспекторите трябва да са български поданици, над 30 години, с висше образование или обществената дейност на които е достатъчна гаранция (назначават се предимно по втория вариант, в следствие на което се назначават хора с незавършено средно образование, а правителството остава пасивно по въпроса);

2.3) Закон за хигиената и безопасността на труда (1917) – с неговото влизане се отменят Законът за женския и десткия труд и Законът за инспектората по труда.
> работодателите се задължават да строят и поддържат предприятията си в състояние, което дава възможност животът и здравето на работещите да са опазени;
> минимална възраст: 12 г. при условие, че децата са завършили първоначалното си образование; 16 г. при някои промишлени отрасли (кожарски предприятия, тютюневи складове, строителството и др.); 18 г. в заведения, кръчми, хотели и т.н.
> работно време: 8 часа до 16 г.; 10 часа за жените и момчета до 18 г.; 11 часа за мъже над 18 г.; налага се повсеместно 8-часов нормален работен ден.
> нощен труд: забранява се за жени и младежи до 18 г.;
> контрол: инспекторите по труда.

__________________________________
* Първият подобен закон във Франция се приема още 1841 г., който забранява труда на деца до 9-годишна възраст и нощния труд за децата до 13 г.
…
* Има противоречие на тази разпоредба със закона – според него първоначалното образование на децата продължава до 12-годишна възраст, а според ЗЖДТ те трябва да са го завършили, за да се възползват от специалния указ.

Въпрос 58:
Административно правосъдие в Царство България


1) Административните съдилища до Закона за административното правосъдие
> в записката на проф. Марин Дринов – да се дават жалби към върховния административен съд;
> в проекта за Органически устав – ролята на административен съд – от Държавния съвет;
> 1880 г. – Закон за устройството на съдилища – ликвидира административните съдилища;
> в Органическия уства на Източна Румелия – със Съединението се ликвидират и там.
защитата на правовия ред и гарантирането на законността на управлението исторически налагат необходимостта от учредяване на орган, който да може да съди администрацията, орган, който лесно и бързо да търси отговорност от виновните длъжностни лица – това е административният съд – средство за защита на законността.

2) Закон за административното правосъдие (1912)
> изработване:
>> 1911 г. правителството на И.Е.Гешов създава специална комисия от юристи, които да съставят доклад за състоянието на административното правосъдие в европейските страни и САЩ и законопроект – за него се ръководи от френската система за отмяна на административни актове;
>> 1912 г. – влиза в сила:
– създава се Върховен административен съд (ВАС), подчинен на МС;
– учредява се 4 ное 1913 г. (това се забавя заради Балканските войни): едно отделение с председател, трима съдии и един прокурор; 1914 г. – открива се и второ отделение;
– състои се от 8 души: председател, председател на отделение и 6 член-съдии; към него има и главен прокурор и прокурор на отделение;
– 1920 г. – трето отделение – предедател, трима съдии и прокурор;
– правораздаване – чрез Общо събрание на ВАС;
> изменение: 1921 г. – Закон за изменение на Закона за административното правосъдие – запазва се съставът; прокурорите не се назначавт с царски указ, а с постановление на МС; назначават се и четирима секретари.
> правомощия на ВАС (уредени са несъвършено):
чл. 11 ЗАП посочва актовете, които за извън правомощията на ВАС:
– Делата, които по действащото законодателство са в подведомствеността на общите, гражданските съдилища – гражданските, търговските, наказателните дела, к. са подсъдни на мировите, окръжните и апелативните съдилища и ВКС.
– Висшите правителствени актове – издавани от МС по въпроси от ТК.
– Делата, чието решаване е предоставено от законите на свободното усмотрение на органите на властта – в случай че законите са предоставили на административните органи сами да решават даден въпрос.
– Всички дисциплинарни дела.
ВАС действа в качеството си на три инстанции:
>> Първа – по жалби за отмяна на незаконни административни актове или когато законите не определят друга подсъдност (отмяна се налага при: некомпетентност и превишаване на власт; неспазване на съществени законови форми; нарушение на закон или наредба; превратно упражняване на власт и извращение на фактите);
>> Апелативна – жалби против решенията на специалните юрисдикции;
>> Касационна – жалби срещу окончателни решения на различните административни юрисдикции (чл. 706 ЗГС): когато е нарушен или неправилно тълкуван законът; когато съществено са нарушени съдопроизводствените форми; когато са нарушени пределите на ведомство или на властта и когато в едно и също решение се съдържат разпоредби, които си противоречат.

ЗАП се отменя през 1922 г., а неговите разпоредби се включват в глава XXII на действащия Закон за устройството на съдилищата под заглавие „За административния съд“ – ВАС се нарича Административен съд и става подчинен на министъра на правосъдието.

59.60.61. Реформите на БЗНС

БЗНС се формира като масова партия със съсловен характер в началото на 20-век. След поредицата войни и компрометирането на традиционните партии БЗНС овладява политическата власт, първоначално в коалиция а в последствие и самостоятелно. В условията на разруха на националното стопанство, изострено социално напрежение, след като получава изпълнителната власт, правителството на БЗНС предприема извършването на няколко реформи:
1. Аграрната реформа. Чрез нея лидерите искат да смекчат тежките последици от войните. Двете национални катастрофи поставят селското население в затруднено положение и в условия на пълно разорение. След войната в страната се появява глад за земя. Причините са две – Ньойския договор и бежанците.
Началото на аграрната реформа се поставя с приемането на Закон за увеличаване размера на държавните земи /1920/. Според него подлежат на отчуждаване и се обявяват за държавни всички необработвани непосредствено от собствениците им земи : ниви и ливади над 300 дка, гори и пасища в полски райони над 200 дка и в планински над 500 дка; всички спорни общински мери нерешени в тримесечен срок от влизането в сила на закона . Законът дава възможност на собственици, които притежават земя, но не я обработват непосредствено да запазят собствеността си до 300 дка, при условие, че декларират, че в три годишен срок ще ги използват за индустриални предприятия свързани със селското стопанство или ги превърнят в лозя, овощни градини, изкуствени ливади. Прави се с цел да се преструктурира замаделското стопанство и да се превърне в модерно и проспериращо стопанство. Количеството земя се набира в Държавен земеделски фонд. Предвид факта, че доста преди приемането на закона, започват симулативни покупко-продажби на земя, законът ги обявява за недействителни.
Отчуждаваните земи се заплащат на техните собственици на базата на средната пазарна цена на земята за последните 10 години. Нормативно закрепен и е механизмът, по който става определянето на цената на земята. Средната цена за последните 10 год. се заплаща за земи до 100 дка. За земите над 100 дка се отчислява процент в полза на фонда /10-50%/. Заплащанета на отчуждената земя става от БЗБ / Българска Земеделска Банка/ но не в брой, а в облигации.
Чрез закона правителството иска да осигури достатъчно имоти, с които да оземли малоимотните и безимотни селяни и бежанци.
Чрез Закон за трудовата поземлена собственост /1921/водачите на БЗНС искат земята да принадлежи на онези, които я обработват, а държавата да осигури на нуждаещите се селяни размери съответстващи на трудовите ресурси на всяко селско семейство. ЗТПС преутвърждава максималните размери на собственост върху полски имоти установени от ЗУРДЗ. Спорен него всеки земеделски стопанин може да притежава толкова земя, колкото му е нужна да влага в нея своя и на членовете на семейството си труд. Максимум до 300 дка ниви, ливади, лозя, розови градини и хмел се разрешава на онези собственици, които се занимават непосредствено със селскостопанско производство. Във всички останали случаи лицата незанимаващи се пряко със земеделие и ако са несемейни могат максимум да притежават до 40 дка, семейни без деца – 50 дка и за всяко следващо дете се прибавят по още 10 дка, но не повече от 100 дка.
Както процесът на отчуждаване, така и оземляването се извършва възмездно. Лицата, получаващи земя от фонда трябва да я заплатят по средната пазарна цена за последните 10 години но увеличена с 20 % , която горница се включва във фонда за трудовата поземлена собственост. Оземлените лица нямат право да я продават, даряват или залагат за 20 години. Кредитирането на селското население също се урежа. Постановява се БЗБ да отпуска за нуждите на оземлените селяни ипотечен кредит при благоприятни улсовия за 30 годишен срок и 50- годишен за бежанците.
Във връзка с аграрната реформа е и Законът за търговия със зърнени храни и произведения от тях /1921/. Създава се Консорциум, обединение на Народната, Земеделската и Кооперативнта банка, Общия съюз на земеделските кооперации и Съюзната земеделска коооеративна банка. Той е автономно учреждение управлявано от управителен съвет, постоянен комитет и директор. При него се учредява и контролен съвет от 5 – тима народни представители. С Консорциума се създава държавно-кооперативен монопол и се ограничава частната търговия в сферата със зърнени храни и земеделски произведения. Земеделските кооперации започват да играят ролята на посредник между селяните производители и Консорциума. Външната търговия със зърнени храни и произведения от тях се монополизира от държавата каои износ се разрешава само на Консорциума. По изключение земеделските кооперативни синдикати могат също да осъществяват експорт.
Вътрешната търгивия е свободна, но търговците са длъжни да уведомяват и да дават справки за своята дейност.
Създава се механизъм за осигуряване на прехраната на населението, като за целта Консорциумът се задължава за изгради складове за храни откъдето при нужда общините ще могат да закупуват храни на „приемливи“цени.
Законът просъществува малко : опозицията се противопоставя с мотива, че се нарушава свободата на търговията. С нов закон за търговията със зърнени храни се отменя стария, като се постановява, че търговията със зърнени храни и произведения от тях е свободна.
2. Трудова повинност . Мотивите за въвеждане на трудовата повинност са ясни – Ньой с ограничителните си клаузи, националнта разруха след войната и т.н. Идеята на Ал. Стамболийски е да се използва безплатно трудът на младежите, които поради ограничителните клаузи остават извън казармите.
Закон за трудовата повинност /1920/ – два вида : редовна и извънредна. На редовна подлежат всички бг поданници от двата пола – младежи /на 20 год./ – 12 месеца и девойки / на 16 год./- 6 месеца. Допуска се приемането на доброволци /от 17/12 год./. Този вид трудова повинност е лична и заместване не се допуска. Освобождават се мохамеданките, по медицински критерии, омъжените жени и доброволците в армията. На извънредна трудова повинност подлежат всички мъже от 20 до 50 год, като свикването им се извършва с Постановление на МС със срок до 4 седмици.
Почти всички политически партии се противопоставят на реформата поради факта,че се въвежда безплатен труд в полза на държавата. Опозицията търси помощ от междусъюзническата контролна комисия като посочва, че чрез трудовата повинност правителството на Стамболиийски заобикаля Ньойския договор. Под международен натиск БЗНС внася промени в закона. Премахва се личната задължителност, като се дава възможност откупването, и срокът се намаля на 8/4 месеца.
3.Съдебна реформа Цели се поевтиняване на правораздаването, ускоряване разглеждането на делата и утвърждаване на добро правосъдие. С промяната на ЗУС /1922/ се променя и положението на „кандидатите за съдебни длъжности“. Юристите, положили държавен-теоретичен изпит се включват в специален списък по низходящ ред на получените оценки. От него се назначават съдебните кандидати в правосъдната с-ма. Те получават статут на държавни чиновници и след едногодишен срок са длъжни да положат практически държавен изпит. С други изменения общият надзор върху съдебните места и лица се осъществява лично от министъра на правосъдието или от съдии-ревизори. Рзпоредбите за административното правосъдие се включват в специална глава на ЗУС, закона за адмистративното правораздаване се отменя.
Изменят се и Закон за гражданското съдопроизводство и Закон за углавното съдопроизводство. Целта е съдилищата да разглеждат по-бързо дела без да се нарушава правилното решаване на споровете. В Углавното съдопроизводство се премахва апелативната инстанция по всички наказателни дела, подсъдни на окръжните съдилища. Съображенията са за бързо правораздаване, за да може наложеното наказание да упражни генералната си превенция.
Ликвидира се институтът на съдебните заседатели. Мотивите са, че те са некомпетентни и десъвестни, няма критерии за тяхното излъчване, освен това участието им в наказателните дела забавя дейността на окръжните съдилища.
Разширява се подсъдността на мировите съдилища в наказателното правораздаване, като се приема Закон за изменение и допълнение на съдопроизводството по углавни дела, подсъдни на мировите съдии – мотив- ускоряване на правораздаването. Създава се законова възможност тогава, когато делото може да проключи със спогодба съдията да опита това да стане преди призиваването на свидетелите. Допуска и задочно осъждане – когато подсъдимия липсва или не желае да се яви в съда.
Закон за подвижността на мировите съдии – съдията отива в седалището на територията на която се намират страните и на място решава спора. Идеята е селяните да не се откъсват от производствения си процес и да не правят разходи. От същите съображения не се допуска и участието на адвокати и страните действат лично. Законът дава възможност на мировия съдия да се намесва в процеса, напътствайки страните и да ги подготвя за извършването на сътветните процесуални дествия.
Закон за селско-общинските съдилища – съществен елемент от общинското самоуправление, чрез него се осъщестява децентрализацията в правораздаването. Във всяка селска община трябва да има съд от 6 съдии /3 действителни и 3 запасни/. Конституират се чрез тайни избори и се утвърждават от мировия съдия с мандат 2 години. Селско-общинният съд е непрофесионален правораздавателан орган. Той правораздава като арбитражна институция, неговата цел е делата да завършват със спогодба. Ако опитът за сбогодба не успее и при повторното им призоваване за сбогодба пак не успее се пристъпва към резглеждане на делата по същество и решението трябва да излезе по възможност в едно заседание /процесуална икономия/. Върху работата на селско-общинския съд надзор упражнява мировия съдия и прокурорът при окръжния съд .

Въпрос 63:
Промени в механизма на българската държава след преврата на 19 май 1934 г.


>> На 19 май 1934 г. след преврат на власт идва политическият кръг „Звено“ и Военният съюз. Правителството на Кимон Георгиев се посреща от обществото без ентусиазъм, но с облекчение, че се преустановяват действията на партизанстващите управляващи от Народния блок. Превратът обаче налага своя авторитарен отпечатък върху по-нататъшното развитие на политическия режим у нас.

>> Политическият кръг „Звено“:
– отрича либерално-демократичното управление, счита го за негоден да защити съществуващия социално-икономически ред;
– под влиянието на успехите на авторитаризма, фашизма и националсоциализма в Португалия, Испания, Италия, Унгария, Германия и Полша и на болшевизма в Съветска Русия, у нас вземат връх сили, които се опитват да наложат възгледите си за установяване на авториатарна власт;
– смятат новото правителство за „надпартийно“;

>> Промени в механизма на българската държава:
– засилване на централизацията на държавата и налагане на изпълнителната власт над законодателната – > превратът е противоконституционен;
> узаконен е от царя;
> царят мълчаливо суспендира Конституцията, тя не се спазва, въпреки, че не е отменена;
> когато деветнадесетомайците идват на власт имат идея да:
– имат намерение да променят начина на конституиране на НС – да се назначат 120 депутати, 1/3 от които да са политици, да се създадат съсловни организации, които фактически да упражняват властта;
– изработва се Наредба-закон броят на депутатите да бъде 160;
– министрите могат да се кандидатират за народни представители, запазвайки длъжността си до изборите, но останалите държавни чиновници трябва да подадат и след това да издигнат кандидатура;
– жените и студентите имат активно избирателно право;
– изборите се провеждат последователно в различните области, а не в един ден;

– ликвидиране на парламентаризма и партийно-политическия плурализъм – правителството на Кимон Георгиев се обявява против политическите партии и се забраняват с издаването на: Наредба-закон за разтуряне на партийно-политическите организации, Наредба-закон за ликвидиране на имуществата на разтурените партийно-политически организации и Наредба-закон за отнемане в полза на държавата имотите на нелегалните организации.
– създава се Дирекция за обществена обнова: 1) насочва духовния живот на страната към единение и обновяване в служба на нацията и държавата, като изяснява делата на правителството пред пресата; 2) да работи за издигане на престижа на нацията, като следи духовния живот в чужбина и за състоянието, развитието и нуждите на българската материална култура; 3) да съдейства за организиране на гражданството в идейно-единна общонародна групировка, като прониква със своите органи във всички среди икултивира нов дух в спортните и другите организации и извършва агитация;
– промени в министерствата:
>> сливане на Мин. на обществените сгради, пътищата и благоустройството с Мин. на железниците, пътищата и телеграфите Мин. на съобщенията;
>> сливане на Мин. търговията, промишлеността и труда с Мин. на земеделието и държавните имоти Мин. на стопанството – след няколко дни – Мин. на народното стопанство
Сливат се с укази – противоконституционно.

– деформиране на местното (общинско) самоуправление –
промяна в административно-териториалното деление на страната: 16 окръзи преминават в 7 области; 2552 селски общини – в 800 големи общини – „икономично управление“; премахва се изборността на общинските органи: общинско управление и общински съвет.

Въпрос 65:
Антиеврейското законодателство на правителството на проф. Богдан Филов


1) Закон за защита на нацията
> изработването на законопроекта е по инициатива на царя и правителството на проф. Богдан Филов;
> той въвежда антисемитската немска доктрина;
> законопроектът се внася в НС на 6 окт 1940 г.;
> срещу него се противопоставят различни кръгове в българското общество, които не споделят расистката теория;
> предизвиква протести в и извън НС – определя се като нечовешки и неморален;
> въпреки съпротивата, законът се приема – 21 яну 1941 г.

1.1) Структура
> дял първи: “ За тайните и международните организации“ – глава първа: Общи разпоредби; глава втора: За разтурянето на тайните и международните организации и глава трета: За ликвидацията на имуществата на разтурените тайни и международни организации;
> дял втори: „За лицата от еврейски произход“ – глава първа: за произхода; глава втора: общи ограничения; глава трета: за местожителството на лица от еврейски произход; глава четвърта: за имотите на лица от еврейски произход; глава пета: за професионалната и стопанска дейност на лицата от еврейски произход;
> дял трети: „За противонационални и съмнителни прояви“ – глава първа: за противонационалните прояви; глава втора: за съмнителните прояви;
> дял четвърти: „Особени разпоредби“.
<> Разпоредбите на Закона за защита на нацията са аналогични на действащите по същото време в Германия нюрнбергски закони.

1.2) Разпоредби
> народът се дели на лица от български и на лица от еврейски произход;
> лицата от еврейски произход имат широки общи ограничения в политическите и гражданските права:
>> не могат да бъдат приемани за български поданици;
>> не могат да са избиратели както в публичноправни избори, така и в избори на дружества и сдружения с идеална цел;
>> не могат да земат държавни, общински и други служби;
>> не могат да се откупуват от военна повинност;
>> нямат право да членуват в огранизации, които се намират под надзора на Министерството на войната;
>> нямат право да променят местожителството си и да се заселват в столицата;
>> нямат право да притежават, владеят или държат под наем непокрити полски площи, а в селските общини и покрити имоти;
>> имат ограничена професионална и стопанска дейност;
>> нямат право да бъдат собственици, акционери и участници с капитал в учебни заведения, театри, кина, в печатарски предприятия, търговия с филми;
>> забранява им се да бъдат управители, директори, редактори, да заемат ръководни постове и др.
Проф. Богдан Филов се изкава, че „законът е мекушав и либерален“.

2) Закон за изплащане на непокритите имоти на лица от еврейски произход (1941)
Предвижда се отчуждаваните еврейски имоти да се заплащат на цени, не по-високи от 50% от пазарната им стойност.

3) Закон за облагане на еврейското население с еднократен данък

4) Постановление на МС – по силата на което евреите отбиват трудовата повинност на специални групи и се задължават да носят жълти звезди, забранява им се да притежават автомобили, радиоапарати и телефони.

5) Наредба за поданството в освободените земи
Гръцките и югославските поданици от български произход автоматично придобиват българско гражданство, тези от еврейски остават без гражданство.

6) Закон за възлагане на МС да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос
МС получава правомощия да изменя и допълва приетите от парламента закони, което води до изземване на законодателната власт.

7) Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) (1942)
То се създава към Министерството на вътрешните работи и народното здраве.

7.1) Задължения на КЕВ
> да организира изселването на еврейското население;
> издават наредби и заповеди без контрол;
> средствата, получени от изземването на еврейското имущество се превеждат към фонд „Еврейски общини“.

Специалната конференция в Берлин 1942 г. и решението за физическото унищожаване на лицата от еврейски произход
> със съдействието на българските административни и полицейски власти повече от 11 000 евреи от Беломорска Тракия и Македония за изпратени в хитлеристките „лагери на смъртта“, където са унищожени;
> протестни акции в България срещу плана да се изпратят 48 000 евреи в Полша, за да бъдат убити;
> 1943 г. се отменят някои забрани като жълтите звезди, забраната за посещаване на кина и обществени заведения и др.
> Наредба за изменение и допълнение на ЗЗН (1944) – с нея се възстановяват правата и свободите на еврейското население;
> окончателно уреждане: 9 сеп 1944 г. – правителството на Кимон Георгиев издава Наредба-закон за отмяна на ограниченията за лицата от небългарски произход и Наредба-закон за уреждане на имуществените последици от отмяната на противоеврейските закони.


…
Успех на всички!