63. ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА

Въпрос № 63

ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА

Доказателствени средства

Това са предвидените и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти. Такива са:

1. обяснения на страните
2. свидетелски показания
3. документите – писмените доказателства
4. заключения на вещи лица
5. веществени доказателства /освидетелстване и оглед не са док.с-ва, а способи за събиране на доказателства/

Доказателствените факти, поради връзката в която се намират с главния факт, са опора на доказателствените изводи за него. Разликата между доказателствено средство и доказателствен факт, е че доказателствените средства могат непосредствено да бъдат използвани за целите на доказването, а доказателствения факт трябва винаги преди това да бъде доказан и то с доказателствени средства.

Без доказателствени факти доказването може да бъде проведено, но без доказателствени средства то е невъзможно. Доказателствените средства доставят сведения за фактите.

Убеждаващото въздействие на доказателственото средство е неговата доказателствена сила. По правило тя зависи от преценката на съда. Има доказателствени средства със задължителна за съда сила /официалните документи/, но има и формални доказателствени средства и те са несъвместими с принципа на дирене на истината. Доказателствената сила зависи от достоверността на доказателственото средство.

Доказателствените средства се делят на :

1. Допустими – тези върху които съдът има право да изгради своето убеждение;
2. Недопустими – съдът няма право да изгради върху тях убеждението си – e.g по чл.133 ГПК – не във всички случаи свидетелските показания са допустими.

От допустимостта на доказателственото средство трябва да се различава неговата относимост. Относимо доказателствено средство е това, което може да има доказателствено значение за делото. Неотносимо е доказателствено средство, което не съдържа такова сведение.

Доказателствените средства се делят още на лични и веществени – според това дали носителят им е лице свидетел, вещо лице или вещ /документ – веществено доказателство/. Могат да бъдат още гласни и писмени – според това дали сведението е устно или писмено. Преки и косвени – според това дали доказателственото средство се отнася непосредствено до главния факт или доказва доказателствени факти. Първични и вторични – според това дали доказателственото средство стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт или възпроизвежда съдържанието на друго доказателствено средство.

Допустими като доказателствено средство са не само официалните, но и частните преписи от документи, заверени от страната която ги представя, но при поискване от съда или от противната страна ако не се представи оригиналът или официално заверен препис от него, то частният препис губи качеството на доказателствено средство. Съставен на чужд език документ е доказателствено средство и без да е придружен с превод.

Допустими са само предвидените от закона доказателствени средства. Затова са недопустими писмени показания, заместващи устни показания на свидетел, следствен експеримент и т.н. Допустими по закон доказателствени средства не могат да бъдат ограничавани с договор между страните. Когато по едно и също обстоятелство се посочват няколко свидетели, съдът може да допусне някои от тях, а не всички и за това говорим за:

• необходими доказателствени средства – или нужни за изясняване на истината; съдът може да постанови, че даденото доказателство е допустимо, но не е необходимо;
• относими – да са във връзка със спорния предмет, може да са допустими, но не и относими към спора по делото.

Обяснения на страните

Обясненията на страните не се различават по принцип от свидетелските показания, дори страните могат да бъдат източник на показания по пълни и по точни от теза на свидетелите. Между тях обаче съществуват правни разлики. Обясненията на страните са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти, докато свидетелските показания са твърдения на трети незаинтересувани лица. Страните не носят наказателна отговорност, докато свидетелят носи такава. За разлика от англо-саксонската система, където когато страна даде т.нар. решителни клетвени обяснения, то те се превръщат в показания и тогава страната може да носи наказателна отговорност.

Законът въздига като доказателствено средство свидетелските показания, но отричат това качество на обясненията на страните, с които те претендират изгодни за нея факти или отричат неизгодни за нея факти. Има обаче такива обяснения на страните, които са важно доказателствено средство – напр. признанията. Признанието е обяснението на страната, че се е осъществил неизгоден, или че не се е осъществил изгоден за нея факт. Признанието може да не отговаря на истината, затова законът не задължава съдът да приеме за доказано признанието, а го овластява да преценява признанието с оглед на всички обстоятелства по делото.

С признание могат да се доказват факти, за които свидетелски показания са недопустими – осиновяване. Признаването се отнася до факти релевантни за спорното право.

Признаването на иска е различно процесуално действие – то е действие само на ответника; с признаването ответникът заявява че предявеният към него иск е основателен. Признаването е едностранно волеизявление отправено да съда. Присъствието на противната страна или уведомяването й за признаването не е необходимо. То може да бъде направено устно в съдебното заседание или писмено. Признаването пред съда се различава от признаването, което е извънсъдебно. Това е признаване направено не пред съд, а пред противната страна или пред трети лица. Извънсъдебното признаване се доказва или със свидетелски показания или с документа, който го материализира. Признаването не води до автоматично уважаване на иска. Необходими са и други доказателства, за да може съда да се убеди в предявените претенции.

В гражданския процес страните не са длъжни да се явяват в съда, но е задължително да бъдат редовно призовани. Съдът има право да задължи страните да се явят лично и да отговарят на поставените въпроси. Това става с определение на съда. Страната е длъжна да се яви, но ако не го направи, съдът може с оглед на обстоятелствата да приеме за доказани фактите, относно които страната е отказала да отговаря или не се е явила в съда.

На страната която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите на които трябва да отговаря – ако тя не се яви или откаже да отговаря се приема че са доказани всички въпроси на които е трябвало да отговаря в нейна вреда.

Писмени доказателства

Писмените доказателства или документите са вещи, върху които с писмени знаци са материализирани изявления. Елементи: 1. вещ; 2. писмен документ – щом има писмени знаци; 3. материализирано волеизявление

Чертежите, снимките, графичните знаци не са документи, а веществени доказателства, защото не материализират писмено волеизявление. Подписаният документ има винаги за свой автор – лицето, което го е подписало, затова и неграмотното лице може да издава документи.

Видове документи

1. свидетелстващ – този който материализира удостоверително изявление на своя издател. С това изявление издателят на документа свидетелства за съществуването или не на определен факт. Такива са всички нотариалните удостоверения, счетоводни книги и т.н.
2. диспозитивен – материализира други неудостоверителни изявления – различни правни актове, писмените сделки, договори, завещания.

Разликата между тях се изразява в доказателствената сила. Материална доказателствена сила е присъща само за свидетелстващите документи. Само при тях възниква и въпроса за верността, защото правният акт може да бъде валиден или невалиден, но не може да бъде верен или неверен.

Документите делим още на:

1. официални документи – материализира волеизявление на орган на държавната власт именно в това му качество. Издател на официален документ може да бъде само орган на държавната власт – трябва да е с държавна компетентност. Официалните документи могат да бъдат както диспозитивни /АА; съд.решение/, така и свидетелстващи /нот.удостоверение; съд. протокол/.
2. частни документи – те материализират или правно ирелевантни изявления или граждански изявления в широк смисъл на думата /всеки който не е орган на държавната власт/. Частните документи могат да бъдат както диспозитивни /документ за гражданска сделка, за договор, саморъчно завещание/, така и свидетелстващи /разписки и др./

Според това дали документът освен изявлението материализира и подписа на своя издател, документите биват: подписани – саморъчно изписване на името от издателя; или неподписани.

Документите още могат да бъдат истински /автентични и верни/ и неистински /неавтентичен или неверен/:

1) автентичен – който действително материализира изявлението на това лице, което се сочи като негов автор- т.е. сочененият и действителен автор съвпадат.

2) неавтентичен – авторът е невярно/неправилно посочен.

Само свидетелстващите документи могат да бъдат верни – които отговаря на действителното фактическо положение, което удостоверяват – или неверни – не отговаря на удостоверявания в него фактическо положение.

Както неавтентичните, така и неверните документи са неистински. Те нямат доказателствена сила.

Всеки автентичен документ доказва, че материализираното в него изявление е било направено, а когато е и подписан – доказва че изхожда от лицето, което е негов издател. В това се състои т.нар. формална доказателствена сила на документа. За разлика от диспозитивните документи, свидетелстващите документи разполагат с една особена доказателствена сила, т.нар материална сила. Официалния свидетелстващ документ доказва с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите предмет на удостоверителното изявление на органа, подписал документа са се осъществили така както се твърди в документа. Материалната сила предпоставя, че:

1. документът е издаден от длъжностно лице;
2. че е издаден в кръга на удостоверителната компетентност на издателя му;
3. че при издаването органът е спазил предвиденото от закона производство

Частният свидетелстващ документ се ползва с матриална доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти. Частният свидетелстващ документ не се ползва с никаква доказателствена сила, ако с него издателят му удостоверява изгодни за себе си факти. Страната, на която документа се противопоставя може да разруши неговата доказателствена сила като оспори неговата истинност и докаже, че той е неистински.

Оспорването трябва да се заяви изрично и недвусмислено, най-късно в заседанието, в което документът е представен. Тежестта на доказване е върху страната, която оспорва истинността на документа. Въз основа на проверките съдът или отхвърля или уважава оспорването. Съдът решава със СПН истинността на документа.

Свидетелски показания

Свидетелят е лице, което без да участва в делото като страна, се призовава да даде показания относно своите възприятия за юридическите или доказателствени факти по делото. Качеството на свидетел е несъвместимо с качеството на страна, съдия или повереник, вещо лице. Всяко друго лице може да бъде свидетел, дори и да е недееспособно или да е заинтересувано от изхода по делото.

Не всяко лице обаче е длъжно да бъде свидетел и да дава показания. Лицата по чл.135 могат да откажат да свидетелстват. Останалите лица, непосочени в този член са длъжни да свидетелстват като : 1) се явят по делото; 2) да дадат обещание че ще говорят истината; 3) да дадат истински показания. Показанията на свидетеля имат значение само по делото, по което са дадени.

Свидетелските показания са само устни и трябва да бъдат събрани само по реда на ГПК. Писмените показания не са свидетелски показания. Свидетелят носи наказателна отговорност да неверни свидетелски показания.

Със свидетелски показания могат да се доказват всички юридически и доказателствени факти с изключение на:

установяване на правни сделки за действителността на които се изисква писмен акт – вещно право върху недвижим имот /чл.18/

опровергаване съдържанието на официален документ.

договори на стойност над 1000 лв. – винаги трябва да има писмен документ

обстоятелства за които се изисква писмен акт – акт за гражданско състояние;

погасяване на установени с писмен акт парични задължения – няма значение нито размера на сумата, нито погасителният способ;

за установяване на писмени съглашения, в които страната е участник и и ска свидетел, както и за тяхното изменение или отменяване.

за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ

Забраната на чл.133 относно свидетелските показания не означава че тези факти могат да се доказват само с документи. Те могат да се доказват чрез всякакви други доказателства извън свидетелски показания /веществени доказателства; заключение на вещи лица/. Има случаи обаче, когато дори и за фактите посочени в чл.133 свидетелските показания са допустими:

когато редовно създадения документ е бил в последствие изгубен или унищожен не по вина на страната;

когато документът е свидетелстващ и макар че е трябвало да бъде съставен, не е бил съставен и не може да бъде съставен не по вина на страната;

взаимно съгласие на двете страни, но дори и да има такова съгласие законът не допуска свидетелските показания по чл. 133, т. а/ и б/.

Доказателствената сила на свидетелските показания зависи от тяхната достоверност, т.е. обуславя се от много фактори:

• от нормалната обстановка на възприятието, т.е. от липсата на смущаващи фактори;
• от годността на сетивните органи на свидетеля вярно да възприемат фактите и от способността му вярно да оцени възприятието;
• от способността на свидетеля да запамети точно възприетото;
• от волята на свидетеля да каже истината

Липсата на всяко едно от тези условия довежда до недостоверност на свидетелските показания.

Веществени доказателства. Вещи лица.

Веществени доказателства

Това е всеки предмет, който възпроизвежда факти от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Веществено доказателство е снимката на едно събитие, грамофонна плоча, магнетофонна лента и т.н. Всичко което е вещ/предмет може да бъде веществено доказателство.

Веществените доказателства се различават от доказателствените факти по това че те не са предмет на доказване, а са пряко доказателствено средство, подаващо се на непосредствено възприемане от съда. Веществените доказателства от друга страна пък приличат на доказателствените факти, по това че не са ограничени занапред – т.е. всеки предмет може да изиграе ролята на веществено доказателство. Има случаи, когато веществените доказателства съвпадат с доказателствените факти.

Способи за събиране на веществени доказателства

Специфичен способ за събиране, респективно за възпроизвеждане на веществени доказателства, това е огледът. В гражданския процес, когато се прави оглед, винаги се съставя протокол при неговото съставяне; в зависимост от случаите могат да участват и вещи лица. Огледът на лица или групи се нарича освидетелстване – съдията може лично да го направи или да го възложи на вещо лице. Огледът се извършва лично, докато при освидетелстването я няма тази непосредственост, но също се съставя протокол. Огледът и освидетелстването могат да се постановят от съда било по искане на някоя от страните или по почин на съда. Винаги трябва да става с участието и на двете страни. В зависимост от естеството на вещественото доказателство, огледът може да се извърши или в съдебната зала или вън от нея /оглед на недвижима вещ/.

Вещи лица

Това са лица, които се призовават от съда, за да дадат своето становище, по такива въпроси по делото за чиито отговори са нужни специални знания, с които съдът не разполага. Когато са необходими такива експертни заключения се назначава вещо лице, но неговите знания трябва да са извън сферата на юридическата наука – не може да се назначи вещо лице по юридически въпрос. Вещото лице трябва да даде трябва да даде своето писмено заключение не по късно то 5 дни преди съдебното заседание. Ако този срок бъде нарушен, то по – горната съдебна инстанция само на това основание може да отмени съдебното решение. Ако една страна заяви и това се впише в съдебния протокол, че не държи на този 5 дневен срок, само тогава това не е основание за отмяна на съдебното решение, но делото винаги е в полза на една от страните и затова съгласие не се постига. Дори и съдът да има специални знания извън юридическата компетентност, пак се назначава вещо лице. Законът не изисква ценз или стаж, а “специални знания”. Вещото лице се назначава с определение на съда, като съда определя задачите му от които то не може да се отклонява. Вещото лице може да бъде освободено от задължението да даде заключение в случаите, когато се допуска отказ от свидетелстване, когато заяви че е некомпетентно или възпрепятствано по болест. Съдът не е длъжен обаче да възприеме заключението на вещото лице. Ако страната или съдът направят възражения относно възражението на вещото лице, то трябва да се мотивира.