Част 2. Гражданскоправни производства

Решаване на делото – видове съдебни актове, форма и съдържание, заседание по произнасяне. 14

 

В гражданския процес няма изискване както в наказателния процес решението да е постановено от едни и същи съдии или съдебни състави, участвали на всички заседания по делото. Съгласно чл. 235 ГПК решението се постановява от този съдия/съдебен състав, който е приключил разглеждането на делото, т.е. който е приключил с определение съдебното дирене и провел устните състезания. Ако е постановено от друг съдия или съдебен състав, който е участвал в предишни заседания, но не и в това, решението е порочно и подлежи на атакуване. Съдът пристъпва към постановяване на решението, след като обяви устните състезания за приключване. Постановяването става след тайно съвещание.

Съдът основава решението върху приетите от него обстоятелства по делото и върху закона. Под „съдът” се има предвид 1 съдия, когато се постановява решение на първа инстанция и състав от трима съдии, когато делото се гледа пред въззивна или касационна инстанция. Когато е на първа инстанция съдията извършва тази дейност и преценява фактите и обстоятелството на същото заседание. Когато се произнася въззивна или касационна инстанция се провежда тайно съвещание. Тогава (тъй като имаме 3-ма съдии) има изискване становището на всеки от тях да остане неповлияно, поради което първо излага становището си най-младшия член на съда. За да има решение е достатъчно мнението на мнозинството да съвпада, т.е. поне 2-ма да са на едно и също мнение. Дори председателят да не е съгласен, ако мненията на другите членове на съда съвпадат има правораздавателна воля. Възможно е първоначално всички да са съгласни, но в последствие документът да не бъде подписан от всички членове.

При съвещанието по отношение на въпросите, които следва да се решат се спазва определен ред:

Œпървият въпрос, който трябва да се изясни е какъв е предметът на делото, т.е. какво е спорното субективно право и какъв вид защита се търси спрямо него. Той предопределя дали ищецът има изобщо право на иск, предопределя и предмета на решението, защото в него съдът е длъжен да отговори на иска и да установи дали правото съществува.

съдът трябва да реши може ли да се произнесе по този предмет. Така съдът трябва да провери отново дали ищецът има право на иск и надлежно ли го е упражнил. Ако отговорът на някой от тези 2 въпроса е отрицателен – съдът следва да откаже да постанови решение;

Žсъдът трябва да види редовно ли са извършени от него и от страните тези процесуални действия по разглеждане на делото, които обезпечават правилността на решението. Ако тези действия са порочни, постановеното решение също ще бъде такова и ще бъде съответно атакуемо. Ако констатира порочност на тези действия, съдът трябва да възобнови разглеждането на делото, за да могат нарушенията да бъдат отстранени.

съдът пристъпва към установяване на приложимия закон. Това е съответният „материален закон”, който регулира спорното правоотношение. Всяка грешка при издирване и определяне на приложимия закон опорочава съдебното решение, базирано на него.

съдът преценява основателността на иска на базата на фактическите твърдения на страните, така както са ги направили, но без на този етап да проверява и доказателствата относно тяхната истинност. Това е така, тъй като основателността/неоснователността на иска може да следва направо от закона при изложените факти. Съдът трябва да изгради своя извод само върху тези факти, които са от значение за спорното право, включително и тези, настъпили след подаването на иска, ако са от значение за спорното право. Съдът следва да провери всички обстоятелства, релевантни към момента на приключване на съдебното дирене или иначе казано до началото на устните състезания

‘ако изнесените факти с иска, отговора на исковата молба, репликите и възраженията са релевантни, но трябва да се докажат, се преценява дали са доказани. Именно като прецени, доказателствата, съдът по вътрешно убеждение преценява дали определени факти са се осъществили или не и като ги подвежда под нормата на закона.

’на седмо място съдът подвежда факта под съответната материалноправна норма и достига до заключение за съществуването или не на спорното право. Разбира се, обикновено за да се направи окончателна констатация дали съществува спорното право или не трябва всички релеванти факти да се подведат под съответните правни норми и въз основа на всеки отделен извод да се направи генералното заключение.

Решението и мотивите към него се изготвят в писмена форма за действителност. Мотивите съдържат всички правни и фактически изводи, достигнати въз основа на дейността на съда, те са писмените съображения на съда, обосноваващи решението. В тях съдът казва защо вярва на едни, а отхвърля други доказателства. Диспозитивът на решението следва мотивите, но изготвянето и произнасянето става едновременно. Диспозитивът е правният извод относно предмета на спора, а мотивите обосновават този извод. Обявяване на решението става в 1-месечен от заседанието, в което е завършено разглеждането на делото.

Видове съдебни актове. Те са израз на решаващата и разпореждащата дейност на съда така както се използват за произнасяне по исканията на страните и по движението на делото (даване на ход, спиране, прекратяване). Делят се на разпореждания, решения и определения.

Решенията това са актовете, към които са насочени и с които завършват различни самостоятелни производства (исковото, извънинстанционния контрол и т.н.). С решенията съдът се произнася по съществото на делото. С него той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право. Решението завършва исковото производство, но този белег е по скоро формален и вторичен.

Решението е едностранно властническо изявление на съда, което разрешава правния спор, като установява какво е действителното правно положение между спорещите и ги задължава да се съобразяват с него.

Решението:

установявайки има правоустановяваща (декларативна) страна – за да може да защити правото, накърнено от правния спор, съдът трябва да издири действителното правно положение;

‚задължавайки има правосъздаваща (императивна) – с решението съдът дава защита на правото, засегнато от правния спор – заповядва да се преустанови правният спор и да се възприеме занапред посоченото в диспозитива поведение.

Установяването на действителното правно положение дава съдържанието на съдебната заповед, а тя придава задължителна сила на съдебното установяване.

Видове съдебни решения:

Œрешения, с които се уважава искът, т.е. с които се потвърждава съществуването на спорното право – в зависимост от това какво се иска и вида на предявения иск те могат да са установителни, осъдителни или конститутивни.

решения, с които се отхвърля искът, т.е. отрича се съществуването на спорното право – те могат да са само установителни и се ползват само със СПН.

Žс оглед съда, който ги е постановил са: а./ първоинстанционни; б./въззивни и в./ касационни;

установителни, осъдителни и конститутивни

Определенията това са постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси. Процедурни са въпросите дали и как съда да процедира по съществото на делото (пр.: въпроси по допустимостта на производството, по неговото развитие). Процедурните въпроси са винаги процесуални и по това те се различават от главния въпрос, въпреки че не винаги той е материалноправен (пр: производството по обжалване действията на съдия-изпълнителя).

Определенията се делят на 2 групи съобразно предмета си:

­определения, които прекратяват производството поради неговата недопустимост. Те съдържат отказ на съда да продължи да процедира. Те си приличат с решенията по това че подобно на тях не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил. Тяхното обжалване става отделно, с частна жалба, защото преграждат пътя на исковата защита.

­определения по движения на делото – с тях съдът администрира движението на производството. Имат за цел да подсигурят развитието на делото до нормалния му завършек с решение. Те от своя страна се делят на 2 групи:

• Определения по движение на делото – определения, с които съдът дава ход на делото; определения, с които той препраща делото на компетентния орган или го спира.
• Определения, които целят да обезпечат бързото, икономичното и законосъобразното развитие на производството – определения по отстраняване на съдии, по участието на трети лица в процеса, по съединяване на искове и т.н.

Съдът постановил определение по движение на делото може сам да го измени или отмени. Съдът не трябва и не може да бъде обвързан от становищата си по допустимостта и подготовката на делото.

В исковия процес с разпореждане се решават само процедурни въпроси. За разлика от определенията обаче предмет на разпореждане могат да бъдат само въпроси, които законът допуска да се разрешават от едноличен орган (пр: с разпореждане се ръководи заседанието на съда; насрочване на заседание; връчване на препис от исковата молба на ответника).

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което признава иска за основателен. Признанието е разпоредително действие на ответника с правото му на защита – едностранно процесуално действие, с което той се отказва да получи изгодно за него решение. Съдът без да разглежда и другите доказателства дължи уважаване на иска, но само ако ищецът поиска съдът да постанови решение въз основа на признанието, т.е. не е автоматично. Съдът може да откаже постановяване на решението – когато признатото право противоречи на закона или добрите нрави и ако спорното право е такова, с което страните не могат да се разпореждат.

НЕПРИСЪСТВЕНО РЕШЕНИЕ. Постановяването на такова може да поиска както ищецът, така и ответникът, но само на първа инстанция, защото основанието за постановяване на такова решение е едно първоначално поведение на една от страните на дезинтересиране от процеса.

За да иска такова решение ищецът трябва ответникът:

-да не е представил в срок отговор на исковата молба; и

-да не се е явил на първото заседание по делото; и

-да не е посочил на съда желанието си делото да се гледа в негово отсъствие.

Тези условия трябва да са налице кумулативно.

За да иска такова решение ответникът ищецът трябва:

-да не се е явил в 1-вото по делото заседание; и

-да не е възразил писмено по отговора на исковата молба; и

-да не е посочил, че желае делото да се гледа в негово отсъствие.

Отново се изисква кумулативната наличност на тези условия.

За да се постанови неприсъствено решение освен наличието на посочените по-горе условия, са необходими още 2 елемента, свързани със съда:

-съдът да е дал указания на страните какво се иска от тях и че неизвършването на тези действия би могло да доведе до неприсъствено решение. Указанията се изпращат с копието от исковата молба до ответника, респективно отговора на исковата молба до ищеца. Това е нов момент в служебното начало;

-съдът следва да прецени вероятната основателност или неоснователност на иска.

Ако са налице и предпоставките следва, че и двете страни не се интересуват от спора и на съда не му остава друго освен да прекрати делото с определение. Тъй като това определението няма сила на пресъдено нещо, няма пречка същият спор да се повдигне отново пред съда.

Ако съдът отхвърли искането за постановяване на такова решение, определението подлежи на обжалване с частна жалба. При този нов вид решение се виждат ясно принципите на диспозитивното начало и формалната истина.

Обявяването на съдебното решение става по 2 начина:

• чрез вписването му в т.нар. „срочна книга”
• в съдебна зала – това почти не се прави.

Обявеното съдебно решение се съобщава на страните.