45. НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ

Въпрос № 45

НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ

А) Понятие и видове фактически състави.

Б) Понятието основание при неоснователното обогатяване.

В) Връщане на даденото без основание, при отпаднало и несъществено основание. Искове за такова неоснователно обогатяване, което е настъпило чрез престация, пряко от солвента на акципиента, но тази престация се е оказала без основание и затова ще трябва да бъде върната, да бъде репетирана, реституирана на солвента.

Правна уредба

Чл.55 – 58 ЗЗД. Тези текстове уреждат веднъж хиипотезата, фактическият състав от който възниква кондикционната претенция и втори път съдържанието на тази пхретенция, на правотношението, на задължението на акципиента да върне нещото, какво да върне да даде на солвента.

Фактическият състав е уреден в чл.55 ии 56 ЗЗД. Специални правила относно съдържанието на задължението на обогатилия се се съдържат в чл.57 и 58 ЗЗД.

Чл.55

“Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.”

Чл.56

“Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора.”

Чл.57

“Ако се дължи връъщане на определена вещ, получателяят дължи плодовете от момента на поканването.

Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е уузнал, че я дължи без основание, той дължи действителната и стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете.”

Чл.58

“Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза.”

Чл.59

“Вън от горните случаи всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да муу върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.”

“Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Хипотезата на чл.55 съдържа три ФС, пораждащи кондиикционни вземания, кондикционни претенции.

1. Престирано и получено от акципиента без основание * condictio sine causa * Понеже основанието е валидното правоотношение ще се изправим пред тази хипотеза, когато въобще няма валидно правоотношение между солвента и акципиента, което оправдава престацията на солвенса и задържането и от страна на акципиента. – когато сме престирали нещо по един нищожен договор; – когато сме престирали нещо въобще без договор;
2. Неосъществено основание /condictio causa data non secuta/ – една неосъществена кауза:

• престиране по един договор под отлагателно условие, което не се е сбъднало;
• предварително престиране с оглед сключването на един договор, който се оказва несключен;
• дарение с оглед бъдещия брак между две лица, който брак не се осъществява.

3. Престиране с оглед отпаднало основание /condictio ad casam finitam/: искане за връщането на това, което сме дали с оглед на основание, което вече го няма. Задължението, основанието като задължение и правоотношение е съществувало към момента на даването, но впоследствие то е било прекратено с обратна сила, така че се оказва, че когато сме платили всъщност сме платили нещо, което не съществува:

• платили сме по една унищожаема сделка и тя е била унищожена;
• при сбъднато прекратително условие по отношение на задължението, което сме изпълнили;
• при разваляне на договора с обратна сила – всъщност ние нямаме друго правило, по силата на което ще уредим реституцията при развален договор, освен чл.55 ЗЗД – ФС на тази хипотеза е отпадането с обратна сила на задължението на валидното правоотношение, което иначе крепи разместването и позволява на акциипенат да запази полученото от солвенса.

Трябва да се подчертае обаче, че реституциите при недействителни договори у нас са легално изведени в чл.34 ЗЗД. Навремето това бе направено с оглед конкуренцията между конфискация и реституция, за това да не се прилага общия текст на чл.55, а да се прилага чл.34 – сега е махната конфискацията, но текстът си звучи:

“Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е получила от нея.”

Този текст е специален по отношение на чл.55 ЗЗД, защото текстът на чл.55 се отнася не само до недействителни, но и до други, разгледани вече случаи. Така че реституцията, кондикцията във връзка с нищожен или унищожен договор ще се урежда от чл.34, а не от чл.55 ЗЗД. С признаването на договора за нищожен едва тогава възниква кондикцията, което значи че възникват едновременно две насрещни кондикции и може да се приложи възражението за неизпълнен договор в по-тесния му обем.

Чл.55 /2/ “Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.”

Втората алинея на чл.55 създава едно отрицателно условие или по-скоро една хипатеза, при която кондикцията при условие на чл.55 /1/ е изключена. Когато имаме плащане без правно задължение, без тази правна обвързаност, която схващаме като основание за плащането и която изключва неоснователното обогатяване, но въпреки това не можем да искаме връщането, въпреки това кондикцията е изключена.

Изпълнилият нравствения си дълг съзнателно няма кондикцията. Какво е нравствен дълг ?

Нравствен дълг е част от голямата група на естествените задължения, пример за тях. Естествените задължения са изродените, несъвършените задължения: напр. погасено по давност вземане – с погасена претенция и длъжникова отговорност; задълженията, погасени поради несъстоятелност и конкордат – когато е обявена една несъстоятелност и тя приключи с осребряване на цялото имущество на длъжника-търговец всички негови кредитори участват в тази несъстоятелност и се удовлетворяват съразмерно с това, което се е получило от осребряване на имуществото. На практика те пият за част от вземането си една студена вода. Тази част обаче се погасява правно и те вече няма как да я претендират, защото длъжника /дружеството/ е ликвидирано или обяявеният в несъстоятелност и ликвидация търговец е загубил търговското си качество, ако е бил едноличен търговец. Но тази останала част тежи като един естествен дълг върху търговеца. По същият начин когато несъстоятелността е била предотвратена чрез един конкордат, който е един договор между кредиторите и лицето, чиято несъстоятелност се търси или което може да бъде обявено в несъстоятелност, там също се правят някакви отстъпки и се намаляват при някакви условия вземанията, които се претендират и се разсрочват. Частта, с която са намалени се оказва в същото положение на естествени задължения.

Извън тези задължения, които излиза, че някога са били съвършени, истински правни задължения, снабдени с претенция и отговорност има и задължения, които са се смятат въобще естествени и никога не са имали претенция или отговорност, т.е. били са един дълг на чест. Такива са задълженията от игра на карти и залог.

Изглежда обаче модерното право към категорията на тези изброени естествени задължения, които по някакъв начин са уредени прибавя и нравствените задължения – такива, които не съществуват като правни задължения въобще.

Според Анри Капитан естествено задължение има всякога, когато някой е задължен да плати не под принудата на правото, и не зада прояви щедрост и направи дарение, а за да изпълни повелята на един дълг на съвест и чест.

Апостолов: в модерното право естествените задължения не са нищо друго освен нравствени задължения и тяхното единствено правно действие е soluti retentio, възможността да бъде задържано това, което е дадено като изпъленние на едно естествено задължение, или отказът на закона да даде кондикция за връщане на това, което е дадено в изпъление на едно естествено задължение.

Чл.142 /2/ от стария ЗЗД е имал следният текст: “Повръщане не се допуска за естествени задължения, които са доброволно платени” Оказва се обаче, че съществува една значителна разлика между този отменен вече текст иднешния текст на чл.55 /2/ ЗЗД. Единият говори за естествени задължения въобще, при това за доброволно, а не за зорноволно платени задължения, макар тълкуването му понякога да се доближавало до онова, което днес ще трябва да схващаме по чл.55, а днешният текст говори за съзнателно изпълнен нравствен дълг. В този смисъл днешният текст е по-близък до $ 814 BGB, който също въвежда понятието за нравствен дълг и говори за естествено задължение. Разликата между двата текста на ЗЗД може да се разбере като се има предвид правилото на чл.118 ЗЗД.

“Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла.”

Оказва се, че за тези естествени задължения, които са погасени по давност ние имаме специален текст и режим. Разликата в отношението на законодателя е очевидна: погасеното по давност задължение, ако е изпълнено доброволно, независимо от това – съзнателно или не, независимо от това дали се знае, че можете да се позовете на давността, но не сте се позовали, защото това е обидно искате да го платите като дълг на чест, или просто не сте знаели, че можете да се позовете на тази давност нещата са безразлични: този който плаща доброволно погасения по давност дълг плаща валидно. Обратно – за да е изключена кондикцията по отношение на други естествени задължения, и в частност на моралните, на нравствените задължения, ще трябва по чл.55 /2/ другата страна да установи, че ние съзнателно сме изпълнили един нравствен дълг. Ако по погрешка сме изпълнили един нравствен дълг, смятайки го за валиден, за парвен дълг тогава ще можем да имаме кондикция.

Какво се разбира под нравствен дълг?

Това ще е даването на нещо, което правим съзнателно знаейки, че не сме длъжни правно да го дадем, съзнавайки освен това, че не правим дарение, проявявайки щедрост, а единствено, за да изпълним една повеля на чест и нравствен дълг и съвест.

Класически пример за такива задължения на чест и съвест е задължението на родителите да поддържат децата си, да им подсигурят възможности за просперитет, независимо от това на колко години са децата. Издръжката се дължи до 18 години, но имат морален дълг да ги поддържат докато могат. Така не могат да искат парите, дадени на децата напр. за да учат като дадени без основание. Друг пример за нравствен дълг е трамвая и контрольора с изплатената глоба.

Чл.56

“Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора.”

Този иск може да се нарече condictio indebiti в тесния смисъл на думата. По какво той се различава от плащането без основание, ил ис оглед на отпаданало основание, от исковете по чл.55. По чл.55 солвенсът дава нещо на акципиента, но той не е негов длъжник, а акципиентът въобще не е кредитор, той не е ничий кредитор, между тях не съществува облигационна връзка.

По чл.56 солвенсът плаща един дълг, който действително съществува по отношение на акципиента, който е кредитор, но той е кредитор не на солвенса. Всъщност солвенсът плаща едно съществуващо задължение, което не е негово, а на трето лице. Плаща го обаче поради грешка, мислейки, че то е негово – напр. наследникът плаща дълговете на наследството и се оказва, че не е наследник, защото нямал запазена част и е открито завещание, с което наследник е някой друг. Така той е платил дълговете на този друг наследник, погрешно смятайки че те са негови. Тълкуването на текста стига дотам, че разглежда като релевантна не само т.нар. извинителна грешка, т.е. грешката във фактите, но понякога и грешката в правото. Нужно е да съществува грешка защото ако солвентът не смята, че този дълг е негов той всъщност ще плати по чл.73 чуждия дълг, защото иска да погаси тъкмо чуждия дълг. Когато по погрешка смятаме един чужд дълг за свой и плащаме, за да погасим своя дълг сме в хипотезата на чл.56 ЗЗД.

Последицата: солвенсът може да иска, има кондикция по отношение на акципиента, който се е обогатил неоснователно може би, но по-скоро защото солвенсът е неоснователно обеднял, т.е. дал е нещо, което той не дължи. Тази кондикция ще се окаже парирана тогава, когато в следствие на плащането кредиторът също така добросъвестно е приел, че получава плащане от длъжника си и е унищожил документа /или му я дава/ и мв другата хипотеза – е освободил обезпеченията на дълга. В такъв случай е несправедливо да искаме от кредитора да ни върне това, което сме му дали, защото всъщност ние погасяваме едно негово право, което обаче не е към нас, а към някое друго лице, което е длъжника и ние сме в грешка. Тогава кондикцията е изключена, но за да не остане солвенсът неоснователно обеднил се законът казва: кондикцията е изключена, но солвенсът встъпва в правата на кредитора, защото той го е удовлетворил, но е дал нещо, което не е трябвало да дава. Дали е налице суброгация в случая – може би да, ако гледаме на суброгацията като на една законна цесия. Всъщност излиза, че кредиторът го поставя в собствените си права, все едно му цедира правата си срещу истинския длъжник. Като оставим настрана обезпеченията, които в едната хипотеза се оказват погасени или поне някои от тях са паднали истинският смисъл на правилото е, че при липсата на уреден иск по 59 ЗЗД може да се окаже, че солвенсът няма някакъв пряк иск по отношение на обогатилия се посредством товаплащане истински длъжник. Затова законът предвижда, че солвенсът получава претенцията, иска на кредитора, встъпва в неговите права.

Чл.57

“Ако се дължи връщане на определена вещ, получателяят дължи плодовете от момента на поканването.

Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я дължи без основание, той дължи действителната и стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете.”

Този текст е силно оспорван теоритически. Според Василев този текст следва да се считал мълчаливо отменен от чл.108 ЗС, който е по-нов. И понеже урежда същото чл.57 е излишен, всъщност защото чл.57 уреждал не кондикция, а ревандикационен иск. Тази теза е критикувана правилно от Големинов: чл.57 не е излишен защото може да не са налице предпостваките за петиторния, за ревандикационния иск, в частност възможно е солвенсът да не е собственик на вещта, която е дал и тогава той няма да може да си я иск с иска по чл.108. Това е вярно, но не е решителен аргумент срещу тезата за мълчаливото отменяне на този текст – тезата, че 57 урежда всъщност някакъв ревандикационен иск е инспирирана от състоянието на старото европейско обичайно право. То не е признавало ревандикация на движимости. Впоследствиее то я е признало, т.е. иск на собственика на движимата вещ срещу лицето, което я държи само когато тя му е отнета чрез кражба. Оттук и правилото на днешния чл.78 ЗС. От същия принцип да се въведе ревандикация за движими вещи в по-ограничени от недвижимите имоти размери еинспириран и actio spoli, владелческият иск по чл.76 ЗС: владелецът на движима вещ може да я иска от този, който му е отнел владението само, ако това е станало с насилие, или по скрит начин. Така че тезата, че чл.57 урежда всъщност ревандикационен иск се оказва неоригинална. Всъщност обаче модерното право познава ревандикация на движимости и въпреки това са се намерили доста французи, които са виждали в това едно повторение и са го разглеждали като ревандикационен иск. Тезата на Василев е едно заблуждение, което не е и негово. Но чл.57 е необходим само защоот за него не са необходими предпоставките на ревандикацията. Разглеждайки го като ревандикациеонен иск ние всъщност го разглеждаме като основание за една кондикция, като основание на претенцията за връщане на вещта, а чл.57 няма тази функция, той не урежда основанието на една кондикция, той не ни казва, че могат да се връщат и вещи /нещо, което е очевидно когато четем чл.55, който пък не ни казва, че не могат да се връщат вещи, не казва този, който е дал нещо/. Така че основанието на кондикцията за връщане на вещи чл.55, но чл.57 ни дава правилото, което урежда съдържанието на тази кондикционна претенция, съдържанието на задължението за връщане, какво се връща, когато се дължи една вещ: вещта в натура, ако я има, че не се връщат плодовете, ако акципиента не е в забава, какво става когато вещта е отчуждена, когато тя е изразходвана. Всъщност се оказва, че става въпрос за съдържанието на претенцията, а не за нейното основание. Ревандикационният иск е искът на собственика срещу владеещия несобственик, докато правилото на чл.57 във връзка с 55 може да бъде приложено успешно и ако лицето срещу което вие предявявате иска не е вече във владение, не е в държане на тази вещ. Тогава ще искате нейната равностойност и то по правилата, а именно, ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание – той дължи действителната и стойност или получената за нея цена, когато тя е по-висока. Но ако вещта е погинала, или вещта е изразходвана преди поканата, т.е преди акципиентът да е в забава той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете. от тази гледна точка става ясно, че чл.57 няма нищо общо нито с ревандикационния иск, нито ни дава ключ към въпроса могат ли да се искат вещи с кондикция – той просто ни казва какво е съдържанието на правото, когато вещта е изразходван и кога можем и кога не можем да искаме плодовете. Вярно е обаче, че чл.73 ЗС урежда подобни отношения: отношенията между владелец и собственик и тези два текста не напълно съвпадат по разрешения: би било добре, ако биха съвпадали, защото макар хипотезата на чл.73 да е по различна и дза урежда възраженията по един ревандикационен иск то все пак поради разликата, която се чувства би могло да се получи така, че от това как е заведен иска да зависи последицата по отношение на акципиента /дали срещу него се води вещен или кондикционен иск/. Това напрежение трябвада бъде преодоляно, а то е минимално по законодателен или тълкувателен път а не чрез твърдението, че чл.57 е излишен.

Чл. 57 ЗЗД не урежда основанието на кондикцията, а урежда съдържанието на задължението за плащане, тогава когато неоснователно е получена една вещ.

Чл.58 ЗЗД – той също не урежда основание на кондикция, а казва какво може да се иска чрез една кондикция, отправена срещу недееспособен. Когато се дължи връщане от недееспособен от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Никой не се пита излишен ли е текстът и не се пита може ли да се кондицира срещу недееспособен. Очевидно е, че може защоот искът за връщане на даденото без основание не е нито деликтен, не е проява на някаква отговорност, поради което във фактическия му състав няма проява на такива факти като вина, противоправност и т.н. Следователно двата текста уреждат не основание на кондикциите, а съдържанието на това, което може да се иска чрез нея в някакви специални хипотези: на неоснователно дадена вещ и на недееспособен акципиент.

Имаме правила относно това, какво се връща когато искаме връщане от недееспособен и какво се връща, когато искаме връщане на вещ и тази вещ я няма вече или какво става с плодовете. Липсва общо правило за размера на кондиксцията по чл.55 в общия случай напр. на парични задължения, когато някой е дал другиму пари без основание или с оглед на отпаднало и т.н. основание. Какво ще се връща: капиталът, лихвите, отгога ще се дължат лихви. ЗЗД не дава отговор. В стария чл.52 е бил уреден: когато акципиенсът е недобросъвестен той дължи капитала на това, което е получил и лихвите от деня на плащането. На практика това е едно конкретно приложение на принципа, че крадецът е винаги в забава – не е нужно да поканваме акципиенса, не е било нужно да го поставяме допълнително в забава, ако той е недобросъвестен при получаването /знае, че получава нещо без основание/ той си е в забава и дължи лихвите върху капитала независимо от поканата. A contrario: когато е добросъвестен той ще дължи лихвите от момента, в който ние сме го поканили, т.е. сме го поставили в забава. Такъв текст днес липсва. От гледна точка на по-общо положение и от гледна точка на принципа, че крадецът, делинквентът е винаги в забава, макар че не сме изправени пред деликт може би можем да прилагаме това правило и към акципиенса, когато е добросъвестен. Проблемът е в това, че въпросното правило за забавата без покаан при извъндоговорно задължение е отнесено от чл.54 /3/ единствено към непозволеното увреждане. При задължения за непозволено увреждане длъжникът изпада в забава и без покана. Това не ни дава основание да разширяваме този изричен текст и към други случаи. Следователно няма да можем да приложим и за акципиенса правилото за крадеца. Следва на практика, че акципиенсът, когато е получил неоснователно пари ще дължи лихви върху тях от деня, в който ние сме го поканили и е изпаднал в забава, т.е. откогато сме го поканили да ни върне онова, което неоснователно е получил, откакто сме предявили кондикционната претенция извънсъдебно, чрез покана, или ако не е имало покана – откогато сме предявили иска. Липсата на специални правила относно паричните задължения създават празнота, която няма как да се преодолее във вреда на акципиенса

Г) Общ състав на неоснователното обогатяване(59 ЗЗД).

Субсидиарният иск actio de in rem versa /правото по чл.59 или искът в материалния смисъл на думата по чл.59 ЗЗД/.

Чл.59

“Вън от горните случаи /кондикциите/ всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго длъжен е да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването.

Това право възниква когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.”

Правилото е субсидиарно.

Текстът на чл.59 легално узаконява actio de in rem verso и заедно с това легално възприема неоснователното обогатяване като принцип.

Като принцип правилото на чл.59 обаче е субсидиарно и се изключва от всички останали хипотези на връщане на едно неоснователно обогатяване – в този смисъл то има остатъчна компетентност, запълва дупките, които са останали в законодателството и не са покрити от специални текстове.

Предпоставки

1. Трябва да е налице обогатяване
2. Трябва да е налице обедняване

III. Да има връзка между тях

Текстът не говори изрично за връзка, но от самия факт, че всеки който се е обогатил лично за сметка на другиго или някой е обеднял за сметка на обогатяването на другиго говори, че между обедняването и обогатяването трябва да има някаква връзка: “за сметка на обедняването на друг”.

Тези предпоставки обаче са твърде общи – тях можем да открием на практика в редица други текстове / в специалните, които изключват приложението на чл.59/, както бихме могли да ги открием и в кондикциите, макар нещата там да са насочени по-скоро към формалното разместване, към престирането, а не към резултата единият да е станал по-богат, другият – по-беден.

Реален фактически състав на чл.59: от общият принцип трябва да извадим хипотезите, които законът изрично е уредил. Те са много. Тези хипотези всъщност биха ни показали, че съществува пренципа на actio de in rem verso, дори и да го нямаше чл.59 в ЗЗД. Те ни помагат да възприемем този иск като едно обичайно правило тогава, когато не го е имало като легално закрепен текст.

Някои примери на специални искове:

1. Чл.55 ЗЗД
2. Чл.56 ЗЗД
3. Чл.73 ЗС – ликвидацията между отношенията между владелеца и собственика – подобренията – който има иск по чл.73 ЗС няма иск по чл.59 ЗЗД
4. Чл.421 ЗЗД – менителнично неоснователно обогатяване
5. Чл.127 /2/ ЗЗД – регрес на платилия солидарен длъжник към останалите солидарни длъжници
6. Чл.155 /2/ ЗЗД – регрес на реалните поръчители, суброгацията на реалните поръчители
7. Чл.143 ЗЗД – регрес на личния, нормалния поръчител
8. Чл.344 ЗЗД – регрес на застрахователя срещу делинквента, който е причинил застрахователното събитие като трето лице
9. Чл.54 ЗЗД – регрес на платилия обезщетение за чуждото виновно поведение
10. Чл.49 ЗЗД – регрес на този, който е платил обезщетение на увредения от лицето, за което той отговаря /работодателят и работниците при или по повод на извършваната работа/.
11. Обратните искове при несъвършено двустранните договори в тази им част, в която те разглеждат връщането на разноски:
12. чл.245 ЗЗД при заема;
13. чл.254 ЗЗД при влога;
14. чл.285 ЗЗД при поръчката.
15. Чл.364 ЗЗД – претенцията на съдружника в гражданско дружество за разноските, които е направил за сметка на дружеството
16. Може би забраната за лъвско дружество в материята за гражданското дружество
17. Чл.28 СК – правилата за определяне на по-голям дял от съпружеската имуществена общност
18. Чл.29 СК – претенцията за дял от личното имущество на другия съпруг при развод
19. Чл.12 /2/ ЗН – приносът на наследника, който е увеличил приживе на наследодателя стойността на наследственото имущество
20. В някои случаи ще трябва да съобразим и някои от правилата на гестията, която макар да не е неоснователно обогатяване съдържа специални правила, които касаят тази материя.

Всички тези правила се изключват, т.е. взимат нещо от приложното поле на чл.59 ЗЗД и като специални дерогират неговата хипотеза, защото имат повече признаци и в тези случаи ще можем да искаме изравняване и връщане на основание на тези специални текстове, а не на основание на чл.59 ЗЗД.

Този отрицателен подход за очертаване на приложното поле на чл.59 ЗЗД е невъзможно да се направи изчерпателно и не ни обяснява какво точно представлява основанието на чл.59 ЗЗД. В известна степен все пак той веднъж ни показва реалното му приложно поле и на второ място от могото конкретни случаи бихме могли да схванем принципа и евентуално да го тълкуваме не толкова в светлината на изключенията. –––

Обедняването, имущественото разместване не се дължи на пряка престация от страна на солвенса към акципиенса, нямаме даване без основание. Механизмът на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД е по-усложнен, той може би ни прилича на това, което става при скачените съдове. Тук нещо е станало, не е дадено пряко, не е изпълнено едно несъществуващо или отпаднало задължение или нещо подобно /нравствен дълг/, както е при кондикциите.

Какво означава “обогатяване”?

Обогатяване е налице:

1. При увеличаване на актива – обогатилият се е придобил нови права или е увеличена стойността на досегашните му права /върху парцела е построена къща, тя е боядисана, в банята са сложени мраморни плочи/
2. При намаляване на пасива – някои е платил моите задължения и с това аз съм се обогатил, макар да не съм придобил един нов актив, но имуществото ми е нарастнало, защото е намален пасивът ми.
3. Спестяване на разходи – спестил съм разходите, които иначе трябваше да направя, за да постигна това състояние, което сега ми падна отгоре, но за сметка на разходи, които е направил някой друг.

Обогатяването трябва да бъде имуществено. Ако за първите две хипотези това очевидно е така, защото имуществето се състои от оценими в пари права, то за третата хипотеза /спестяване на разходите/ изискването обогатяването да е имуществено придобива едно по-самостоятелно значение. Може сериозно да спорим и дори да стигнем до изводи, че не е налице имуществено обогатяване когато са спестени разходи заполучаването на нещо, което ние иначе никога не бихме си позволили: нямаше да направя тези раходи, за получаване на това удоволствие, което сега ми падна свише на базата на чужди разходи. Ако е така излиза, че аз не съм се обогатил, защото не съм спестил реални разходи, които щях да направя – нямаше да ги направя тези разходи. В такъв случай се оказва, че обогатяването ми не е толкова имуществено, колкото емоционално /изпитал съм някакво удоволствие, без да правя разходи, но ако трябваше да правя разходи, никога нямаше да си позволя да изпитам това удоволствие/. Пример на Йеринг: казус 127: Филип Надлер от Нюрмберг поискал да зарадва брат си Петер Надлер от Манхайм като му изпрати неочаквано едно голямо буре бира, произведена в пивоварната Таугер. Поради непълен адрес бурето било изпратено на името на Петер Надлер в Нюрмберг, но се оказало, че там под това име има няколко лица и в крайна сметка бурето стигнало до Надлер, който обаче не е брата. Последният, като получил бурето и платил дори 4 марки за превоза, много се зарадвал и го изпил. Като разбрал какво е станало Филип предявил иск за неоснователно обогатяване срещу него. Между многото възражения, които е направил Петър решителното било: аз не съм се обогатил имуществе но, аз не съм спестил разходи, защото аз никога не бих си позволил 21 литра такава бира и още повече да черпя с него приятелите си. Аналогичен пример, приписван на съветската практика /стр.145 – Големинов/: един театър организира чрез гастроном разпращането на скъпи новогодишни подаръци, фини питиета на някои от най-известните артисти в този театър. По погрешка обаче едно от тези питиета попаднало в лице със същото име и също така работило в театъра, но било осветител, а не артист. Според Големинов, без да цитира съдебно решение съветският съд е възприел възражението на осветителя, че не е спестил никакви разноски, защото никога не би си позволил да си купи такова питие и това, с което се е обогатил е удоволствието от изпиването на питието, а не – разноските, които би направил, и които никога не е смятал да прави. Излиза, че съветският съд е приел тезата на Йеринг и разумно е приел тезата, че не е налице обогатяване, макар някой може би да се е обеднил и е изключил иска за неоснователно обогатяване.

Конов: не е сигурно, че това е реално решение, възможно е и да е едно модернизиране на примера на Йеринг.

Какво означава “обедняване”?

1. Във всички случаи обедняване е налице, когато имаме намаляване на актива на имуществото на обеднилия се /на условно наречения “солвенс”, тъй като тук нямаме пряка престация/. Нещо излиза от актива на обеднилия се – той губи една вещ, тя се поврежда, изхабява, плаща нещо, с което намалява наличните си авоари.
2. Мислимо е дали пропуснатото увеличение на актива не представлява също едно релевантно обедняване. Спорна хипотеза: дали е релевантно за неоснователното обогатяване пропускането за увеличение на актива. Идеята, че еоснователното обогатяване ще трябва да покрие и тази хипотеза на обедняване, защото икономически безспорно е налице обедняване до известна степен се инспирира от смешението между гражданската отговорност за вреди и неоснователното обогатяване. Пропуснатата полза, пропуснатото увеличение на актива, lucrum cesans е елемент от подлежащите на обезщетяване вреди, той е релевантен с оглед отговорността, с оглед неподволеното увреждане или договрното неизпълнение, а неоснователното обогатяване не е отговорност, а нещо друго. Все пак е налице икономическо обедняване и понеже някои специални текстове, напр. чл.28 СК или чл.12 /2/ ЗН изглежда да намекват тъкмо за такова пропускане на увеличението на актива може би при тълкуването на чл.59 ЗЗД би следвало да съобразяваме тази възможност. Обаче това трябва да става твърде внимателно – не може просто поради тази причина, a priori да кажем, че пропуснатото увеличение на актива е релевантно за чл.59 обедняване, но ако се замислим, може би случаите, в които това би било налице са доста спорни. Големинов като такъв случай представя хипотезата за безвъзмездно дадени услуги, за които иначи трябва да се заплаща, т.е. да се направят разходи и тези разходи общо взето за по силите на обогатилия се. Конов: скептицизъм относно това, че ако само са спестени разходи, а някой е направил услуга, без да получи тези пари ще е налице неоснователно обогатяване или поне релевантно обедняване, което да даде основание на иска. Но примерът би могъл да бъде представен и в по-друга светлина: мой колега ме хваща в кафенето и захващаме спор по правен въпрос. На мен ми е приятно, в хода на дискусията аз правя един анализ на зададената от него ситуация, тълкувам релевантните, приложимите към него правни норми, намирам неговите последици, т.е. решавам го и заедно с това намирам и начинът по който, като се извършат други правни действия тези последици биха могли да бъдат променени, където намирам конструкцията, в която можем да достигне до един резултат, който е различен от първия и който се оказва, че е в полза на някое от хипотетично посочените лица в казуса. Свършва пиенето на кафе, но се оказва, че колегата ми ме е изпитал в този спор, аз съм му дал акъл и с този акъл той решава казуса на своя клиент, в резултат на което той решава казуса на своя клиент и получавайки хонорар в размер на 100 000 лв. увеличава имуществото си. Мога ли да предявя иска по чл.59 ЗЗД? Възможността е съмнителна, защото откакто юридическите знания могат да се продават или поне да хранят всички се пазят да говорят по правни въпроси. Но обогатяване безспорно има, но дали то е за моя сметка, дали аз обеднях с това, щях ли да взема тези пари – не, защото задалият казуса на е мой клиент. Верно е, че моя колега би могъл да получи парите, но аз в конкретния случай нямам никакво основание да очаквам, че ще получа пари за спора, който водя. Така че можеда се окаже, че нямаме релевантно обедняване в случая, макар че е налице обогатяване и претенцията по 59 ЗЗД би била изключена. Друг пример ни дава акад. Василев: храненикът, този, който го гледат без да е осиновен, защото е сирак увеличава имуществото на неговия благодетел, в чиято къща живее, защото му работи на частните ниви. Срещу това той получава само подслон и храна, а принаденият продукт в стопанството на благодетеля му изглежда да е доста по-голям. налице е обогатяване. От друга страна обаче, ако храненикът не беше храненик и не полагаше труд в частното стопанство на благодетеля си, а би отишъл да работи някъде щеше да получава заплата или дял, което би било повече. Този пример изглежда е на границата на релевантността, защото възможността да се получи повече, ако се живее не при благодетеля, а работи в ТКЗС изглежда много по-реална и по-сигурна. Така че в този случай може би едно такова обедняване, изразено в пропускане на увеличаването на актива ще се окаже релевантно.

В заключение пропуснатото увеличение на актива дали е релевантно или не се оказва твърде деликатен въпрос. Конов не предлага окончателно решение, което не е и необходимо, защото обедняването не е достатъчно, за да удовлетвори изискванията на фактическия състав, трябва да съществува и обогатяване и връзка между тях. А и в тези гранични хипотези, това което е окончателно за конкретния случай ще реши въпроса е всъщност здравото за право и справедливост, за здрав смисъл, което юристите ще проявят в конкретния случай. Вярно е, че това не се култивира лесно.

Материята при извъндоговорните задължения е хлъзгава по няколко причини:

4. нямаме договор, който да ни покаже каква е волята на страните и който да тълкуваме съгл. правилата на чл.20;
5. уредбата е винаги доста обща, принципна, гъвкава и разтеглива;
6. нерядко в конкретните казуси са намесени значителни интереси и се намесват и други усложняващи фактори.

Няма азбукарска, приложима винаги истина.

3. Мислимо е увеличаване на пасива, като форма на обедняване. Тази форма на обедняване също е спорна в релевантността си за чл.59 ЗЗД. В повечето случаи релевантно е незадължаването на пасива, което може да доведе до погасяване на чуждо задължение, както е да кажем пр иновацията и така до обогатяване на другия субект, а ефективното плащане, излизането на нещо от патримониума ва обеднилия се:
4. няма регрес този, който не е платил чуждия дълг, а само се е задължил;
5. няма регрес поръчителят за това, че е поръчител, ако не платил дълга вместо длъжника;
6. няма регрес /суброгация/ реалният поръчител, ако не са му продали имота или не е платил вместо длъжника, за да освободи този имот;
7. няма регрес солидарният длъжник към останалите солидарни длъжиник само защото е солидарен длъжник – ще има регрес само ако е платил дълга в повече от собствената си част във вътрешните отношения.

Все пак има и гранични хипотези, за които можем да се замислим: ако увеличаването на пасива на обеднилото се лице, т.е. обедняването като увеличаване на пасива пряко освобождава от някакви задължения обогатилото се лице и то по такъв начин, че изпълнението на задължението, което е легнало върху увеличения пасив, върху обеднилия се /за когото се питаме дали реално се е обеднил/ е от такова естество, че ще се изплаща дълго време и ще ангажира, ще блокира средства от този актив, ще ни направи по-предпазливи в харченето, значи ще ограничи възможностите да придобиваме други блага: тогава можем да се замислим и кажем – някой си е купил апартамент, а ние му изплащаме заема и поради изплащането на този заем, който още не сме платили изцяло, но и не сме в състояние ние на свой ред да си купим апартамент, теглейки втори заем, вече за наша сметка или спестявайки тези пари – тогава хипотезата ще е така гранична, както в случай с храненика и отново здравият смисъл и чувството за право и справедливост трябва да ни помогнат да решим въпроса.

Така или иначе безспорно релевантното обогатяване може да бъде и в трите форми:

11. увличаване на актива;
12. намаляване на пасива;
13. спестяване на разходи, които биха били /можем да очакваме, че ще бъдат/ направени.

Но обедняването като релевантни форми не е огледално на обогатяването. Безспорно релевантната форма на обедняването е:

14. намаляване на актива;
15. пропуснатото увеличаване на актива и
16. увеличаването на пасива са спорни като ралевентни форми. При съмнение по-скоро трябвада ги откажем, отколото да им дадем правно значение.

Връзката между обогатяване и обедняване

Тази връзка дава основание на претенцията de in rem vеrso. Тази връзка идва от изискването обогатяването да е станало за сметка на обедняването, но каква е по характер тя: болшинството автори, вкл. по-старите български такива /Берон/, както и по-старата пракрика /Анри Капитан/, приема, че връзката между обедняването и обогатяването е каузална. Тази теза се дължи до голяма степен на смешението на actio de in rem verso с реализирането на една отговорност /договорна или деликтна/. Там връзката между неизпълнението, респ. непозволеното увреждане и подлежащите на обезщетяване вреди е каузална. Вредите, неблагоприятните последици за увредения, за кредитора възникват като последица на увреждането, на неизпълнението и там деликтът, респ. неизпълнението е причината на тези вреди. В областта на неоснователното обагатяване нещата не стоят така. Неоснователното обогатяване не е правонарушение, за което се носи отговорност. Претенцията de in rem verso не е реализиране на една отговорност, не е поправяне на вреди, за да търсим тъкмо причинна връзка.

От друга страна твърдението, че връзката е причинна може да се обясни не само със смешението на институтите на неоснователното обогатяване и гражданската отговорност. Дори автори, които отричат това смешение по някакъв начин допускат инерция по отношение на каузалната връзка. Тази инерция може да се обясни с обстоятелството, че каузалната връзка между вредите и неизпълнението, респ. деликта и много повече изследвана в теорията и съдебната практика. Достатъчно е да си припомним делението на вредите на преки и косвени, различните теории за причинната връзка. Тъй като създалите се разсъждения ни харесват и ни се струват дълбоки без да искаме се опитваме да ги пренесем към друга област – на неоснователното обогатяване.

Истината е, че релевантната връзка при чл.59 между обогатяването и обедняването не би могла да бъде причинна. Не можем да кажем, че обогатяването е причина за обедняването или обратното. Доказателство за това е, че обогатяването и обедняването не са ни дадени в една необходима последователност, а е известно, че най-простото обяснение на връзката причина-следствие е темпоралната подреденост: причината винаги предхожда следствието. Докато при неоснователното обогатяване може да се окаже, или поне няма изискване на закона първо да е обогатяването, за да можем да кажем, че то е причина на обедняването или обратно.

От друга страна самият факт, че нещата могат да бъдат разместени във времевото си проявяване ни дава основание да мислим, че ако връзката е причинна ще се окаже, че те са взаимно обусловени. Вярно е, че за да имаме неоснователно обогатяване трябва да има налице и обогатяване и обедняване. Това обаче не означава, че обогатяването е необходимо условие на обедняването или обратно. Те са нормативно свързани в основанието на чл.59, но ако кажем, че едното е причина на другото, ще излезе, че обогатяването е необходима предпоставка на обедняването, но и обедняването е необходима предпоставка на обогатяването или с други думи, че те взаимно са каузални едно спрямо другото: че едното е причина на другото, но другото предизвиква първото, което е невъзможно да си го представим. От това става ясно, че тезата за причинния характер на тази връзка е във всички случаи една инерция на тълкувателите. Самият текст на чл.59, аналогичните му текстове, обичайният фактически състав на actio de in rem verso там, където не е легално запретен не изискват причинна, а някаква друга връзка.

Оспорването на тезата е заслуга на акад. Василев. Ч. Големинов подробно разглежда въпроса.

Каква е връзката?

Може да се определи като “особена непричинна връзка”. Това обаче нищо не ни дава. В какво се състои тази връзка?

Обикновено един и същи факт причинява и двете явления. При скачените съдове това,че водата в единия от тях се е понижила не се дължи на това, че водата в другия съд се е повишила – едното не е последица на другото, макар от някаква гледна точка да ни изглежда така. И двете размествания всъщност имат една обща причина: това че сме скачили двата съда, това че сме врътнали кранчето. Оказва се, че тази връзка можем да наречем по някакъв начин “генетична”. Обогатяването и обедняването имат общ факт, който ги “отпушва”. Тази връзка не е “по права линия”, не синът произхожда от бащата, не увеличаването на едното място произхожда от намаляването на другото, те са по някакъв начин са в “съребрена връзка” и имат общ праводател, общ родоначалник – “врътването на кранчето”.

Връзката не е причинна, тя не се изисква и от закона като причинна.

Друго, претендирано от теорията и практиката изискване към връзката между обогатяването и обедняването е:

Обедняването трябва да е пряка последица на обогатяването и обратно, т.е. те да са непосредствено свързани.

Какво значи “непосредствено” не е много ясно. В областта на отговорността не се прави някаква особена разлика между преки и непосредствени вреди, макар някога да са се опитвали да я правят.

Идеята за непосредственост би означавала имущественото преливане да не минава през трето казанче – това би било непосредственото обогатяване. Наистина това е така в областта на кондикционните искове, защото там става въпрос за една пряка престация, направена от солвенса към акципиенса, без тази престация да има основание. В областта на иска по чл.59 ЗЗД обаче тази непосредственост не е изискване на закона, тя отново е нещо притурено в повече, може би по аналогия с отговорността за неизпълнение или за деликт. Чл.59 не предявява такова изискване. Напротив: в много случаи се твърди, че можем да имаме и посредствено обогатяване, което ще бъде релевантно: напр. бабата дава издръжка на внучето, при жива майка. По този начин майката спестява някакви разходи, но това, което влиза и излиза директно е между бабата и внучето. Бабата обаче няма кондикция по отношение на внучето, защото изпълнява съзнателно един свой нравствен дълг. Този, който се е обогатил е всъщност майката и това е станало не непосредствено, а чрез детето и. Въпреки това този случай е безспорен за прилагането на иска по чл.59 ЗЗД: Р 30-47/74 I ГО признава иска на бабата по отношение на майката, която не изглежда да се обогатила пряко. Ако се замислим обаче можем да обърнем нещата и да кажем, че всъщност имаме налице пряко обогатяване, защото майката спестява разходи, издръжката, защото тази издръжка е дадена от бабата. Фактът “даване на издръжка”, “поддържане на внучето” е този, който отваря кранчето и на бабата изпада пенсията, а на майката се качва фонда “и аз съм човек”. Налице е всъщност едно пряко обогатяване. Друг пример схематично сочи Големинов: X плаща на А един несъществуващ дълг, но не със свои пари, а с парите на Y. Х няма иск срещу А, защото наистина А се е обогатил, но Х не е обеднял /защото не е дал нищо от себе си/. От друга страна Y нямал иск към Х, защото Х не се е обогатил. Тогава оставало да конструираме пряк иск, пряк actio de in rem verto между Y и А, при които наистина е настъпило някакво изменение: имуществото на А се е увеличило от недължимото плащане, а парите на Y са се намалили, защото с тях е платен несъществуващия дълг. Това според Големинов било пример за посредствено обогатяване. Конов смята, че този пример съдържа грешки:

17. едва ли ще търсим за кондикцията на отношение на А обедняване на Х, защото кондикцията е подчинена повече на даването на престацията, която е без основание, отколкото на идеята за това имуществено разместване;
18. да не говорим за това, че в крайна сметка плащането с чуждите пари може би дава основание да турсим обогатяване в смисъл, че съм се разпоредил с тези пари като със свои и ако бях се разпоредил със свои, щях да обеднея, а сега, понеже съм използвал чужди – съм спестил този разход и съм се обогатил.

Така или иначе, при всички тези условности безспорно е, че Y ще има срещу А иск за неоснователно обогатяване. Но компликацията, която се получава от спора трябва или не трябва обогатяването да е непосредствено за сметка на обедняването или обратно, или може да има и едно междинно звено е доста усложнена дори в учебникарските примери. В крайна сметка обаче чялата работа се изчиства, като приемем, че не съществува такова изискване за непосредственост /тръбите може да бъдат навити няколко пъти, дори да бъде прикачен още един съд, както и да се сложат множество кранчета, чието спиране или пускане да се окаже причината за разместването/. В крайна сметка при липсата на други правила, а искът по чл.59 бе субсидиарен, които да ни дадат някакво обратно преместване между отделните кранчета, ще се окаже в крайна сметка от значение и изменението на общото ниво в двата големи скачени съда.

Изискването за непосредственост следователно също се оказва изкуствено и заслугата за оборването му принадлежи на Василев и Големинов.

Твърди се също, че в т.нар. буржоазна доктрина все още господствала идеята за непосредственост – но в Германия не е така.

Съдържание на задължението за връщане

“Основанието” – това широко понятие, което въвежда акад. Василев като липса на валидно правоотношение, което оправдава имотното преливане е приложимо тук.

Когато обогатяването на един е станало без основание, “по друг начин”, вън от горните случаи, вън от престациите, за които ни дават кондикции , за сметка на другиго, длъжен е да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването.

Съдържанието на престацията следователно е обогатяването до размера на обедняването или обедняването, но не повече от обогатяването.

Всъщност двете неща са граници и ако искаме да се изразим по-ясно можед да кажем: “по-малката сума измежду стойността на обогатяването и обедняването”.

От гледна точка на ищеца, на кредитора, на обеднилия се той иска възстановяването на своето обедняване, но това възстановяване не може да надхвърли това, с което обогатилия се е обогатил.

От гледна точка на ответника, той всъщност е склонен да даде само това, с което се е обогатил, но в никакъв случай – не повече от онова, с което ищеца е обеднял.

Така претенцията коректно погледнато я ограничаваме до по-малката от двете стойности.

Към кой момент да преценяваме обогатяването като граница на иска?

Възможни са две теории:

1. Теорията за актуалното обогатяване – състоянието на имуществото, на обогатяването към момента на ликвидация на отношенията, т.е. към момента на предявяване на претенцията за неоснователно обогатяване.
2. Историческото обогатяване – стойността, която е получена в имуществото на обогатилия се към момента на получаването и или в друг един момент, когато тя е била по-голяма.

Буржоазните кодификации и тяхната съдебна практика излизат от идеята за актуалното обогатяване: $ 818 /3/ BGB – обогатилият се не дължи, ако към датата на иска той вече не е обогатен. Но текстът продължава и казва, “но отговаря, ако изчезването на имуществената стойност, изчезването на обогатяването е станало след като той е бил вече поставен в забава, след като е настъпила висящността и това изчезване се дължи на неговите действия. Напр. изял ябълката, след като сме си я поискали или съборил къщата, когато вече сме тръгнали да ревиндицираме имота и т.н.

У нас до този извод може да се стигне чрез правилото на чл.57 ЗЗД:

“Ако се дължи връщането на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.

Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната и стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете.”

От него се изважда аргумент в полза на теорията за актуалното обогатяване. Всъщност текстът на чл.57 се отнася до кондикциите, но поради липсата на специално правило по чл.59 и настояването, че искът не може да надмине обогатяването, би следвало да го имаме предвид. Но въпреки всичко, при наличието на такъв светъл пример от чуждото право и при наличието на чл.57, който може да ни даде опора, въпреки и стария ЗЗД у нас Големинов, а и някои съдебни решения приемат обратния възглед: че релевантно е историческото обогатяване, т.е. стойността на обогатяването към момента на настъпване на разместването. Конов: принципът трябва да бъде актуалното обогатяване, защото иначе бихме взели нещо, което не съществува към момента у акципиенса. Все пак, тълкувайки и в светлината на чл.57, ако намаляването на обогатяването, изчеването на ползата е станало при недобросъвестен акципиент, след като е бил поканен за връщане, след като знае, че държи нещо, което не му се следва и това е станало с неговите действия – в такъв случай бихме могли да се върнем към един по-раншен момент. Рабира се ще се върнем към този раншен момент при наличието на всички останали предпоставки. Във всеки случай идеята за актуалното обогатяване прозира и в примера с бирата. Към момента, в който аз съм получил бирата, аз наистина имам един увеличен актив със стойността на това буре. Но в по-късния момент, когато се предявява претенцията аз съм изпил това буре и видно е, че имуществото ми не е увеличено с неговата стойност, с неговата цена. И понеже съм направил това без да съм знаел и без да мога да бъда упрекнат, аз не виждам основание да се иска от мене да платя бурето. Оказва се, че аз съм спестил само един разход да придобия бурето, но никога иначе не бих си го купил.

Така че изглежда компромисът между двете теории е превесът на първата /на актуалното обогатяване/ с някакви концесии по отношение на втората, когато можем да упрекнем в някаква измама или недобросъвестност акципиенса.

Но можем да се запитам: заплащането на тази по-голяма стойност дали по някакъв начин наистина не се свързва с една отговорност, т.е. с един деликт или продължава да бъде неоснователно обогатяване. Във всеки случай поне в областта на подобренията ВС като че ли се ориентира към теорията за актуалното обогатяване.

Безспорни примери за приложното поле на иска по чл.59

Искът по чл.59 е субсидиарен, той възниква само когато няма друг път, а тованямане на друг иск не означава, че такъв е имало, но вече е погасен по давност /конкуренция на давността/. Идеята е просто да няма друг начин. Така че с иска по чл.59 не можем да преразпределим нещо, което сме можели да направим с иска по чл.28 или 29 от СК напр., но не го правим, защото е изтекъл преклузивният срок, с който тези претенции са ограничени. Като извадим всички специални случай, без да ограничаваме приложното поле на иска по чл.59 /посочените примери са само типични/ беспорно приложение на члена са напр.:

1. Подобрения, извършени от наемател. Тогава, когато те не могат да бъдат оправдани с договора за наем и неговата продължителност.
2. Плащането на чужд дълг не поради грешка. Обратните искове на третото лице по отношение на истинския длъжник, когато той изпълнява дълга като чежд, по чл.73 биха могли да дойдат, ако нямаме да речем възлагане на някакъв мандат тъкмо от иска по чл.59.
3. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг, който нравствен дълг обаче, отговаря на едно правно задължение на друго лице. При положение, че майката е жива и има възможност да дава издръжка на детето си, задължението за издръжка тежи върху нея. Едва когато тя няма тази възможност или не е жива, то преминава върху бабата. Сега, издържайки детето при жива майка бабата изпълнява един свой нравствен дълг, но заедно с това погасява и чужд правен дълг, с което можем да кажем, че майката се е обогатила.