44. НЕПОЗВОЛЕНО УВРЕЖДАНЕ

Въпрос № 44

НЕПОЗВОЛЕНО УВРЕЖДАНЕ

А) Обща характеристика. Отграничения.

Отговорността за вреди бива договорна и деликтна. Договорната отговорност е призвана да защитава преди всичко позитивния кредиторов интерес, т.е. да замести липсващата полезна за кредитора промяна, неосъществената престация.

Деликтната отговорност е призвана да обезщетява най-вече негативния кредиторов интерес, свързан с това да намя нови, пречещи им неща, да има неизменност и сигурност в една обстановка, т.е. тя влиза в действие когато нещо ново, нещо нежелано за кредитора на отговорността е станало, нап. блъснат е като пешеходец и му е счупен крака, като последиците на тази нежелана промяна са нови промени, които са също така негативни, нежелани. Отговорността има за цел да постави увредения, кредитора на отговорността в положение, максимално близко до това, което би съществувало, ако не беше отреченото с отговорността положение /счупеният крак и т.н./ Гражданската отговорност за вреди бе правоотношението, чието съдържание е задължението да се поправят причинените от едно правонарушение вреди. Правонарушението е договорното неизпълнение, неосъществяването на престацията – това е противоправният резултат; вредите са последица на този резултат. Договорната отговорност е задължението за обезщетяване на тези вреди, които са последица от това правонарушение.

Деликтната отговорност е задължението или правоотношението между делинквента /отговорния субект/ и пострадалия по силата на което делинквентът трябва да поправи причинените от деликта вреди.

Гражданската отговорност /и договорната и деликтната/ има за цел да поправя вредите, репарационна цел, при това да ги поправи с потребителната стойност на обезщетението, да освободи от вредните последици имуществено увреденото лице, дори когато вредите му са неимущестени /чрез удоволствието от имане на пари да се притъпи болката и страданието/, но не и да поправя вредите чрез емоционалната стойност на възмездието. В този смисъл гражданската отговорност, за разлика от наказателната няма репресивни функции – тя има за цел да поправя вредите, да се облекчи увредения имуществено, а не да наказваме отговорното лице, не да го порицаваме морално, не да искаме нему да е по-зле. Наказателното право има за цел да репресира, като по този начин въздава възмездие. Гражданската отговорност се съразмерява не с укоримостта на поведението, а с размера на вредите. Оттук и гражд. отговорност излиза много повече от разбиранията за икономическа целесъобразност и социална справедливост, отколкото от разбиранията за една етична справедливост /НП/. Трябва да бъдат поправени причинените вреди, а не да бъде наказан виновния. Ако гражданската отговорност създава тежести за увреденото лице, това, че ще ви бръкнат в джоба, за да обезщетите е само обратната страна на обстоятелството, че тези пари ще трябва да отидат като обезщетение на увредения, т.е. целта не е вашият джоб да стане по-празен и оттам вие емоционално да се чувствате по-зле, напротив – целта е да не остане празен джоба на увредения. Т.е. отговорността следва вредите, а не дълбочината на вашия джоб или укоримостта на постъпката ви. това създава възможност /в НП е невъзможно/ да може да възникват задължения за обезщетение и без вина, почиващи на принципа на социалната справедливост и икономическата целесъобразност/, а не на репресията, на възмездието, което цели НП.

В почти всички правни системи гражданската отговорност е разделена на:

– договорна;

– деликтна.

Разликите:

– в интереса;

– в това дали съществува предшестващо отношение или тепърва ще възникват правоотношения.

Деликтите

Когато правонарушението, което е източник на отговорността, което причинява вреди се състоеше в неизпълнението на едно предшестващо отношение говорим за договорна отговорност, макар това предшестващо задължение да има извъндоговорен източник /гесцията напр./.

Когато правонарушението не се състои в неизпълнение на предшестващо облигационно отношение, в неосъществяването на една дължима престация говорим за деликтна отговорност, отговорност за непозволено увреждане.

Деликтът е източникът, фактическият състав, правонарушението, от което възниква извъндоговорната, деликтната гражданска отговорност, отговорността за непозволено увреждане.

Delictum – отглаголно съществително от delinquere /“греша, провинявам се, върша нещо непозволено“/. Torqueo – „нарушавам“.

Лицето, което е отговорно за деликта, което е извършило забраненото нещо, авторът на правонарушението е делинквент *delinquentus* или „увреждащ“, „отговорен субект“ и т.н.

„Увреден“, „пострадал“ е кредиторът на обезщетението.

Деликтът е онова причиняващо вреди извъндоговорно гражданско правонарушение, с което законът свързва задължението да бъдат обезщетени тези вреди.

Законът определя фактическите състави, от които следват извъндоговорните задължения, вкл. и деликтната отговорност за вреди.

Отграничения

Сделки.

Гесция.

Договорна отговорност.

Административен акт.

Недействителни сделки.

Неоснователно обогатяване.

Престъпление.

Правна уредба

Обща правна уредба: раздел IV „Непозвалено увреждане“

Чл.45 „Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.“

Чл.46 „При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди.

При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.“

Чл.47 „Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.

За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им.“

Чл.48 „Родителите и осиновителите, които упражняват родителските права, отговарят за вредите, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие и живеят при тях.

Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово настойничество и живее при него.

Тия лица не отговарят, ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите.“

Чл.49 „Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.“

Чл.50 „За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.“

Чл.51 „Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.

Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.

Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на уврудуния във връзка с причинените вреди.“

Чл.52 „Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.“

Чл.53 „Ако увреждането е причинено от неколцина те отговарят солидарно.“

Чл.54 „Лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил.“

Специална уредба:

Множество хипотези, при които се създава задължение за обезщетяване на вреди, причинени не от:

– неизпълнение на предшестващо облигационно правоотношение, не поради неосъществяване на някаква престация.

Тези отговорности също може да бъдат наречени извъндоговорни, т.е. деликтни, защото както договорната отговорност не възниква само при договори, така и деликтната отговорност няма източниа си единствено в това, което римската традиция е наричала деликти. Тези специални състави на извъндоговорна отговорност ще наречем „специални деликтни състави“, използвайки термина „деликт“, за да означим всяка една извъндоговорна отговорност.

  1. Чл.12 ЗЗД „При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.“
  2. Чл.21 /2/ ЗЗД „/1/ Договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените в закона случаи.

/2/ Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение.“

  1. Чл.28 /3/ „Грешка в предмета е основание за унищожение на договора, когато се отнася до съществени качества на същия.

Грешка в лицето е основание за унищожение, когато договорът е сключен с оглед на личността.

Грешка, която се отнася само до пресмятането, не е основание за унищожение, а подлежи на поправяне.

Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за вредите, които и са причинени от сключването на унищожения договор, освен ако се докаже, че няма вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката. “

  1. Чл.42 /1/ „Лицето, което е действало като представител, без да има представителна власт, дължи обезщетение на другата страна, ако тя е била добросъвестна.

Лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди. За потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване на договора. “

  1. Чл.88 /1/ – Калайджиев и Конов „Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.

Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица, преди вписване на исковата молба.“

  1. Чл.3 ГПК „Участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно правилата на социалистическото общежитие. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.“

Такъв деликт не е измислен при злоупотребата с материални права.

  1. Чл.76 ЗС – actio spoli „Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането и от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член.“
  2. КТ – отговорността на предприятието при трудова злополука
  3. Законът за използване на атомната енергия за мирни цели
  4. Законът за опазване на околната среда
  5. Законът за опазване от замърсяване на въздуха, водите и почвите
  6. Законът за защита на конкуренцията

Всички тези закони пряко или косвено уреждат специални състави на извъндоговорна отговорност.

Основното правило е чл.45: „Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.“

В редица случаи обаче отговонростта може да възникне и без вина.

Б) Фактически състав на генералния деликт.

  1. Поведение /някои автори го ограничават до деяние/
  2. Противоправност /специално за чл.45 – вина/
  3. Вина
  4. Причинна връзка
  5. Вреди

Обезщетяването на тези вреди – цел и смисъл на отговорността

От гл. точка на чл.45 деликтът е противоправно и виновно действие, причиняващо вреди поради което възниква задължението те да бъдат поправени. Наистина чл.45 не говори за противоправност, но от факта, че споменава за вина – знаем, че без противоправност вина не може да има. От друга страна очевидно е, че обективната страна на всеки деликт е противоправността /iniuria/ – ако увреждането не е противоправно то няма как да се окаже по-нататък виновно или въобще релевантно /освен ако не сме конструирали някой много специален състав, какъвто ще се окаже, че е полезен, подобен на този по чл.3 ГПК/.

Поведение

Съзнателна, целенасочена човешка дейност.

Вина

Вреда

Причинна връзка

Противоправност

Обективна предпоставка на деликтната отговорност. Вж. Конов: том 79 от 1986 г. кн. I изд. 1989 г.

Чл.45 ЗЗД изразява веднъж принципа neminem laedere и втори път е израз на принципа на общия, генералния деликт на българското право, който е познат на повечето съвременни правни системи /най-вече на френския ГК и на старото ни право/.

Принципът на генералния деликт

Смята се, че съвременната уредба на деликтната отговорност има далечните си корени в римското право и най-вече в Lex Aquilia от 286 г.пр.н.е. От 12-те таблици, пък и след това системата на римските деликти е била изключително казуистична. За нея може да се каже, че е изградена на принципа nulla poena sine lege, на който принцип е изградено и наказателното право. Отговорността е възниквала тогава, когато се извърши едно точно, подробно описано в обективното право деяние. За всяко такова деяние е имало отделен деликт, отделен иск, отделна actio ex delicto или с други думи – отделен фактически състав. На основание на една норма, една претенция, един иск имате вие когато някой ви е откраднал вещта, друг имате когато някой ви е повредил вещта, трети – когато някой е убил ваш близък, четвърти – когато някой ви е убил роба, пети – когато някой ви е обидил, шести – когато някой ви е измамил като кредитор, и седми – когато някой ви е наплюл.

Lex Aquilia е опит да се генерализира основанието на деликтната отговорност, т.е. да се намали броят на релевантните признаци за всеки отделен състав или житейските казуси, които могат да се подведат под различни състави да се подвеждат под един общ състав: да е все едно дали са ви откраднали вещ или са я счупили и т.н. Този опит е далеч от принципа на генералния деликт, познат днес, но показва тенденцията на развитие на деликтната отговорност: намаляване на броя на съставите така, че всяко увреждане или определен тип увреждане да може да се обезщетява на основание на един състав, независимо от разликата между вещ, човек и т.н. Това генерализиране е все още от идеята на едно единствено основание да се обезщетява всяка противоправно и виновно причинена вреда.

Принципът на генералния деликт е формулиран през XVII в. Идеята за него се свързва обикновено с името на Жан Дома /1625 – 1696/: „Гражданските закони, представени в техния естествен ред“. Дома на базата на идеите на аквилиевия закон е формулирал следния принцип: „Всички загуби и всички вреди, които могат да произлязат от действията на едно лице, било поради неговата непредпазливост, невнимание, лекомислие, незнание на това, което трябва да се направи или друга подобна вина трябва да се поправя от този, чиято непредпазливост или вина е предизвикала вината, защото той има вина, дори и да не е искал да причини вредата.“ Класически пример: ако някой играе на игра на топки на място, където има и минувачи и нарани някой ще отговаря и ще дължи обезщетение за нараняването, макар да не е имал намерение да причини вредата. Този пасаж успява да събере отделните хипотези на деликти в едно общо правило – това е генералния деликт.

Тази идея, повторена от Потие е намерила легален израз в артикул 1382 и 1383 на Code civil. Оттам принципът е влязъл във всички законодателства, които го следват, вкл. в стария ЗЗД – чл.56 и 57.

56: “ Всяко действие на человека, което причинява вреди другиму задължава тогова, по вина на когото е последвало то да поправи вредата.“

57: „Всякой е отговорен за вредата, която е причинил не само със своето действие, но още и със своята небрежност или непредпазливост.“

Разликата между двата текста е мялко неясна: някои автори смятат, че вторият текст е уреждал квазиделиктите. Новият ЗЗД се е изразил по-просто. Този общ принцип създава проблемът за понятието „противоправност“ в областта на деликтната отговорност. При казуистично уредените деликти, фактът, че едно поведение, подробно описано ангажира с отговорност дава да се разбере, че то е забранено и противоправно. Когато обаче стигнем до възможно най-общия принцип започваме да се питаме в какво може да се състои противоправността: дали се нарушава принципът neminem laedere или се нарушават някакви други норми, които стоят не в правилото на чл.45, а около него, дали се нарушва субективно или обективно право. Във всички страни, които излизат от идеята за генералния деликт този проблем се поставя и е източник на множество спорове и теории:

  1. Нарушава се нормата neminem laedere
  2. Противоправността се състои в нарушаването на някакви общи задължения на членовете в обществото
  3. Третата теория се свързва с нарушаването на субективни права на пострадалия

В немското право макар то да не излиза от римската казуистика, все пак не стига и до прекомерното обобщение, което следва традицията на Дома. Общите хипотези на деликта по BGB са дадени в три отделни направления:

– & 823 /1/: деликт е виновното засягане на чуждо субективно право; /става въпрос за абсолютно субективно право/

– & 823 /2/: отговорност също така носи и този, който нарушава закон, създаващ особена закрила на дадени лица – т.е. нямаме субективно право, но имаме закон, който създава особена защита, особена гаранция за някакви интереси, без да ги признава за субективни права и този закон се оказва нарушен;

– & 826: деликтна отговорност за умишлено противонравствено, умишлено неморално увреждане – вината трябва да е умисъл, а противоправността идва от нарушаването на тези правила, които макар да не представляват правни правила са въздигнати в някакъв критерий за нормално и почтено поведение, т.е правилата на морала и приличието.

Ако четем само чл.45 ЗЗД бихме направили извода, че нашето право познава генералния деликт точно така, както той е формулиран и в старото ни право и във френското такова – с възмоно най-широкия принцип и възможно най-аморфното понятие за противоправност. Конов не отрича, че нашето право познава принципа на генералния деликт.

Различия от стария ЗЗД:

– вината по действащия ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане се предполага. Класическият принцип не предполага вината – предполага се вината при договорната отговорност на длъжника, но вие ще трябва да установите, че поведението на делинквента е било погрешно, виновно и ви е причинило вреди. Така погледнато общият принцип и могъл да граничи с идеята за нарушаването на правилото neminem laedere. Но когато нашият закон презюмира вината, а това може би ще се окаже и неполагането на дължимата грижа, излиза, че вие ще кажете: получих тези вреди, претендирам, че ги е причил еди кой си, установявам фактическата причинна връзка между него и моите вреди и с това едва ли не отговорността е обоснована. Така че смяната на режима, презюмирането на вина се оказва, че следват някакви различия и в понятието за противоправност, макар в много случаи и в чуждите законодателства, при липсата на изрична презумпция за вина да се стига фактически до нещо подобно на презумпция;

– в новия ЗЗД се създават специалн иделиктни състави – тези състави ги няма както в стария ЗЗД, така и във френския кодекс. При тях подобни хипотези, чрез едно разширително тълкуване на общото основание на деликтната отговорност са или били по някакъв нячин обхващани от принципа. При наличието на специални състави тук обаче трябва да приемем, че законодателят е създал тези състави, защото е виждал, че чл.45 не е много приложим в тези хипотези и дори е спорно дали може да се ангажира отговорността на делинквента въз основа на чл.45 когато е сключен един нищожен договор, или когато са прекъснати преговорите или когато трето лице се е месило в чужда правна сфера. Един от опитите е на Кръстьо Цончев. Налице е едно легално изясняване на истинския смисъл на чл.45 ЗЗД.

Трите теории за противоправността И трите имат някакви слаби страни.

  1. Теорията, че се нарушава правилото neminem laedere всъщност отъждествява противоправността с вредите и по този начин стига до затворен логически кръг: противоправно е това поведение, което причинява вреди, а вредите подлежат на обезщетяване, когато са противоправно причинени. Вън от това тази теория прилага един пеналистичен подход: вижда в нормата, която урежда санкцията отговорността и нормата, която забранява поведението /както е в наказателното право/.
  2. Теорията за основните задължения в обществото, задължителни само заради факта, че сме членове на едно общество или мерило за неговия културен растеж е избавена от тази непоследователност. Тя вижда в правилото на чл. 45 само източника на отговорността, а забраната, която се нарушава, противоправността извежда от някакви други правила, от общия дълг, който обаче се оказва неписан. Тази теория има своето място в областта на законодателствата, които излизат изцяло от идеята за генералния деликт. Ако чл.45 бе единственото правило, уреждащо отговорност на извъндоговорно основание у нас, ако го нямаше чл.12, 21 и т.н. бихме могли да кажем, че тази теория има своето място, защото нещата биха стояли така: някой прекъсва преговорите, някой причинява вреди, пречейки на чуждо облигационно отношение и т.н. – ще кажем, че той не е изпълнил общия си дълг и затова ще го държим отговорен. Тази теория обаче прекалено много разширява понятието „противоправност“ и създава една аморфна представа за него, твърде много зависи от съда да открие този общ дълг и да прецени дали той съществува или не, за да може да се стигне до извода дали е нарушен или не. А самите общи задължения показват, че са в непрекъснато движение и установяването им е трудно.
  3. Теорията за това, че противоправността се състои в нарушаване на субективни права /Бъров/ – става дума за абсолютни субективни права, доколкото неизпълнението на относителни права, неосъществяването на престацията ангажира договорната отговорност.

Тази теория изглежда е най-близко до истината. Тя обаче не е в състояние да обясни противоправността при деликтите чрез бездействие, защото с оглед на абсоюлтните субективни права противоправно е само действието, с което вие по някакъв начин нарушавате целостта на чуждата вещ, убивате някой нарушавайки по този начин правото му на живот и т.н. А безспорно е, че съществуват и деликти чрез бездействие – напр. Р 12/1982 г. на ОСГК. Учителят по физкултура е отговорен, понеже е допуснал едно дете, правейки скок кълбо с две медицински топки си счупва врата. Съществува ли задължение на учителя за някакво действие, за вземане на мерки.

Безспорно съществува но това задължение нито е гражданско, нито е към детето – то произтича от трудовата му функция, от някакви други негови задължения, но в никакъв случай не е една гражданска връзка между ученик и учител, не е неизпълнение на едно относително гражданско задължение. Но дори и да беше такова тогава бихме отишли по-скоро към договорната отговорност, доколкото налице е неизпълнение на едно относително задължение, неосъществяване на една престация за съдействие. Въпреки това е правилна тезата, че могат да съществуват и деликти чрез бездействие. Тогава как абсолютните субективни права могат да бъдат нарушавани чрез бездействие. Това е невъзможно.

Обща непоследователност или неточност на тези теории е това, че те търсят противоправността повече в поведението на делинквента.

ПОВЕДЕНИЕ. ПРОТИВОПРАВЕН РЕЗУЛТАТ.

ВРЕДИ. НЕПОЗВОЛЕНОТО УВРЕЖДАНЕ

Някак противоправността се отнася повече към поведението. Казваме: „това поведение, което причинява противоправния резултат и чрез него вредите“. Това обаче ще се окаже неточно в случаите, когато се отговаря без вина, напр. в случая на отговорност за вреди от вещи. Няма как да приемем, че поведението на собственика на вещта е противоправно, напротив – нему е напълно позволено да има вещ и въпреки това конструираме отговорността. Не можем също така да кажем /както приема Антонов/, че причиняването на вреди, понеже било противоправно, дори и когато е резултат на едно иначе позволено поведение, обратно се връщало назад към поведението и му придавало качеството противоправност. Всички това кара Конов да мисли, че тръгвайки от теорията за нарушаването на абсолютното субективно право трябва да се внесе някакъв нюанс, който да ни позволи да видим веднъж обективността на тази категория „противоправност“ и втори път – да видим как биха могли все пак да е противоправен резултата, без да имаме действие, което да е насочено срещу правото, при положение, че всяко бездействие по отношение на едно абсолютно субективно право е правомерно.

Нарушена е не нормата като императив и затова не бива да търсим противоправността на поведението. За да конструираме деликта като правонарушение ни е необходима противоправността на резултата, да видим в това, което е станало едно противоправно състояние. Ако е така можем да се замислим какво защитават нормите, уреждащи абсолютните субективни права, каква е целта им, защо всички останали лица са длъжни да спазват едно пасивно поведение. В центъра на тези норми стои благото, т.е. обектът на абсолютното право, те имат за цел една свобода и гаранция за свободното ползване на тези блага и точто тази цел ни задължава да не ползваме вещта. Така че нормата, която урежда съдържанието на абсолютните субективни права съдържа не само императив, но представлява и една оценъчна категория, че собственикът има свободата за ползването на тази вещ. Титулярът на абсолютното субективно право има свободата и възможността да го прави. Отричането на чуждото вмешателство е свързано единствено с тази гаранция на свободата на титуляра. Тогава ще се окаже, че всички неща, които довеждат до ограничаване на тази свобода влизат в противоречие с нормата, уреждаща съдържанието на абсолютното право не толкова като императивна такава, колкото като оценъчна категория. Тези неща създават едно противоправно състояние, което всъщност представлява деликта кат опротивоправност. Бихме могли да приемем, че протиоправността в областта на деликтната отговорност се състои в накърнеността на благата, обект на абсолютно субективно право, а не във формалната нарушеност на самото субективно право, което може да стане само с действие. Тогава какво се нарушава: обективно или субективно право – нарушава се обективно право, но не коя да е правна норма и не някое аморфно задължение да не се вреди другиму, нито пък някакви неписани задължения, произтичащи от устройството на обществото, от социалните връзки в организацията му, а конкретните правила, които уреждат съдържанието на абсолютните субективни права.

Оказва се, е бездействието на учителя стой в причинна връзка с резултата на накърненост на благото – обект на абсолютно субективно право /телесна цялост на ученика/. И понеже можем да отнесем този резултат към действията или бездействията на учителя, а тези бездействия са противоправни, защото той на друго основание е длъжен да върши това /т.е. не на основание абсолютното субективно право е длъжен да спасява ученика или давещия се, а на основание функцията си на учител, на спасител, пожарникар и т.н/ и ще можем по този начин да конструираме деликтната отговорност и за бездействие. В крайна сметка става ясно, че целта не е да се отрекат формалните нарушения на абсолютните субективни права, действията – срещу които се браним чрез исковете за преустановяване на нарушението /негаторен/ или ревандикационен – а и всяко абсолютно право дава една такава претенция, но тази претенция не е отговорността. Отговорността следва от това, че е било накърнено благото и ограничаването на свободата ми от накърняването на това благо са последвали други неблагоприятни последици, които са вредите и те ще се обезщетяват.

При това положение дори можем да приеме, че противоправността е юридическият факт, който се състои в накърнеността на благото – обект на абсолютно субективно право. А връзката с абсолютното субективно право ни е необходима дотолкова, доколкото тя ни дава възможност да конструираме редица други елементи на състава, да видим по някакъв начин, че става въпрос за защита на интереси, които предварително са защитени от правото. Когато от ограничаването на свободата на собственика на едно абсолютно право са възникнали вреди, те ще бъдат обезщетени от този, който е причинил ограничаването, независимо от това – дали със своето действие или бездействие формално е нарушил субективното право или поведението му по друг начин стоив причинна връзка с накърняването на благото.

Можем да се запитаме и за съдържанието на принципа за генералния деликт в българското право. Безспорно е, че чл.45 отразява този принцип. Но давайки си сметка, че това понятие за противоправност можем да използваме във всички състави на непозволеното увреждане, неуредени в чл.45 до чл.50 /следващите текстове уреждат размера на обезщетението, съпричиняването и т.н./ бихме могли да кажем следното: обобщението се състои в това, че засягането на обектите на каквито и да са субективни абсолютни права поражда задължение за обезщетение на основание на един единствен състав. Отново нямаме римската казуистика. Така че генералният деликт съществува, но е ограничен в рамките на причиняване на вреди чрез засягане на обекта на чуждо абсолютно субективно право.

Вън от този генерален деликт остават т.нар. „специални извъндоговорни отговорности“ – според Конов: „специални деликти“.

Съществуването на тези текстове е една индиция за легално ограничаване на понятието „противоправност“ в областта на чл.45. Безспорно е, че тези правила създават извъндоговорна отговорност няма причина да се използва и за тях израза „деликтна“. Така излиза, че системата на основанията на деликтна отговорност по българското право с оглед съдържанието на понятието „противоправност“ включва общи и специални деликти: общ – генералния по чл.45 до 50; специални доколкото боравят с друго понятие за противоправност. Какво е то?

Чл.12 ЗЗД „При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.“

В случая е създаден един специален деликтен състав, в който понятието противоправност е с различно съдържание: не нарушаване на целостта на чуждо абсолютно право, а едно конкретно описано в закона поведение, което е източника на отговорността. Т.е. налице е един казуистичен деликт създаден на принципа nulla poena sine lege – законът казва какво е забранено, как трябва да се действа.

Чл.21 /2/ ЗЗД „/1/ Договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените в закона случаи.

/2/ Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение.“

Безспорно е, че третото лице може да попречи така, че да се ангажира отговорността му и по чл.45 – напр. да убие длъжника, да изяде ябълката, която се продава и т.н. Бихме конструирали една отговорност по чл.45 за косвено увреждане, защото той увреждайки пряко длъжника, косвено уврежда и кредитора. Типичен пример за косвено увреждане са болките и страданията по повод смъртта на друго лице. Когато се конструира тази отговорност ВС се опитва да види нарушени някакви права и казва, че брачните или наследствените ми права са нарушени, иска да види целия фактически състав на деликта между делинквента и косвено увреденото лице /което страда или е изгубило издръжка, подкрепа и т.н/. Но ако се замислим ще видим, че стриктно посочените на практика случаи на страдащи са всъщност едно ограничаване на действителната мисъл на законодателя. Защото чл.45 предварително не е ограничил страните: достатъчно е да сте извършили един деликт и ако от него последват и вреди, които не се състоят в нарушаването на други права, а просто в някакви неблагоприятни последици отговорност ще се носи и по отношение на това косвено увредено лице. Този спорен въпрос, извън ограниченията, които е въвел ВС за някои случаи на страдащи и лишени от издръжка е разгледан от Конов в сп. „Правна мисъл“ кн.4 от 1987 г.

Така че може да се стигне до нарушаване на чужда облигационна връзка и чрез отговорността на чл.45, но биха могли да се извършат и такива действия, които не влизат в неговото приложно поле. Тогава те ще се обезщетяват на основание чл.21 и ще имаме една допълнителна предпоставка: лицето да е действало умишлено и да е имало за цел да увреди кредитора или длъжника чрез попречване на изпълнението на облигационното отношение.

Чл.3 ГПК „Участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно правилата на социалистическото общежитие. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.“

Този текст също представлява един специален деликт, казва какво трябва да се прави, описва поведение, макар и сравнително общо и когато това поведение не се реализира или се реализира обратното, злоупотребата с процесуални права се ангажира с отговорност.

Тези примери можем да обобщим като една група специални деликтни основания, които боравят със специално понятие за противоправност и заедно с това описват и останалите елементи, които пораждат отговорността и казват дори, че е налице такава отговорност. Тези текстове допълват принципа на генералния деликт в областите, в които той се оказва спорно приложим или неприложим, създавайки специални основания за извъндоговорна отговорност.

Има обаче и други правила, които имат някаква връзка с понатието „противоправност“ и с основанието на деликтната отговорност. Напр. Чл.76 ЗС – actio spoli “ Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането и от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член.“

Няма спор, че владелческият иск може да бъде съединен с иск за непозволено увреждане, при това по чл.45 ЗЗД. Но след като приехме, че противоправността в чл.45 се състои в накърнеността на благото, предмет на абсолютното право, при владението, след като нямаме абсолютно субективно право откъде ще конструираме отговорността? Оказва се, че чл.76 ЗС създава един фактически състав на едно конкретно противоправно поведение /насилствено или по скрит начин отнемане на владението или държането на чужда вещ/ и това конкретно противоправно поведение е основание за възникване на деликтна отговорност само че по по-особен начин. Чл.76 ЗС не казва: „който отнеме дължи обезщетение“, но създадения състав на противоправно поведение, а не на противоправен резултат ще го приложим към чл.45 и използвайки неговата формулировка като добавим „които виновно и противоправно е причинил другиму“ и ще кажем, че този, който отне по скрит начин или чрез насилие чуждата вещ действа противоправно и виновно и макар чл.45 в общия си вид да се отнася за абсолютните субективни права, като съединим двата текста, получаваме една норма, която дава отговорността.

Така че втората група специални деликтни основания ползват формулата на чл.45 ЗЗД. Освен 45 взимат последиците и другите елементи на хипотезата, но присъединяват към хипотезата на чл.45 в рубриката „противоправност“ това специално обявено от закона за противоправно поведение. По същия начин действат и правилата, уредени в Закона за защита на конкуренцията. Нелоялната конкуренция не винаги накърнява чужди блага – обект на чужди субективни права. Тя не винаги нарушава права. Тя нарушава някакви интереси, дори не правната сфера, а сферата на бизнес-интереси на лицата. И въпреки това можем да конструираме отговорност по чл.45, ползвайки чл.12 от Закона за защита на конкуренцията. „Нелоялна конкуренция е всяко действие или поведение при осъществяването на стопанската дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите или отношенията им с техните потребители.“

Това е общото понятие. Изброени са и конкретни случаи на такава. Оказва се, че действието „нелоялна конкуренция“ е обявено за противоправно от закона без да накърнява благата – обекти на абсолютни права. И това противоправно действие, в съчетание с чл.45 ще ни даде деликтната отговорност, ако са налице ефективни вреди. Така тези допълващи състави, макар да не предвиждат изрично отговорност могат да ползват последиците по чл.45, защото са уредили някакво противоправно поведение. Тяхното съществуване би могло да се обясни и с това, че чл.45 е неприложим сам по себе си към тези случаи.

Съществуват и други специални деликтни състави напр. чл.29 от Закона за опазване на околната среда – деликтната отговорност за екологична вреда:

“ Който виновно причини вреди другиму от замърсяване или увреждане на околната среда е длъжен да ги обезщети.“ Тези вреди може да не са последица от замърсяването на обекти на абсолютни субективни права, но законът е създал един конкретен случай на противоправно състояние: екологично увреждане. Когато това състояние може да се свърже, да се отнесе като причинено от действията на едно лице, били те противоправни или не сами по себе си или не, то ще даде основание, лицата, които са претърпели някакви неизгодни за тях промени, вреди във връзка с променената екологична обстановка да претендират обезщетение.

По същия начин стоят нещата при отговорността в някои случаи на повишена опасност, която нашият закон не познава като принцип, защото отговорността за вещи е достатъчно широка. В чл.33 на Закона за използване на атомната енергия за мирни цели се казва, че собственикът или този, който държи, работи и превозва ядрен материал отговаря за вредите от облъчване или ядрена катастрофа. Тук отговорността не се изключва дори и от непреодолима сила, дори и от умишлено действие на трето лице. Противоправният резултат тук е ядрената авария, а не накърняването на обекта на чужди, абсолютни субективни права. В много случаи ще имаме и накърняване на обекта, но ще има случаи, в които ще излезем извън него и пак ще причиним вреди и поради специалния текст на чл.33 ще се дължи обезщетение.

Вината

Има и безвиновна отговорност и въпросът за нейното съществуване е най-спорен в областта на деликтната отговорност. В тази област правилото без вина, няма отговорност, което безспорно трябва да подкрепим в областта на наказателното право ни се струва значимо.

Принципът „без вина няма отговорност“ има източника си в няколко посоки:

  1. В морала
  2. Идеологически съображения
  3. Отказът да се види противоправното състояние като дефиниция за противоправния резултат и отнасянето на това противоправно състояние като последица от нечие човешко поведение да ни конструира правонарушението прави да се мисли по следния начин: могат да действат противоправно, а това значи и виновно само хората, не и природата, не и неодушевените предмети и следователно не можем да имаме отговорност без вина, а ако все пак се дължи някакво обезщетение когато нещо се е случило без вината на човека, то няма да бъде обезщетение, а нещо друго – не отговорност, а гаранция, застраховка или нещо подобно.

Принципът „без вина няма отговорност“ излиза в правото като догма на три пъти и то по необщоважими съображения:

– римското право не се е занимавало, както и по-късното особено настоятелно и са неглижирали изискването за вина, когато се е смятало, че се получават едни целесъобразен икономически и справедлив резултат. Но юстиниановата кодификация се опитала за пръв път да наложи принципа, търсейки във всяка една хипотеза някаква вина. Това изглежда е станало по повод утвърдената вече християнска религия, чийто морални ценности са изисквали един такъв морален компромис на правото.

– втори път този принцип е бил поставен като основно изискване през XIX в. също така от морални съображения. Най-ярък негов привърженик е бил Йеринг, който в книгата си „Вината в римското право“ е казал, че в крайна сметка от уважаването на този принцип може да се съди за културното развитие на един народ. Ако този принцип би следвало да се поддържа във всички случаи в областта на наказателното право, поради неговата репресивна функция, обезщетителната функция в областта на гражданската отговорност е изиграла шега на Йеринг. Тогава в действителността вече са били вкарани онези опасни и неконтролируеми фактори, които са били в състояние да направят изключително големи поразии, без да можем да упрекнем някой във вина и се оказва, е спазването именно на принципа на вината ще доведе до един несправедлив, а дори и до един неморален резултат. Иначе бихме казали: известно е, че парните котли във фабриките от време на време гърмят дори и добре да са поддържани. Не бихме могли да упрекнем фабриканта в никаква вина и не може да се претендира обезщетение.

– трети път от зле разбрани идеологически съображения принципът за вината се е поддържал и в социалистическото право. Ленин е казал, че от буржоазното право трябва да се вземе всичко, което е морално, прогресивно и в защита на трудещите се. Не е казал обаче какво точно може да се вземе. Йеринг е буржоазен учен от либералния период, от времето на възхода на буржоазната теоретична мисъл и е по-правилна от наложилата се концепция от времето на загниващия капитализъм.

Принципът „без вина няма отговорност“ би могъл да се разглежда като една изкуствена догма. Поддържане на този принцип идва и по инерция от наказателното право. Различни теории в НП са подменили въпроса кой е виновен, кой е извършил престъплението да бъде наказан с другия въпрос: кой е потенциално опасен, за да го накажем, като по този начин спасим обществото от него.

Безспорно е, че и законът и съдебната практика предвиждат хипотези на обезщетение, които не почиват на вина. Напр. чл.50 ЗЗД: „За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.“ Този текст във всички случаи не почива на вината на собственика или на този, който надзирава вещта /те отговарят солидарно/ защото, ако някой от тях може да бъде упрекнат във вина, няма да може да се носи отговорност по чл.50 за вреди от вещи, а по чл.45 – за лично виновно действие. Така собственикът на чука, с който съм ви ударил по главата няма да отговаря за това, че главата ви е счупена. Но когато едно устройство гръмне само или поради скритите си вътрешни енергии или просто така, без някой погрешно да е манипулирал тогава ще се носи отговорността по чл.50. Т.е. оказва се, че отговорността по чл.50 е изключена когато някой е извършил нещо погрешно и е бил виновен, следователно тя самата е безвиновна. А и искът ще бъде насочен към различни лица: веднъж към собственика, респ. този, който упражнява надзор, втори път – към лицето, което е действало неправилно. Но отговорът дали това са отговорности или не до голяма степен зависи от нашето желание. Стоейки твърдо на принципа „без вина няма отговорност“ ние можем да си позволим лукса чрез някакви логически еквилибристики да защитим този принцип.

Единият начин е да се взираме така настойчиво в състава на отговорността, във фактическия състав, който поражда задължението за обезщетение, че от взиране да ни се привиди вина: да кажем, че собственикът отговарял за вината си при манипулиране с вещта и тази негова вина се презюмирала необоримо /Кожухаров/. Как да установя, че не съм виновен за това, че моето куче изяде съседските цветя след като фактите са против мен – то ги изяде. Това е всъщност по-старата теза на практиката и на доктрината, която изглежда се опитва да възкреси конструкцията на Юстиниан – вина всеки път, когато трябва да носим отговорност трябва да конструираме вина, та ако ще и тази вина да е така фингирана, че да е очевидно, че не е никаква вина.

Вторият, по-модерен подход, дошъл у нас до голяма степен от съветските автори е следният: когато гражданското право свързва с някакви състави, сред които няма вина задължение за обезщетение това не е гражданска отговорност, защото отговорност без вина няма, а е нещо друго, някаква гаранция, застраховка. Много е трудно да се оборят тези теории с доводи, черпени от самите тях. Палмар „Три принципа на отговорността без вина“ – статия, публикувана в Международно ревю за сравнително право, кн.4 1987 г. При оспоримостта на понятията „вина“, „причина“ можем да си отговорим на въпроса налице ли е в даден случай отговорност без вина или не на базата на три принципа:

  1. Забраненост на резултата – противоправност на състоянието, което причинява вреди
  2. Наличие на фактическа причинна връзка, на фактическа каузалност между този забранен резултат и поведението на лицето, чиято отговорност обосноваваме – защото вината се оказа критерий за правна релевантност на тази фактическа причинна връзка. Тук този критерий се оказва да е отказан като приложим.
  3. Ограниченост на възможностите за екскулпиране.

Прилагайки тези критерии към различните състави, за които се претендира от едни автори, че представляват безвиновна отговорност, а от други /поддръжници на принципа „без вина няма отговорност“/ се поддържа, че това не са отговорности бихме могли да стигнем до следните изводи:

– забранеността на резултата е очевидна и при вредите от вещи и при отговорността за действия на работници и служители и при отговорността при ядрена катастрофа и при отговорността по чл.200

/2/ КТ – предприятието отговаря за трудовата злопорука, дори тя да е причинена от непреодолима сила;

– очевидно е стесняването на възможностите за екскулпиране – няма как да се освободя от отговорност след като кучето ми е изяло цветята;

– дали има фактическа каузалност между поведението на отговорните лица и този противоправен резултат, защото при отговорностите такава каузалност има, а при гаранциите – няма. Ако не беше моята вещ, която аз съм вкарал в оборота, от която извличам ползите нямаше да настъпи този резултат.

Вж. трите теории.

ОТГОВОРНОСТ ЗА ЛИЧНИ ВИНОВНИ ДЕЙСТВИЯ

Началото на причинния процес, който причинява противоправното състояние е поставено от едно поведение, което е противоправно, погрешно, не се полага дължимата грижа и като такова виновно – тук ще се окаже, че вината /небрежността/ не е така силно обективирана, както е в договорната отговорност, но също се предполага.

Отговорният субект

Вменяемо физическо лице. Деликтоспособността е различна от дееспособността. Така че тук не е налице формалният критерий на възраст, а по-скоро се интересуваме от фактическата възможност на конкретното лице да разбира свойствата и значението на своите действия.

Чл.47 /1/ “ Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.

За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им.“

Неспособният е действал при actio libera in causa, т.е. ако се е напил сам и дори да не го е направил с цел да не отговаря, дори и дя няма едно действие с цел да се освободим от причината, отговорността, но въпреки това ще се носи отговорност.

В практиката правилно се приема, че няма да се носи отговорност когато сме си причинили една трайна невъзможност да разбираме значението на постъпките си /това не е actio libera in causa/.

Някои чужди права за всеки случай /& 829 BGB/, както и в някогашните социалистически права има подобни текстове, които предвиждат отговорност и за невменяемия, когато няма друго лице, което да отговаря за това, че не е упражнявало надзора, и когато състоянието, имуществото на увредения и на увреждащия е такова, че делинквентът, макар и невменяем би могъл да има имущество и има такова, което би могло да покрие обезщетението без особена последица за него. Тогава справедливостта изисква това. Нашето право не съдържа такова правило.

Юридическите лица не могат да отговарят по чл.45 – тезата на ВС по Р 44/1956 г. на IV ГО; ППВС 7/1959 г. ЮЛ отговарят не по чл.45 за собствено виновни действия, а могат да отговарят само по чл.49 като възложители на работата за чуждата вина, за вината на своите работници и служители, на своите органи и разбира се като собственици по чл.50.

Чл.49: “ Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.“

Чл.50: “ За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.“

Това е и тезата на акад. Василев.

Срещу тази теза възразяват Гоцев, Любомир Попов, а донякъде и Антонов.

Класическата теория за юридическите лица ги разглежда като невменяеми. Те са недееспособни според класическата теория и вместо тях воля изразяват и сделки сключват техните органи, законните им представители. У нас се приема, че ЮЛ са ex lege и дееспособни и правоспособни и не можем да правим тази разлика – това е опора на тезата на Василев и на ВС.

Вината е психическо отношение на дееца и виновни могат да бъдат само хората, които имат психика. Волеобразуването при ЮЛ не е психически, а организационен процес – допълнителен аргумент за тезата на ВС.

Вярно е, че небрежността може да се схваща като неправилно поведение, като противоправно поведение, което може би може да се припише и на Юл, защото не търсим психическия момент. Но и в двата случая за ЮЛ е характерно нещо друго, нещо на което отговор дава ППВС 7/1959: то приема, че ЮЛ отговарят за вината на своите органи, представители, служители, работници и т.н. дори когато не можем конкретно да посочим лицето, което се е провинило, не можем да посочим лицето, което би отговаряло по чл.45. Но е достатъчно да стигнем до извода,че то е работник, служител и т.н. на ЮЛ. Тази формулировка вече води като че ли до нещо много близко до фикцията, че вината на персоналния субстрат на едно ЮЛ е вина на ЮЛ. Ще се окаже, че тази фикция е полезна защото можем да не можем да упрекнем никого в една конкретна вина, защото волята и действията на ЮЛ не са един прост механичен сбор от волеизявленията, от психиката и действията на лицата, които стоят във и зад юридическото лице.

Възможно е да се получи следното: причинен е противоправния резултат /състоянието на накърненост на благото/. Налице са и решенията и действията на конкретните лица в ЮЛ. Едни от тях мислят и действат в непротивоправна и невиновна посока. Други действат по друг начин, в друга посока, която също е чиста, невиновна, непротивоправна. Но ефектът от тези действия не е механичният им сбор, а е нещо подобно на събирането на вектори – и ще създаде противоправния резултат. От идеята, че няма да търсим конкретния виновник, а ще се уверим, че работата е свършена от лицата в ЮЛ, за да ангажираме отговорността му е всъщност много правилна. Тя почива на фикцията, че сборът от отделните воли някак си ни дава едно ново нещо. И това ново нещо е общото противоправно действие на ЮЛ, макар поотделно всеки си е свършил работата, но организацията е била лоша и е с общ ефект – причиняване на някакви вреди.

При вземането на решения е същото: един е взел някакво решение, другият – друго.

Конов: тезата на ВС. Във всички случаи ВС не стига до тезата, че ЮЛ няма да отговарят по чл.12 или по чл.21. Въпреки това можем да кажем: вярно е, че представителят на ЮЛ прекъсна преговорите, не каза причините за недействителността, сключи една нищожна сделка, която можеше да бъде избегната, ако бе направил проверката, дал сведения и т.н., но кой ще отговаря: директорът или ЮЛ. Имаме две възможности:

– да водим направо иска срещу ЮЛ, защото то е страна;

– да кажем: дори и директорът да е този, който е действал субективно недобросъвестно, който е проявил вина като психическо отношение, който е действал неправилно в крайна сметка ЮЛ отговаря за неговите действия по чл.49, ако те бяха извършени в рамките на чл.45. Сега са извършени в рамките на чл.12, но защо да не отговаря пак ЮЛ.

Изключване на отговорността за лично действие

Чл.46: “ При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди.

При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.“

Очевидно е, че при неизбежна отбрана не може да възникне отговорност, защото самото действие е провокирано и защитата с насилие срещу насилието е позволено от всички закони и права.

Повечето автори приемат, че крайната необходимост не е противоправна като действие и че при крайна необходимост нямало противоправност в смисъла на деликтната отговорност. Това наистина ще се окаже така, ако разглеждаме противоправността на действие. Въпреки това обаче, в резултат на действието при крайна необходимост, макар то да е полезно се засягат чужди блага, налице е противоправният разултат, заради който се носи отговорността и всъщност не можем да кажем, че липсва противоправността като предпоставка на деликтната отговорност.

Проблемът е кой да плати обезщетението.

ППВС 4/1975 приема, че обезщетението трябва да бъде платено, не от този, който действа в условията на крайна необходимост, а от този, който е причинил опасността или от този, чиито по-ценни блага са спасени, приемайки че е налице празнина в закона.

Конов: резерва. Законът казва кой да прати и това е по логиката на причината: този който действа и непосредствено причинява вреди. Но верно е, че този, който действа в условията на крайна необходимост ще може, заплащайки обезщетението да предяви някакви регресни искове срещу този, който е създал опасността от увреждането, защото той всъщност причинява един деликт, който не се е развил като такъв единствено заради действията на това лице. Регресен иск срещу лицето, чиито по-големи блага са спасени, а това ще се окаже този, който е щял да бъде увреден, ако не се бе намесил действащия при крайна необходимост; или дори лицето, което е причинило опасността, защото нему е спестено по-голямото обезщетение, което би дължал, ако се бе реализирала опасността. Тези искове обаче са регресни, тях можем да ги търсим наистина и в правилата на гесцията, но ако приемем тезата на ВС ще се окаже, че ще поставим в неглижирано положение увредения, а той е целта на отговорността. Защото в крайна сметка този, който действа при крайна необходимост избира дали да го прави или не. И макар действието да е невиновно то води до един противоправен резултат и по правилата на риска ние можем да му го възложим. Ако приемем тезата на ВС в казуса за шофьора, който за да не блъсне детето влязъл в аптеката и счупил витрината ще се окаже: собственикът иска да плати стъклото, а детето го няма. Всъщност би могло да няма истинска, а да има мнима крайна необходимост. Действително можем да хванем дееца, който е делинквент, а преразпределянето на нещата ще дойде по други принципи.

Съгласие на пострадалия за увреждане

Спорен въпрос. Някои автори казват, че противоправността отпадала, защото имало и отказ от права. Но отказът от абсолютни права, извън вещните права е твърде спорен. Един от начините да си обясним невъзникването на отговорността е не толкова, че липсва противоправен резултат, не толкова, че липсва вина или погрешно поведение /очевидно е, че такова поведение може да се окаже налице, защото то е обективно погрешно, макар да съм ви разрешил да следвате точно това поведение/. Не става въпрос за едно пълно отпадане на предпоставките на отговорността, напр. когато подпишете декларация да ви направят операция, от това не следва, че лекарят няма да носи отговорност когато причини допълнителни поразии или когато се окаже, че тя е била излишна. Вашето съгласие в случая има по-скоро стойността на едно доброволно подлагане на едно иначе непринудително лечение, доброволно подлагане на една манипулация, която не сте длъжни да приемете да се извърши спрямо вас или което е все същото не сте длъжни да стоите на лекцията и да ме чакате да говоря в междучасието, но все пак го правите, а аз мисля, че не отговарям деликтно. Но ефектът, който настпъва е свързан с отпадане на обезщетение, а то е вече едно относително право, едно вземане, с което вие може да се разпореждате, дори още да не е възникнало. Така че можем да гледаме на тези на неща като на едно предварително опрощаване на едно бъдещо вземане, на едно бъдещо вземане за обезщетение на вреди, които ние сега сме предположили, че съществуваат, имаме ги предвид. Но това няма да се отнася до други вреди, които биха възникнали от същото или от друго подобно действие. Ако съм разрешил на зъболекаря да ми вади зъба, това не значи, че всеки друг може да ми вади зъба / в частност да ми го избива / без да плаща обезщетение, защото аз съм се бил отказал от абсолютното си право на усмивка.

Възможно е също да ценим съгласието на пострадалия като едно съпричиняващо резултата поведение и тогава да приложим правилата за съпричиняване /Поля Голева – „Правна мисъл“ кн.4, 1985/ При съпричиняване на резултата от няколко делинквента по силата на чл.53 те отговарят солидарно: вътрешно, помежду по правилата за солидарността ще си преразпределят в повече платеното обезщетение съгласно приноса им.

Чл.53 „Ако увреждането е причинено от неколцина те отговарят солидарно“

В) Отговорност за вреди, причинени от другиго.

Ани Станева – вж. Съставите са два:

  1. Този, който касае тези, които имат надзора върху неспособни – ал.2 от чл.47
  2. Който касае родителите, осиновителите и настойниците

С оглед вината тези два състава правилно се схващат от почти всички автори като един плавен преход от отговорността за лично виновно действие към безвиновната отговорност по чл.49 и 50. Намесват се обаче и двата мотива:

– от една страна имаме някаква вина, но в нея можем да упрекнем главно невмненяемия и детето;

– търсим също така вина в дължащия надзор или в родителя защото той може да се освободи от отговорност, като докаже, че не е могъл да предотврати вредите.

Съставът на тази вина постепенно става все по-обективен и по-обективен от посока на този, който дължи надзора в посока на родителя.

Кой дължи надзора?

1.Учителите 2.Персоналът в лудниците 3.Лелките в детската градина 4.Частният учител 5.Гувернантката

Нужно е да има задължение за надзор, а не просто да сте хванали дете от улицата или да сте го оставили на съседката за десетина минути.

Във втория текст отговорността вече се сързва с правното качество на лицата родители, осиновители или настойници. Екскулпирането на тези лица е много трудно, защото те трябва да установят, че вредата не се дължи на тяхното погрешно възпитание. В този смисъл можем да намерим конкуренцията между двете отговорности. Защото в училище може да бъде причинена една вреда от един ученик и да се питаме кой отговаря: учителят или родителят. Отговорът на този въпрос ще зависи от това, как е причинена вредата: дали е причинена от причина, която можем да вменим в отговорност на родителя заради грешното възпитание, заради лошия пример и т.н. или поради грешката на учителя, дължащ надзор. Двата полярни примера ще бъдат следните: едното момченце ударило другото в часа по трудово обучение с чука по главата. Учителят не е могъл да предотврати това, защото не е могъл да очаква, че децата на 15 години могат да си правят такива неща – явно грешката е в родителите. Обратно: ако манипулирайки с дървения струг или с нещо друго детето причини вреда на другиго ще отговаря учителят, който е трябвало да осигури надзора и безопасността на тази дейност, защото децата в къщи не биват възпитавани относно това, как се работи със струг. Но от елемента „вина“ в отговорността на дължащия надзор следва и една много важна последица: отговорността на лицето, което му е възложило надзора, на училището, на наелия гувернантката да го замества при възпитанието и надзираването на децата и т.н. – т.е. отговорността по чл.49, която отговорност не бихме могли да конструираме, ака гледаме на отговорността на родителите, респ. на дължащия надзор по отношение на невменяеми като на отговорност без вина.

Когато лицето, причинило вредите е фактически вменяемо, т.е. разбира свойството и значението на извършеното от него, то ще се окаже деликтоспособно. Ще отговаря ли то наред с родителя? Изглежда практиката и теорията е склонна да каже, че е налице едно съпричиняване: единият е действал виновно, но и другия е обусловил това действие с неправилното възпитание, липсата на надзор и т.н. В такъв случай ще се окаже, че те могат да отговарят и солидарно.

Мислимо е да има и регрес от родителя, респ. настойника към детето, респ. поднастойния /когато и детето може да бъде конституирано като делинквент, т.е. когато отговаря за собствената си вина/. На практика този регрес рядко се предявява, а срещу него могат да се направят и възраженията за значително по-големия принос, т.е. за вътрешните отношения между двамата солидарни длъжници да бъде отнесен на този, на чието неправилно възпитание или недостатъчен надзор се дължат вредите.

 ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ ПРИЧИНЕНИ ОТ ЛИЦЕ НА КОЕТО Е ВЪЗЛОЖЕНА РАБОТА

Предпоставки. общият критерий, който трябва да ни води в този случай е фактическата каузалност между отговорното по чл.50 лице, неговото поведение и вредата, която е причинил работника. Защото няма как да кажем, че шофьорът, който е тръгнал лично да си ползва служебния автомобил при пренасяне на мебелите си и е направил катастрофа, за него няма как да отговаря възложителя, защото не му е възложил да си носи мебелите. Ако той не беше шофьор в това предприятие нямаше да може да вземе служебната кола. Това е достатъчно, за да видим, че фактическа каузалност има и, че е добре, в интерес на увредения да разширяваме понятието „при и по повод работата“.

Твърди се също, че отговорността по чл.49 била солидарна заедно с отговорността по чл.45 на прекия извършител. Това приема практиката. Гоцев не е съгласен с него /Конов също/.

Аргументите на Гоцев:

  1. Солидарността не се предполага. Тя произтича от закона или от договора, а законът не е казал те да са солидарни длъжници.
  2. Ако законът ги разглежда като солидарни длъжници, тогава чл.54 за регреса би бил излишен, защото за солидарни длъжници регресът е уреден в чл.127 ЗЗД.

Въпреки практиката може би е по-разумно да приемем, че в този случай солидарност няма. Това в известна степен би ни помогнало да разберем и рамките на регресния иск по чл.54. Практиката общо приема, че това е в пълния размер на щетата на това, което се праща от страна на работодателя, защото той отговарял пряко по 45. Но в КТ има правило /чл.202/: „За изплатените на пострадалия или неговите наследници обезщетения работодателят има право на иск срещу виновните работници или служители съобразно правилата на този раздел“. Става въпрос за раздел II, който включва и ограничената имуществена отговорност. Вярно е, че чл.202 се отнася главно за хипотезата на чл.200, в която ратотодателят отговаря пред друг свой работник. Но Конов не вижда причина да не ограничим регреса на работодателя срещу виновния работник и тогава, когато увреденият е трето лице-неработник на същия работодател /макар практиката да не приема това/. Това е справедливо според Конов, защото функцията на тази отговорност е веднъж да гарантира увредения за това, че ще има от кого да получи обезщетение /защото работникът е беден, а възложителят е богат/, но и още нещо: тъкмо защото работникът е беден и защото неговата грешка се дължи на това, че се е подчинил на това да извършва една дейност в полза на възложителя, той би следвало да бъде облекчен по някакъв начин в имуществените последици на своята грешка когато не можем да го упрекнем в умисъл или в извършено престъпление.

Г) Отговорност за вреди причинени от вещи.

Тя е солидарна между собственика и този, който има надзора.

Кой има надзора? Според практиката на ВС, Антонов, Бъров надзор има не този, който само фактически надзирава вещта, но този който я надзирава по начин такъв, че извлича нейните полезни свойства. Защото отговорността се крепи на идеята за риска, на идеята „комуто ползите, нему и тежестите“ и затова практиката основателно приема, че говедарят няма надзор върху говедата, защото тези говеда са на ТКЗС-то, а той само ги пасе и не извлича полезните свойства от тях. Оказва се, че надзорът върху една вещ има наемателя, ползувателя, този, който в свой интерес, наред със собственика или вместо него използва тази вещ, но не и лицето, на което е възложено в чужд интерес да я надзирава или управлява / в частност – шофьорът на автобуса/. Той няма надзор над автобуса, надзор над автобуса има предприятието, което го експлоатира и ако случайно автобусът не е негов, а е нает и причини вреди без ничия вина, тогава предприятието, което го експлоатира и предприятието, което е собственик на автобуса ще отговарят солидарно по чл.50.

Отговорността по чл.50 се изключва:

  1. При изключителна вина на пострадалия – трудно е да се каже какво е „изключителна вина“, след като другия няма вина – т.е. тя е такава, която да ни покаже, че умишлено или при груба небрежност пострадалият е преодолял пречките за увреждане. Има едно куче, което е вързано. Когато минавам покрай него и то ме ухапе, очевидно е, че аз не съпричинявам. Ако започна да го дразня, очевидно е, че ухапването се дължи на моята изключителна вина, а не на качествата на кучето.

Отговорността се изключва от нечие /на трето лице/ виновно действие. Собственикът на чука няма да отговаря, когато аз съм го взел и съм ви ударил по главата.

Д) Отговорност на държавата за вреди причинени на граждани.

Гоцев.

Това, за което държавата отговаря е разделено в два текста.

В конституцията има общ текст – чл.7.

Държавата отговаря за две групи действия:
  1. За незаконните актове, действия или бездействия на нейните органи или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Т.е. за незаконните административни актове. Тази отговорност настъпва когато актът бъде отменен като незаконен. Обезщетяват се вредите, които са последица от съществуването на този незаконен акт.
  2. За вредите, причинени на гражданите от органите за правна защита по наказателни дела /от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и особените юрисдикции от незаконно
  3. задържане под стража;
  4. обвинение;
  5. осъждане и т.н.

Общият принцип е, че държавата отговаря независимо от вината на длъжностните лица – тя отговаря обективно. Но в редица от тези случаи, особ. по чл.2 може да няма не само вина, но и да няма никакво погрешно противоправно поведение. Защото процесуалните действия на следователя, който ви е привлякъл под отговорност, който ви е наложил мярка за неотклонение “задържане под стража” са правилни от процесуално гледище и обусловани с оглед фактите, с които той разполага. Той е длъжен да предприеме тези действия. Но след това се оказва, че вие сте увреден, защото напр. куфарът не бил ваш и вие нямате нищо общо със случая – съдът ви е оправдал или пък поради съдебна грешка първият съд ви е осъдил, а една втора инстанция ви е оправдала. В тези случаи са възможни два подхода:

  1. Държавата, както и правозащитните органи съществуват в интерес на цялото общество, както и в интерес на индивида, който има интерес държавата да има силна полиция, правилно действаща съдебна власт, добро обвинение и т.н. В такъв случай грешката на тези органи, която е извинителна би могла да легне като последица върху мен: аз нося риска от собствената си полза, че тези органи трябва да съществуват и в мой интерес. Тогава бихме отказали отговорността на държавата, така както бе преди този закон: и държавата отговаряше само за виновните действия на своите органи по чл.49 ЗЗД.
  2. Не само аз, но и цялото общество има интерес от съществуването на тези органи. Следователно когато те допуснат грешка, дори и извинителна, която ми причинява на мен-невинния вреди, можем да кажем: нека държавата да плати обезщетението на мен, който съм индивидуално увреден, а това обезщетение безспорно ще легне върху всички членове на обществото, които се ползват от добрата полиция, добрата съдебна система и т.н., защото всички те издържат държавата чрез данъците, които плащат, а обезщетението, което държавата ще ми даде ще дойде тъкмо от данъците.

Регрес на държавата – чл.9

Този регрес е силно ограничен. Ограничаването на този регрес и специалните му предпоставки, особено при действия на правозащитни органи се обуславя от това, че ако правозащитните органи действаха при риска да плащат обезщетение за всеки незаконно задържан нямаше да задържат никого незаконно.

Здравейте!

Ние имаме собствено приложение в Google Play Store, където са качени нашите лекции за държавни изпити, юридическа правоспособност, курсове, статии, права и новини.

Натиснете картинката, за да бъдете отведени до Google магазина или посетете следния линк > google play.

 

безплатно приложение за правна помощ

 

%d блогъра харесват това: