86. Арбитраж – понятие и характеристика. Видове арбитраж. Арбитражно споразумение. Арбитражно производство. Изпълняемост на арбитражните решения. Признаване и отмяна на арбитражни решения.

Въпрос № 86

ДОБРОВОЛЕН АРБИТРАЖ.

а)Понятие и характеристика

АРБИТРАЖЕН СЪД

1. Орган за разрешаване на спорни дела, чрез посредничеството на арбитри. ¹
2. Недържавен съд за разрешаване на имуществен спор, произтичащ от гражданско или търговско правоотношение. Правото му да разреши спора произтича от волята на страните по силата на сключено арбитражно споразумение. В международната практика е познат и под наименованията помирителен съд, Арбитражна комисия, третейски съд. Той може да бъде едноличен или колективен. Когато е едноличен, страните по взаимно съгласие определят лицето(арбитър), Което да разреши спора. При колективен съд всяка острана посочва договорения брой арбитри, а те от своя страна избират председател, който ръководи заседанието по делото. В някои случаи могат да определят и приложимия закон. Арбитражния съд бива: инцидентен(ad hoc) – създаден за решаване на конкретно дело, или институционен – организиран да решава спорове, когато спорещите се обърнат към него.

Средство за недържавно разглеждане на спорове от трето незаинтересовано лице, овластено от страните по спора с това правомощие. А е договорна алтернатива на държавното правосъдие. Той е връхна проява на диспозитивното начало в гражданския процес. Неговата опора е разпоредителната власт на страните относно техните частонопрвани правоотношения. Арбитражното производство е несъдебен исков процес, основан на договора за арбитраж. А съчетава договорни с юрисдикционни и процесуални елементи. По основание на праворздавателно правомощие и начин на конституиране на арбитражния стд, А има договорна същност, докато правните поседици са процесуални и юрисдикционни.

Понеже е изключение от държавния правораздаввателен монопол, А трябва да бъде допуснат от правопорядъкът на държавата, с която е свързан. Няма ненационален А. Такъв не е МТА, който е международен с оглед местожителството или седалището на страните по спора, но е национален според държавния правопорядък, с който е свързан. За тази връзка е меродавно седалището на А – чл. 1(1) ЗМТА. Този закон се прилага, ако мястото на арбитража е в РБ. Страните не могат ба подчиняват на чужд закон А, който е в РБ. Но ако една от тях е с местожителство или седалище в друга държава, т.е. А е междънароден, те могат да уговорят мястото на А да е в друга държава.

Макар във връзка с приложимия за него закон А да е винаги национален. За обсега на неговата компетентност не важат териториалните и личните предели на юрисдикцията на държавните съдилища. Понеже не е проява на държавна власт и суверенитет, а черпи правораздавателната си власт от волята на страните, на А могат да бъдат възложени за разрешаване и спорове, които не седят в лична и териториална връзка с държавата, където е седалището му.

Мястото на А се определя по взаимно съгласие на страните. Може да се посочи в арбитражното споразумение или в друго съглашение, сключено по – късно. Страните могат да възложат на трето лице да определи мястото на А. Мястото на А може да се определи и от арбитражния съд. При вътрешния арбитраж мястото може да е само РБ.

РАЗГРАНИЧЕНИЯ: 1. Посредничество или помирение. Те също целят уреждане на спора. Посредникът или помирителят обаче не се назначават от страните. Те само сътрудничат на страните при постигане на спогодба, с която самите страни решават спора. Посредничеството или помирението целят да осуетят решаването на спора от държавеб съд или А.

2. Същинският международен А, който разглежда междудържавни спорове, за които са прилага МПП. Разликите са в предмета на спора и правилата за разрешаването му.
3. Особени съдилища или юрисдикции, овластени от закона, със задължителна за страните правораздавателна власт.
4. С такива процесуални договори, по силата на които се дерогира или международна подведомственост, или местната подсъдност на гражданските дела, тъй като с тези договори не се изключва подведомственостт или подсъдността на спора на държавните съдилища изобщо.

А е по-бърз, тъй като е едноинстанционен и неговите решения не подлежат на обжалване. Понеже страните избират арбитрите, това обезпечава по – голямо доверие и възможност спорът да бъде разрешен от специалисти в областт. За А важат ограниченията на мегдународната подведонственост. Изпълнението на арбиражните решения в чужбина чрез Нюйоркската конвенция ot 1958 е обезпечено в по-висока степен, отколкото изпълнението на чуждите съдебни решения на държавните съдилища.

А решение е и изпълнително основание.

А не разполага с власт да наложи явяването на свидетели или вещи лица пред него, нито да задължи трети лица да представят държани от тях документи. Той не може да привлече трети лица, нито да наложи спрямо тях обрзпечителни мерки. Всичко това е, защото не разполага с държавна правосъдна власт и в тези области се нуждае от съдействието на държавния съд.

Основен източник – ЗМТА, който съдържа придимно диспозитивна уредба. Това произтича от договорната същност на А. Чл. 12 (1) и чл. 24 изрично предвиждат, че по въпросите за образуване на А съд и разглеждане на делото страните могат да уговорят уредба, различна от тази в ЗМТА. Субсидиарно прилагане на ГПК по неуредените в ЗМТА въпроси е изрично изключено от чл. 24. А съд изготвя правилото, което дава отговор на неуредния въпрос. За инситуционалния А тази възможност е ограничена от правилника на съответния А (чл. 3 (3) ПАС на БТПП). Нищо не пречи Асъд да възприеме уредбата на въпроса в ГПК.

Международна уредба: две важни конвенции, по които РБ е страна – Ню Йорската за признаване и допускане на изпълнението на А решения и Европейската конвенция за МТА. Osven tova I Jenevskata KOnvencia ot 1927, v Haga deistva postoianen Arbitrajen sad.

ВИДОВЕ АРБИТРАЖ:

1. От гл. т. на устройсвото – постоянен и ad hoc

А ad hoc се сртеща рядко поради липсата на процедура. Учредява се само за разрешаването на спора или споровете, посочени в арбитражното споразумение. След тяхното разрешаване, той престава да съществува.

А инстанция се учредява с цел разрешаването на неограничен брой спорове. Тя е постоянно действаща. Не А институция решава споровете. Тя е недържавно учреждение, което администрира осъществяването на А по дела, които са й възложени. Тя има органи и правилник, според който се образува А съд по конкретно дело. Правилникът не е НА, неговата задължителна сила за страните произтича от съгласието им да възложат спора на съответната инстанция, а спрямо арбитрите – на съгласието им да поемат разрешаването на спора от името на институцията. За РБ такива А институции са: А съд към БСК, А съд към БТПП и др.

2.С оглед споровете, които поемат за разглеждане, А институции се делят на такива с обща компетентност и специален институционален арбитраж, който разглежда спорове в отделни браншове между предприятия, членуващи в организацията, към която е създадена А институция. Това е закрит А. Откритият А разглежда спорове без оглед страните по тях. Аинституция може да има списък от арбитри с препоръчителен или задължителен характер. ЗМТА важи както за институционалния А, така и за А ad hoc, щом тяхното седалище е в РБ.

2. Според местожителството или седалището на страните – вътрешен и международен (когато седалището или местожителството на една от страните или на двете не е в РБ). Този белег е достатъчен, за да бъде А мегдународен и за него да се прилагат правилата за международния А за ЗМТА. Белегът, който чл. 1(2) ЗМТА прибавя е остатък от периода, когато в РБ се приемаше само мегдународния търговски А. С изменението на чл. 9 (1,2) ГПК А бе допуснат за всички частно правни имуществени спорове, независимо от това дали са възникнали от търговски или нвтърговски отношения, т.е. ЗМТА трябва да се приложи и за нетърговски спорове.

Вътрешен А – и двете страни по спора са със седалище или местожителство в РБ. За него важи уредбата на ЗМТА с някои изключения, отразяващи спецификите на международния вътрешен А. Тези изключения са посочени изчерпателно.

За окачествяване на А като вътрешен или мегдународен е меродавен деня на сключване на А споразумение.

3. С оглед предмета – по правните спорове и по неправни спорове.

А по правни спорове има сходен предмет с държавното гражданско правосъдие и следователно е негова алтернатива.

А по неправни спорове – това са спорове, свързани с попълване на празноти в договора или приспособяването му към нови обстоятелства, възникнали след неговото сключване. Той е изрично уреден в чл. 1 (2) ЗМТА. Тези спорове имат не правен, а икономически характер. Търси се отговор на въпроса как е стопански оправдано да се уреди неуредения от договора въпрос. В нашето право държавните съдилища нямат право д арешават такива спорове. Решението по правния спор не се ползва със СПН и с изпълнителна сила. Неговите правни последици са материално правни, а по неправен спор е допустим само ако е международен. По нашето право не е възможно А да решава спорове относно факти.

Чл. 6 ЗМТА – съдебната намеса в А е допустима само в изрично предвидените от ЗМТА случаи. Намесата на държавния съд е двуяка:

а) Проява на съдействие

б) Проява на контрол върху А.

В повечето случаи намесата и съдействието са възложени на СГС.

Съдействие при обезпечаване на иск или доказателства (чл. 9 ЗМТА) се дължи от компетентен съд и когато мястото на А е в чужбина. Това съдействие е израз на зачитане на чуждия А.

б)Арбитражно споразумение и неговото значение

АРБИТРАЖНИ СПОРАЗУМЕНИЕ:Писмен договор за А. С него страните по договора възлагат на А (институционален или ad hoc) всички или някои от споровете, които могат да възникнат или вече са възникнали между тях относно определено договорно или извъндоговорно ЧП имуществено правоотношение, което може да е предмет на А.

А споразумение е източникът на правораздаващи првомощия на арбитрите и на силата на А решение, тъй като е условие за неговата валидност. Когато, освен да възложи спора на А, то обхваща и неговата уредба, А спор е неин източник в пределите на договорната свобода в областта на А. Несъобразяването с правилата на А, посочени в А споразумение опорочава А решение и е основание за неговата отмяна.

Минимално необходимото съдържание на А споразумение – взаимното съгласие на страните спорът да бъде решен от А. Предвид ключовата роля на споразумението е необходимо това съдържание да се разшири съобразно изискванията на визирания спор: мястото на А, дали е институционален или ad hoc, дали А съд да е едноличен или колегиален, особени правила на производство и др.

Спорът може да е възникнал или бъдещ, Той се конкретизира от правоотношението, от което възниква. Това правоотношение може да е договорно и извън договорно (напр. непозволено увреждане). То трябва да е конкртно определен. Възлагането на спора на институционален А изисква непременно да бъде посочена А институция. Ако такава не се сочи, А е ad hoc. А институция трябва да може да бъде индивидуализирана чрез белезите, посочени в споразумението. Ако това е невъзможно, А спор ще бъде недействителен, а не се превруща в споразумение за А ad hoc. То е недействително и когато посочената институция не съществува. А споразумение може да посочи алтернативно по избор на ищеца две и повече А институции или пък на А и на посочен държавен съд.

А споразумение като договор подлежи на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД.

Това е процесуален договор, тъй като правните му последици са процесуални.

Трябва да отговаря на изискванията за валидност на договорите (дееспособност на страните; изразява правновалидна, неопорочена воля; позволен предмет) има и изисквания за валидност, посочени от процесуалния закон – писмена форма и арбитруемост на спора.

Може да бъде сключен под срок или условие.

А споразумение е дерогационен договор – дерогира компетентността на държавните съдилища и създава компетентност за А. Дерогирането е условно, тъй като ако спорът бъде отнесен пред държавен съд и ответникът не възрази, съдът може да реши спора.

А спор може да е самостоятелен договор или клауза в материално правен договор. Ако възникне спор за действителността на материално правния договор, А съд може да се проинесе по него, ако клаузата за А е действителна – чл. 19 (2) ЗМТА>

Към наличието на А споразумение се приравняват хипотезите, при които де факто липсва такова, но де юре се счита, че има – чл. 7 ЗМТА.

А споразумение лежи в основата на А и затова то е подчинено на същия закон, на който е подчинен А – закона на мястото на А. Вътрешният А е винаги подчинен на този закон заразлика от международния А. А спор може да бъде подчине от страните на избран от тях закон. В тази хипотеза и избраният закон , и законът по мястото на А се оказват меродавни за А в неговата цялост: за А спор – избраният закон, а по другите въпроси – закона по мястото на А.

Контрол върху съществуването и валидността на А спор. Упражняват се по различен повод и различни органи: а) Държавен съд – за отвод на А, назначаване на арбитър и иск за отмяна на А решение.

б) Назначаващият орган – по повод образуването на А съд.

в) А институция – по повод приемането на исковата молба.

г) А съд – по повод проверка на собствената си компетентност.

А спор се прекратява: а) На основанията, присъщи на всеки договор.

б) Специфични основания – непредявяването на отвод пред държавен съд във връзка с А спор; прекратяване на А дело.

Допустимостта на А споразумение съвпада с допустимостта на А – трябва да е налице арбитруем спор – ЧП имуществени спорове. Имущественото право трябва да бъде в распоредителната власт на неговия носител. Чл. 9 (!) GPK изрично изключва от предмета на А спор определени спорове: а) Спорове относно ВП и владение върху недвижими имоти.

б) Спорове за издръжка.

в) Спорове за права, произтичащи от трудови правоотношения.

Няма ограничения кой може да е страна по спора, с едно изключение при вътрешния А – А е недопустим, кофато страна по спора е българската държава или българско държавно учреждение. Европейската конвенция за МТА – не може да е страна и такава чужда държава, която е заявила, че не признава А, по който тя или нейни ЮЛ са страна.

А решение по неарбитруем спор е нищожно.

Други изисквания за действителност – писмена форма ма А споразумение. Визира се понятието за документ в широк смисъл. Чл. 7 (3) ЗМТА – мълчаливо А споразумение.

Последиците на А споразумение са процесуални:

а) А спор е пречка да се предяви пред държавния съд спор, който е предмет на А спор.

б) Поражда за страните по него насрещни права и задължения за сътрудничество при осъществяване на А; открива възможност да се учреди А съд въпреки съпротивата на една от страните.

в) Поражда правомощие за А съд да реши спора.

г) Опора за силата на Арешение.

Сталев – неточно е да се казва, че А споразумение дерогира подведомствеността на държавните съдилища. Държавният съд продължава да е компетентен. А споразумение не погасява правото на иск, а е пречка за неговото осъществяване,т.е. отрицателна процесуална предпоставка. Съдът не следи служебно за А спор, а трябва да бъде сезиран с възражение от ответника до края на първото по релото заседание ( чл. 8 (1) ЗМТА). Пропускът на отвода погасява правото на итвод да се позове на А спор и обезсилва споразумението. Ако ответникът се позове своевременно на А спор, съдът е длъжен да прекрати делото, ако А спор съществува, валидно е и може да бъде изпълнено. Определението на държавния съд по отвода трябва да може да подлежи на обжалване – няма изрична уредба.

Чл. 8 (2) ЗМТА – Висящо дело пред държавен съд по спор, който е предмет на А спор, не пречи да бъде започнато, продължено и завършено с решение производството пре А съд. Тази паралелна висящност продължава, докато държавният съд се проинесе по отвода. Ако го отхвурли, А съд е обвързан от СПН на определнението и трябва да прекрати производството. Ако го продължи и постанови решение, то ще бъде отменено от държавния съд на базата на чл. 47 (1,т.3) ЗМТА.

От правомощието на А съд да разгледа и реши възложения му спор произтича едно производствено правомощие – да се произнесе относно собствената си компетентност – чл. 19 (1) ЗМТА.

А съд разполага, освен ако страните не са уговорили друго, и с правомощието не само да тълкува А споразумение с оглед на споровете, но и да провери налице ли е А спор, валидно ли е то. още ли е в сила и дали е изпълняемо.

Когато проверява собствената си компетентност, А съд е длъжен да зачете СПН на определението или решението на държавния съд по повод на отвода или по повод на положителен или орицателен УИ дали иам А спор,още ли е в сила и дали е изпълняемо. Той е длъжен да зачете и конститутивното съдебно решение на държавния съд, с което той е унищожил А спор поради пороци във волята.

Като при всеки договор правните последици на А спор важат само между страните. А спор в полза на трето лице е недопустим. тъй като то поражда не само права , но и задължения. За встъпване и привличане на трети лица в А производство е необходимо не само съгласието на страните, но и на третото лице. А съд не може и да наложи и на свидетелите и на вещи лица да се явят пред него, нито на трети лица – да представят държани от тях документи.

Идеята на правъа по договор, съдържащ клауза за А не води до всъпване на цесионера в нея. За да стане страна по А клауза е необходимо, то със съгласието на страните да встъпи на мястото на една от тях, т.е. да встъои в договора. Универсалният правоприемник на една от страните става и страна в А спор. При необходимото другарство, А спор, сключен от един от другарите, не обвързва и другите.

в)Възможности за съдебен контрол над доброволния арбитраж

Понеже А е винаги чястен, ане държавен съдържанието на отношенията между арбитрите и страните по А спор имат, въпреки правопораждащата функция на А, частноправен, а не публичноправен характер. Това е особено Гпр., по силата на което арбитърът е длъжен да разгледа и реши възложения му спор, а страните му дължат възнаграждение. Това Пр. наподобява възмезден договор за поръчка, но арбитърът не е довереник на страните. Правораздавателната функция на арбитъра изисква той да е независим и безпристрастен.

Източник на това Пр. е взаимното съгласие на лицата, които са страно по него. Съгласието на страните се дава още със сключването на А споразумение. Съгласието на страните по спора е в Пр. с всички арбитри, а не само с избраните от тях.

Особеното на задължението на арбитрите е, че то не подлежи на принудително изпълнение – чl.(?). Арбитър, който не изпълнява задълженията си, се замества от друг. За причините от вредите арбитърът носи отговорност. Ако се търсят вреди, причинени от порочно А решение, за тях арбитърът, подобно на държавен съдия, би следвало да отговаря само ако поведението му представлява престъпление.

Страните дължат на арбитрите възнаграждение. При А ad hoc то се определя от арбитрите, а при институционалния А – от тарифа, представляваща част от неговия правилник. Арбитрите имат право да получат възнаграждение след приключване на делото, но необходимата за възнаграждението сума се внася предварително – арбитрите не пристъпват към изпълнение на задълженията си, докато тя не бъде внесена.

А съд не е арбитражна инстанция, а решаващият орган – едноличен или колегиален. А ad hoc има само един решаващ орган. От името на А инстнция има много решаващи органи.

Уредба на образуването – чл. 11, 12 ЗМТА. Тази уредба е диспозитивна. При вътрешния А има една повелителна разпоредба – арбитрите да са български граждани. Възможен е друг ред за образуване да се предвиди в правилника на институционалния съд, т.е. специална уредба по отношение на ЗМТА.

А съд може да е едноличен и колегиален – видът се определя от страните. При колегиален АС, броят на арбитрите също се определя от страните. Чл. 14 ПАС към БТПП изисква няколко ищци или няколко ответници да посочат свой общ арбитър. Когато страните не са определили броя на арбитрите, те трябва да са трима. Законът не поставя изрични изисквания за квотата на арбитирте, но самата уредба предпоставя такива изисквания. Лицето трябва да е дееспособно, да е трето лице по отношение на спора. Не е меобходимо арбитърът да е юрист; предметът на спора може да предполага друга квалификация на арбитрите, което може да се уговори от страните.

Чл. 12 ЗМТА – процедурата за образуване на АС, ако страните не са уговорили друга. Договорната свобода не е безгранична: уговорената процедура не може да осуетява образуването на АС или да противоречи на изискванията за обективност и безпристрастие на арбитрите; не може да се дерогира възможността някоя от страните да посочи арбитър.

Уредбата по образуване е диференцирана според вида на АС – едноличен или колегиален.

1) ЕДНОЛИЧЕН: Страните трябва по взаимно съгласие да изберат арбитър. Ако не може да постигнат съгласие, арбитърът се назначава от назначаващия орган. При търговски спорове такъв орган е БТПП, а при нетърговски – СГС. Изборът трябва да стане в разумен срок; по аналогия се прилага 30 дн, срок за образуване на колегиалем АС.

2) КОЛЕГИАЛЕН: Всяка от страните посочва по един арбитър, а посочените арбитри избират трети, който изпълнява функцията на председател на АС. Ако една от страните в 30дн. срок от получаване на искането не посочи арбитър или посочените арбитри не изберат председател, той се назначава от назначаващия орган.

Страната, която иска назначаването на арбитър, трябва да представи А споразумение на назначаващия орган, тъй като от него произтича задължението да се назначи арбитър. Препис от молбата трябва да се представи и на другата страна, за да се разбере становището й. Решението на назначаващия О не подлежи на обжалване, но ако той е отказал назначаването поради липса на валидно А споразумение, заинтересованата страна може да предяви пред Д съд УИ, че такова споразумение е налице. Когато А е в друга Д, нейното право ще важи относно назначаващия О.

За арбитрите съществува задължение за независимост и безпристрастие. Арбитър, който не отговаря на тези изисквания подлежи на отстраняване. За да се избегне такова отстраняване – чл. 13 ЗМТА задължава всеки посочен или назначен арбитър да посочи всички обстоятелства, които могат да породят съмнение относно неговата обективност и безпристрастност. Съществува и задължението за само отвод на вече назначен арбитър. Ако не постъпи така, всяка от страните може да поиска отстраняване – чл. 14 (1) ЗМТА.

Ако искането се прави от страната, която е назначила арбитърът, то е допустимо, само ако основанията за отвода са й станали известни след назначаването ( тези обстоятелства могат да са новооткрити и ново възникнали).

Възможно е да бъде отстранен и арбитър, който не отговаря на необходимата квалификация, уговорена от страните. Те разполагат със свобода да уговорят процедурата за отвода, но те не могат да изключат контрола на Д съд, ако предявеният пред АС отвод не бъде уважен от него – чл. 15 (1) ЗМТА.

Ако няма уговорена процедура за отвод, прилага се режимът на чл. 15 (2 – 4) ЗМТА. Искането за отвод трябва да бъде направено не по-късно от 15 дни, след като страната е узнала за образуването на АС или е научила основанията за отвода. Срокът е преклузивен. Искането за отвод е писмено и се предявява пред АС. Трябва да се сочат основанията за отвода и евентуални доказателства. АС се произнася и когато е едноличен, т.е. винаги участва и арбитърът, чийто отвод се иска. Смисълът от произнасяне на АС се губи при самоотвод и когато и другата страна се съгласи с отвода. Решението, с което отводът се уважава не подлежи на обжалване, а решението, с което се отхвърля се обжалва пред СГС – чл. 16 ЗМТА.

Ако арбитърът не е в състояние да изпълнява своите функции или виновно бездейства, неговите правомощия трябва да бъдат прекратени – чл. 17 (1) ЗМТА. Способите за прекратяване са три:

а) Самоотвод;

б) Двете страни по взаимно съгласие отнемат занапред качеството на арбитър;

в) Всяка от страните може да поиска от СГС да прекрати правомощията.

Чл. 18 ЗМТА урежда заместването на отведен арбитър. Става чрез назначаването на нов арбитър по реда, по който е бил назначен отведеният. Новият арбитър заема същото положение, като отведения.

АРБИТРАЖНО ПРОИЗВОДСТВО: Това е конвенционален (договорно уреден) процес. Участието на прокурор в него е несъвместимо с частния характер на А.

Много силно е застъпено състезателното начало. Служебното е свързано с движението на процеса по почин на АС. Важат принципите на устността и непосредствеността. Публичността е недопустима – възможна е само със съгласие на страните. Основните принципи са равенство на страните и право на участие в производството. Тези принципи имат повелителен характер и следователно са гаранции на договорната свобода на страните при уреждане на Апроцес. Нарушаването на тези принципи води до отмяна на А решение.

За представителството не важат ограниченията на чл. 20 ГОК. Страните временно неограничават правото на избор на пълномощник.

Апроцес започва с подаване на исковата молба. Ако А е ad hoc, първо трябва да се образува АС. Затова в случая А процес започва в деня, когато ответникът получи искането за А, освен ако страните не са уговорили друго (чл. 23 ЗМТА). Искането за А е поканата, която ищецът отправя до ответника да назначи свой арбитър или да се започнат преговори за назначаването на арбитър.

От деня, в който А процес се прекъсва погасителната давност относно вземането – предмет на процеса.

Апроцес се развива съобразно уговорената от страните процедура (чл. 24 ЗМТА). Договорната свобода се определя от императивните норми на ЗМТА, особено на чл. 22. Ако не е уговорено нещо друго или за неуредениете с А споразумение въпроси, се прилага ЗМТА.

Място на разглеждане на делото: Ако не е уговорено от страните, то се определя от АС – чл. 25 ЗМТА.

чл. 26 ЗМТА. Страните могат да се споразумеят относно езика или езиците, които ще се използуват в арбитражното производство. При липса на споразумение езикът или езиците се определят от арбитражния съд. Той може да разпореди всяко писмено доказателство да бъде съпроводено от превод на езика или на езиците, уговорени от страните или определени от арбитражния съд.

При институционалния А, неговият правилник урежда исковата молба. При А ad hoc, ако страните са уговорили друго, прилага се чл. 27 (1) ЗМТА; приложение към молбата – А споразумение.

Препис от исковата молба се изпраща на ответника от ищеца при А ad hoc, а при институционалния А – от канцеларията му, освен ако правилникът не предвижда друго. Ответникът може да представи писмен отговор, в който взима становище по исковата молба. Изпраща ся препис на ищеца по същия ред.

Пред АС ответникът може да предяви насрещен иск, само ако той има за предмет спор, възложен с Аспоразумение, най-късно с отговора на исковата молба – чл. 28 ЗМТА.

Чл. 29 – принципна допустимост на изменението на иска. Допустимо е едновременно изменение на основанието и на петитума. С изменението не може да се предяви спор, до който не се отнася А споразумение. Изменението на иска е допустимо и по време на устните състезания. АС може да не допусне изменението, ако счете, че то ще създаде съществени затруднения за другата страна.

Разглеждането на делото става в заседание, насрочено от АС, освен ако страните не се съгласят спорът да се реш, без те да бъдат призовани на заседание, а само въз основа на предоставени от тях писмени доказателства и становища (чл. 30 ЗМТА). Страните трябва да бъдат своевременно уведомени за деня и часа на заседанието – гаранция на П на всяка страна да бъде изслушана. Правилото има императивен характер,т.е. следва от чл. 22 ЗМТА. Чл. 32 ЗМТА – фикция за уведомяване, има повелителен характер. Възможно е страните да посочат адресат.

Ако неявяването на някоя от страните е извинително, заседаниерто ърябва да бъде отложено. То трябва да бъде отложено и когато уведомяването на страната е било несвоевременно.

Доказване – сходно с доказването в съдебния исков процес (доказателствена тежест, видове доказателства, оспорване на истинността на официалните и частни документи и т.н.). В Апроцес са допустими доказателствените договори. Чл. 27 ЗМТА – заедно с исковата молба и отговора страните представят и писмените си доказателства и посочват други доказателства, които ще предсъавят. Този срок не е преклузивен. Делото може да бъде попълнено с доказателства до приключване на устните състезания. АС може да попълва делото с доказателства по свой почин. Възможно е назначаването на вещо лице, като АС може да задължи страните да му предоставят необходимите сведения. Вещото лице може да се призовава на заседания ако прецени или по искане на страна. Ограниченията на чл. 133 ГОК не важат.

В Апроцес отказът от иск не води до прекратяване на делото. В качеството му на признаване на признаване на неоснователността на иска, той подобно на признанието, обвурзва АС до постановяване на решение, с което отхвърля иска като неоснователен.

Чл. 37 ЗМТА – задължение за Д съдилища да окажат съдействие на АС при събиране на доказателствения материал. Компетентен да събере или обезпечи доказателствата е РС, в чийто район е съптветното доказателство. Арбитрите следва да бъдат призовани при събиране на доказателствата.

Чл. 21 ЗМТА допуска АС сам да обезпечи предявения иск. Обезпечителното правомощие на АС зависи от волята на страните и важи само спрямо тях, но не и спрямо трети лица. Страните могат да изключат това правомощие на АС. Допускането на обезпечение може да бъде обусловено от представяне на гаранция от молителя за вредите, които може да претърпи другата страна. Определението, с което се допуска или отказва обезпечение не подлежи на обжалване пред Дсъд, нито може да се атакува с иск по чл. 47 ЗМТА. Постановените обезпечителни мерки не подлежат на принудително изпълнение. Санкцията е отговорността на страната за причинените на другата страна вреди. Невъзможно е обезпечаването на бъдещ иск от АС. Обезпечителната мярка може да се поиска и от Д съд – чл. 9 ЗМТА, компетентен е РС. При обезпечителните мерки с ефект в чужбина, международно компетентен е съдът на държавата, където обезпечителната мярка ще предяви ефекта си.

В Апроцес може да се постанови решение, ако съдът не е десезиран и искът е допустим. Кога има десезиране: 1) Когато ищецът оттегли иска си, освен ако ответникът възрази и АС намери, че той има законен интерес да бъде постановено решение (чл. 42, т. 1 ЗМТА).

2) Страните са съгласни производството да се прекрати.

3) Страните са сключили спогодба (чл. 40 ЗМТА). Особеното е, че въпреки спогодбата Апроцес няма да се прекрати, ако страните поискат от АС да възпроизведе спогодбата в свое решение (т.нар. решение при уговорени условия).

Ако АС бъде десезиран, той прекратява Апроцес, който може да се прекрати и когато: Искът е недопустим. Най-важната предпоставка за допустимост е компетентността на АС, произтичащо от А споразумение. което е действително, не е изгубило силата си и е изпълняемо. АС проверява служебно компетентността си само за непоправима нищожност на Аспоразумение (напр. неарбитуемост на спора) и пълно бездействие на ответника (неподаването на отговор и неявяването на делото, но при условие, че няма Аспоразумение, то е недействително, загубило е силата си или е станало неизпълнимо). Ако А споразумение е само унищожаемо поради пороци във волята, АС не може служебно да проверява компетентността си, а прави това само ако на тях се позове страната. В този случай, както и логато ответникът не бездейства, АС проверява компетентността си само ако ответникът я оспори и то най – късно в отговора на исковата молба – след това оспорването се преклудира.

Когато Аспоразумение е засегнато от същите пороци, както и материалноправния договор, спорът относно компетентността не може да се отдели от материалния спор. Неговото разрешение става с решение по същество, т.е. тогава АС се произнася и по въпроса за своята компетентност.

Ако АС е десезиран или искът е недопустим, АС прекратява делото с определение. То не подлежи на обжалване пред Д съд и не може да се атакува с иск по чл. 47 ЗМТА,т.е. слага се окончателно край на делото.

. Същност и правни последици на арбитражното решение. Отмяна на порочно арбитражно решение.

Когато АС е колегиален, решението се постановява с мнозинство, освен ако страните не са уговорили друго. Арбитърът, който е останал с особено мнение, го излага писмено и то се прилага към решението. Ако не може да се образува мнозинство, решението се постановява от председателстващия арбитър (чл. 39 ЗМТА).

Решеноето е писмено. То е мотивирано, освен в два случая: страниет да са уговорили да няма мотиви; касае се за прешение при уговорени условия. Решението трябва да сочи датата и мястото на А. Решението с е подписва. При колегиален А е достатъчно да е подписано от мнозинството от арбитрите, щом подписалите го са посочили причините за липсващия подпис. Арбитърът, останал на особено мнение е също длъжен да подпише.

Чл. 38 ЗМТА – При международен А АС решава спора, като приложи избрания от страните закон, следователно имаме автономия на волята. Изборът се отнася до материалния закон, а не до стълкновителните нирми на правната сиситема. освен ако страните не са уговорили друго. Ако страните не са посочили приложим закон, АС прилага закона, посочен от стълкновителните норми, които смята за приложими (чл. 38 (2) ЗМТА). Това е законът, който е в най – тясна връзка със спорното Пр. Във всички случаи, когато спорът е договорен, АС трябва да вземе предвид условията на договора и търговския обичай. Източници на решението са: посоченият или избран приложим закон; уговорки на договора; търговския обичай; диспозитивните норми на избрания или приложим закон. Това правило на чл. 38 (3) важи за вътрешния А. Делото не може да се решава по справедливост, винаги има приложим закон. АС има същите правомощия като Д съд при решаване на въпросите: влязъл ли е в сила и още ли е в сила даден НА; има ли противоречие с НА от по-висок ранг (чл. 15 ЗНА); съществува становище, че АС няма такива правомощия.

Арешение при уговорени условия: Такова решение АС дължи да постанови, когато в течение на делото страните сключат спогодба и поискат от АС да възпроизведе спогодбата в решение. Това решение не се мотивира, тъй като мотивите са излишни. АС ще откаже да постанови такова решение, ако установи, че спорът е неарбитруем или че уговорените в спогодбата условия противоречат на императивните норми на приложимия закон.

Постановеното решение се изпраща на всяка от страните по делото. То се смята за обявено с връчването му на една от тях. От този момент то влиза е сила и спрямо страната, която още не го е получила.

АР е окончателно, не подлежи на обжалване. Ако е порочно, отмяната му може да се постигне само по исков ред.

Със завършване на Апроцес, правомощията на АС се прекратяват, освен ако не се поиска поправяне , тълкуване или допълване на АР. Прекратява се и Аспоразумение, освен ако Апроцес е бил прекратен поради оттегляне на иска, недееспособност на ищеца или липса на представителна власт на лицето, предявило иска. Заинтересованата страна ще може да предяви правата си пред Д съд, тъй като пречката му за сезиране е отпаднала.

ПРАВНИ ПОСЛЕДИЦИ НА АРБИТРАЖНОТО РЕШЕНИЕ:Понеже се основава на Аспоразумение. АР не е ДА, а едностранно волеизявление с ЧП характер. Поражда процесуални последици – СПН и изпълнителна сила. Когато АР е конститутивно, то поражда и съответните ГП последици. Тези последици произтичат от правораздаващата функция на А – АР се приравнява на СР по последици.

1. СПН на АР има същото съдържание на СПН на СР, същите обективни предели и подлежи на зачитане от Дсъдилища и другите ДО като СР. Тъй като произтича от Аспоразумение, няма същите субективни предели – важи само между страните, не и за трети лица.
2. Изпълнителната сила е еднаква с тази на СР – подлежи на принудително изпълнение. АР е изпълнително основание и на негова основа може да се издаде ИЛ.
3. АР при уговорени условия има същата сила, както АР, постановено след устни състезания.

С такава сила се ползва АР, постановено от АС в РБ, не и чуждестранно АР. За да се ползва у нас със силата, която има, то трябва да бъде признато и изпълнението му допуснато от български Дсъд. Признаването става съобразно международните конвенции и двустранните договори, по които РБ е страна. Компетентен е СГС. Отказ за признаване: Основанията са в чл. 5 на Нюйоркската конвенция.

ПОПРАВКА, ТЪЛКУВАНЕ И ДОПЪЛВАНЕ НА АРБИТРАЖНО РЕШЕНИЕ:

1) Поправката може да стане по искане на всяка от страните или по почин на АС. За поправката трябва да се уведоми другата страна или и двете страни, когато се прави по почин на АС. Искането се прави в 60 дн. срок от получаването на АР, освен ако страните са уговорили друго. Когато поправката се прави по почин на АС, 60 дн. срок тече от постановяване на АР. По поправката АС изслушва страните в заседание, на което ги призовава или им дава възможност в определен от него срок да изложат становището си. Трябва да се произнесе по искането в 30дн. срок от получаване му, срокът може да се удължи от АС. За постановяване на решение по поправката важат същите правила, както за АР по същество. Това решение става част от АР.

2) Същите правила важат и за тълкуването, с тази разлика, че АС не може да тълкува АР по свой почин.

3) Допълването се постановява, когато АС е пропуснал да се проинесе по някое от исканията, с които е бил сезиран. Може да се поиска от страната, предявила искането. За молбата си тя трябва да уведоми другата страна в 30 дн. срок от получаване на непълното АР. Ред за разглеждане – чл. 41 (3) ЗМТА – касае се за възобновяване на А производство относно неразгледаното искане. АС е длъжен да постанови допълнително решение в 60 дн. срок от сезирането. Срокът може да се продължи от АС. Заразлика от решението за поправка и тълуване, които имат обратна сила, решението за допълване се добавя към АР и влиза в сила съобразно чл. 41 (3), т.е. по делото се постановяват две решения.

ОТМЯНА НА АРБИТРАЖНО РЕШЕНИЕ: Средство за защита срещу АР, което е порочно. Проява е на Дконтрол върху А. Уредбата на отмяната има повелителен характер.

Отмяната става по исков ред, а не чрез обжалване или извънредните средства за отмяна. Искът може да е иск за унищожаване и иск за обявяване на нищожност. По този ред могат да се атакуват само АР по същество, а не и определенията за прекратяване на делото – те са неатакуеми. Компетентен О – СГС. Неговата подсъдност и международната подведомственост са изключителни. Срок за предявяване на иска – 3 м. от деня, когато ищецът е получил АР – преклузивен. Ако искът е за нищожност може да се предявява неограничено във времето. Производството и по двата иска се развива съобразно правилата на общия исков ред.

ОСНОВАНИЯ ЗА УНИЩОЖАЕМОСТ:

а) Недееспособност на ищеца – страна по Аспоразумение, съществуваща по време на неговото сключване.

б) Липса на Аспоразумение или неговата недействителност. На тези основания не може да се позове страната, кочто виновно е пропуснала да оспори своевременно компетентността на АС. В случая становището на АС, че е компетентен не обързваДсъд.

в) АР разрешава спор непредвиден в Аспоразумение или съдържа произнасяния по въпроси извън предмета на спора.

г) Неуведомяване на ищеца за назначаването на арбитър или за Апроизводство, както и възпрепятстването й да участва в него по независещи от нея причини.

д) Образуването на АС или Апроцедура не са били съобразени с Аспоразумение. В случая трябва да се приложи чл. 53 ЗМТА – страна, която знае, че не са спазени диспозитивните норми на ЗМТА или уговорени от страните правила и въпреки това продължи да участва в Апроизводство без да възрази, не може да се позовава на нарушението,т.е. за да предяви иск на това основание, страната трябва да е добросъвестна.

ОСНОВАНИЯ ЗА НИЩОЖНОСТ:

а) Противоречие на АР с обществения ред на РБ. Става дума за противоречие със свръх повелително норми, които са пречка и за прилагането на чуждия закон, и за признаването и допускането на изпълнението на чуждо съдебно или АР. Общественият ред включва и материално правни, и процесуалноправни норми.

б) Неарбитруемост на спора.

Особености на посочениет основания се наблюдават, когато се атакува АР при уговорени условия. В този случай стават ирелевнтни основанията за унищожаване по чл. 47 (1, т. 1 – 5), тъй като тези пороци се санират от сключената спогодба. АР обаче ще може да бъде унищожено – поради пороци, присъщи на неговия особен ФС: недееспособност и други пороци на волята; липса на представителна власт на лицето, сключило спогодбата; несъответствие между спогодбата и АР. Основанията за нищожност важат.

Контролиращият ДО взима под вникание съответното основание за унищожаване, но само ако ищецът се е позовал на него. Съдът не проверява тези пороци по свой почин. Ако обаче бъде сезиран с иск за отмяна на АР, съдът е длъжен да провери по свой почин дали то не е нищожно и ако установи нищожност, обявява АР за такова, дори да няма искане на страните.

Правните последици на СР по иска за отмяна – ЗМТА не дава изрична уредба на този въпрос. Ако искът се отхвърли, СР има само СПН. Ако се уважи – към СОН се прибавя конститутивното действие на СР, когато АР е било унищежоно.

При унищожаване или обявяване на нищожно АР, делото не се връща за ново разглеждане от АС, тъй като правомощията му са се прекратили с постановяване на АР. Заинтересованата страна може да предяви иск пред Дсъд по спора – предмет на А.

Унищожаването или обявяването на АР пресичат възможността то да бъде признато и изпълнението му да бъде допуснато в чужбина.

 

 

84. международния граждански процес

 

1. Елементите, с оглед на които се преценява с коя държава се свързва определено гражданско дело (ГД) са : органът, страните (тяхното гражданство, местожителство и местопребиваване), предметът на делото, доказателствените средства и приложимият закон, обектът на изпълнението и обезпечението (къде се намира той), както и къде се предявяват за зачитане или изпълнение правните последици на акта, с който ГД е завършило. В зависимост от връзката, в която се намира ГД по тези свои елементи с личното или териториалното върховенство на нашата държава, делим ГД на местни, чужди и международни.

– Местно ГД е това, което се свързва лично и териториално с нашата държава чрез всички свои елементи.

– Чуждо ГД е това, което се свързва с някоя чужда държава лично или териториално по всички свои елементи.

– Международно ГД е това, което с един от своите елементи се свързва лично или териториално с една държава, а с други от своите елементи – с друга (или други) държава. Такова е например делото, заведено пред наш съд между чужденци. Достатъчно е делото да е свързано с друга държава само по един от своите елементи, следователно международният характер на делото може да бъде с различен интензитет. От друга страна, понятието международно ГД няма нищо общо с понятието междудържавно дело (спор между държави като субекти на междудържавното (международното) публично право. Разбира се, ако между две държави възникне спор в качеството им на субекти на граждански правоотношения, този спор ще представлява международно ГД.

2. С израза “международен граждански процес” (МГП) се обозначава съвкупност от процесуални норми – т.нар. международно гражданско процесуално право. То не е отделен клон на правната система, а се включва в ГПП като негова съставка. То е част от вътрешното право, дори когато източниците му са международни нормативни съглашения – конвенции или двустранни договори.

МГП се състои от : а) от стълкновителни норми и б) норми, които уреждат по начин, различен от общата уредба, отделни процесуални въпроси на МГП. Първата категория норми образуват стълкновителното МГПП, а втората категория образуват особеното ГПП, което важи само за МГД – т.нар. гражданско процесуално право по МГД.

– Стълкновителните норми на МГП нямат за задача да дават уредба по същество. Тяхната задача е да посочат закона, който дава уредбата по същество. Тази задача те изпълняват като отграничават личното или пространственото действие на местния от това на чуждия процесуален закон. Стълкновителните норми на МГП имат и задачата да отграничават и обсега на компетентността на местните и чуждите органи по граждански дела. Отграничаването на тази компетентност образува проблема на т.нар. международна подведомственост на гражданските дела.

– Обратна е задачата на особените норми, регулиращи МГД. Те са отговор по същество на особените проблеми, които само МГД поставят. Затова този отговор се различава от общите гражданскопроцесуални норми. В него намира израз специалният гражданскопроцесуален режим на МГД. Така например местното решение трябва да бъде зачетено направо, докато зачитането на чуждо решение предпоставя местно решение, което да го признава. В областта на стълкновителното МГП тенденцията е към разширяване на прилагането на чуждия процесуален закон за сметка на местния процесуален закон.

Връзката между двете категории норми на МГП се състои в мълчаливото стълкновително правило, което се съдържа във всяка особена норма на МГП. Според това правило : особената норма на българския МГП, когато са налице условията за нейното прилагане, изключва прилагането на чужд процесуален закон по уредения от нея въпрос.

Проблемите, които МГД поставя пред нашия МГП са : как се разпределят МГД между нашите и чуждите органи; чий процесуален закон следва да се приложи по МГД, образувано у нас; може ли наш орган по образувано пред него дело да потърси правна помощ от чужд орган и как; длъжен ли е наш орган да даде правна помощ по дело, образувано в чужбина, пред чужд орган; с каква доказателствена сила се ползват по образувани у нас дела чуждестранните документи и как се доказва пред наш съд чуждият материален закон; имат ли сила у нас и при какви условия чуждестранните решения, изпълнителни действия и охранителни актове. На тези въпроси дава отговор и уредба МГП.

Нормите на МГП се създават било от всяка държава с неин национален нормативен акт, било от две или повече държави с международен акт – международно нормативно съглашение. Държавите, страни по международното нормативно съглашение, СЪВМЕСТНО разпределят обсега на действие на техните процесуални закони и компетентността на техните органи по граждански дела и/или уеднаквено уреждат определени процесуални въпроси. Междудържавните източници на МГП имат предимство пред вътрешнодържавните източници на МГП.

Източниците на нашия МГП са международни и национални. Международните източници са многостранни конвенции и двустранни договори. Към многостранните конвенции спадат : Ню-йоркската конвенция за признаване и изпълнение на арбитражни решения от 1958г.; Европейска конвенция за вътрешнотърговски арбитраж от 1961г.; Московска конвенция за арбитражно разрешаване на гражданскоправни спорове, произтичащи от отношения на икономическо и научно-техническо сътрудничество от 1972г.; Виенска конвенция за дипломатически отношения. Към двустранните договори спадат договори за правна помощ по граждански и наказателни дела, сключени от нашата държава с Австрия, Алжир, Сирия, Тунис, Турция, Унгария, Чехия, Югославия, Франция, Испания, Виетнам, Грузия, Армения, Италия, Китай и др.

По силата на чл.5 /4/ от Конституцията на РБ международни договори с нормативен характер, по които РБ е страна, когато са ратифицирани по надлежния ред и са обнародвани, стават част от вътрешното законодателство на РБ и се ползват с предимство спрямо националните закони, които го образуват, така, че изключват тяхното прилагане. По съответната материя ще следва да се приложи международният договор, който я урежда.

 МГД, отнесени към българските правораздавателни, изпълнителни и охранителни органи. Съдебен имунитет. Дерогиране подведомствеността на нашите съдилища по МГД

 

1. МГД, подведомствени на българските правораздавателни, изпълнителни или охранителни органи – кръгът на тези дела се очертава от териториалната или личната връзка, в която те се намират с нашата държава.

– Териториална връзка – според чл.7 /1/ съдебна защита може да се търси срещу всички лица в страната освен срещу онези, които се ползват с право на екстериториалност. Правилата на местната подсъдност (местожителство, местонахождение на недвижимия имот и т.н.) изпълняват едновременно и функцията на правила за международна подведомственост. Тези правила разпределят гражданските дела между нашите и чуждестранните органи. Така например – чл.81 – дело срещу лице, което живее в чужбина, е подведомствено на чуждия съд, но дело срещу чужденец с местожителство у нас е подведомствено на български съд, в чийто район е местожителството на чужденеца. Същото правило се отнася не само за общата, но и за особените местни подсъдности; не само за съдебната, но и за изпълнителната, и за охранителната местна подсъдност.

– Даже и делото да не е подведомствено на нашите съдилища по критерия на териториалната връзка, то може да им бъде подведомствено по силата на Личната връзка в случаите, предвидени в закона.

• Според чл. 7 /2/ по искане на български граждани или български ЮЛ могат да бъдат призовавани пред наш съд и лица, които имат местожителство или седалище вън от страната. Подведомствено на нашите съдилища е не само делото, заведено от български гражданин, живущ у нас, но и делото, заведено от български гражданин с местожителство в чужбина. Няма значение дали живеещият в чужбина ответник е български гражданин или чужденец. Подведомствеността по чл. 7 /2/ не важи, ако ответникът е лице със съдебен имунитет, или ако делото е за вещни права върху недвижим имот, намиращ се в чужбина.
• Чл. 84 /2/ допуска, когато наследодателят е български гражданин и по време на смъртта си е имал местожителство в чужбина, исковете по чл. 84 /1/ трябва да се предявят пред български съд по последното местожителство на наследодателя у нас или по местонахождението на неговите имоти у нас.
• На нашите съдилища са подведомствени и делата срещу българската държава и нейните дипломатически представители в чужбина, когато тези дела са изключени по силата на съдебния имунитет от подведомствеността на чуждата държава.

ИЗВОД : По правило на наши органи са подведомствени международните граждански дела, по които ищецът е български гражданин или които спадат в района на български орган, даже с другите свои елементи делото да е свързано с друга държава.

Посочените правила не важат, когато особени правила въвеждат друга или особена подведомственост по МГД. Особена е подведомствеността на : брачните дела (чл. 7 /3/,/4/ СК); осиновяване (чл. 136, чл. 139 СК); и чл. 25 /2/ КТМ – ако страните по спора не са уговорили друго, споровете, възникнали от отношенията, свързани с търговското корабоплаване, са подведомствени на съда на държавата, където се намира седалището на корабопритежателя.

Международната подведомственост е изключителна или паралелна. Тя е изключителна, когато нашият закон не допуска защита или съдействие по международно дело от чужд орган, а възлага това дело само на наш орган, като не допуска дерогиране по съгласие на страните на компетентността на нашите органи. Международната подведомственост е паралелна, когато нашият закон допуска делото да бъде образувано както пред нашите, така и пред чуждите органи. Паралелна е поначало нотариалната компетентност и тази по исковите дела, по които нашият закон предвижда алтернативна местна подсъдност.

2. Съдебен имунитет (СИ) – под СИ се разбира изключването на чуждата държава и нейните дипломатически представители у нас от юрисдикцията на нашите защитни органи. СИ цели да обезпечи международното зачитане на държавите като носители на суверенитет, а от друга страна – спокойното изпълнение на функциите на дипломатическите представители. Затова СИ е императивна забрана да се образуват срещу чужди държави и техните дипломатически представители у ас производства за защита. СИ е абсолютна процесуална пречка, изключваща правото на иск, на обезпечение или на принудително изпълнение. За СИ съдът следи служебно и решението, постановено срещу лице, ползващо се със СИ, е абсолютно нищожно.

Със СИ се ползват чуждите държави и лицата с право на екстериториалност, дипломатическият агент и членовете на неговото семейство, членовете на административно-техническия и обслужващия персонал на представителството.

СИ не важи :

–  относно вещни искове за частни недвижими имоти;

–  относно искове във връзка с наследяване, когато дипломатическият агент действа като частно лице;

– относно исковете във връзка с каквато и да е професионална или търговска дейност на дипломатическия агент, извън рамките на официалните му функции;

– относно насрещен иск, непосредствено свързан с първоначален иск, предявен от дипломатическия агент пред наш съд.

3. Дерогиране на подведомствеността на нашите съдилища по МГД – Подведомствеността на съдилищата не може да бъде дерогирана с договори между страните, възлагащи на друг орган делата, които са подведомствени на съдилищата. Подобни договори са нищожни. От това общо правило чл. 9 /3/ допуска едно изключение, ако съвкупно са налице следните условия :

– една от страните да е с местожителство или седалище в друга държава;

– делото да има за предмет право, което може да бъде предмет на арбитраж;

– законодателството на чуждата държава да допуска да се възлагат на нейните съдилища дела, подведомствени на съдилищата на друга държава;

Ако са налице тези 3 условия, страните могат да се споразумеят съда на коя държава ще реши спорът. Споразумението трябва да е в писмена форма, да сочи било конкретния спор, било правоотношението, във връзка с което той може да възникне.

Договорът по чл. 9 /3/ е процесуална пречка да се упражни правото на иск пред български съд. За тази пречка нашият съд не следи служебно, а по отвод на ответника, предявен най-късно в първото заседание. Бездействието на ответника се приема за отказ от договора и готовност да се подчини на юрисдикцията на нашия съд.

Приложим процесуален закон по международни и граждански дела. Доказване по международни граждански дела. Отвод за висящ процес в чужбина

 

Нашият международен граждански процес подчинява на българския процесуален закон не само местните граждански дела, но и всички международни граждански дела, образувани пред български правораздавателни, изпълнителни, обезпечителни или охранителни органи. В това се състои основната отпращаща процесуална норма, важаща във всички държави, изразявана кратко като важимост на закона на съда по всички граждански дела, образувани пред местни органи.

За тази важимост е достатъчно делото да е образувано пред местен орган даже и то да е свързано по всички други свои елементи с чужда държава.

Законът на съда важи както за процесуалните действия на сезирания орган, така и за процесуалните действия на страните.

Местната процесуална форма може да се окаже несъответна на чуждото материалноправно съдържание и да изпадне в противоречие с него. Поради това се налагат известни отклонения от важимостта на закона на съда. Чуждият процесуален закон ще се приложи ако не противоречи на обществения ред. Така например чуждият процесуален закон по съображения, несъвместими с нашия обществен ред, отрича на определени лица процесуална правоспособност или дееспособност, която нашият закон им признава, ще се приложи нашият, а не чуждия процесуален закон.

При изпълнение на чуждестранни съдебни поръчки нашите съдилища прилагат българския процесуален закон. По молба на чуждия съд може да бъде приложено процесуалното законодателство на съответната чужда държава, ако то не противоречи на основните принципи на правото на РБ и не застрашава обществения ред и сигурност на РБ.

В сравнение с доказването по местни граждански дела, доказването по международни граждански дела се отличава в ред направления, най-важни от които са :

• Важимост на чужд закон относно доказателствената тежест;
• Доказване чрез доказателства, събрани в чужбина от чужд съд;
• Доказване чрез документи, издадени в чужбина;
• Доказване на чуждия материален закон, приложим относно спорното право;

Когато чужд закон урежда спорното правоотношение, така че определя фактите, релевантни за него, той, а не българския закон, ще е меродавен за разпределяне на тежестта на доказване.

Събраните в чужбина от чужд съд доказателства по поръчка на наш съд имат по образуваното пред него дело същото доказателствено значение, което имат доказателствата, събрани от наш съд.

Издаденият в чужбина документ има доказателствената сила, която му придава чуждия закон. С тази сила нашият съд трябва да се съобрази при уговорката, че чуждият закон не противоречи на нашия обществен ред.

Действащите в друга държава правни норми следва да бъдат доказани от страната, която се позовава на тях, когато те са неизвестни на съда и той не е успял да ги издири.

Съгласно чл. 9 /4/ българският съд не прекратява, нито спира делото, започнато пред него, ако се окаже, че дело за същия спор или във връзка с него е висящо пред чуждестранен съд. Съгласно чл. 307 буква “г” не се признава и изпълнява у нас чуждестранно решение, ако по същия спор има влязло в сила решение, постановено от наш съд, или висящо дело, образувано преди да е влязло в сила чуждестранното решение. Правилото на чл. 9 /4/ означава, че висящността на чуждестранния процес е за нашия съд ирелевантна. Висящият чуждестранен процес не е основание нито за отвод за висящ процес, нито за отвод за връзка между делата. Последица от незачитането на висящия чуждестранен процес е възможността за противоречие между чуждото и нашето решение по същия спор, между същите страни. Понеже висящият чуждестранен процес е ирелевантен, ирелевантно е и противоречието между нашето и чуждото решение. От гледна точка на нашия закон – единственото влязло в сила решение е решението на нашия съд.

Признаване и допускане изпълнението на чуждестранни съдебни решения у нас

 

Завършеният с решение чуждестранен процес може да придобие у нас присъщото на такъв процес правно значение,  ако чуждестранното решение (ЧР) бъде признато от наш съд по реда на чл. 303 – 307, респективно ако по същия ред наш съд допусне изпълнение на ЧР у нас. Признаването на ЧР цели да се зачетат силата на пресъдено нещо и конститутивното действие на ЧР. Допускането на изпълнение на ЧР включва в себе си неговото признание, но освен това открива възможността да се прояви и изпълнителната му сила – превръща го в изпълнително основание. То се практикува спрямо осъдителните ЧР, докато признанието се практикува спрямо установителните или конститутивните ЧР, които не се нуждаят от изпълнение. Извън разликата откъм приложно поле и ефект, друга разлика между признаването и допускането на изпълнение на ЧР няма. И в двата случая условията, за да се зачете ЧР, и производството, по реда на което става зачитането са едни и същи.

ЧР се признават и изпълняват у нас само ако между нашата държава и държавата, чиито съд е постановил решението, има договор за взаимно признаване и изпълнение на решенията или при условие на взаимност, т.е. ако съответната чужда държава признава и изпълнява решения на българските съдилища.

Чуждестранен акт, който се зачита по реда на чл. 303 – 307, трябва да има белезите на съдебно решение. Дали ЧР отговаря на тези белези се решава от гледна точка на нашето право.

Производството за признаване и допускане изпълнението на ЧР (производство по ЕКЗЕКВАТУРА (Пр.Ек)) е уредено от ГПК като особено исково производство, по което със сила на пресъдено нещо се решава спорът дали ЧР следва да бъде зачетено / признато или изпълнено /.

Легитимирано да образува Пр.Ек е лицето, което се позовава на тази последица на ЧР, която иска да бъде призната или осъществена у нас. Ответник е лицето, на което се срещупоставя правната последица, чието признание или изпълнение се търси.

Компетентен да се произнесе по молбата е Софийски Градски Съд   независимо от местожителството на ответника (чл. 304). Пр.Ек се      разглежда от състав от трима съдии без участие на съдебни заседатели.                               Делото се разглежда в открито заседание, съобразно с правилата на общия исков процес. Затова и решението подлежи на обжалване по общия ред, независимо от това дали молбата се уважава или отхвърля.

Предмет на Пр.Ек е правото на молителя да бъде зачетено ЧР – това е едно процесуално потестативно право. Проверката на съда в Пр.Ек се съсредоточава върху наличността на условията, при които нашият закон допуска да се зачете ЧР. Съдът няма право да проверява дали ЧР е правилно. В това се състои т.нар. НЕРЕВИЗИОННА система на Пр.Ек.

Условия, при които се зачита ЧР (чл. 303 – 307):

• Съдът трябва да проверява дали актът, чието зачитане се иска, представлява съдебно решение, дали то е влязло в сила и дали не страда от пороци;
• Ако е налице валидно, влязло в сила ЧР, съдът трябва да проверява дали по същото дело, по което е постановено, няма влязло в сила решение на наш съд или висящ процес пред наш съд, образуван преди ЧР да е влязло в сила;
• ЧР няма да бъде зачетено ако е постановено по дело, което е подведомствено на нашите съдилища съобразно с нашия закон;
• ЧР няма да бъде зачетено ако български гражданин, ответник по делото, не е взел участие в него или не е доказано, че му е била връчена поне една призовка за явяването му по делото;
• Българският съд отказва да зачете ЧР ако то противоречи на законите на РБ или на добрите нрави;

Непризнатото ЧР е лишено у нас от правен ефект. В своята държава то има ефектът, присъщ на съдебен акт, ако е валидно.

Решението, което признава или допуска изпълнението на ЧР, покрай силата на пресъдено нещо, с която се ползва, поражда особено конститутивно действие, което е неговата цел.

Уредбата за Екзекватура на ЧР не важи спрямо решенията на Европейския съд в Страсбург, учреден въз основа на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, за да брани тези права и свободи. Неговите решения не са ЧР. Те подлежат на признаване и изпълнение в РБ без Екзекватура. Решенията на Европейския съд се ползват дори с предимство спрямо решенията на българските съдилища