43. МЕНИТЕЛНИЦИ И ЧЕКОВЕ

Въпрос № 43

МЕНИТЕЛНИЦИ И ЧЕКОВЕ

  1. С термина “менителнични ефекти” се означават 3 типа ЦК – менителница, запис на заповед, чек. Синоним на менителница са “трата” и “полица”. “Полица” обаче може да се схваща и като запис на заповед. Според проф. Герджиков “трата” се означава акцептираната менителница в отношенията между издателя и платеца, а в отношенията издател – ремитент менителницата се означава като “римеса”. С последното понятие по правило се означават местните менителници докато чуждестранните са известни като девизи (това понятие може да се използва и за записи на заповед и чекове, издадени в чужда валута и платими извън страната на издателя).

1.1. Особеното е, че те са конститутивни и търговски ЦК. И при 3те предметът на престациите, които материализират е винаги парична сума. Обстоятелството, че са ЦК е основание да се направи извода, че те материализират формални сделки, които са различни – нареждане или обещание за плащане. По принцип менителничните ефекти са ЦК на заповед, но при включването на клауза “не на заповед” те стават поименни ЦК.

1.2. Менителничните ефекти са едностранни сделки. Значението на формата е изключително голямо – недостатък на формата е основание за недействителност или пречка за осъществяване на фактическия състав на сделката, материализирана в ЦК. Веднъж спазена формата това облекчава кредитора по менителничния ефект, защото на него могат да се противопоставят много малко възражения. Това е основание за извода, че менителничните сделки са абстрактни, който не е съвсем правилен, тъй като по-скоро има много малко възражения за длъжника.

1.3. Менителничните ефекти имат и 3ти аспект, освен че са ЦК и формални едностранни сделки, те са и извънсъдебни изпълнителни основания. Менителничният кредитор може да си изводи изпълнителен лист направо въз основа на менителничния ефект, без исков процес.

1.4. От икономическа гледна точка менителничните ефекти могат да се разглежда като: а) средство за плащане – най-вече чека; б) средство за кредитиране – менителница и запис на заповед; 3) гаранционно средство – поради факта, че обикновено се издава по повод каузални правоотношения.

  1. Менителница.

2.1. Общи бележки. Правната уредба на менителницата е в чл. 455-534 ТЗ. Законодателят е изменил правният режим за разлика от ЗЗД, където целият режим е бил уреден върху записа на заповед, като съображението е било, че той е по-често използван. Подходът на ТЗ се основава на факта, че записът на заповед е вид менителница. Целият режим на менителничните ефекти е подчинен на разпоредбите за менителницата – правилата за менителницата се прилагат субсидиарно за другите видове менителнични ефекти.

2.2. Характеристика.

1) Менителницата е търговска, конститутивна ЦК, която материализира парично вземане.

2) Тя е едностранна, формална сделка, с която издателят нарежда платецът да заплати определена сума пари на поемателя. Страните по менителницата са същите като при търговската асигнация – издател, поемател и платец. Тези лица трябва да се дееспособни (лицата, които са задължени по менителницата). Не е необходимо те да са търговци или да имат друго специално качество. Издателят на менителницата може да е платец или поемател.

Поставя се въпросът могат ли непълнолетните или ограничено дееспособните да издават менителници – според Ан. Антонова е възможно ако може да се реализира хипотезата на чл. 73, ал. 2 СК (напр. ако по този начин се отложи плащането от непълнолетния). Друг въпрос, който стои е дали може менителницата да бъде подписана от недъгав или неграмотен по правилата на ГПК – според Ан. Антонова по-скоро не.

По менителницата се развиват 3 правоотношения, подобни на тези при търговската асигнация: 1) външно отношение между платеца и поемателя; 2) валутно правоотношение между издателя и поемателя и 3)отношение на покритие между издател и платец.

3) Менителницата е извънсъдебно изпълнително основание.

2.3. Видове менителници (обща характеристика):

1) Обикновена и ректа менителница (поименна ЦК);

2) Пълна и бланкова менителница;

3) Домицилирана менителница и менителница с домицилиат;

4) Менителница издадена срещу издателя и менителница, при която издателят е поемател.

2.4. Реквизити – менителницата следва да съдържа 8 реквизита. Проф. Павлова дели съдържанието на менителницата на текст т.1 и т. 3-8, и контекст т. 2. Липсата на някои от тях е пречка менителницата да породи действие:

1) Наименованието „менителница“ в текста на документа на езика, на който е написан – думата менителница трябва да е написана в текста, а не като заглавие. Текстът следва да изглежда като: “Платете по тази менителница 50 лв. на Иван на 1 май”. Ако менителницата е на китайски, то “менителница” трябва да е изписано на китайски. Изискването е в текста на документа да присъства думата менителница, а не сходно на нея понятие “трата” или “полица”.

2) Безусловно нареждане да се плати определена сума пари – това е най-важното изискване, което разкрива характера на сделката, нареждане от издателя до платеца. Никакви условия не следва да бъдат включени в менителницата. Нареждането за плащането трябва де се отнася за определена сума пари, може и в чужда валута. Сумата трябва да е определена, а не определяема. Поставя се въпросът ако сумата е във валута, а се иска равностойността в левове към кой момент се определя тази сума – по принцип към денят на издаването, а според проф. Павлова ако е уговорено може и на падежа (това виждане противоречи с изискването сумата да е определена). Трябва да има само една сума. Възможно е сумата да е написана с думи или с цифри, между които да има разлика, в този случай се дължи на сумата изписана с думи. Ако сумата е написана няколко различни пъти по различен начин – важи най-малката сума.

3) Името на лицето, което трябва да плати (платец) – по начало всяко дееспособно лице, като може да бъде и издателят. По принцип достатъчно е лично и бащино или лично и фамилно име, като е възможно да се използва и псевдоним ако е легално закрепен. Според Антонова може да са посочени повече лица платци. Те може да са посочени само кумулативно, но не и алтернативно, защото няма да се знае кой какво дължи. Платецът обаче може да акцептира за част от сумата, защото солидарността следва акцептирането. Ако платецът не съществува, то платец е издателят.

4) Падеж – особеното е, че законът допуска той да бъде определен по 4 начина: 1) календарна дата; 2) срок след предявяването; 3) срок след издаването; 4) на предявяване. Менителница с падеж, определен по друг начин не поражда правно действие. Падежът трябва да е само 1 – не се допуска издаване на менителница с последователни падежи. Ако не е посочен падеж менителницата се смята издадена на предявяване.

Ан. Антонова разглежда и следните проблеми – когато падежът е календарна дата, достатъчно е да се посочи ден и месец (разбира се, че става дума за годината на издаването). Не може да се посочи дата, която не е календарна – например Великден. Ако е посочен ден, който не съществува, напр. 30 февруари или 31 от месец, който има 30 дни, според проф. Павлова се има предвид последния ден на месеца.

5) Място на плащане – не е определено какво точно значи, населено място с конкретен адрес. Ако липсва мястото на плащането тогава менителницата поражда действие ако има място означено до името на платеца.

6) Името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати (поемател) – за ремитента има същите изисквания както за платеца. Може да има повече от 1 поематели или повече от 1 платци. Смята се, че в този случай те са неделими кредитори или длъжници. Според Антонова поемателите може да са посочени алтернативно и между тях съществува актива солидарност. Ако поемателят не съществува менителницата е валидна но не поражда правно действие.

7) Дата и място на издаването – място може да липсва и менителницата ще породи действие ако до името на издателя е посочено място. Под място се разбира населено място и адрес. Според Антонова задължително тук трябва да е посочена и година. Ако не съществува съответния ден от годината менителницата не поражда правно действие.

8) Подпис на издателя – не е необходимо менителницата да съдържа име, но е необходимо да има подпис. Ако менителницата е подписана от пълномощник това трябва да е оказано. Нашето право не допуска подписа да се замени з друг елемент, но подписът на лицето може да не отговаря на поставения. Според Антонова препоръчително е да не е само подпис, но и име на лицето, както и индивидуализиращи белези (л.к., ЕГН и т.н.)

Не е необходимо реквизитите да са верни, трябва да ги има. Ако те не са верни това само по себе си не опорочава менителницата. Има практика на ВКС, че менителница, платима в несъществуващо място не е недействителна.

2.5. Менителницата може да съдържа освен посочените 8 елемента и други, които са факултативни:

1) Уговорка за лихва, като трябва да се посочи началния момент и размерът на лихвата. Ако не е посочен друг ден тя започва да тече деня на издаването на менителницата, става дума за възнаградителна лихва. Лихвата е допустима само при менителниците, които са платими на предявяване или в срок след предявяването. Мораторна лихва тече винаги след падежа, независимо от включването й в текста на менителницата.

2) Друга факултативна уговорка е уговорката за домицилиране. Уговорка за домицилиране е на лице тогава, когато в менителницата е посочено място на плащане, различно от местожителството или седалището на платеца. Ако не е уговорено друго смята се, че платецът се е задължил да плати менителницата лично в това място на плащане.

3) Менителницата може да съдържа и домицилиат. Домицилиатът е 3то лице, различно от платеца, което е посочено като лице, което да извърши плащането. Това лице може да се посочи от издателя или от платеца. Домицилиатът не е задължен по менителницата, а е представител на платеца.

Менителницата може да съдържа и клаузи изрично предвидени от закона като “не на заповед”, “без протест” и т.н. Вън от това може да има и други уговорки, но те не пораждат правно действие. Тези допълнителни уговорки, могат да се приемат като условия и цялата менителница да не породи правно действие. Според Антонова може да има и допълнително съдържание, което да обвързва менителницата с каузална сделка, но за да не изглежда като условие трябва да са описани неща, които вече са станали. Според Касабова не е добре менителницата да съдържа и каузална сделка.

2.6. Менителница, която не съдържа някои от посочените 8 задължителни реквизита е непълна. Има 3 изрично уредени случая, когато няма непълнота, това са т. нар. презумирани реквизити: 1) няма падеж – значи е на предявяване; 2) няма място на издаване – мястото на издаване е мястото, посочено до името на издателя; 3) няма място на плащане – мястото на плащане е мястото посочено до името на платеца. Непълната менителница не поражда правно действие.

2.7. Бланкова менителница – това е менителница, в която липсват реквизити, но попълването на тези реквизити е прехвърлено от издателя на поемателя, който може да го прехвърли на последващите приобретатели. Разликата между непълната менителница и бланковата менителница е, че правото да се попълнят липсващите реквизити е прехвърлено при бланковата менителница. За бланкови реквизити се приемат: 1) падеж; 2) място на плащане; 3) ремитент; 4) сума (по принцип за бланкови реквизити се приемат тези извън презумирани). Бланковата менителница поражда действие не от попълване на липсващите реквизити, а от издаването си. Възможно е обаче реквизитите да се попълнят по начин различен от уговорения с издателя на менителницата. Законодателят е предвидил правило, което да гарантира менителничния длъжник – попълването несъобразено с волята на издателя не може да се противопостави на кредитора освен ако приносителят е придобил менителницата недобросъвестно или при груба небрежност. Недобросъвестно означава при знание за уговорката между издател и поемател, а при груба небрежност, когато не е положена елементарната грижа. Попълването на менителницата, несъобразено с волята на издателя винаги може да се противопостави на поемателя, защото той винаги е недобросъвестен.

2.8. Чл. 457 предвижда възможност за издаване на 2 по-особени менителници: Менителницата може да се издаде на заповедта на самия издател, както и срещу самия издател. Менителницата може да се издаде на заповедта на самия издател, както и срещу самия издател.

1) Менителница, издадена срещу издателя – има смисъл при клонове на търговско дружество.

2) Менителница, на която издателят е и поемател – целта е чрез менителницата да се обвърже платеца, бе издателят да знае кой ще е титуляр на вземането.

2.9. Възможно е менителницата да е издадена от представител без представителна власт. В тази хипотеза се прилага чл. 462: Който подпише менителница като представител, без да има представителна власт, или като превиши властта си, се задължава лично по менителницата и ако плати, има същите права, каквито би имал представляваният. Това правило се различава от общото правило за действия без представителна власт по чл. 42 ЗЗД.

2.10. При менителницата е възможно да има подправяне на подпис или на съдържание. В този случай ако менителницата изглежда валидна тя поражда действие. Подправянето се урежда със специални правила, целящи защита на менителничните правоотношения – чл. 461: Ако менителницата носи подписите на лица, които не могат да се задължават по менителница, неистински подписи, подписи на несъществуващи лица или подписи, които по друга причина не могат да задължат лицата, които са подписали или от името на които менителницата е подписана, задълженията на останалите подписали лица са действителни. Върху една менителница може да има много подписи – джира, авали, подпис на платеца, дори някои от подписите да е подправен всички останали са валидни и те са менителнични длъжници. Може да има и подправено съдържание, най-често добавяне на цифри към сумата. В този случай съществува правилото, че лицата подписали след изменението са задължени по текста след изменението, а лицата подписали преди изменението – по текста преди изменението.

Издаване и прехвърляне на менителница. Джиро.

  1. Съществуват 3 теории за същността на сделките по издаване и прехвърляне на менителница:

1.1. Договорна теория – сделките по издаването и прехвърлянето на менителница са договори. Тази теория не дава възможност за обосноваване на оригинерното придобиване на менителница поради принципа nemo plus iuris transfere potest quam ipse habeo. Има още един проблем – смята се, че сделките по менителницата са едностранни, тъй като липсва волеизявление от страна на кредитора.

1.2. Теория за едностранния акт – за да се придобият правата по менителницата е достатъчна едностранна сделка, било издаване на менителницата, било джиро. Тук обаче възниква въпросът какво става ако 3то лице намери менителницата – то би следвало да я придобие ако е поемателят или менителницата е бланкова, а това застрашава правната сигурност.

1.3. Теория за едностранния акт, съчетан с добросъвестност на държателя – за да се придобият правата по менителницата не е достатъчно само извършването на едностранна сделка (издаване, джиро, авал), а трябва да се предаде и фактическата власт и кредиторът да е добросъвестен. Всички сделки изискват писмена форма, предаване на фактическата власт и добросъвестност.

  1. Издаване на менителницата. Сделка, при която менителницата се прехвърля от издателя на поемателя (първият кредитор по менителницата). Тази сделка изисква освен създаване на менителничния документ, предаването му и добросъвестност на поемателя. Издаването може да е оригинерен начин за придобиване на права. Една менителница може да бъде издадена в няколко еднакви екземпляра (дубликати). Всички те удостоверяват едно вземане и за това плащането по един от тях освобождава всички задължени лица. Дубликатите трябва да бъдат номерирани, първа, втора и т.н. менителници в противен случай всеки екземпляр се смята за отделна менителница.
  2. Менителницата се прехвърля с джиро. Джирото е основният способ за прехвърляне за това менителничните ефекти са ЦК на заповед. Джирото обаче не е единствения прехвърлителен способ, всички способи са възможни – договори, суброгация, наследяване, може да се използва при изпълнително производство. Отличителната черта на джирото е, че то е оригинерен прехвърлителен способ – джиратаря придобива правата по менителницата дори джиранта да не ги е имал. Според Кацарски в ЦК са материализирани 2 вида права: 1) правата в самата ЦК и 2) правата срещу длъжника. Джирото прехвърля самата ЦК, т.е. правата каквито са, а не каквито ги има джиранта, т.е. джиратаря не е правоприемник на джиранта. При цесията цесионера придобива правата каквито ги е имал цесионера.
  3. Особености на джирото (разграничение с цесията):

4.1. Джирото се смята за едностранна сделка, която се извършва от джиранта (цесията е договор).

4.2. За джирото се изисква писмена форма. То трябва да се запише на гърба на менителницата. Ако гърбът е малък то се записва на лист неподвижно закрепен за менителницата наречен алонж. Другото название на джирото индосамент, указва, че то трябва да е на гърба, но според Калайджиев може да е и на лицевата част. Според проф. Герджиков бланковото джиро винаги трябва да е на гърба или на алонжа.

4.3. Единственият реквизит на джирото е подписът на джиранта. Не е необходимо то да е датирано и да се посочва името на джиратаря. Може обаче да се съдържа името на приобретателя, ако го има джирото е пълно, ако не – бланково. Бланковото джиро поражда всички права на пълното джиро.

4.4. Текстът на джирото може да е свободен, но има задължителни изисквания за съдържанието. Джирото трябва да е безусловно, но ако има условие то джирото е действително, а условието не поражда действие. Джирото трябва да е за цялата сума, частичното джиро е нищожно.

4.5. За да породи действие джирото ЦК трябва да е придобита с реална сделка и джиратаря да е добросъвестен.

4.6. Джирото е акцесорна сделка на менителницата, за да породи действие джирото трябва да има формално валидна менителница. При продължително прехвърляне на менителницата се образува верига от джира, за да може поредното джиро да породи действие трябва веригата на джирата да е непрекъсната, т.е. всеки следващ джирант трябва да е джиратар по предходното джиро. Ако веригата на джирата е прекъсната джирото не е оригинерно придобивно основание, но менителницата може да се придобие на деривативно основание.

4.7. На последния джиратар могат да се противопоставят само възражения по менителницата (а на цесионера освен възражения по цесията могат да му се правят и лични възражения).

  1. Действие на джирото:

5.1. Транспортно действие – прехвърля правата по менителницата. Ако джирото е бланково, бланковият джиратар има няколко възможности:

1) Той може да напише името си или името на 3то лице и джирото да стане пълно.

2) Той може да джироса менителницата бланково – без да пише нищо да се подпише.

3) Той може да предаде менителницата на 3то лице. Това е най-бързата и най-важната възможност. Междините приобретатели до попълването не са се подписали никъде и гаранционното действие на джирото се ограничава за тях. Няма ограничение на кого може да се джиросва менителницата – на 3то лице или на лице, което има някакво отношение към нея.

Транспортно действие липсва при заложното джиро и джирото за събиране. Според Ан. Антонова джиранта може да прехвърли менителницата на няколко джиратари, които са посочени кумулативно.

5.2. Гаранционно действие – всеки джирант е солидарен длъжник за заплащане на сумата по менителницата. Колкото повече е дижросвана менителницата толкова повече длъжници има. Тази последица обаче може да се ограничи по няколко начина:

1) Джирото включва израза “не на заповед”, т. нар. ректаджиро. Това означава, че джирото няма гаранционно действие, а е по-скоро цесия. Гаранционното действие отпада само по отношение на конкретното джиро. Ако самата менителница е издадена с клауза “не на заповед”, то имаме ректаменителница. Това означава, че тя не е ЦК на заповед, а поименна ЦК. Условието “не на заповед” въведено от издателя се отнася до всички приобретатели.

2) Джирото включва израза “без отговорност” – това означава, че джиранта не отговаря по менителницата. Джирото има всички други действия по отношение на джиратаря. За разлика от ректаменителницата, менителницата не може да бъде издадена, като менителница без отговорност, защото до поемането й издателят е единствения длъжник.

Джирото няма гаранционно действие при джиросване на поименни акции. Бланковото джиро също няма гаранционно действие, както и джирото за събиране.

5.3. Легитимационно действие – ако има валидна менителница и непрекъсната верига от джира, последният джиратар се смята за собственик на менителницата и за титуляр на правата по нея. Това има значение в 2 насоки:

1) Ако такъв джиратар джироса менителницата на 3то лице то става собственик.

2) Има значение и за плащането, защото ако при платеца се яви лице, което е кредитор въз основа на веригата от джира, той е легитимиран да получи плащането и платецът не може да проверява действителността на менителницата.

  1. Специални видове джира:

6.1. Следпротестно джиро – джиро след протест поради неплащане или след изтичане на срока за такъв протест. Това джиро има действието на цесия – извършва се като джиро, но не е оригинерен придобивен способ. След протеста джиратаря придобива правата, които след протеста е имал джиранта. Това правило е въведено, защото не е обичайно менителницата да се джиросва след протест.

6.2. Заложно джиро – чрез него се залага менителницата. Заложното джиро трябва да съдържа уговорка “за гарантиране”, “за залог”, “за обезпечение” или друг равнозначен израз. Последиците, които заложното джиро поражда е, че с него се осъществява правото на залог върху вземането, което менителницата материализира. Заложното джиро няма гаранционно действие. Заложният джиратар е заложен кредитор и в случай на неизпълнение на обезпеченото задължение той може да насочи изпълнение към правото по менителницата. Заложният кредитор обаче не е титуляр на правото по менителницата. Заложният кредитор може да упражни заложното си право, освен това може да упълномощи 3ти лица да упражнят заложното му право с джиро за събиране (упълномощително джиро). Независимо от това заложното джиро също е оригинерен способ за възникване на заложно право. Заложният джиратар става кредитор дори заложният джирант да е имал проблеми с правата си по менителницата. Чл. 473, ал. 2 казва: Длъжниците не могат да противопоставят на приносителя възражения, основани на личните им отношения с джиранта, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при получаването на менителницата. Менителничните сделки са абстрактни във връзка с това, че по тях не могат да се черпят възражения от други правоотношения освен от менителницата. Това обаче не е така ако заложният джиратар не е добросъвестен.

6.3. Джиро за събиране (пълномощно джиро) – то съдържа уговорка „за събиране“, „за инкасо“, „по пълномощие“ или друг израз, който означава упълномощаване. Това джиро всъщност е упълномощителна сделка, която поражда само представителна власт и нищо друго. Пълномощният джиратар е пълномощник на джиранта. Менителничните длъжници могат да правят на пълномощния джиратар всички възражения, които могат да правят на пълномощния джирант. Понеже все пак това е джиро законът е предвидил още едно отклонение от общия режим на упълномощаването – чл. 472, ал. 2: Упълномощаването, което се съдържа в джиро по пълномощие, не се прекратява със смъртта или с поставянето под запрещение на упълномощителя. Това правило важи и за аналогични хипотези например при прекратяване на юридически лице.

Менителница със заложно джиро или с джиро за събиране, може да се прехвърли само с друго джиро за събиране.

Особена е хипотезата, като заложният джиратар има по малко права от правата по менителницата – тогава възниква скрито джиро за събиране на остатъка. Когато се стигне до упражняване на правата се действа като заложен джиратар.

6.4. Следпадежно джиро – извършва се в 1 от двата работни дни след падежа на менителницата има същото действие като обикновеното джиро.

Предявяване и приемане на менителница. Плащане. Протест.

  1. Има 2 вида предявяване, свързани с 2 различни действия – платецът може да приеме менителницата, а може и да я плати. Съществуват 2 вида предявяване за приемане и за плащане. Менителницата е необходимо да се предяви, защото тя е документ в обръщение и платецът не знае в кой се намира тя.

1.1. Предявяване за приемане. Всеки държател на менителницата без значение дали е легитимния приносител или 3то лице може да я предяви за приемане. Това е така, защото приемането ползва всеки кредитор по менителницата, тъй като платецът става длъжник по менителницата. Платецът е пряк длъжник за разлика от всички останали, които са регресни длъжници. По принцип предявяването за приемане се прави по адреса или седалището на платеца. Ако менителницата е домицилирана предявяването за приемане трябва да стане по мястото на плащане. Предявяването за приемане е право на приносителя на менителницата.

1) В някои случаи обаче менителницата трябва да бъде предявена за приемане:

а. Ако падежът на менителницата е определен срок след предявяването, защото ако такава менителница не бъде предявена за приемане не може да се определи падежа. Ако не се предяви менителницата, тя няма падеж и не произвежда действие.

б. Домицилирана менителница.

в. Менителницата с домицилиат също трябва да предяви за приемане.

2) Възможно е издателят или джирантът да предпишат задължение за предявяване и да предвидят срок за предявяването. Ако няма срок за предявяване – менителницата може да се предяви до последния ден преди падежа. Ако срокът на плащането се определя от предявяването, предявяването трябва да стане в едногодишен срок от издаването. Издателят може да намалява или намалява този срок, а джиранта може само да го намали.

3) Издателят може да забрани предявяването за приемането освен в посочените 3 хипотези, а джиранта може да ограничи възможността за това. 4) Какво става ако менителницата трябва да бъде предявена за приемане, а не бъде приета.

а. Ако менителницата е с падеж срок след приемането й, ако няма предявяване няма падеж.

б. Възможно е издателят или джиратаря да са предписали менителницата да бъде предявена, ако тя не бъде предявена се губи регресната отговорност.

в. Възможно е обратно в менителницата да е забранено предявяването за приемане (или определен срок) и тя да бъде предявена – тогава не възниква регресна отговорност преди падежа. Според Ан. Антонова в тази хипотеза разноските за протеста са за нарушителя на забраната.

5) Предявяването се смята, че включва 2 действия – показване на оригинала и покана да се приеме менителницата. Приемането (акцепта) е едностранна сделка, формална, на платеца, която също като джирото и менителницата трябва да е безусловна – ако приемането включва някакво условие то самото приемане е недействително, но платецът остава задължен според поставеното условие. Няма формални изисквания за приемането, достатъчно е да се напише “приета” и да се подпише платеца, ако само подпис на лицевата част на менителницата това означаване приемане. Приемането обаче може да е за част от сумата. Приемането има реален характер и ако менителницата не се върне на приносителя то няма действие. Не е необходимо приемането да е датирано по принцип, това е необходимо само когато падежът е обусловен от приемането или ако има задължителен срок за приемането.

6) Приемането има една основна цел и последица – то прави платецът пряк менителничен длъжник спрямо всички кредитори. Възможно е платецът да откаже приемането, като отказът трябва да се извърши чрез протест. Ако не се извърши протест се губи регресната отговорност.

1.2. Предявяване за плащане.

1) Подобно на предявяването за приемане то включва 2 действия: 1) представяне на документа; 2) покана за плащане. Това положение установено в теорията на практика търпи корекции. В живота менителничните длъжници не обичат да плащат и се укриват – може да се приеме, че предявяването за плащане може да се извърши с копие от менителницата.

2) Предявяването за плащане трябва да се извърши от легитимен приносител на менителницата – последният във веригата на джиратар. Само на него може да се плати валидно.

3) Срокове за предявяване за плащане:

а. Ако менителницата е на предявяване, тя трябва да се предяви в срок от 1 година от издаването й.

б. Във всички останали случаи тя трябва да се предяви на падежа или в един от следващите 2 присъствени дни.

От предявяването започват да текат законни мораторни лихви. Ако менителницата не бъде предявена в тези срокове и не се извърши протест се губят регресните права (в някои случаи и само непредявяването е достатъчно).

  1. Плащане. Плащането трябва да се извърши на падежа. Ако платецът плати преди падежа, той носи риска от повторно предявяване на менителницата на падежа. За да се плати валидно са необходими проверки – дали има външно валидна менителница, дали от външна страна веригата на джирата е непрекъсната. Платецът трябва да е добросъвестен, т.е. да не знае, че има проблем с правата на приносителя или да не действа при груба небрежност. Законът допуска частично плащане и кредиторът не може да откаже това частично плащане. Това правило е в интерес на всички кредитори, а не само на този, които предявява менителницата. За да се гарантира срещу повторно предявяване на менителницата платецът трябва да извърши 2 действия, за да ограничи възможността за придобиване на менителницата от добросъвестни лица. Ако плаща всичко той може: 1) да изиска менителницата и 2) да отбележи плащането (в тази хипотеза не може да има добросъвестни 3ти лица). При частично плащане освен тези две възможности може да се иска и разписка от менителничния кредитор.
  2. Протест. Както има 2 вида предявяване, така има и 2 вида протест: 1) поради неприемане (отказ за приемане) и 2) поради неплащане.

3.1. Протестът е официален свидетелстващ документ, издаден от нотариус, доказващ редовното предявяване и отказът да се приеме или плати менителницата. Протестът замества предявяването. За протеста има сериозна нотариална такса от 1 или 0.5% върху сумата по менителницата.

3.2. Самото създаване на този документ се предхожда от охранително производство с компетентен орган нотариус, като местокомпетентен е нотариусът по мястото на плащане или приемане. Протестът може да стане извън работното място и работното време на нотариуса. Протестът се прави от лицето, което има право да предяви менителницата за приемане или за плащане.

3.3. Нотариусът извършва следните действия:

1) Проверка за пречки за предявяване.

2) Нотариусът трябва да представи самата менителница на платеца и да поиска приемане или плащане.

3) Ако получи отказ нотариусът трябва да създаде протестен документ, който се вписва в нотариалните книги. Протестът трябва да има съдържанието по чл. 502 ТЗ: 1. пълен препис на документа с всички джира и отбелязвания; 2. имената на лицата, в полза на които и против които се извършва протестът; 3. запитването към лицето, срещу което се извършва протестът, дадения отговор или забележката, че лицето не е отговорило или не е било намерено; 4. в случай на приемане или на плащане чрез посредничество – означение от кого, за кого и как е било дадено то; 5. място и дата на извършването на протеста; 6. подпис и печат на нотариуса. Протестът се отбелязва и върху менителницата.

3.4. За извършването на протеста има преклузивни срокове – ако е поради неприемане в предвидения за приемане, ако е за неплащане в един от 2 та присъствени дни след падежа.

3.5. Протестното производство е скъпо и затруднява менителничните кредитори. За това законодателят предвижда, че при специална уговорка в менителницата – “без протест” или “без разноски”приносителят се освобождава от необходимостта да извърши протеста, но не и от необходимостта да извърши предявяване за приемане или плащане. Ако уговорката е въведена от издателя не е нужен протест спрямо който и да е от менителничните длъжници, уговорката може да се въведе и от всеки отделен джирант или авалист и в тази хипотеза засяга само неговата отговорност.

3.6. Последици от протеста. Ако не бъде извършен протеста, без да има уговорка за това, се губят регресните права. Те също биват 2 вида: 1) регресни права поради неприемане и 2) регресни права поради неплащане. Регресните права поради неприемане се изразяват във възможност приносителят да иска от всички останали длъжници по менителницата обезпечение, което да е достатъчно да покрие сумата по менителницата. Регресните права поради неплащане се изразяват във възможност приносителят да иска плащане от всеки един от менителничните длъжници. Основен принцип относно действието на протеста е, че без протест няма регрес.

Менителнични искове. Възражения. Неоснователно обогатяване.

  1. Менителнични искове – имат се предвид искове в материалноправен смисъл, т.е. права и задължения по менителницата. Тъй като има 2 вида менителнични длъжници има и 2 вида менителнични искове.

1.1. Приелият платец е пряк менителничен длъжник, т.е. на падежа менителничният кредитор трябва да поиска плащане най-напред от него – това е т.нар. пряк менителничен иск. За да се ангажира отговорността му е нужно само да му се поиска плащане. Сроковете, предвидени за предявяване в ТЗ са спрямо регресните длъжници, а не срещу прекия – той отговаря, докато вземането се погаси по давност. Обема на отговорността на прекия менителничен длъжник е същия, както на останалите менителнични длъжници – чл. 506, ал. 1: Приносителят може да иска от лицата, срещу които предявява обратния си иск: 1. сумата по менителницата, която не е приета или не е платена, заедно с лихвата, ако е уговорена (става дума за възнаградителна лихва); 2. законната лихва от деня на падежа; 3. разноските за протеста, за направените уведомления и другите разноски (но не всички разноски); 4. комисионна, която, ако не е уговорено друго, възлиза на една трета от едно на сто от сумата на менителницата и не може да превишава този размер. Изброяването на вземанията е изчерпателно. Прекият длъжник също е солидарно задължен по менителницата, както и останалите длъжници, но неговата отговорност е по-тежка, тъй като е пряк длъжник. Ако има авалист за прекия длъжник, той отговаря като него.

1.2. Джирантите, авалистите им и издателя са регресни длъжници. Те отговарят солидарно. Обемът на тяхната отговорност е същият по чл. 506, ал. 1. Тази солидарност е особена, защото е обусловена от веригата на джирата. Колкото по-надолу е длъжникът по тази верига, пред толкова по-малко кредитори отговаря, т.е. първият отговаря към всички след него. Джиратарят не отговаря менителнично към тези преди него, а към тези след него. Менителничният кредитор обаче може да поиска плащане от когото си поиска от тези длъжници (не е задължен от прехвърлянията). Предявяването на иск към един от длъжниците не погасява правата на кредитора спрямо останалите. Кредиторът може да поиска част или цялата сума от когото и да е от длъжниците.

1) За да се ангажира отговорността на регресните длъжници трябва да се извърши протест при неплащане от прекия длъжник. Протест не се извършва ако менителницата съдържа клауза “без протест” или “без разноски”. Тогава обаче трябва да се извърши предявяване за плащане в сроковете по ТЗ – падежа или един от следващите 2 работни дни. Ако се пропусне този срок регресните длъжници не отговарят.

2) Възможно е менителницата да се предяви за плащане на регресния длъжник преди падежа и това да не доведе до неблагоприятни последици ако:

а. платецът е отказал да приеме менителницата;

б. срещу платеца е открито производство по несъстоятелност;

в. платецът е прекратил плащанията си;

г. е имало принудително изпълнение срещу платеца, но то не е удовлетворило кредиторите;

д. е поискано плащане от издателя и той е отказал;

е. приемането е оказано, а срещу издателят е открито производство по несъстоятелност;

Ако регресният иск се предяви преди падежа от сумата се приспада лихвата до падежа.

3) Регресна отговорност срещу менителничните длъжници може да се ангажира без предявяване и протест поради неплащане ако менителницата е предявена, а платецът е отказал да я приеме и е извършен протест поради неприемане, защото явна платецът няма да плати.

1.3. Съществуват 2 вида регресни искове – свързани с особения характер на регресната отговорност:

1) Регресен иск на приносителя (законния приносител) – вземането на последния джиратар по веригата. Това е иск на приносителя към издателя и към предходните джиранти, при не плащане от платеца. Обемът на този иск е по чл. 506, ал. 1, т.е. като на прекия иск. Този иск е известен в литературата като обратен иск за разлика от втория, които е регресен иск в тесен смисъл.

2) Ако някой от регресните длъжници плати, той има на свой ред регресен иск към всички длъжници, които са се задължили преди него по веригата от джирата, към издателя и към приелия платец. Обемът на този иск е определен изчерпателно в чл. 507 ТЗ: Този, който е платил менителницата, може да иска от задължените преди него лица: 1. сумата, която е платил; 2. законната лихва върху платената сума от деня на плащането; 3. направените разноски; 4. комисионна по чл. 506, ал. 1, т. 4. Според чл. 513 във веригата на солидарната отговорност се включва и платецът.

1.4. Платецът (който е пряк длъжник) не може да иска плащане от никого. Ако плати издателя той може да иска плащане от прекия длъжник. Ако плати поемателят той може да предяви иск срещу издателя и прекия длъжник. Същото се отнася и за авалиста на всеки длъжник. За гаранция срещу лошо плащане кредиторите могат да искат предаване на ЦК. Ако плаща регресен длъжник той има право да иска разписка и протестния документ, за да може да иска плащане от предходния длъжник.

1.6. Ан. Антонова извежда следното разграничение:

1) Ако менителницата е приета приносителят има:

а. пряк иск срещу акцептиралия приемател и срещу авалиста му.

б. обратен иск срещу издателя и предходните джиранти.

2) Ако менителницата не е приета приносителят има пряк иск към издателя и авалистите му.

1.7. Обратна менителница (чл. 512) – съдържа особеност, свързани с регресната отговорност. Когато по менителницата има много длъжници и започне плащане, всеки пише, че е платил и зачерква джирото си. Законът дава възможност на менителничен кредитор с регресен иск по първоначалната менителница да издаде обратна менителница срещу някои от задължените към него лица Това е нова ЦК. Тя се издава на предявяване и е за дължимата по регресното вземане сума (чл. 506 и 507) и разноските по издаването й. По обратната менителница издател е платилият, платец някои от регресните длъжници, а поемател всяко 3то лице. Тази менителница може да има падеж само при предявяване, иначе няма други особености. По тази менителница няма предявяване за приемане, платецът е длъжен да плати само ако му бъде представена и първата менителница (по която е регресен длъжник).

1.6. Искове в процесуален смисъл – менителницата е извънсъдебно изпълнително основание, т.е. кредиторът може да си извади изпълнителен лист без съдебно производство. За да се издаде изпълнителен лист е необходимо да се представи протест поради неплащане. След това в 7дневен срок длъжникът може да възрази срещу принудителното изпълнение. Уважаването на молбата за обжалване на принудителното изпълнение не спира изпълнението. Изпълнението се спира ако длъжникът представи убедителни писмени доказателства че не дължи или обезпечи кредитора. Ако съдът спре производството кредиторът трябва да заведе пряк менителничен иск в 1месечен срок от определението за спиране.

  1. Възражения. Има ограничен брой възражения които менителничните длъжници могат да правят на менителничния кредитор. Най-общо съществуват 2 групи възражения: 1) абсолютни възражения, противопоставят се на всяко лице и 2) относителни, могат да се противопоставят само на определени кредитори.

2.1. Абсолютни възражения – също се делят на 2 групи:

1) Възражения, които всеки длъжник може да направи срещу всеки приносител:

а. възражение поради липса на форма;

б. възражение за нищожност на менителницата по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – напр. противоречие със закона. Ал. 2 е неприложима.

Възражения, които ползват регресния длъжник:

в. възражение за липса на задължение поради неизвършване на протест (преюдициран менителничен ефект) или непредявяване (прескрибиран менителничен ефект);

д. възражение за плащане или погасяване на менителничното задължение. Зависи кой е платил: ако е платеца – ползва всички; ако е регресния длъжник – ползва него самия и регресните длъжници между него и приносителя на менителницата, регресните длъжници преди него обаче са длъжни да плащат.

е. възражение на основание клауза “не на заповед” – издадената така менителница не може да се джиросва и лицата, които са се подписали по нея отговарят като цеденти, а не като джиранти. Ако клаузата е въведена от някои менителничен длъжник ползва само него.

2) Възражения, които само определени длъжници могат да направят спрямо всеки кредитор:

а. възражение поради липса на дееспособност или друга форма на опорочено волеизявление (грешка, измама, липса на представителна власт);

б. възражение поради подправяне на подпис;

в. възражение поради изтекла давност по отношение на съответния длъжник (давността за отделните длъжници тече по отделно);

2.2. Относителни възражения – могат да се противопоставят от определен длъжник спрямо определен кредитор:

а. възражение, с което се твърди, че лицето не е кредитор, примери:

– кредитор след прекъсване на веригата на джирата;

– нелегитимен кредитор, приносител (крадец)

б. възражения за симулация (привидност) – менителничната сделка може да е симулативна, но това може да се релевира само по отношение на страната по сделката (недобросъвестното лице).

в. възражения по каузалните правоотношения. Менителници могат да се издават по всички каузални отношения или по други абсолютни отношения. По принцип възраженията от каузалните отношения не могат да се правят. ТЗ обаче допуска в определени случаи да се черпят възражения от каузални отношения (няма абсолютни сделки).

– Ако кредиторът по менителницата е страна по каузалните отношения винаги могат да му се правят възражения от каузалните отношения (напр. че договорът не е изпълнен, че е развален и т.н.)

– Ако кредиторът не е страна по каузалните отношения – такива възражения могат да му се правят само ако е бил недобросъвестен в момента на придобиването на правата по менителницата (тогава е знаел, че има проблем във връзка с каузалните отношения и, че на него се основава възражението). Доказването на недобросъвестността е в тежест на менителничния длъжник. Проблемът обаче е докъде трябва да стига знанието – до предходния кредитор или до някой по-предходен. Не е ясно какво става ако кредиторът е добросъвестен по отношение с оглед на предходния кредитор, но не е по отношение на по-предходния.

г. възражение за попълване на бланкова менителница несъобразно волята на издателя.

д. Според Ан. Антонова относително възражение е и възражението за пролонгация – хипотеза, когато платецът промени падежа на менителницата. Какво действие има това спрямо 3тите лица: 1) джирантите, авалистите, посредниците ако не са съгласни с нея тя няма действие; 2) ако е въведена от издателя тя обвързва всички, а от джирант – последващите джиранти.

  1. Неоснователно обогатяване – чл. 534, ал. 1: Когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда. Това е специален случай на менителнично неоснователно обогатяване, а не става дума са субсидиарно приложение като при чл. 59 ЗЗД. Чл. 534 урежда едно вземане за определен менителничен длъжник при настъпване на определен фактически състав. Това обаче не е менителнично вземане (за него не може да се вади изпълнителен лист). Фактическият състав се състои от следните елементи:

3.1. Трябва да има изгубване на правата по менителницата поради давност или преклудиране (възможно е само по отношение на регресните длъжници при непротестиране или непредявяване), т.е. когато няма задължени лица по менителницата.

3.2. Да има обогатяване.

3.3. Да има обедняване.

3.4. Да има причинна връзка между обогатяването и обедняването и изгубването на правата по менителницата.

В тази хипотеза е силно стеснен кръга на кредиторите – само последният джиратар (законния приносител). Тава правило не се отнася до регресният длъжник, които е платил, той може да си търси правата по 59 ЗЗД. Пасивно легитимирани по иска са сами издателят и приелият платец (не и регресния длъжник). Вземането по чл. 534 се погасява с 3 годишна давност.

  1. Погасителна давност. Тя е по-кратка за менителничните вземания.

4.1. За прекият длъжник (приелият платец) давността е 3 години, като тече от падежа на менителницата.

4.2. За регресния длъжник – 1 година, като тече от протеста или от падежа ако менителницата е с клауза “без разноски”.

4.3. За регресните искове на платилия регресен длъжник давността е 6 месеца от плащането.

Срокът е по-кратък от обикновените 5 години, защото отговорността на менителничния длъжник е по-тежка от тази на обикновения длъжник.

 

ЧЕК

  1. Общи бележки. Правната уредба е в чл. 539-562 ТЗ. Чекът е произлязъл от менителницата, а и законът предвижда субсидиарно приложение на правилата за менителницата – чл. 562.
  2. Характеристика.

2.1.Чекът е ЦК.

1) Той може да бъде на заповед, поименен или на приносител.

а. Ако чекът е издаден в полза на определено лице – значи е на заповед.

б. Ако е издаден в полза на определено лице и включва клауза “не на заповед” значи е на поименен.

в. Ако в чекът липсва името на поемателя, значи е на приносител.

Видът на чека като ЦК се определя от издателя и не може да се променя.

В зависимост от уговорките съществуват още 2 вида чек:

2) Пресечен чек – съдържа 2 успоредни линии върху лицевата на ЦК (пресичането може да бъде по вертикал, диагонал или хоризонтал). Пресичането може да бъде:

а. Общо – плаща се само на банка.

б. Специално – ако между линиите е посочено име на банка, плаща се само на тази банка.

Може да се премине от общо към специално пресичане, но не и обратно. Ако се плати в нарушение на изискванията, плащането е валидно, но се отговаря за вреди в рамките на сумата.

3) Чек с уговорка “за минаване по сметка”. Тази уговорка трябва да е на лицевата страна на ЦК и означава, че по чека може да се плати само безкасово. В тази хипотеза може да е посочена и сметка. Ако в тази хипотеза се плати в брой плащането е действително, но платецът отговаря за вреди.

4) Според проф. Герджиков Наредба № 3 урежда още 2 вида чек:

а. Обикновен – издава се срещу банкова сметка (най-често разплащателна), от която могат да се правят и други плащания.

б. Лимитиран – издава се срещу банкова сметка (по правило акредитивна), по която се извършват само плащания по чекове.

2.2. Чекът като сделка (разлика от менителницата). Чекът е едностранна, формална сделка, с която издателят нарежда на платеца да се плати определена сума. В тази насока се очертават следните разлики от менителницата (особености на чека):

1) Чекът е платежно средство и се плаща в много кратки срокове от издаването му. За чекът е неприсъща кредитната функция на другите менителнични ефекти.

2) По чекът не се уговаря лихва, тъй като се плаща веднага.

3) Чекът не се приема (акцептирането е забранено).

4) Платец по чека е само банка, тъй като той е платежно средство.

  1. Страни по чека – издател, поемател и платец. Всеки може да бъде издател, стига да е дееспособен. Платецът е само банка. Не може издателят да е платец, освен ако един клон на банка не издаде чек срещу друг клон. Може поемателят да е издател в случай, че се “тегли” чек в собствена полза.
  2. Реквизити на чека.

4.1. Съдържат се в чл. 539: Чекът съдържа: 1. наименованието „чек“ в текста на документа на езика, на който е написан; 2. безусловно нареждане да се плати определена парична сума; 3. името на лицето, което трябва да плати (платеца); 4. дата и място на издаването; 5. място на плащането; 6. подпис на издателя. Реквизитите са 6 на брой с 2 по-малко от тези на менителницата и с 1 по-малко от записа на заповед. Реквизитите, които отсъстват са: 1) падеж – тъй като чекът е на предявяване винаги; 2) поемател, който предяви той е поемател.

4.2. При чекът трябва да има уговорка за домицилиране, като домицилиатът също трябва да е банка.

4.3. Законът в чл. 540 съдържа правила за попълване на лисващите реквизити: (2) Чек, в който не е посочено мястото на плащане, се смята платим в мястото, посочено до името на платеца. Ако посочените места са повече, чекът е платим в първото посочено място. (3) Ако не е посочено друго място, чекът е платим в мястото, където е главното седалище на платеца. (4) Чек, в който не е посочено мястото на издаването, се смята издаден в мястото, което е посочено до името на издателя.

  1. Чекът е нареждане за плащане (както менителницата). За разлика от менителницата той обаче може да бъде оттеглен (само след срока на предявяване). Оттеглянето е едностранна сделка с която издателят нарежда платецът да не заплати действителен чек. Банка платец няма задължение да плати чека. За тоВа между издателят и банката платец се сключва чеков договор – чл. 541, ал. 3: Платецът е длъжен да плати чека до размера на покритието, ако има изрично или мълчаливо споразумение с издателя. С чековия договор банката се задължава да заплаща, издадените срещу нея чекове, а издателят да осигури парични средства, достатъчни за плащане по чековете.

5.1. Задължения на банката по чековия договор:

1) да предаде на издателя бланки за чекове;

2) да плаща издадените срещу нея чекове, ако издателят е осигурил покритие;

3) да отказва плащане ако чекът е оттеглен.

5.2. Задължения на издателя по чековия договор:

1) да поддържа покритието;

2) да вземе мерки срещу изгубване, открадване, подправяне на чекове;

3) да уведоми банката за събития по т. 2.

5.3. Договорът е консенсуален, неформален, двустранен, с продължително изпълнение, intuitu personae с оглед на двете страни, разновидност на договора за поръчка. Чековият договор може да се съчетае с договор за овърдрафт. Чекът е действителен дори да няма чеков договор или той да е недействителен, като целта е сигурността в оборота (все пак чекът е ЦК). Чековият договор урежда отношението на покритие – издателят трябва да осигури покритие (пари) към момента на плащане. Дори обаче да няма покритие чекът е действителен, защото издателят поема задължението да плати ако банката не плати, т.е. винаги има поне 1 длъжник – издателя.

  1. Издаване, прехвърляне и авалиране на чек.

6.1. Ако чекът е на заповед важат правилата за менителницата. Съществуват обаче и определени особености, тъй като чекът е платежно средство:

1) Ако чекът е джиросан на банка, джирото има действие на разписка за плащане.

2) Ако банката на свой ред джироса чека това джиро е недействително.

3) Банката платец не може да е авалист по чека.

6.2. Ако чекът е на приносител се прехвърля с предаване – транслативна сделка с реален елемент. Чекът на приносител може да се джиросва като джирантът отговаря за задълженията (в тази хипотеза джирото не е оригинерен прехвърлителен способ).

6.3. Ако чекът е поименен се прехвърля с цесия.

  1. Предявяване. Чекът се предявява в кратки срокове – чл. 552: Чекът трябва да бъде предявен за плащане в срок от осем дни от датата на издаването му. От предявяването за плащане тече законна лихва за забава. Предявяването за плащане е предпоставка за регресна отговорност ако има регресни длъжници. За приносителят обаче може да е неудобно да ходи при банката платец . За това е възприето чекът да се предявява пред банката на приносителя. Системата е: приносителят представя чека на собствената си банка, тя прави платежно искане до банката платец, която плаща ако има покритие. Банката не може да прати частично по чека. Тя обаче може да плати и след срока за предявяване ако чекът не е оттеглен. Ако банката платец откаже да плати (най-често поради липса на покритие) отказът не може да се атакува от приносителя. Ако отказът е неоснователен той може да се атакува от издателя по чековия договор, но не и от приносителя, защото той няма пряк менителничен иск. Отказът на банката трябва да се удостовери чрез протест. Понеже това е бавна и сравнително скъпа процедура има още 2 начина са констатиране на отказа: 1) декларация на банката платец върху чека с посочване на датата на предявяване; 2) датирана декларация на Уравнителната камара (такава няма в България). Чрез протеста приносителят може да ангажира регресната отговорност на издателя. Ако не се констатира протест, приносителят се лишава от регресните си права.
  2. Давност – уредена е в чл. 561: (1) Обратните искове на приносителя срещу джирантите, издателя и поръчителите по чека се погасяват с шестмесечна давност от деня на предявяването или от деня на изтичане на срока за предявяване. (2) Обратните искове на джиранта срещу всички отговорни към него лице се погасяват с шестмесечна давност от деня, в който е платил чека, или от деня, когато срещу него е предявен иск.

 

=========================нннннннн===========================================

 

 

ФОРМИ НА ПЛАЩАНЕ

Инкасо – инкасото бива дав вида: банково инкасо и банково документарно инкасо. Договорът за банково инкасо поражда за банката задължение по поръчка на наредителя да събере негово парично вземане или да извърши друго инкасово действие, а за наредителя – задължение да заплати на банката възнаграждение. От договора за банково документарно инкасо, възниква за банката задължение по поръчка на наредителя да предаде на друго лице документи, даващи право на разпореждане със стоки, или други документи срещу заплащане на сума, която банката се задължава да събере, или срещу извършване на други инкасови действия, а за наредителя – задължение да плати на банката възнаграждение. Друго задължение на наредителя е да плати на банката уговорените разноски. Банката носи отговорност само за неточното изпълнение на дадените нареждания, което е допуснала при изпълнението на банковото инкасо или на банковото документарно инкасо. Не е нейно задължение да проверява формата и редовността на документите. Банковото и банковото документарно инкасо са договори, които не се сключват с оглед личността на наредителя и неговата смърт не води до прекратяването им.

Банково инкасо, банково документарно инкасо, банков превод

  1. Инкасото е типична дебитна форма, защото започва с волеизявление на получателя на плащането.

1.1. ТЗ и Наредба N3 уреждат 4 вида инкасо.

1.1.1. ТЗ урежда два вида – банково инкасо и банково документарно инкасо.

1) Банково инкасо – договор, с който банката се задължава да събере парично вземане на наредителя или да извърши друго инкасово действие, което може да бъде предявяване на менителничен ефект или друг документ, материализиращ или удостоверяващ парично вземане. Банката може да се задължи да извърши и други действия. Договорът е възмезден (чл. 443 ТЗ).

2) Банково документарно инкасо – договор, с който банката се задължава към наредителя да предаде на платеца стоково-разпоредителна ценна книга и други документи (коносомент, фактури). Банката може да се задължи да предяви (предаде) на платеца и други документи, които материализират парично вземане. Също е срещу възнаграждение.

1.1.2. Наредба N3:

1) Незабавно инкасо – договор, с който банката се задължава към наредителя да направи платежно искане пред банката на платеца, която тряба да извърши безкасово плащане.

2) Служебно инкасо – договор, който се прилага само при плащането с банкови карти. При служебното инкасо в зависимост от това дали плащането е вътрешнобанково или междубанково банката има различни задължения:

а. Вътрешнобанково плащане – банката се задължава да задължи сметката на картодържателя и да завери сметката на търговеца.

б. Междубанково плащане – договор, с който банката се задължава към търговеца (наредител) да направи платежно искане пред Централната банка за задължаване на сметката на банката на картодържателя. Особеното е, че картодържателят предварително се е съгласил да се задължи неговата сметка, когато извършва плащане с карта. Но при междубанковите плащания банката на картодържателя се е съгласила нейната сметка да бъде задължавана от Централната банка, за да е сигурно плащането (не е необходимо нейното съгласие).

1.2. Характеристика.

1) По всички инкасови сделки страните са: 1) наредител – получател на плащането (защото формата на плащането е дебитна); 2) неговата банка.

2) Инкасото винаги е договор, без значение от вида инкасо. Договорът е двустранен, възмезден. По ТЗ е неформален договор, а по Наредба N3 – формален. Не е intuitu personae.

3) Банката извършва правно действие – договорът е разновидност на договора за поръчка. Но не се прилагат всички общи правила за поръчката. ТЗ урежда едно правила (чл. 447) – смъртта на наредителя не прекратява поръчката (целта е защита на правната сигурност – банката вече може да се е задължила пред трето лице). Друга особеност е, че офертата се прави от наредителя.

1.3. Задълженията на банката са различни:

1.3.1. Банково инкасо:

1) Да извърши инкасовото действие – да събере паричната сума. Касирането се извършва чрез поредица от действия. Тя включва предявяването на менителнични ценни книги или други документи, които материализират парично вземане. Когато банката получи документите, е длъжна:

а. Да пази документите, но няма задължение да проверява формата и годността им.

б. Да предяви документите на платеца – извършва се чрез две действия: 1) показване на документите и 2) покана за плащане. Предявяването трябва да е по начин, който да позволява на платеца да се запознае с документите, но банката трябва да положи грижа те да не бъдат унищожени или повредени.

в. След предявяването банката трябва да изчака отговора на платеца – трябва да бъде даден в обичайния срок в оборота.

– Ако откаже да плати, банката е изпълнила своето задължение.

– Ако се съгласи да плати, банката трябва: 1) да му предаде документите; 2) да получи сумата.

2) Да уведоми наредителя за изпълнението на договора и всички други обстоятелства, които са от значение.

3) Да даде на наредителя сметка/отчет и да му предаде получените документи/пари.

1.3.2. Банково документарно инкасо.

1) Задълженията на банката са аналогични, но вместо финансов документ (за парично вземане) задължението на банката е за представяне на стоково-разпоредителен документ (коносомент, складов запис и т.н.). Може да се задължи и да представи документ, който материализира парично вземане.

2) Да събере паричната сума/да извърши инкасовото действие.

Банката няма задължение да пази/застрахова стоката или да проверява дали доументите са автентични (верни).

1.3.3. Незабавно и служебно инкасо – пак има инкасови действия, но банката прави платежно искане (при междубанкови плащания). Разликата е, че при незабавното инкасо, за да се извърши задължаването на сметката на платеца, той трябва да даде съгласие (може да е предварително или след това). При служебното инкасо не е необходимо да се дава съгласие.

1) Задължения при вътрешнобанкови плащания: 1) да завери сметката на наредителя; 2) да задължи сметката на платеца.

2) Задължения при междубанковото инкасо – да направи платежно искане. То се прави пред различни банки в зависимост от това дали е за незабавно или служебно инкасо.

а. За междубанково незабавно инкасо банката на наредителя прави пратежно искане директно пред банката на платеца.

б. За междубанково служебно инкасо банката на наредителя прави пратежно искане директно пред Централната банка и с това изпълнява задължението си.

3) И в двата случая има задължение за уведомяване, отчитане и предаване на резултата.

– При незабавно инкасо винаги трябва да се задължи сметката на платеца, независимо дали плащането е междубанково или вътрешно. Той трябва да е дал съгласие за незабавно инкасо – едностранна сделка, по силата на която за банката на платеца възниква задължение да задължи водената при нея сметка на платеца със сумата на платежното искане. Това е формална изрична сделка. Обикновено се дава преди извършване на планежното искане, но може и след това.

– При служебното инкасо също се дава съгласие, но го има само при банковите карти и затова е елемент от самия договор за банкова сметка. Картодържателят предварително и общо се съгласява при всяко искане, което се прави от търговец или банка на търговец да се задължи неговата сметка.

1.4. Задължения на наредителя – да заплати: 1) възнаграждение; 2) разноски; 3) лихви; 4) вреди.

1.5. Форма на плащане са винаги незабавното и служебното инкасо. При тях зависи дали плащането е вътрешнобанково или междубанково.

1.5.1. Вътрешнобанково. При незабавно инкасо има договор между наредителя и неговата банка и заверяване и задължаване на сметки. Иска се съгласие при плащане. При плащане с банкова карта няма отделен договор за инкасо, а е част от договора.

1.5.2. Междубанково плащане.

1) Незабавно инкасо – елементи на фактическия състав:

а. Инкасов договор между наредителя и неговата банка.

б. Платежно искане, което банката на наредителя прави пред банката на платеца – не е сделка, а юридическа постъпка, тъй като последиците не са детерминирани от волята на страните.

в. Съгласие за незабавно инкасо – едностранна сделка, която платецът извършва.

г. Задължаване на сметката на платеца от неговата банка: 1) отправяне на нареждане от банката на платеца до Централната банка за заверяване на сметката на наредителя, който е получател на плащането; 2) заверяване на сметката на наредителя по инкасовия договор.

2) Служебно инкасо (само при банкови карти):

а. Договор за банкова карта + договор за приемане на плащане с банкова карта.

б. Платежно искане пред Централната банка – задължава сметката на банката на картодържателя и заверява сметката на банката на дърговеца.

в. Банката на търговеца заверява неговата сметка.

Задължаването при служебното инкасо на сметката на картодържателя не е елемент на фактическия състав, защото се извършва встрани от това – всички банки предварително са се съгласили да приемат плащания и да извършват такива чрез карти и как ще се уреждат отношенията с клиентите им е отделен въпрос, който не влияе на плащането.

Банковото инкасо и банковото документарно инкасо могат и да не форма на плащане (напр. предявяване на менителница).

  1. Банков превод – типичен пример за кредитно плащане (защото започва по нареждане на платеца), местно или дистанционно.

2.1. Банков превод.

1) Плащането е безусловно за разлика от акредитива.

2) Страните по самото плащане са различни от тези по договора, който се сключва във връзка с плащането. Плащането е сложен фактически състав, който включва няколко действия. В двата края са платец и получател на плащането – страни по сделката, с оглед на която се извършва плащането. Възможно е помежду им да има междинни банки – трети лица.

3) Сключва се договор за банков превод – той поставя началото на самото плащане. Страните са наредител и банка. ТЗ урежда банковия превод като договор (чл. 448-450). Теоретически е възможно престацията на банката да бъде с еднократно и с периодично изпълнение.

а. Тогава, ако банката се задължи да извърши повече от едно плащане, е възможно наредителят да извърши и допълнителна едностранна сделка – нареждане (платежно).

б. Ако плащането е еднократно, банковият превод е само договор.

2.2. Чл. 448 дава определение на договора: договор, с който наредителят предоставя на банката определена сума пари с нареждане да я плати на определено лице.

1) Договорът е двустранен, възмезден, формален (не е записано в ТЗ, но е посочено в други нормативни актове). Предмет на договора е плащане на определена сума пари. Може да е с еднократно или периодично изпълнение. Не е intuitu personae – нито с оглед личността на банката, нито на наредителя.

2) Разновидност е на договора за поръчка – банката извършва правно действие за сметка и за риск на наредителя. Някои от общите правила за договора за поръчка не се прилагат тук – правила, които визират прекратяването на договора поради отказ от поръчката, тъй като допускането на такава възможност би застрашило правната сигурност. Не се прилагат и чл. 291 и 292 ЗЗД.

2.3. Сключване на договора. Офертата винаги се прави от клиент на банката (особеност), има и техническа особеност.

2.4. Действие на договора:

2.4.1. Задължения на банката:

1) Да извърши превода (да изпълни поръчката). Това задължение се предпоставя от предоставянето на средства от страна на нарушителя. Задължението на банката може да бъде и за плащане в брой, но е рядко. Ако плащането е вътрешнобанково, задължението се изпълнява като банката задължи сметката на наредителя и завери сметката на получателя на плащането. Ако задължението е междубанково, пак се задължава сметката на наредителя, но банката трябва да отправи и нареждане (тя е страна по договора за превод) до Централната банка да задължи нейната сметка и да завери сметката на получателя на плащането. Поставя се въпросът кога е изпълнено задължението на банката по междубанков превод – когато нареди на Централната банка, а не в момента, в който банката на получателя на плащането завери неговата сметка. Междубанковите плащания, включително и банковия превод, трябва да бъдат изпълнени в срок от 3 дни.

2) Да уведоми наредителя за действията си във връзка с превода.

3) Да се отчете на наредителя и да му даде сметка.

2.4.2. Отмяна на банковия превод. Става по общите правила за договора за поръчка – всяка поръчка е отменяема до изпълнението. При банковия превод се прилага чл. 449 ТЗ. Според ал. 1 отмяна е възможна до изпълнението на превода. Ако банковият превод е вътрешнобанков, ще може да бъде отменен до момента, в който се задължи едната и се завери другата сметка. Ако банковият превод е междубанков, ще може да бъде отменен само докато банката отправи нареждане до Централната банка да задължи нейната и завери сметката на получателя. След този момент банката няма задължение да изпълни нареждането за отмяна на превода. Според ал. 2, ако банката уведоми получателя на превода, преводът не може да бъде отменен или изменен.

2.4.3. Задължения на наредителя:

1) Да осигури покритие.

2) Да заплати разноските на банката и обезщетение за вреди, ако е понесла такива.

3) Да заплати лихва и възнаграждение.

2.5. Форма на плащането.

1) Ако преводът е вътрешнобанков, се включват и двете записвания, които банката прави по двете сметки – фактическият състав има 3 елемента.

2) Ако плащането е междубанково, се включва освен договор за банков превод задължаване на сметката на наредителя + договор, който банката на наредителя сключва с Централната банка за задължаване и заверяване на разплащателни сметки, и договор, който Централната банка сключва с банката на получателя на плащането (не са договори за банков превод, но приличат) + задължаване на разплащателната сметка на наредителя от Централната банка, заверяване на сметката на получателя от Централната банка, заверяване на сметката на получателя от Централната банка. Плащането е завършено в момента, в който се завери сметката на получателя на плащането (чл. 75 ЗЗД + чл. 305 ТЗ).

Кредитно писмо, документарен акредитив.

  1. Кредитно писмо. Правната уредба е в чл. 433. Кредитното писмо не е форма на плащане. Отношения подобни на кредитното писмо има при пътническия чек. Кредитното писмо е нареждане от една банка до друга банка да заплати на посоченото в писмото лице сума до определен размер.

1.1. Кредитното писмо е едностранна формална сделка, по която страни са банка-наредител и банка-платец. Това на практика е делегация за плащане, която не създава задължения за банката платец. Лицето, което получава плащането се нарича бенифициер.

1.2. Видове кредитно писмо.

1) Циркулярно писмо – кредитното писмо, което е адресирано до няколко банки в различни населени места.

2) Открито писмо – кредитно писмо, в което не е посочен размерът на сумата, т.е. то може да бъде за всякаква сума до покритието по сметката на банката-наредител.

1.3. Система от правоотношения по кредитното писмо:

1) Делегация за плащане, която се развива между банката-наредител и банката-платец.

2) Паралелно с делегацията, между банката-издател и банката-платец съществува и отношение на покритие. Обикновено по това правоотношение банката-издател осигурява на банката-платец пари, за да извърши плащането. Според проф. Герджиков това отношение на покритие се развива между кореспондентски сметки (ностро и востро сметка).

3) Валутно отношение, между банката-издател и бенифициера. То стои в основата на кредитното писмо. По това правоотношение бенифициерът се задължава да предостави сума пари и разноски, лихви и възнаграждение на банката, а банката-издател се задължава, че сумата ще бъде платена от баката-платец, т.е. това е едно обещание за действие на 3то лице. Според проф. Герджиков тук има 2 договора – 1 за разплащателна сметка и втори договор за издаване на кредитно писмо (който договор се отличава от самото кредитно писмо и по същността си е договор за обещаване действията на 3то лице).

Между банката-платец и бенифициера няма правоотношение.

1.4. Ако кредитното писмо е циркулярно банката платец не може да го задържи, а само може да отбележи плащането върху него.

  1. Акредитив. Може исторически да е възникнал от кредитното писмо, но днес това са съвършено различни правни фигури. Акредитивът е форма на плащане. Правната му уредба е в чл. 435-441 ТЗ. Акредитивът е сделката, с която банка поема задължение към определено лице бенифициер да заплати парична сума (да приеме или закупи менителница – това са форми на акредитив, които не са уредени в ТЗ).

2.1. При акредитива участват 3 страни:

1) Наредител – лице, което нарежда на банката да изпълни плащането. Наредителят обикновено е купувач и при всички случаи е платец.

2) Банка-издател на акредитива – банката, която се задължава да плати.

3) Бенифициер – лице, което придобива правата по акредитива, получател на плащането.

2.2. Правоотношения при акредитива:

1) Правоотношение по акредитива между банката-издател и бенифициера.

2) Валутно отношение – развива се между наредителя и бенифициера. То може да е породено от всякаква сделка. Особеното е, че плащането по тази сделка се извършва с акредитив.

3) Договор за откриване на акредитив – между наредителят и банката-издател. Това е разновидност на договора за поръчка, защото банката извършва правни действия.

2.3. Особености на акредитива като форма на плащане:

1) Акредитивът е кредитна форма на плащане, защото започва по нареждане на платеца.

2) Акредитивът е условна форма на плащане, защото плащането се извършва при определени предпоставки, наречени условия. Тези условия обаче, не са условията по ЗЗД.

3) Обикновено акредитивът е дистанционно плащане, защото е скъпа форма на плащане.

4) Акредитивът е най-сигурната форма на плащане, защото банката плаща ако се предоставят точно документите описани в акредитива и се предполага, че те удостоверяват, че бенифециера е изпълнил своите задължения по валутното правоотношение. Това обаче не винаги е така.

2.4. Акредитивът сам по себе е едностранна сделка, с която банката поема задължение към бенифициера. Това е сделка с адресат, т.е. бенифициерът следва да е уведомен за нея, за да породи действие. Задължението на банката става изискуемо, когато се изпълнят изискванията, посочени в самия акредитив, които се изразяват в представянето на определени документи (за това и се нарича “документарен акредитив”). Акредитивът е формална сделка, за която се изисква писмена форма. Той е абстрактна сделка. Задължението по него е делимо – банката може да плати на части при представяне на част от документите или при представяне на документи за частично изпълнение. Акредитивът е едностранна сделка, защото създава задължения само за банката. Представянето на документите не е задължение на бенифициера, той може да ги представи ако иска да получи плащане.

2.5. Видове акредитив:

1) С оглед възможността за отмяна на задълженията на банката:

а. Отменяем – може да се отмени от банката по всяко време преди плащането. Няма практическо приложение, защото не създава сигурност за бенифициера.

б. Неотменяем – банката не може да отмени акредитива след уведомяването на бенифициера, а акредитивът може да се отмени или измени само с неговото съгласие – чл. 436.

2) С оглед задълженията на банката:

а. Акредитив за плащане на предявяване на документ – уреден в ТЗ. Най-често използван у нас.

б. Акредитив с отсрочено плащане – плаща се известно време след представянето на документите. Този акредитив представлява форма на кредитиране на наредителя от страна на бенифициера, защото последния поличава плащането по-късно.

3) С оглед на това дали плащането може да е извършено изцяло или дали то трябва да стане на части:

а. делим – правило;

б. неделим;

4) С оглед възможността за прехвърляне:

а. прехвърляем – правило;

б. непрехвърляем – може да се уговори само от бенифициера.

5) Според участието на друга банка, която се задължава самостоятелно и пряко да плати сумата по акредитива.

6) Акредитиви, които не са форми на плащане (не са уредени у нас, съществуват в англо-американските системи).

а. Акредитив за приемане на менителница – банката трябва да акцептира менителница, издадена от бенифициера в негова полза (менителница, по която издателя и поемателя са едно и също лице, а платец е банката). Смисълът е, че това представлява гаранция за плащането на менителницата.

б. Акредитив за негоциране – банката се задължава да закупи издадени от бенифициера менителници или други документи, т.е. тя не приема, а купува менителниците.

2.6. Договор за откриване на акредитив. Това е двустранен, възмезден, консенсуален, неформален договор.

1) Задължения на банката.

а. Банката е длъжна да изпълни поръчката.

– Тя трябва да открие акредитива и да се задължи към бенифициера като го уведоми.

– Когато и ако бенифициерът представи документите Банката трябва да ги провери дали отговарят на условията по акредитива. Най-често документите, които се използват при акредитив са коносамент или товарителница, товарна застрахователна полица и фактури. Банката следва да извърши проверка на документите от външна страна, дали отговарят на посочените в акредитива. Банката не изследва автентичността на документите, нито отношенията между бенифициера и наредителя. Възможно е да има разлика между документите. Всички документи се разглеждат заедно, като най-важният документ е фактурата (дребна разлика в количеството, която може да се установи от другите документи не е от значение). Проверката, която се извършва на документите е в срок от 7 работни дни, като този срок е краен и е установен от международната практика. По начало е необходимо документите да се прегледат в разумен срок. Това е необходим най-вече в случаите, когато стоката е изпратена, но все още има възможност доставката да се спре. След прегледа на документите банката трябва да каже дали ще плати или няма да плати. Най-големият проблем в тази насока е дали банката трябва да плати ако има малки отклонения в документите. Господстващото виждане е, че банката извършва проверка на документите по принципа на формализма, т.е. може да се откаже плащане при най-незначително отклонение от акредитива. Има съдебни решения, които допускат и противното, но принципът е този.

– Ако банката реши да приеме акредитива, тя трябва да извърши плащане, с което изпълнява най-важното си задължение.

б. Банката е длъжна да уведоми наредителя за обстоятелствата, които имат значение за изпълнението на акредитива.

в. Банката има задължение да даде сметка на наредителя и да му предаде документите по акредитива.

При неотменяемия акредитив банката не е длъжна да изпълнява последващи нареждания на наредителя, свързани с изпълнение на задължението й към бенифициера. Банката не е длъжна и да проверява изпълнението на бенифициера по валутното правоотношение.

2) Задължения на наредителя:

а. Да осигури покритие по акредитива.

б. Да заплати разноски, лихви и вреди на банката.

в. Да приеме документите.

2.7. Специални правила за отговорността на банката:

1) Банката не носи отговорност за грешки при предаване на съобщения.

2) Банката не носи и отговорност за неизпълнение на задълженията по валутното правоотношение.

3) Банката, издател на акредитива не отговаря за действията на останалите банки. Това е отклонение от правилата на договора за поръчка, тъй като банките не могат да се контролират помежду си.

4) Ако наредителя е посочил друга банка, а банката-издател се е отклонила от това нареждане, последната носи отговорност. Същото се отнася и когато плащането не е между банки.

2.8. Схеми за участие на други банки. Възможно е банката-издател да няма клон в седалището на бенифициера и поради това да се наложи участие и на други банки.

1) Авизираща банка – уведомява бенифициера, че е открит акредитив в негова полза. Тя няма задължения и не участва в плащането.

2) Банка-платец, която участва в плащането. Тя плаща по акредитива на бенифициера, но не се задължава към него. Тя плаща като 3то лице, бенифициера не може да иска нищо от нея.

3) Потвърждаваща банка – тя поема лично задължение към бенифициера да плати. В този случай бенифициерът има на разположени 2 банки. Ако има потвърждаваща банка, се смята че отговорността на банката-издател е субсидиарна. Това е най-сигурната, но и най-скъпата схема.

Може да участват и банки, които не са в отношения по акредитива.

4) Рамбурсираща банка – осигурява средства по акредитива ако банката издател и банката платец нямат сметки помежду си или общо казано това е банка посредник.

 

 

 

БОРСИ. БОРСОВИ СДЕЛКИ

От съдържателна гледна точка, в зависимост от това, дали предметът на търгуването – стоката (продукта) – съществува или не в материалния свят, пазарите се делят на 2 големи групи. В първата влизат всички пазари на налични стоки, на които се търгуват вече произведени и съществуващи стоки (продукти), или такива, които са в последен стадий на производство (например отлежаване, узряване) и в крайна фаза на производствения процес (опаковка, сортировка, маркировка). Те се наричат пазари на налични стоки, а на борсов език – “спот” (spot), или “он спот” (on spot) пазари. В свободен превод “пазар на място”.

Бързото развитие обаче налага възникването на нов вид пазари, на които се търгува с още непроизведени и несъществуващи стоки. Те са получили названието “фючърсни” (от “futures”), или “срочни” пазари и на тях се сключват сделки за неналични стоки – такива, чието производство тепърва ще започне. На двете разновидности пазари се осъществяват определени видове сделки. Техния общ брой (включително комбинираните) надвишава 30, но ще се концентрира вниманието само върху основните сделки, които се реализират на двата вида пазари, обособявайки ги в две съдържателно различни групи.

Най-старата и най-често използваната до скоро търговска сделка е т.нар. покупко-продажба на място (on spot) с плащане веднага в брой (cash) и незабавна доставка на стоката. Тези сделки се наричат “cash” или касови сделки. Съществува вероятност обаче стоката да е произведена и готова за продажба, но да се намира далече от пазара, или процесът на производство да не е напълно завършен при това положение доставката й ще бъде извършена по-късно. При продажба на стока с незавършен процес на производство цената се определя в момента на доставката, а при сключване на сделката се договарят някои количествени и качествени параметри на стоката. Подобни сделки преди години са били известни у нас под името продажба на зелено.

Когато стоката се продава по предварително представена мостра, т.е. тя е вече произведена (налична) – намира се някъде на склад или на превозно средство – нейната цена се договаря и определя в момента, а доставката й се извършва в определен, съгласуван между страните, срок. Това са т.нар. предварителни или изпреварващи сделки (на борсов език “forward”), известни още като последващи сделки “флотан” или сделки “на пристигане” със забавен срок на доставка и отложено плащане – след получаването на купената стока.

Използуването на “forward”-сделки в късните средни векове, и най-вече обективната необходимост от осигуряването на тяхното отложено плащане, инициира възникването на финансовите пазари, отваряйки широко поле за дейност на нововъзникващите по това време институции на пазарната инфраструктура – банките. Те дават активен живот на т.нар. “търговски cенни книги с ограничен оборот” – полицата и нейните различни разновидности (менителницата, записа на заповед и чека), и др. Издаването и приемането на тези книги се извършва в повечето от случаите с активното участие на банките. Те могат да препродават или отстъпват (“джиросват”) ограничен брой пъти, като всяко действие с тях трябва да бъде сезирано от банката.

Широкото използване в международната търговия на предварителни сделки със забавен срок на доставка, бурното развитие на информационните и комуникационните системи (особено развитието в областта на транспорта и съобщенията), усъвършенстване на системите за стандартизиране и сертификация на стоките утвърждават нововъзникналите срочни пазари и довеждат до появата на нов вид сделки – бъдещите (фючърсни) сделки или сделки с бъдеща доставка. Тази сделка с бъдеща доставка (фючърса) е стандартизиран договор за покупко-продажба на стока по определена днес цена, но с бъдещ срок на доставка и последващо плащане.

През последните години в развитите страни получиха особено голямо разпространение специален вид финансови инструменти, които са наречени деривати. Това са опционните и фючърсните контакти. Те представляват договори (споразумения) между две страни по повод на някакъв трети актив, например съкровищни облигации, злато и др. Те се наричат инструменти деривати, защото придобиват своята стойност от този трети актив.

Форуърдните и фючърсните сделки като цяло представляват сделки, извършвани на срочните пазари.

Фючърсния договор третира права и задължения по повод на някакъв актив, например съкровищни облигации. Купувачът на фючърсен договор, наречен дълга страна по договора има правото и задължението да получи договорения актив на някаква бъдеща дата. Продавачът на договора наречен къса страна, има правото и задължението да достави актива на определената бъдеща дата. Цената, по която ще бъдат доставени облигациите, се договаря на борсата, при продажбата от късата на дългата страна по договора. Така че и двете страни знаят точно колко ще им струват облигациите, например след 6 месеца или една година.

Форуърдната сделка – това е сделка с бъдеща доставка на стока. При сключване на сделката стоката може да не е в наличност, дори е възможно да не е произведена. Прилага се от производителя на селскостопански стоки, руди, полезни изкопаеми, които са принудени “на зелено” да порадват своята стока. В подобна позиция могат да изпаднат и купувачи на споменатите стоки.

Определящо за форуърдната сделка е: значителната разлика във времето на сключване и времето на доставка на стоката; сключване на сделката при цени по курса на деня на сключването; контрактът не подлежи на ликвидност; прекратяване на договора е възможно при изрично взаимно съгласие на партньорите. Противно на изгодата от гарантираната покупка или продажба е съществуването на голяма възможност от ценови, валутни, търговски, транспортни, политически и природоклиматични рискове. В съвременните условия се търсят средства да се противодейства на тези рискове.

Макар и значителни по обем, реалните борсови операции са част от съвременния стокообмен. Същевременно те са основа на далеч по мащабните и перспективните фючърсни сделки.

Фючърсните сделки са търговски или финансови операции, които разкриват нови възможности за защита срещу риска. В съвременната търговия решаващ дял имат сделките на бъдещето – фючърсните сделки. Докато фючърсните сделки преследват единствено печалбата, форуърдните преследват доставката на стоки. В този смисъл и форуърдните обслужват реалния стокообмен.

Фючърсните сделки, познати още като спекулативни, се развиват по схемата на класическата борсова операция.

Като предпоставки и дадености за развитие на фючърсните сделки могат да се отнесат: нестабилността на международните стокови пазари и преди всичко на пазарите на суровини – обект и на борсов обмен. Бързите смени на подеми и спадове влияят отрицателно върху производители, потребители и търговци; нестабилност на пазарите за ценни книжа и промените във валутните курсове; типизиране на контрактите, позволяващо тяхното откъсване от реалното движение на стоки и постепенното превръщане на типовите контракти във вид ценни книжа; създаване на определена институция в лицето на клиринговата къща или разчетната палата в качеството й на партньор по всички сделки, действащ едновременно и като купувач и като продавач; утвърждаване на различни видове посредници на борсите с определени възможности за финансиране на големи сделки; наличие на определена законодателна база, допускаща подобен вид операции в условията на силно развитие и отчасти в други страни; формиране потребност от прилагане на определени средства за защита срещу колебанията на международните стокови и валутни пазари, както и силните инфлационни процеси в различните страни, включително и по отношение на стоки, валути и ценни книжа; стимулиращата позиция на науката, която разработва препоръки и съвети на основата на различни статистически и други инструменти за вероятностните тенденции на международните пазари; наличие на свободни канали за осъществяване на подобни операции.

Изброените предпоставки определят и спецификата на фючърсните сделки. Основните характеристики са: чрез тях се реализират не стоки, а условия за покупко-продажба; висока степен на стандартизация на условията на сделката – в случая става дума за конкретния вид на стоката, която се третира – захар, какао, и т.н.; количество, качество, срок на доставка, място на доставка; цените се формират в условията на наддаване – стремежът е да се гарантира свобода на търсенето и предлагането; цената се уговаря чрез надвикване на пода на борсата; сделката се ликвидира преди своя падеж чрез помощта на обратната операция – при фючърсна сделка за покупка, тя се прекратява с операция продажба; извършването на обратната операция, известна като “офсетна”, е задължително; обикновено партньор по обратна сделка е разчетната палата; рискът по сделката се разпределя между всички участници в борсовата търговия – всъщност това е резултат на основните функции на срочния пазар; информацията се разпространява – обикновено това се постига чрез установената система за комуникации и чрез светлинните табла в борсовата зала, а впоследствие чрез различните информационни служби става достояние на заинтересованите от дадения вид операции.

Интересът към фючърсните сделки се определя от предимствата, които се предлагат на производители, потребители, износители и спекуланти.

Известно е, че фючърсната търговия решава следните частни и общи въпроси: чрез открита система за ценообразуване се гарантира информираност за срочната търговия и за постигнатите цени; гарантира се, защитата на складови наличности; възможности за защитата на цените; според американските експерти чрез фючърсните операции се влияе положително на системата на съхраняване, транспортиране и износ на селскостопански стоки; рационално управление на финансите на фирмата и не на последно място защитата срещу рискови операции.

Конкретното прилагане на фючърсната сделка, съответно интересът към нея, се определя преди всичко от състоянието на цените и най-вече от разликата на цените на незабавни доставки и доставки в бъдеще. В този смисъл е положително познаването на връзката и зависимостта между тези две цени, елементната база на съществуващата между тях разлика, съответно поведението на тези елементи и прогнозните разчети за цените на реалните и фючърсните сделки.

При подготовката и провеждането на фючърсната сделка е необходимо да се знае, че съществува разлика между цената на незабавна доставка “спот” и цената на бъдещата доставка. Спот цената, това е цената, която се плаща за стоката, която в повечето случаи е на склад в борсата. Разликата между тези цени е известна като база. Промените в конюнктурата влияят върху базата.

В основата на фючърсните сделки стоят сходството и различията между цените, съответно тяхното движение.

Определящо за цената по фючърсната сделка, т.е. фючърсната цена, е, че тя се договаря в момента на сключване на сделката, като доставката се изпълнява в един по-късен период. Фючърсната цена се базира на спот цената. Разликата между тях се определя от съотношението на търсенето и предлагането, както и от допълнителните разходи, направени за съхраняване, транспортиране на стоката и др. от времето на сключване на сделката до нейното изпълнение. Би могла да се предположи и една друга, широко разпространена дефиниция за фючърсната цена. Това е цената спот в момента, в който фючърсния контракт следва да бъде реализиран. Връзката и зависимостта между фючърсната цена и спот цената може да бъде представена в няколко варианта. Фючърсните цени са по-големи и по-малки или равни на спот цената и разходите за финансиране, застраховка и съхраняване на последните са дадени в проценти.

Всъщност подготовката и провеждането на фючърсната сделка означава добро познаване на движението на базата. Счита се за нормално, когато котировката на стоката с доставка след три месеца превишава цената за доставка на налична стока – при спот сделките. Базата в случая само определя разликата в цените. Пазарът е нормален и е в състояние контанго.

Обратно, spot цената може да е по-висока от фючърсната цена. Тогава пазарът е в ситуация “бекуърдейшън” (BACKWARDATION). Обикновено при тази ситуация на борсовия пазар търсенето е по-голямо от предлагането.

Неотменим атрибут на фючърсните сделки са различните видове депозити, които клиентите – продавачи или купувачи, следва да внасят чрез своя брокер в клиринговата къща. Всъщност депозитът (марджин-margin) се явява и сумата, която губещия плаща на печелившия по сделката. Депозитът представлява гаранция за доброто изпълнение. Това не е вноска по повод бъдещата стойност, която ще се изплати. Депозитът и неговото движение се определят и свързват с ежедневните разчети: всички загуби за деня се сумират и всички печалби се разпределят на база деня.

В американската борсова фючърсна практика се прилагат няколко вида депозити.

Първоначален депозит: сумата, която всеки участник в борсовите сделки внася по своята депозитна сметка в момента, когато дава поръчки за продажба или покупка на срочен контракт. По този начин се натрупват средства за изплащане на ежедневните задължения по сметката. Първоначалния депозит възлиза на 2-8% от текущата пазарна стойност на контракта.

Минимален депозит за поддържане на сметката на клиента.

Депозитната система е строго регламентирана като видове депозити, размери, депозитни сметки и правила на ползване. Купувачите и продавачите поддържат депозитни сметки при своя брокер. Той, съответно брокерската къща, поддържа идентични сметки при клиринговата къща. Благодарение на тези средства, както и на правото да иска допълнителни вноски, клиринговата къща е гарант срещу риска, гарант за всеки купен и продаден контракт. Всъщност клиринговата къща поема задълженията на продавач спрямо купувача и обратно.

Средствата, които са под формата на депозит при брокерската къща, се съхраняват по строги предписания и се контролират от борсата и американската комисия за търговия на фючърсните борси. Средствата, които са в брой или в някакви ценности, могат да се ползват само за целите на депозитите.

Размерите на депозитите варират от борса на борса. Обикновено брокерската къща иска вноска, по-голяма от депозита. Формирането на размера на депозита, съответно видовете депозити, е сложна и отговорна работа, обуславяна от броя на стоките – обект на фючърс търговия, както и от промените в цените. Обикновено регламентирането на депозитите е в центъра на дейността на специализираните служби. Решенията за промени в депозитите се вземат от ръководството на борсата.

Установената система на депозити и разплащания, както и намесата на клиринговата къща, действаща едновременно като купувач и продавач защитава участниците в борсата срещу неблагоприятно движение на цените.

Фючърсните сделки имат различно развитие и приложение в зависимост от целите, които преследват участниците. Обичайно познати: спекулативни и застрахователни (хеджингови).

Спекулативните, както показва самото понятие се използват с цел да се извлича печалба. Участниците залагат на благоприятна за тях конюнктура на един и същи или на различни пазари. Известни са 2 типа участници: спекуланти, залагащи на повишението на цените, т.е. “бикове” и спекуланти, залагащи на спадане на цените, наречени “мечки”. Познати са няколко типа, различаващи се по механизма и в известна степен по технологията. Това са: стредл (stradle); спред (spread), арбитражни (arbitration).

Първите два типа следват една и съща логика и процедури на провеждане – участниците залагат на проблеми в конюнктурата във времето на един и същи пазар. Едновременно се извършва и продажба на контракти при едни и същи условия на един и същи борсов пазар, но с различни срокове. Печалбата е резултат на разликата в цените.

Обратно, арбитражните операции се осъществяват с цел да се извлича печалба, дължаща се на ценовите несъответствия на различни пазари. Подобни операции са възможни независимо от силната зависимост между конюнктурата на стоковите борси както в една страна, така и в цял свят. Провеждането на арбитражни операции в международен мащаб предполага облекчен външно-търговски и валутен режим в страните, съответно борсите – участници в сделките.

По-друга насоченост и механизъм имат застрахователните операции (HEDGING). Хеджирането е една от основните операции на срочните борси. Неговата основна цел е да се осигури гаранция на купувачи и продавачи на суровини срещу промени в цените на стоките, валутите, ценните книжа. Хеджирането се различава в зависимост от позициите на страните по сделката:

Първата позиция – това е позицията на купувачи, които се застраховат срещу падането на цените на закупени от тях стоки, намиращи се на склад и още не са доставени за тях. Това е потенциална загуба. Застраховането срещу тази загуба, осъществявано с оборотна операция – продажба на срочната борса, е известно като “късо хеджиране”. Късото хеджиране е винаги продажба на срочната борса.

Втората позиция – дългото хеджиране, е типична за форуърдни сделки, с очаквано повишение на цените. Срещу този вид ценови риск се застраховат производители търговци-продавачи, т.е. всички които са от страната на предлагането. Застраховането се извършва чрез обратна операция, покупка на контракти на срочния пазар. Известно е като дълго хеджиране. То се основава на две самостоятелни сделки. Обикновено първата сделка се извършва на реалния пазар. Възможно е тази сделка да протича и на борса. Това обаче не е задължително.

Втората сделка се извършва на пазара на срочната борса. Тя е обратна операция като икономическа логика и механизъм. Втората сделка е винаги офсетна, т.е. при продажба следва покупка и обратно.

Основни изисквания, които трябва да се спазват при хеджиране, са: предварително планиране на средствата и съответно наличие на финансови средства за осъществяване на срочната операция.

Хеджирането по своята природа и целева насоченост е едновременно застрахователна и финансова операция. Обект на третиране е както от рисковото, така и от финансовото управление на фирмата. Хеджиращият действа на срочната борса при условие, че има определени финансови възможности и цели не спекулативната им използване, а застраховка.

Следва да се подчертае, че операцията се основава на логиката на разликата в поведението на реалния и срочния пазар, т.е. това е неколкократно повече от спомената база. Като правило, базата търпи по-малки отклонения в сравнение с цените. Всъщност хеджирането означава заместване на по-голям риск – рискът от значителните колебания на цените на стоките на основните пазари за реални доставки с по-малкия риск – колебанията в базата. Чрез управлението на базата се намаляват загубите от движението на цените на пазара за реални доставки.

 

Здравейте!

Ние имаме собствено приложение в Google Play Store, където са качени нашите лекции за държавни изпити, юридическа правоспособност, курсове, статии, права и новини.

Натиснете картинката, за да бъдете отведени до Google магазина или посетете следния линк > google play.

 

безплатно приложение за правна помощ

 

%d блогъра харесват това: