55. ОСНОВНИ НАЧАЛА НА ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС

 

Въпрос № 55

ОСНОВНИ НАЧАЛА НА ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС

 

а) Същност, видове, система

І. Гражданският процес като защита и санкция. Гражданският процес е средство за защита при незаконосъобразно развитие на граждаските правоотношения.

  1. Какво се разбира под граждански правоотношения, т.е. съвпадение с материалните правоотношения. Това е понятие, което включва всички правоотношения, регулирани от тези правни клонове, при които методът на правно регулиране е този на равнопоставеност, следователно всички първични правоотношения – вещни, облигационни, семейно – наследствени, трудови и др. Ако има някакво смущение при реализацията им – средството за защита е гражданския проце.
  2. какво е незаконосъбразно развитие: а) липсата на хармония в правоотношенията на субектите на гражданското правоотношение. Тя е свързана с б) с липсата на дължимо поведение на субектите на гражданското правоотношение. Поведението не къответства на действителните правоотношения. А) се продължава от б).

Гп-с като обективно право има за цел да възстанови законосъбразността в реализирането на материалните правоотношения.

Функциите на Гп-с: 1. Защитно-санкционна: резултат от възстановянане чрез процеса на законосъбразно развитие на гражданското правоотношение. Резултата се явява защита за правоимащия и едновременно с това като санкция за неправоимащия.

  1. Превантивно-възпитателна.
  2. Гарнационна (обезпечителна): посредством възстановяването на нормалното развитие на материалното правоотношение. Процеса осигурява и постигането на тази материална ценност, която е обект на материалното правоотношение.

Три са възможните подхода, които разглеждат явлението ГП-с от към три аспекта. Те дават облика на Гп-с като средство за възстановяване на материалното правоотношение, които съществуват паралелно.

  1. Процеса в качеството му на защита и санкция. Разглежда процеса от към неговия резултат. Проявяват се трайно при понататъшното развитие след процеса, неговото приключване.
  2. Процеса в качеството му на производство. Средство, начин, подход за постигането на защитно-санкционите резултати. Средство към достигане на цзелта.
  3. Действа във връзка с 1. и 2. – правоотношение. Процесът е една правна сложна връзка, развиваща се във времето последователно, която има процесуален характер и която съществува между всяка една от двете срещупоставени страни и органа по защита и санкцията. Така се гарантира неговата законосъобразност.

1,2 и 3 не съществуват изолирано, а взаимно се гарантират и съчетават.

Гп-с като защита и санкция – три форми на незаконосъобразно развитие на гражданските правоотношения: 1. Наличието на правен спор. Правният спор е обективирано противоречие в позицията на материалноправните субекти (две срещупоставени лица) относно съществуването или елементите на едно материално правоотношение, което противоречие рефлектира неблагоприятно върху материалноправната сфера на правоимащия. Спор и в чисто житейския смисъл.

– правният спор има своя генезис в убеждението на материалноправните субекти. Субективно явление, но зада може да се прояви като релефантен факт (2) противоречието трябва да бъде обективирано, да бъде материализирано, магифистирано. Може и чисто словестно да се обективира, по-активно поведение. Необходимо е да има извън съзнанието на лицето матиален израз. Следователно води до неблогаприятни последици в правната сфара на пострадалия. Едното лице има вярна позиция, а другото погрешна.

  1. Предмет на правния спор: Спорно е едно субективно материално право (правоотношение) било в неговата цялост или по отношение на някой от елементите му, което се твърди или че съществува в настоящия момент, или че е съществувало в минал момент.

– материалното правоотношение без оглед на вида и характера на правата и задълженията, които ги изграждат. Може да бъде отричано, че не съществува (не е възникнало), отрича се само някой от елементите на правоотношението. Може само изискуемостта да се оспорва. Трябва да се твърди, че това правоотношение съществува в настоящия момент или в минал, макар че вече е погасено. Негативно становище – не сме пред правен спор ако се твърди, че правоотношението би възникнало или се твърди, че ще възникне. Правата, които още не са се породили не са в състояние да засегнат съществуващото материално право. Обект на спора може да бъде и погасеното право на починалия при развод.

– да се твърди – съществуването на засегнатото право.

– има две страни, които са взаимно свързани: Субективна страна – конфликт, чийто автори са определени субекти и той е производство на тяхното поведение. Обективната страна е резултат и се изразява в сътояние на несигурност.

– има две проявни форми: а) Неоснователно отричане на правото, което съществува (невярна позиция). Изразява се субективната страна на спора (действия, които пречат, могат и да са устни).

б) Обективна страна – следствия от а). Невъзможност за нормално развитие.

– неоснователна претенция за право, което не притежава, а го претендира. Конфликтът е един с две страни, а обект е спора. Няма санкция за това, че се спори или се претендира нещо. Адекватния процес е исковия. Всяка от страните има публично право на защита от съответния орган – съд, окончателното решаване на спора със СПН, т.е. оспорването от този момент е безспорно. Защита е получила тази страна, чиято позиция е потвърдена.

– неизпълнение на изискуемо задължение – то-чувствително засягане правната сфера на правоимащ, тъй като едно негово право не е просто смутено, а директно, пряко не се раилизира, защото насрещната страна в правната връзка не изпълнява задължението си. Законът свързва тази норма с една конкретно гражданско право – притезателното (реализира се чрез поведението на задълженото лице). Поради липсата на това поведание, носителят на правото е засегнат. Тясно приложно поле, силна форма на засягане на правата. Всяко притезателно право, незъависмо то обекта на престацията, може да бъде засегнато. Субективната страна може да се прояви в различни варианти. Това е поведение на длъжника, което може да се изрази както в действия , така и в бездействия. От тази субективна страна е налице резултата, че притезателното право е нарушено, не удовлетворено право. Притезателното право трябва да е станало изискуемо, тъй като може да се търси доброволно изпълнение, т.е. ако липсва трябда да се извърши принудително изпълнение. По молба на кредитора – изпълнителен процес. Има за цел по принудителен ред да реализира правото. При правен спор в началоно на процеса не е ясно кой е субекта на защита, а при изпълнителния процес е ясен носителя на притезателното право, а субекта на санкцията е длъжника.

– поведението, при което едно лице със своите действия или бездействия застрашана бъдещата реализация на едно субективно право. Тущ негативния ефект ще се прояви евентуално в бъдеще. Специфична самостоятелна форма на засягане на правото. Правоимащ – форма на защита – т.нар. обезпечителна мярка, чрез обезпечителния процес. Тя трябва да е адекватна на поведението на нарушителя. Чрез тях санкцията се получава от нарушителя, защото му се забранява да се разпорежда със забраненото или запорирано имущество.

Защита и санкция:

  1. Всички форми на защитата и санкцията, които са резултат на исков, обезпечителен и изпълнителен процес, са своеобразен заместител на липсващо дължимо поведение. Те възпроизвеждат, изменят и заместват по принудителен ред нормалната връзка.
  2. За всички защитно-санкционни последици има извънпроцесуално действия, т.е. като заместител на дължимото поведение – действа при упражняването на матириалното право. Ефектът е траен след процеса.
  3. Някои от последиците имат публичен характер, а други гражданскоправен характер. Действат като правна връзка между различните субекти. СПН е публичноправна санкционна последица, на всяка от страните спрямо съда. Принудителното удовлетворяване – гражданскоправна последица.
  4. Всички те се дават, имат за ЮФ акт на държавна принуда – ИА (властнически) на компетентния държавен орган.
  5. При всички форми на защита органът, който е постановил акта, е независимо трето лице, остоящо на еднакво разстояние от двете страни.
  6. До защитно-санкционния резултат може да се стигне в резултат на упражненото чрез сезирането на компетентния орган пубилично право на защита. Съдът не може да се сезира сам.
  7. Клед като имаме сезиране, защитата е абсолютно неотменима като последица.
  8. Защитно-аснкционните способи са: а) първични и б) вторични. Комплекс от способи, които в своята съвкупност гарантират, че защитата и санкцията са законосъобразни.

Защитата и санкцията са явление, което действа двупосочно – заости релевантни за определени последователни ЮФ.

  1. Като ЮФ е последователно осъществяващ се сложен ЮФ. Отделните елементи не се осъществяват безразборно, а в определена последователност. Всяко следващо действие като ЮФ има смисъл с оглед мястото си в тази система.
  2. Последователността е обезпечена нормативно, чрез система от працесуални права и задължения, т.е. производствата са динамични ФС. Динамичти, тъй като обуславят последователно пораждане на права и задължения. Всеки ЮФ е реализация на предхождащо го субиктивно право. Със самото си осъществяване ЮФ погасява това право и поражда следващото субективно право, което се реализира чрез следващия ЮФ (напр. подаването на исковата молба осъществява правото на сезиране и правото на лицето да поиска защита от съответния орган. Поражда правото да се връчи препис от исковата молба и да се назначи заседание и т.н.).
  3. В процеса участват винаги повече от едно лица,т.е. многоличен ФС.
  4. ЮФ на всички процеси могат да са само юридически действия. Не може ЮФ да е юридическа постъпка или събитие, тъй като те не могат да породят права и задължения. Възможно е обаче върху процеса влияние да окаже едно събитие, но то не се включва в системата на ЮФ, които изграждат прозводството.
  5. Всяко отделно действие има вътрешнопроцесуална релевантност. Всяко действие е ЮФ само на следващо право или задължение. Правното значение на това действие се изчерпва с пораждането на следващото право или задължение. Това не е свързано пряко със защитно-санкционните последици. Те имат за ЮФ само последното действие. Другите ЮФ имат камо косвено (индиректно) значение, подготвят действието, което е ЮФ на последиците. Следователно има неравностойност на ЮФ в производството:

а) ЮФ с вътрешна релевантност, които косвено влияят върху последиците на производството.

б) ЮФ (последния акт), пораждащ последиците на производството и има решаващо място в системата от действията, изграждащи го.

  1. Всички ЮФ губят правното си значение и подлежат на заличаване с обратна сила, ако се окаже, че вече е недопустимо постановяването на крайния акт – решаване на исковия процес е недопустимо (недължимо). Процесът се прекратява и извършените действия се заличават.

Особени белези на защитно – санкционното производство или само на ГПП:

  1. Те са двустранни производства. Действия осъществени от органа, издал крайния акт и двете срещупоставени страни. Произтича от двустранността на материалноправния обект на защитно-санкционното въздействие. Трябва да се осигури участието на страните, за да е ефективно производството. Производства, които не са защитно-санкционнни, не са двустранни (напр. производството по издаване на ИАА).
  2. За ГПП е характерен принципа на диспозитивното начало. Изразява зависимостта на започването, развитието и приключването на ГПП от волята на лицето, което търси защита. Следователно трябва да има сезиране от заинтересованото лице. Този принцип следва от разпоредителните правомощия за носителя на материалното право, което е изградено на принципа на равнопоставеността.
  3. Ортанът трябва да е трето, независимо лице, което да не предприема служебно действия, които не са били поискани.
  4. ГПП се изгражда от действия на страните и на защитно-санкционния орган, но в рамките на производството, като ЮФ, значение имат и т.нар. бездействия на страните. ЮФ са действията на органа и действията и бездействията настраните. Обстоятелството, че страните имат противоположни интереси, означава, че бездействията на едната от тях може да засегнат интересите на другата. Бездействието трябва да се компенсира, т.е. въпреки бездействието, процеса да продължи. На тази база и бездействията на страните са релевантни. Бездействието се изразява или в неупражняването на процесуални права или в неизпълнението на процесуални задържения. В първия случаи, това е процесуално пропускане. Резултат е погасяването на процесуалната възможност за упражняване на това право. Във втория случай, неизпълнението не санкционира (напр. чл. 51 – неизпълнението се санкционира с фикцията, че страната се счита за призована на стария адрес. Неизпълнението и непосчването на доказателства на твърдените факти – последицата е правото и задължението на съда да приеме, че недоказания факт не се е осъществил). Законът свързва бездействията на страната със специфична категория последици – процесуални тежести. Законът компенсира отрицателното въздействие върху хода на производството с тези тежести. Механизма на процесуалната тежест гарантира, че въпреки бездействието на страната, производството законосъобразно ще продължи, така че няма да се засегнат интересите и на другата страна. Има характер на санкция за бездействалата страна, тъй като са желани от нея. Действията са желаното поведение. За бездействието, тъй като тук не е възможно принудително изпълнение като при материалното право, има други специфични последици.
  5. а) Законово необходими – минимално необходимите ЮФ, за да се достигне резултат.

б) Законово възможен ФС – при упражняване на производството.

  1. Специфичен предмет на ГПП – накърнено гражданско материално правоотношение.
  2. Специфичен резултат на ГПП: СПН в исковото производство и т.н.
  3. Всяко производство в системата на Гп-с има особености, които се държат от особеностите на характеристиката на процеса като защита и санкция.

Цели на производството: 1. Обезпечаване чрез механизма на вътрешните права и задължения, постановяване на защитно-санкционния краен акт.

  1. Тъй като при защитно-санкционните последици се пораждат от правния акт, валидността им се обуславя от валидността на крайния акт. Таза законът гарантира последиците и настъпването им като не ги свързва с всеки ЮФ, а само с крайния резултат.

Гп-с като правоотношение: Основанията да е правоотношение:

  1. Процесът е изграден като съвкупност от правни норми, а всяка правна норма се реалицира или регулира съответно обществените отношения посредством правоотношението.
  2. Правата и задълженията в едно процесуално правоотношение са нужни, за да може да функционира процеса като динамичен ФС. Това е правната връзка между всяка една от срещупоставените страни и закитно-санкционния орган. Особености:
  3. Две са насрещните страни и защитно-санкционния орган. Правната връзка няма тристранен характер. Процесуалното отношение е двустранно. Има две паралелни процесуални отношения, съществуващи по отделно между всяка от срещупоставените страни и закитно-санкционния орган. В публично организирания процес (организиран от държавата) има двустранно процесуално отношение. Няма процесуална връзка между насрещните страни , разлика от арбитражното правораздаване.
  4. Процесуалното правоотношение се поражда със сезиращото действие. На този етап връзка има само между сезиращата страна и защитно – санкционния орган. С връчване на преписа на исковата молба на ответника се създава втората процесуална връзка. Възможно е обаче да не се стигне до нейното възникване.

Сезиращото действие в примера е исковата молба, е предхождано от упражняването на предхождащото право. Субективно право на защита на съотвното лице, което възниква процесуално, при накърняване на материалното му право, с възникването на правния спор. С подаването на исковата молба се поражда правото да поиска насрочване на заседание и т.н. Последното право за ищеца е правото на съдебно решение. Това важи и за ответника в правната връзка със съда. Следователно правоотношенията между страните и защитно-санкционния орган е сложно, състои се от множество прости права и задължения.

  1. Съдът е едновременно лице на двете правни връзки. Всяко негово дъествие е реализиране на негово задължение спрямо едната страна, а спрямо другата е упражняване на властнически правомощия да й наложи определено поведение.
  2. Страните имат преди всичко процесуални права към съда, но имат и задължения (напр. процесуални тежести; чл. 3 и др.). По този начин се предпазва от накърняване на правата на другата страна.
  3. Правните връзки имат ПП природа. Имат процесуален характер. Следователно във функционална връзка са с обекта на процеса. Между материалното и процесуалното право няма генетична връзка.
  4. Гражданско процесуално право

Гп-с като клон на обективното право. Съвкупността от правни норми със специфичен предмет и метод на правно регулиране. Гп-с в качеството му на защита и санкция чрез метода на мласт и подчинение. Намира се в сеотношение с другите правни клонове. Преди всичко със защитаваните материалноправни клонове, като регулира правоотношенията с метода на равнопоставеност. Връзка има с КП, което реглементира съдебното устройство, но функционирането на органите, визирани в КРБ, се осъществява чръз уредбата в процесуалните клонове.

Предмет са обществените отношения по търсене и оказване на защита на накърненото материално право. Процесуалните норми създават този род обществени отношения. Те не съществуват извън тези права , различни обществени отношения, регулирани от материалноправните клонове.

Метод на правнорегулиране (за публично организираната защита и санкция) – властнически.

Нормите на ГПП имат вторичен, служебен характер. Създават се и функционират на базата на други норми. Нормите на материалноправните клонове, чието приложение е служебно. Тези норми имат императивен характер. По принцип не е допустимо предвиденото в нормите да бъде дерогирано по воля на някой от субектите на нормата. Договорът, като ЮФ, не намира приложение в процеса. Има и изключения ,които са изчерпателно посочени (напр. съдебната спогодба, която при определени условия поражда СПН; възможността страните да предяват друга местно компетентен съд; арбитражни клаузи, с които се дерогира властта на държавния съд, като се предостави тази възможност на избран от страните арбитражен съд).

Действие на ГП – норми:

  1. В пространството. Ограничение от района, на който може да функционира и да се прояви компетентността на сезирания компетентен орган – територията на РБ.
  2. Спрямо лицата. Това са тези лица, които притежават лична или териториална връзка, чрез която законът ги свързва с компетентността на съответния орган (всяко лице с местожителство или седалище в РБ, ако срещу тях са заведе дело).
  3. По време. Наложило се е принципното обратно действие на нормите. Изхожда се от презумпцията, че новият процесуален закон е по-благоприятен. Ако не е така, няма пречки за ограничаване действието му. Законодателствата са минали през три етапа по пътя към обратното действие:
  4. Процесуално единство: новият закон се прилага за правоотношенията, възникнали след влизането му в сила. Пререгулирането на правните последици от новата норма засяга предпроцесуалното право на защита, възниква от предпроцесуален ЮФ. То ще има нова реализация съобразно новия закон, нищо че е възникнал при действието на стария.
  5. Теория на процесуалните стадии: действието на новия закон се отнася към следващата, още незапочнала фаза на висящия процес, не само незапочнати процеси.
  6. Теория на процесуалното действие: новата норма преурежда процесуалното право и задължение, което е възникнало, но все още не се е реализирало от последното извършено процесуално действие. Действието е обратно по отношение на последния ЮФ. Това обратно действие се нар. “незабовно действие” и не засяга вече извършени действия (§ 150 ПРГПБ – ограничава обратното действие). Отнася се до действията с вътрешно процесуален характер, не и за действия със защитно-санкционен резултат, тъй като ролята на последните е да регламентира трайно отношенията между страните. Следователно не може да се говори за “обратното действие” с изключение по отношение на крайния защотносанкционен резултат и именно поради това обратното действие се явява изключение и при процесуалния закон.

Източници: Има два подхода в йерархията:

1.Сталев – на първо място са международните договори, които са с приоритет дори пред конституционните норми.

  1. Предимство пред договорните норми са нормите на КРБ – основата е в самата КРБ (ратифицирането трябва да се предхожда от изменнието на КРБ, ако договорът й противоречи, правомощието на КС да се произнося по законосъобразността на договорите преди ретифициране).

– ГПК, ЗМША, ЗСВ, ЗУКТС, ТЗ;

– йерархията е по ЗНА;

– Тълкувателни актове – ТРКС и ТР на ОСГК на ВКС и постановленията на пленума на ВС. Те образуват тълкувателното единство с тълкуваните норми. В този аспект могат да се лазглеждат като източници.

  1. Материално гражданско право и граждаски процес

Връзката на Гп-с с материалното право. Зависимостта е функционална. Те са самостоятелни явления в правния мир, които взаимно се обуславят и влияят. Материалното право опеделя съдържание, същността, структурата и принципите на Гп-с. Гп-с възстановява нормалното развитие на своя обект – материалното право.

Взаимодействат като институции. Формите на напушаване и незаконсъобразно развитие на материалните права определят формите или способите за защита и санкция.

Различните по вид и характер материални права обособяват специфични производства за защита и санкция (напр. особеното исково делбено производство пре реализиране на потестативното право на делба; особените брачни искове и производства; производствата свързани с личния статус и т.н. – разновидности на общия исков процес).

Структурата на материалните правоотношения понякога разкрива усложнения, които намират отражение в специфични процесуални институти (напр. материалното правоприемство намира отражение в института – приемство в процеса; връзката между главни и акцесорни отношения и т.н.).

Някои отделни субективни право имат особена значимост (напр. Правото на издръжка, правото на трудово възнаграждение). Процесуални съдебни разпореждания, които отразяват тази значимост (напр. принудителното изпълнение при правото на издръжка – облекчаване на държавните такси; възможност за избор на компетентен съд).

Нормативно и социологично въздействие на процеса върху материалното право.

– нормативно въздействие – правото е нищожно без държавната принуда. Следователно чрез защитносанкционния резултат материалното право става годно за реализация.

– социологическото въздействие – зависимостта на ефективонстта от защита и санкция върху материалното право. При по-голяма ефективност на защитата и санкцията, толкова по-ефективно се реализира материалното право.

Зависимост на процеса от конкретно нарушеното право. Може да се обособят три степени на интензивност на връзката:

жжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжжж

  1. 1. Връзката на изпълнителния процес с нарушеното субективно право – най-интензивна. Неудовлетвореното изискуемо притезателно право най-пряко се свързва с процеса за своята защита – изпълнителият процес. Той може да започне, развие, приключи само при наличието на едно действително съществуващо неудовлетворено доброволно, изискуемо притезателно право. Притизателното право трябва да е доказано чрез предвидените документи (изпълнителни основания). Изпълнителният процес може да се провокира само от носителя на неусовлетвореното право, тъй като има достатъчна сигурност кой е субектът на защита и кой на санкцията. Субектът на закитата може да я получи само ако до края на процеса съществува сигурност за съществуването на правото. Ако се докаже, че провато не съществува, процесът се пректарява.
  2. При обезпечителният процес. Обезпечавата защита предпоставя едно вероятно съществуващо засегнато право. Ванаги съпътства исковия процес. Обезпечаваща защина може да се иска и да се даде, ако носителят на застрашеното право установи вероятната основателност на иска. Следователно по-ниска степен на сигурност, зада може да се иска и даде защита. Степента на връзка зависи от характера на въздействието на процеса. При исковия процес резултатът е навлизането в чужда правна сфера – пряко навлизане в правоотношението, което, за да се осъществи, това правоотношение, трябва да съществува. Докато при обезпечителният процес не се навлиза в правната сфера на лицето. Обезпечаващата защита може да се иска от носителя на обезпеченото право. Обезпечителната защита обаче не може да се прекрати, ако се окаже в последствие, че правото не съществува, процесът не се прекратява, а води само до отлагене на обезпечителната мярка.
  3. При исковия процес. Той в най-малка степен зависи от нуждаещото се от защита право, тъй к ато се провокира от правния спор и целта е той да се реши. Предварително не може да се определи кой е правоимащият в процеса, тъй като това е цел на процеса – кой от спорещите е носител на нуждаещото се от защита право. Следователно процесът може да се започне от субекта с ноеснователната претенция, т.е. исковият процес предпоставя само едно твърдяно право. Достатъчно е твърдението. Исковият процес ще завърши със защита и санкция, дори да се дощаже, че ищецът не притежава правото, което е твърдял. Този ищец е субект на саткцията.

Тези три степени на взаимодействие могат да обосноват и обратната зависимост – определят кой процес има най-силен защитносанкционен резултат.

б) Диспозитивно, състезателно и служебно начало

  1. Принципи на гражданския процес. Същност и видаве. Принцип на заковвостта в гражданския процес.

Господстващата теза е, че те са Пнорми, т.е. имат характера на нормативно правило, не само ръковдно начало. Задължителни са. Ръководни П норми с основно, определящо значение:

11:22 1. Ръководно правило, тъй като отразяват основни ценности на правния ред на дадена правна система.

  1. Предопроделят същността и съдържанието на комплекси от П норми.
  2. Не винаги имат изрично сломестно обозначение, но това не отменя нормативния им характер. Извежда се от съдържанието, от словестната обозначеност на кнокретните норми, които ги отразяват.
  3. Предназначение да служат за тълкуване и попълване на празноти в П.

ВИДОВЕ: 1. Кпоред приложното поле – 3 групи:

А. Винаги за целия правен ред.

– принцип на законността.

Б. Типични за сродни правни клонове, напр. з-с клонове:

– Състезателно начало.

– Равенство на страните.

– Принцип за установяване на истината.

В. Типични за един правен клон – за Гп-с:

– Диспозитивното начоло.

За Г п-с:

(1) Принцип на законността – Всяко процесуално действие на съда и на страните трябва да се съобрази с нормите на процесуалния закон, а защитно – санкционните действия на органа трубва да са в съответствие с разпоредбите на материалния закон. В противен случай извършените действия са порочни,т.е.нищожност до неправилност на решението. Гаранции на законността в процеса:

а) Независимостта на органа, даваща защита (често сама се извежда като самостоятелен принцип, но не е така в Г п-с).

б) Безпристрастие на осъществяващия защита. Свързва се със системата на отводи и самоотводи, които го гарантират (чл. 12 – 14 ТПК).

в) Участие на прокурора по граждански дела.

г) Спиране на делото, за да се сезира КС – цели да не се приложи закон, който може да се обяви за противоконституционен.

д) Атакуемост на незаконосъоброзни процесуални действия, на органа по защитата.

е) Чл. 3 ГПК – страните да упражняват доросъвестно процесуалните си права. Проблемът е свързан с проблема за злоупотребяване с право,т.е. съзнателното упражняване на процесуални и материални права с ясното убеждение, че те не съществуват,т.е. цели се не защита, а уреждане на друго лице. Санкция: (1) Съдът не е длъжен да зачете недобросъвестното поведение на страната.

(2) Доколкото недобросъвестността води до отговорност за причинените на другата страна вреди – реализира се в отделен исков процес.

(3) Чл. 220 (3) ГПК – специфични неблагоприятни последици при симулиран процес – не може да се иска отмяна на решението.

ж) Задължение да се изнася пред съда само истината – чл. 3 ГПК.

з) Процесуални тежести като санкция при бездействие на страните.

(2) Диспозитивното начало

(3) Състазателното начало

(4) Равенство на страните

(5) Служебно начало

(6) Установяване на истината. Приницпът на социалната справедливост се извлича от съдържанието на отделни разпоредби.

  1. Диспозитивно и служебно начало.

Това е основен функционален принцип на Г п-с. Изразява зависимостта на процеса, на неговото започване, развитие, приключване от волята на лицето, което търси защита. Следователно същността на принципа е тази обусловеност на защитното производство от изявената за него воля. Право да търси защита има правният субект, чиито субективни материални права са засегнати от форма на правонарушение. Има две основания, които налагат този принцип:

1) Диспозитивното начало се обуславя от разпоредителните правомощия в съдържанието на самото материално право, което се нуждае от защита. Гправа съдържат такова правомощие. Дори, когато такова правомощие няма или е ограничено, не се защитава по собствен почин от защитно-санкционния орган, а се предоставя на определен орган – прокурор.

2) Необходимо е защитно – санкционния орган да има статута на трето незаинтересовано лице,отстоящо еднакво от двете срещупоставени страни в материалноправната връзка.

Образуването на производството се определя от волята на търсещия защита. Той притежава едно процесуално право да търси защита, което упражнява чрез правомощието да сезира съответния орган – чл. 2 (2) ГПК. Отразява се волята на лицето да се сложи начало на защитното производство, но в първото действие на сезиране се съдържа воля и за по-нататъшно развитие на процеса. Обусловеност на параметрите на търсената защита от волята на търсещия, т.е. от неговата воля зависи на кое свое материално право и срещу кой субект се търси защита. Ищецът определя основанието (ЮФ-и на П си), петитума (съдържанието на субективното право/задължението на насрещната страна), насрещната страна – чл. 98 ГПК – съдържанието на исковата молба.Разп. и с правомощието да променя параметрите на защитата, т.е. в хода на производството може да измени основанието, съдържанието на правната връзка или насрещната страна. Мотивите нямат значение.

Търсещият защита определя дали да продължи или прекрати процеса. Неговата воля е достатъчна, съдът не се нуждае от мотивите. Ищецът може да десезира органа позащита, т.е. и в правото на защита има разпоредителни правомощия. Процесуалните права са строго лични, ненаследими, неочуждими, т.е. единственото разпореждане с тях може да е под формата на отказ. В исковия процес – оттегляне и отказ от иск – чл. 119 ГПК. Института на съдебната спогодба – отново воля за десезиране. Това обаче не е отказ от защита, а отказ тя да се даде със съдебно решение. По волята на страните последиците на съдебното решение може да се замени с последиците в договор между страните, чрез който те с взаимно съгласие се споразумяват, уреждат спора, т.е. меродавна е и волята на насрещната страна. Подобно при възможността чрез договор между спорещите изобщо да се дерогира правораздавателната власт на публичните съдилища – арбитражни дотовори (клаузи) – чл. 9 ГПК, ЗМТА.

ГАРАНЦИИ: Принципната възможност да се атакуват актовете на съда или съответния орган в отклонение от изискването на диспозитивното начало. Такива актове са порочни – изразяват категория незаконосъобразни по съдържание актове. Такива актове са недопустими. Недопустимото съдебно решение подлежи на обжалване (воззивно и касационно), в резултат на което трябва да се обезсили – чл. 209 (1) ГПК.

Диспозитивното начало се съчетава и с ледица други процесуални принципи, т.е. няма законодателен обстотятелствен израз, тъй като в определен случай проявните форми могат да засегнат насрещната страна или да се отразят негативно върху други процесуални принципи, т.е. в някои хопотези то е ограничено под формата на съчетание на проявните му форми с проявните форми на други принципи. Напр. възможното отгеляне на иска се съчетава с образуването на нов процес. За да се избегне това, в определени случаи за прекратяването на процеса се иска съгласие на ответника (това решение служи на принципи на равенство). Друг пример – при съдебната спогодба, изисква се и определение на съда – гарантира се законосъобразността.

Служебното начало се изразява в активното поведение на защитно-санкционния орган, което може да се наблюдава в редица насоки. Не е регламентирано изрично. Извежда се от различни процесуални разпоредби. Може да се определи като задължение на съда да движи служебно зелото, като обезпечи бързото и качествено развитие чрез обезпечаване на равенството и състезателността в процеса, като по този начин осигурява и постановяването на истината в процеса.

Служебното движение на делото – чл. 2 (1) ГПК – задължението на съда да разгледа всяка подадена молба за защита. Достатъчно е сезиращото действие, за да се поради задължение за съда служебно да придвижва производството до крайния му акт. Противопоставя се на конвенционалния тип процес, който се обуславя (придвижването) волята на ищеца или споразумението на страните за всеки етап. Задължението на съда да осигури правото на всяка страна на участие:

– задължение по уведомяване и призоваване на страните, при спазване на процесуалните изисквания за равността.

– задължение за връчване на документи и преписи.

– задължение да се осигури равно участие на страните.

Да извърши правна квалификация на спора, което става в устния доклад по делото – чл. 98г (1) ГПК – ищецът сочи само обстоятелствата, от които вади правото си, но не и правната му индивидуализация. Участието на съда в изясняването на фактическата страна на спора – чл. 109 (2) ГПК – задължение да отправя към всяка страна въпроси относно фактическите й твърдения и във връзка с твърденията на насрещната страна. Участието на съда при отделяне на спорното от безспорното – чл. 109 (4) ГПК. Длъжен е да прецени и посочи на страните кои факти са безспорни (не се нуждаят от доказване) и кои са спорни. Съдът събира доказателствата. Той извлича инфрмация от доказателствените средства. В тази дейност страните само участват.

Следи служебно за наличието на положителнте, абсолютни процесуалн предпоставки

При атакуването на съдебното решение – напр. 206 ГПК – обжалването на решението засяга и неподалите жалба лица – другари на жалбата, т.е. има служебно подчиняване при определяне на обсега на жалбата. Действията, отклонили се от изискването, включени в служебното начало са съществени процесуални нарушения, които се отразяват отрицателно върху законосъобразността на крайния защитен акт. В повечето случаи на такива актове резултатът е невъзможен за установяване на истината, т.е. това са неправилни актове, подлежащи на отмяна. С изменението а ГПК са отменени някои текстове, което води до ограничаване на служебното начало. Отменен е чл. 4 (3) задължението на съда да разяснява на страните процесуалните им право и да ги насочва при упражняването им; чл. 109 (3) – задължението на съда да разяснява на страните с какви доказателства могат и трябва да си служат; чл. 129 (1) – свързан и с принципа за установяване на истината.

  1. Принципи на състезателността и равенството на страните.

Фактическият и дакозателствен материал по едно гражданско дело е резултат от активните действия на страните. С процесуалните си действия те определят обхвата на доказателствения материал, т.е. принципът се свързва с участието на страните, предоставено от закона, чрез което те могат да влияят върху съдържанието на защитно-санкционния акт чрез фиктите и доказателствата. Принципът е противовес на следственото начало (пасивната роля на страните, тъй като формата на доказателствения материал е предоставена само на органа). Принципът е регламентиран в чл. 121 (1) КРБ – не може да се каже, че съда има хасивна роля, но параметрите й са стеснени с последните изменения на ГПК. Страните са тези, които с активното си поведение попълват делото с фактически и доказателствен материал, но същесвременно една от гаранциите на принципа е активна дейност на съда, която обезпечава формите на състезателното начало. Напр. правото на страните да бъдат уведомени за провеждането на съдебно заседание; правото на страните да се явяват лично или чрез представител; правото им да отправят фактическите си твърдения към съда; правото да направят възражение среку фактическите твърдения на другата страна; правото чрез възражения, реплики и дуплики да изразяват фактически твърдения до изчерпването им; правото да представят доказателствени средства, относими към релевантни факти; правото на всяка страна да поставя въпроси на насрещната страна, както и личните носители на доказателствени средства (свидетели, вещи лица, т.е. да събират доказателства); правото на собствена интерпретация – изразява се в правото на пледиране.

ГАРАНЦИИ: 1) Форми на служебното начало са гарнцията на състезателното начало. Съдът трябва да следи за спазване на принципа.

2) Задължителното призоваване на стане минимум 7 дни преди провеждането на съдебното заседание – чл. 41 (5) ГПК. Страните трябва да могат да организират защитата си.

3) Минимум 5 дни преди съдебното заседание да се предостави писменото заключение на вещото лице – чл. 157 (1) ГПК. Страните трябва да се запознаят с него, за да могат да възразят или противопоставят насрещни факти.

4) Нарушенията в състезателното начало водят до една категория порочни съдебни актове – в исковия процес това са неправилните решения. Свързани са с невъзможността да се изяснят и установят действителните материалноправни отношения. Това е пряко свързано с нарушаването на състезателността. Способи за атакуване – обжалване, извънреден контролен способ – чл. 231д ГПК. Отмяната на неправилен акт цели по-нататъшният ход на производството да се възобнови така, че да се спази принципа за състезателност.

Равенството на страните е регламентирано в чл. 121 КРБ. Съществува задължение за съда да го обезпечи. Представлява съвпадаща процесуална възможност на двете срещупоставени страни, без оглед на процесуалните им роли. Най-широк сръг еднакви правомощия има в исковата форма на защита, тъй като като участници в правния спор и ищеца, и ответника имат еднакви изходни позиции, тъй като процес има при наличието на правни твърдения за едно материално право, каквито имат и двете страни. Проявните форми са съвпадащи с тези на състезателното начало, тъй като последните са предпоставка. Еднаквост като възможност и на двете страни, т.е. равенството е по-скоро същото като в състе4зателността, макар и да има проявни форми и в другите способи за защита.

Гаранциите са същите като при състезателното начало. Чл 4 (2) ГПК – общо формулира задължението на съда да гарантира равенството чрез еднаквото прилагане на закона за всички. Накърняването на равенството създава веротност, че не е достигната истината.

  1. Принципът за установяване на истината в гражданския процес.

Като понятие за истина в теорията на процеса се говори за формална и обективна истина. Принципът на формалната истина изразява съответствието на съдебното решение с изнесените от страните факти и доказателствен материал по делото, т.е. критериите за истината са данните по делото, а не действително осъществените извън процеса в отношенията между страните факти. Затова принципън на формалната истина е производен на състезателното начало, където единствено страните имат правото и задължението да влияят върху фактите и доказателствения материал.

Принципът на обективната истина, който се приема за господстващ у нас, поставя като критерии за познанието извънпроцесуалната истина, т.е. осъществените извън процеса ЮФ-и и изведените от тях действителни правоотношения. Процесът при обективната истина има за цел да разсрие действителните правоотношения между страните. Приема се, че това е възможно, когато състезателното начало се свързва с активната роля на самия съд при изясняване на отношенията между страните чрез павата и задълженията му. Служебното начало да включва по делото фактическии и доказателствен материал – чл. 129 (1) ГПК-отменен Принципът за установяване на истината е прокламиран в самата конституция – чл. 121 (2). От тук следма, че критерият за вярност и правилност на решението е съответен на изводите на съда със съществуващите извънпроцесуални факти. В противен случай принципът за истина се обезмисля, тъй като съответствието на решението с данните по делото е отражение на принципа на законността. Цел на принципа на обективната истина е извънпроцесуалното отношение между страните. Това следва от редица законови разпоредби, които гарантират достигането на вярно познание за съществуващото между страните отнощение.

  1. Активната роля на съда,, предоставена със служебното начало, свързана с прилагането на правна кварификация на правното естество на спора, с ролята му за изясняване на фактическата страна по спора. Чрез отсяване на ирелевантните факти, в ролята на съда за установяване на тези факти члез въпросите, които поставя на страните, т.е. съдът може да не включи сам служебно факти и докаказетелства, но той участва активно при упражняване правата на страните за включване в делото на факти и обстоятелства. Този аспект на служебното начало обаче отпада, тъй като водеше до изземване на функции от съда на двете спорещи страни.
  2. Критерий за истината като действително осъществяванете факти по спора, се сочи и от чл. 3 ГПК задължението на страните и представителите им да изнасят в процеса истината. Истината е такава информация за фактите, която е вярна, съответна на това, което действително се е осъществило ( Освен, че няма да вземе впредвид действия, ако се сметне, че са лижлива информация, те не биха довели до отговорност за вреди).
  3. Целият механизъм на доказване е подчинен с нуждата решението да отразява вярно фактите (напр. липсата на регламентация на т.нар. доказателства с абсолютна доказателствена сила. Дори признанието, съдът трябва да прецени с оглед на всички доказателства и обстоятелства – чл. 127 (2) ГПК.
  4. Изискванията към провеждането на процеса, като устност, непосредственост и публичност гарантират възможността съдът правилно да прецени доколко изнесеното пред него действително съответства на действително осъщественото.
  5. Изискването за безпристрастност. Тези норми обезпечеват достигането на извънпроцесуалната истина – чл. 12, 13
  6. Достигането на вярно познание за фактите се обезпечава и от механизма на събиране на доказателства. Кръгът на доказателствените средства е така ограничен, че включва само такива източници на информация, коити са достатъчно надегни. Трябва да се посочи приоритет, който З дава на писмените доказателства заради начина, по който те възпроизвеждат фактите.
  7. Извънпроцесуалната истина се гарантира и от начина, по който съда следва да обсъжда събраните факти и доказателствен материал – чл. 188 ГПК в тяхната пълнота, взаимна зависимост и всестранност. Ако някое от тези процесуални изисквания не е спазено, решението спада към неправилните, порочни решения и актове, които подлежат на отмяна чрез съответните процесуални способи.

Критерият е действително осъществените факти извън процеса и независимо от развитието му, което се сочи и обезпечава от такава негова организация, в която при изясняване на фактите активна роля има и органа по защита, въпреки отмяната на чл. 129 (1) ГПК. Съществуват гаранции, че извънпроцесуалната истина ще бъде постигната.

ПРИНЦИП ЗА ДЕМОКРАТИЗЪМ В ЗАЩИТАТА (ПРИНЦИП ЗА СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ). Този принцип е познат на всички правни клонове. Изразява се в достъпност на защитата за този, който се нуждае от нея и хуманност на санкцията за правонарушителя. Аспекти на принципа:

  1. Задължителна адвокатска защита, която позволява и социално слабите лица да потърсят защита от съответния орган за защита на правата си. Цената на тази защита не е голяма – 4% от цената на иска , колкото е и държавната такса. Системата за освобождаване от такси и разноски в определен случай, за определено лице, за определени дела.
  2. Лирсата на процесуален формализъм. Действията са устни. В някои случаи е необходима обикновена писмена форма за валидност, но е поправима.
  3. Бързината е гаранция да ефективност. Сроковете обаче, съдържащи се м закона и имащи отношение към бързината, са инструктивни. Сновото изменение се предвижда жалба за бавност и и иск в проекта – по желание на ищеца за определена категория дела, да се провежда бързо производство, при спазване на всички гаранции.

Хуманността на санкцията най-добре личи при изпълнителния процес. Там санкцията най-силно засяга правна сфера на нарушителя. Хумаността се изразява в това, че само имуществото на длъжника е обект на принудително изпълнение и то само секвестируемото имущество. Другите санкции при другите способи са еквивалентни на нарушението и се изразяват във въздействие, което не може да се квалифцшра като засягащо статуса на лицето, за да бъде нехуманно.

Всички принципи се намират във взаимодействие помежду си, при което се съчетават в провните си форми. Взаимно си служат за баланс в проявните си форми. Проявните форми на един принцип са гаранция за провеждането на други и обратното, на които е подчинена цялата ередба и самия механизъм на процеса.

в) Проявления на основните начала в различните производства и отделните техни фази

Здравейте!

Ние имаме собствено приложение в Google Play Store, където са качени нашите лекции за държавни изпити, юридическа правоспособност, курсове, статии, права и новини.

Натиснете картинката, за да бъдете отведени до Google магазина или посетете следния линк > google play.

 

безплатно приложение за правна помощ

 

%d блогъра харесват това: